1824 г. в Делауер са публикувани резултатите от първото в света социологическо допитване. Данните били свързани с предстоящите президентски избори в САЩ.
1837 г. Робърт Кокинг става първият човек загинал при парашутен скок. Първата публична демонстрация в Лондон на парашут с принципно нова форма - пресечен конус, чийто твърдо фиксиран голям отвор е отгоре, а под него отдолу е окачен плетен кош за парашутиста, завършва трагично.
Английският изобретател проявява интерес към парашутите след като наблюдава скока на Андре-Жак Гарнерин през 1802 г. На него му прави впечатление силното люлеене на парашутиста по време на спускането и се замисля как то може да бъде преодоляно. Идеята му идва от една статия на сър Джордж Кейли, в която авторът прави ориентировъчни разчети, че такъв парашут трябва да има обиколка на горния голям отвор поне 32,5 м (диаметър 10 м).
В конуса Кокинг поставя и три здрави обръча, принуждаващи парашута да стои разтворен. Рисунки от онова време показват, че парашутът е окачен под голям балон, който го издига, и на определена височина се откача. Отгоре парашутът е привързан по периферията, където е най-големият обръч, с около 30 въжета, които се събират в една точка под коша на балона. От текстовите описания става ясно, че от този възел специално въже преминава до парашутиста и чрез него той се откача от коша на балона, когато счете за необходимо.
В ранната утрин на 24 юли 1837 г. Кокинг насрочва събитието край Гринуич. Балонът Royal Vauxhall е управляван от Едуард Спенсър и Чарлз Грийн, който с времето ще стане първият въздухоплавател, извършил 100 полета. След като парашутът е подкачен към коша на балона и Кокинг заема мястото си и съоръжението започва да се издига.
Първоначалните намерения са Кокинг да бъде издигнат до 8000 фута (2440 м), но балонът престава да набира височина, когато достига височина 5000 фута (1500 м). После става ясно, че освен двамата балонисти и закръгленият 61-годишен Кокинг не е отчетено теглото на парашута, което се оказва 113 кг. Грийн информира Кокинг за ситуацията, а след кратък размисъл той решава да задейства въжето за откачате.
Отначало творението на Кокинг се отделя от балона и всички зрители на земята възторжено аплодират за успеха изобретателя-парашутист. Парашутът плавно и без люлеене започва да се спуска.
Неочаквано най-горният обръч не издържа натоварването и се смачква, в следващите секунди платът се събира и Кокинг полита неудържимо надолу. След трагедията интересът към парашутните скокове намалява, а в някои страни те дори са забранени до края на 19 в.
1911 г. Хирам Бингъм открива в Андите легендарния град на инките Мачу Пикчу. Докато броди из долината на река Урубамба в Южно Перу, местни хора отвеждат младия американски историк и преподавател в университета в Йейл в каньона на реката, откъдето по лъкатушеща тясна пътека той се изкачва на хълма и открива най-невероятния град на инките - напълно запазен и пуст.
Покорителите на земите на инките били запленени от легендите за скрити безценни съкровища. Векове по-късно митовете за неизвестен град, в който велможите на инките заровили големи товари със злато, докато се крият от нашествениците, продължавали да бъдат актуални. Именно тези легенди довели и Хирам Бингъм в долината на Урубамба. Той не успял да открие града с митичното злато, но самият Мачу Пикчу завладявал въображението на хората по света с удивителната си архитектура - издигнат високо, така че никога да не бъде намерен.
По време на пътешествията си из Перу Бингъм успява да получи всевъзможни разрешителни от властите в Лима, което му позволява да занесе в Йейл около 5000 предмета от цитаделата. Любопитен факт е, че преди няколко години Перу обяви, че ще започне съдебни процедури, за да си върне хилядите артефакти от Йейл. Властите в Лима твърдят, че в началото на 20 в. са се съгласили с преместването на находките само с условието, че те ще бъдат върнати. От Йейл обаче отвръщат, че при събирането на предметите са следвани стандартните практики за времето и предлагат разумна оферта да върнат някои от артефактите.
Сега Мачу Пикчу е превърнат в архитектурен комплекс. Той влиза в Списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО. Дворците, храмовете и домовете са на 2430 м надморска височина в Андите. Наричан е още „Изгубеният град на инките”.
Създаден е като свещена планинска резиденция на великия владетел на инките Пачакути век преди неговата империя да падне, приблизително към 1440 г., и е функционирал до 1532 г., когато испанците нахлуват в територията на империята. Тогава всичките му жители тайнствено изчезват. Инките обаче не са имали писменост и не са оставили писмени сведения за себе си. Според една теория ги е прогонила епидемия от едра шарка.
Проведени по-късно археологически разкопки показват, че Мачу Пикчу може би не е бил обикновен град, а курорт или цитадела за елита на инките. В него е имало голям палат и храмове. Вероятно мястото е избрано заради уникалното си местоположение и геоложки особености - планинската верига зад Мачу Пикчу наподобява лице на инка, гледащ към небето, а носът му е най-високият връх Хуайна Пикчу.
Според археолозите комплексът е разделен на три големи сектора: свещен, народен и за аристокрацията. В Мачу Пикчу има 140 различни строителни конструкции, над 100 каменни стълбища, фонтани, свързани помежду си с канали и дренажна система, издълбана в скалите.
1923 г. в Швейцария е подписан Лозанския договор. Документът урежда териториалните въпроси в Мала Азия, свързани с делението на Османската империя, и определя границите на съвременна Турция.
Мирният договор е подписан по време на Лозанската конференция и практически анулира Севърския договор от 1920 г. между Османската империя и държавите победителки в Първата световна война.
До подписването на Лозанския договор се стига след война между Гърция и Турция. В хода на войната Турция изтласква гърците от Анадола и печели войната. В Лозана се свиква конференция и се стига до мирния договор, който се подписва от една страна от част от победителките в Първата световна война. САЩ не подписват този договор. С него се уреждат границите и териториите на Гърция и Турция.
По силата на Лозанския договор, Източна Тракия и град Смирна (дн. Измир) са присъдени на Турция. Черноморските проливи се демилитаризират и стават свободни за преминаване на търговски и военни кораби. Турция трябва да изплати дългове на османските народи.
Договорът от Лозана определя и режима на Проливите. Приема се свободното преминаване на кораби в мирно и военно време. За контролиране на споразумението за Проливите се създава специална международна комисия под председателството на турски представител и с участието на английски, френски, италиански, японски, български, гръцки, румънски, руски и сръбски представители. Проливите се демилитаризират, като Турция запазва правото да поддържа в региона 12-хиляден военен контингент за защита на Истанбул.
1969 г. на Земята успешно се завръща американският пилотиран космически апарат „Аполо 11”, извършил полет до Луната. Едуин Олдрин престоява на лунната повърхност 1 час и 30 минути, след което се прибира в Лунния модул, а Нийл Армстронг остава общо 2 часа и 10 минути. След това двамата астронавти вечерят и лягат да почиват. Олдрин спи на пода на „Ийгъл” а Армстронг използва хамак, закачен под кожуха на основния двигател на завръщащата се степен.
От Командния център в Хюстън събуждат астронавтите след 7 часа почивка. Екипажът провежда предстартова подготовка на Лунния модул. В 17.54 ч. на 21 юли са запалени двигателите на завръщащата се част от „Ийгъл” и след престой от 21.36:20 часа първата експедиция, посетила Луната, я напуска. Скачването с „Колумбия” на окололунна орбита става три часа и половина по-късно. На борда на Командния модул екипажът прехвърля всички материали взети и заснети от Луната, след което Лунният модул е разкачен.
„Колумбия” потегля на път за дома след престой от 59 часа и 30 минути и 30 обиколки, направени около Луната. По време на обратния път са осъществени две телевизионни предавания и веднъж е включен двигателят за корекции на траекторията на полета. Това се налага поради преместване на точката за кацане, заради лошото време в района на приводняване. „Колумбия” достига Земята на 24 юли 1969 г. след около 195 часа полет след старта.
Екипажът заема места в спускаемия апарат, който преминава в земната атмосфера на автоматичен режим на спускане. Парашутната система е задействана и в 16.53:35 ч. (по Гринуич) „Аполо 11” успешно се приводнява в Тихия океан. Точката на кацане е на около 20 км от очакващия ги самолетоносач USS Hornet. След откачането на парашутната система приводнилият се апарат заема позиция във водата с върха надолу.
Надувайки спомагателните системи за поддръжка над водата, той се изправя в нормално положение. Астронавтите обличат специални гумени противобиологични костюми донесени им от посрещналите ги водолази, облечени също в такива. Прехвърлят се в гумена лодка, след което костюмите и външната повърхност на капсулата са обработени с химикали. След процедурата по дезинфекция се качват на хеликоптер, който ги превозва до посрещащия ги кораб. На борда му те са настанени в специална карантинна биокамера.
Посрещнати са от президента на САЩ Ричард Никсън и директора на НАСА Томас Пейн. Астронавтите остават под карантина 21 дни. През това време са направени медицински изследвания и анализ на донесените от Луната материали. След карантинния период се срещат с близките си. На 13 август е устроено специално тържествено посрещане в Ню Йорк, Чикаго и Лос Анжелис. На 16 септември са приети в Американския Конгрес и наградени с новата държавна награда на САЩ - „Почетен медал за овладяване на Космоса”.
1974 г. хунтата на „черните полковници” в Гърция е свалена от власт. Това става след провала на инспирирания преврат в Кипър против президента Макариос на 15 юли. Събитията са предопределени още от масовите студентски протести през ноември 1973 г. пред сградата на Политехниката в Атина, при които загиват 34 младежи.
В ранната пролет на 1967 г. в Гърция нараства политическо напрежение. Висшите генерали дават дума пред крал Константин да не се намесват до парламентарните избори. Изненадата обаче идва от средното командно звено в армията. На 21 април група крайно десни армейски офицери, оглавявани от бригаден генерал Стилианос Патакос и полковниците Георгиос Пападопулос и Николаос Макарезос завзема властта чрез държавен преврат.
Ръководителите на преврата въвеждат танкове в Атина, които заемат стратегически позиции, с което подчиняват града. В същото време започват арести по предварително съставен списък на 10 000 души - водещи политици, опозиционни лидери и обикновени граждани, уличени в леви убеждения, като се прилагат изтезания. Едни от първите арестувани са премиерът Панайотис Канелопулос и главнокомандващият гръцката армия ген.-лейтенант Георгиос Спандитакис.
Отменени са съществуващите в Гърция от много десетилетия политически свободи, учредени са военни съдилища, политическите партии са разпуснати. Хунтата идва на власт под предлог за борба с „анархо-комунистическата опасност” и спасяване на „елино-християнската цивилизация", като нейната политическа доктрина се основава на принципите на корпоративизма.
1974 г. в енергийната мрежа на Народна република България е пуснат първият електрически ток, произведен в АЕЦ „Козлодуй”. Строежът на единствената ни атомна централа започва на 6 април 1970 г., а официалното й откриване е на 4 септември 1974 г.
2001 г. Симеон Сакскобургготски, последният цар на България, полага клетва за министър-председател на България. Той става първият монарх в световната история, който си възвръща властта чрез демократични избори.
Симеон се връща в България през 2001г. Същата година сформираната от Сакскобургготски партия Национално движение „Симеон Втори” (НДСВ) печели парламентарните избори в коалиция с две малки партии (тъй като не успява да получи съдебна регистрация като партия). Сакскобургготски оглавява правителството в коалиция с ДПС, включващо и отделни представители на БСП (без официалната парламентарна подкрепа на социалистите).
През 2005 г. той прави промени в кабинета си, включвайки в него представители на партия „Новото време” (създадена от депутати от дискусионен клуб в рамките на парламентарната група на НДСВ).
След като на парламентарните избори през юни 2005 г. НДСВ изгуби властта, Сакскобургготски не успява да запази премиерския пост, въпреки че неговата партия влиза заедно с ДПС в коалиционния кабинет, оглавяван от победителката БСП. Той получава церемониалния пост председател на коалиционния съвет. Сакскобургготски заема поста премиер до 17 август 2005 г.
2005 г. Ланс Армстронг побеждава за седми пореден път на Тур дьо Франс. Тексасецът на практика си осигури успеха 30 км преди финала на прочутия парижки булевард „Шан-з-Елизе”, когато поради обилния дъжд времеизмерването бе спряно. На финала 34-годишният Ланс призна, че това е последното му участие в Обиколката.
Седемте победи на Ланс и трите на сънародника му Грег Лемънд, постигнати в периода между 1986 и 1990 г., позволиха на САЩ да изпревари Италия в своебразното класиране по нации след 92 издания на Тур дьо Франс. На върха още дълго време ще остане Франция, чиито представители са печелили 36 пъти прочутата обиколка. Наполовина победи имат белгийците. Следват САЩ с 10, Италия - 9, Испания - 8, Люксембург - 4.
Всички титли от обиколката на Франция обаче му бяха отнети, след като бяха събрани множество косвени доказателства и свидетелски показания, които го уличават в употребата на допинг.
В началото на 2013 г. Ланс Армстронг официално призна, че е спечелил и седемте си победи в Тур дьо Франс между 1999 и 2005 г. с помощта на допинг. Той заяви пред Опра Уинфри, че без стимулиращите вещества победата е щяла да бъде невъзможна. Тексасецът обаче е категоричен, че не е приемал допинг при повторното си завръщане в колоезденето в периода между 2009 и 2012 г.
2007 г. Либия екстрадира всичките шест българи, задържани по обвинение за заразяването на стотици деца със СПИН. Медицинските сестри Кристияна Вълчева, Нася Ненова, Валентина Сиропуло, Валя Червеняшка и Снежана Димитрова, заедно със съпруга на Кристияна доктор Здравко Георгиев и палестинският студент по медицина Ашраф ал-Хаджудж, бяха арестувани в Бенгази на 9 февруари 1999 г. и останаха в либийските затвори общо 2755 дни. Те бяха обвинени през 2000 г. в умишлено причиняване на епидемия от СПИН в Бенгази с цел дестабилизация на Джамахирията.
Към процеса бяха задочно привлечени и още двама български граждани - Емануела Колева и Смилян Тачев, обвинени заедно с основната група подсъдими в нарушение на моралните норми и валутните закони на Либия. През 2002 г. медиците бяха оправдани по обвинението в заговор срещу държавата, но междинна инстанция запази и продължи делото по останалите обвинения - умисъл, отровителство, прелюбодеяние, употреба на алкохол, незаконни трансфери на валута.
На 6 май 2004 г. медицинските сестри и Ашраф получиха смъртни присъди чрез разстрел. Здравко Георгиев бе осъден само по по-леките обвинения, както Колева и Тачев, които бяха напуснали Либия преди началото на процеса. През 2005 г. Върховният съд на Либия отмени постановените смъртни присъди и върна делото за ново разглеждане. През 2006 г. присъдите бяха препотвърдени от Апелативния съд, а на 11 юли 2007 г. - окончателно потвърдени от Върховния съд.
На 17 юли 2007 г. смъртните присъди на българите бяха заменени с доживотен затвор от Висшия съдебен съвет на Либия. На 24 юли с.г. Вълчева, Ненова, Сиропуло, Червеняшка, Димитрова, Георгиев и Хаджудж се завърнаха със специален полет на летище София, след като преговорите по тяхното освобождаване, продължили над осем години, завършиха с посредничеството на ЕС и Франция.
