1587 г. втора група английски заселници пристига на острова Роаноук край Северна Каролина, за да възстанови изоставената колония там. Колонията е опит на група англичани в края на 16 в. да създадат селище край бреговете на днешна Северна Каролина.
През по-голямата част на 16 в. англичаните гледат към Новия свят със смесени чувства. От една страна те са заинтригувани да извлекат бързи и големи печалби от Америка, от друга страна са притеснени от възможен конфликт с доминиращата тогава морска сила Испания. Разбиването на непобедимата Армада от английския флот отваря вратите за английската колониална експанзия към северноамериканските територии.
През 1585 г. един от пионерите на английската колонизация сър Уолтър Роли натоварва братовчед си сър Ричърд Гренвил да предвожда група до остров Роаноук, в близост до днешна Северна Каролина и да изгради там колония. Гренвил пристига на острова с около 600 човека, от които 107 остават там. Опитът да създадат трайно селище претърпява провал. Липсата на храна и конфликтите с местните индианци карат част от заселниците да се отправят обратно за Англия с обещанието следващата година да се завърнат с припаси и подкрепление.
През пролетта на 1586 г. островът е посетен от сър Франсис Дрейк. Тъй като обещаното подкрепление от Англия още не било дошло, заселниците от Роаноук се качват на корабите на Дрейк и отплават за Англия.
През 1587 г. Роли отново се опитва да възроди опитите си за създаване на селище на острова и изпраща кораб с 91 мъже, 17 жени (две от които бременни) и девет деца. Скоро след пристигането една от бременните ражда момиче - Вирджиния Деър, първото дете на английски родители, родено в Америка. Скоро след това водачът на експедицията Джон Уайт отплава обратно за Англия с намерението да подсигури още продоволствия и заселници за колонията.
Междувременно обаче избухва война между Испания и Англия и Уайт не успява да стигне до остров Роаноук цели три години. Когато стъпва на острова през 1590 г. намира селището напълно изоставено без никакви следи нито от хора, нито каквато и да е информация, или следи относно тяхната съдба. Липсват и всякакви данни, сочещи нападение или борба в поселището. Единствено върху един дървен стълб намират издълбан надпис „Кроатоан”.
През 1602 г. нова експедиция посещава острова, но следи от изчезналите колонисти не са намерени.
1789 г. Томас Джеферсън е избран за първи държавен секретар на САЩ в правителството на Джордж Вашингтон. Той заема поста до 1793 г., когато се оттегля в Монтичело. През 1796 г. губи от Джон Адамс, но има достатъчно избирателни гласове, за да стане заместник-председател (1797-1801) при Джон Адамс. През 1801 година става президент на САЩ.
След изтичането на президентския му мандат, Джеферсън продължава да бъде активен в обществения живот. Неговият стремеж е да създаде нова институция за висше образование, която да е свободна от влиянието на църквата и студентите да могат да се специализират в много нови области, несъществуващи до момента в другите университети.
1793 г. Александър Макензи завършва успешно първото прекосяване на Канада от брега на Атлантическия океан до Тихия океан. През зимата на 1787-1788 г. посещава езерото Атабаска, съвместявайки работата като агент по изкупуване на кожи с географски изследвания.
Голяма роля в ориентирането му към географски изследвания изиграва работещия по това време в района друг агент на компанията Питър Понд. Под негово ръководство Маккензи съставя план за по-нататъшно изследване басейна на река Атабаска, като на най-западния бряг на езерото Атабаска през 1788 г. основава форт Чипеуан и в началото на 1789 г. назначава за негов временен началник братовчед си Родерик Маккензи.
От Питър Понд научава, че според индианците местните реки текат на северозапад. С тази информация на 3 юни 1789 Г. с 12 души се отправя на северозапад, като с лодки се спуска по река Робска, на 9 юни достига до Голямото Робско езеро, изследва го 20 дни и в северната му част открива залива Норт Арм с река Мариан, вливаща се в него. На 29 юни в най-западната част на езерото открива мястото от където изтича река Макензи и се спуска по нея (1600 км) до делтата й, където достига на 10 юли.
Надеждата му да открие Северозападния проход към Тихия океан не се сбъдва. Покрай течението на реката открива планината Маккензи и планината Франклин и устието на Голямата Меча река, изтичаща от Голямото Мече езеро и вливаща се от изток в Маккензи. Въпреки че достига Северния ледовит океан, той нарича реката „Река на разочарованието”, тъй като не води до залива Кук в Аляска, както е очаквал.
Бързайки да се върне по-скоро във форт Чипеуан Маккензи не изследва брега на изток и запад от устието на реката и затова на неговото откритие не повярват веднага. Едва по-късно, когато става ясно, че описанията му напълно съответстват на действителността, реката, по която достига до Северния ледовит океан е наименувана в негова чест.
На 12 септември 1789 г. със спътниците си се завръща на езерото Атабаска, като изминава с лодките си около 5000 км за 102 дни. Маккензи остава в околностите на езерото още две години изпълнявайки задълженията си към компанията и през 1791 г. се завръща във Великобритания, за да изучава напредъка в измерването на географската дължина, новостите в геодезията, топографията, метеорологията и други науки, необходими на географа-пътешественик, готвейки се за нови пътешествия, целта на които е откриване на речен път от езерото Атабаска до Тихия океан.
През 1792 г. се завръща в Канада, в устието на река Сейнт Лорънс и отново се отправя на запад в търсене на Тихия океан. Съпътстван от местни водачи и френски търговци на кожи, Маккензи напуска форт Чипеуан, следвайки течението на река Пийс, вливаща се в Робска река, непосредствено след изтичането й от езерото Атабаска. В средата на октомври достига до устието на река Смоки, където зимува.
През пролетта на 1793 г., след като реката се размразява изпраща част от хората обратно, а сам с девет човека на една лодка на 9 май продължава нагоре по реката. За девет дни отрядът преодолява 250 км, навлиза в Предния хребет на Скалистите планини, като преминава около 60 км, където реката тече в дълбок каньон. Пътешествениците достигат до двете съставящи реки на Пийс - Финли и Парснип. По съвет на местните индианци, групата поема нагоре по Парснип и след къс и удобен вододел на 20 юли 1793 г. открива горното течение на река Фрейзър, но е предупреден от местни индианци, че долното й течение е неплавателно и населено от войнствени племена.
Маккензи е насочен по нов маршрут нагоре по река Уест Роуд през Бреговите планини и надолу по реките Дийн и Бела Кула към морето. Той приема този съвет и достига брега на Тихия океан на 20 юли 1793 г. в Бела Кула, Британска Колумбия, в залива Норт Бентинк Арм. По този начин той става първият европеец, който прекосява Северна Америка в най-широката й част северно от Мексико, от залива Сейнт Лорънс до Тихия океан. Опитва да продължи на запад в желанието си да достигне открития океан, но е върнат от враждебността на индианците нуксалк.
Същото място, Бела Кула, 48 дни по-рано е посетено от експедицията на мореплавателя Джордж Ванкувър. На 22 юли 1793 г., в тази най-западна точка на канала Дийн, обкръжен от бойни канута на нуксалк, той написва „Александър Маккензи от Канада, по суша, 22 юли хиляда седемстотин деветдесет и трета” с червеникава боя, направена от цинобър и меча мас и тръгва обратно на път за Канада. На скалата близо до брега на канала на Дийн по-късно са изписани думите от топографи. Мястото днес се нарича Провинциален парк Александър Маккензи.
На 24 август 1793 г. Маккензи и спътниците му тръгват обратно по вече познатия път и благополучно се завръщат в устието на река Смоки където зимуват. През 1794 г. се завръща в Монреал, като по този начин отново пресича континента в най-широката му част, този път от запад на изток.
1894 г. проведено е първото автомобилно състезание в историята между градовете Париж и Руан във Франция. То е организирано от парижкото списание „Пьоти Журнал” и е рекламирано като „конкурс за коли без коне”, които са „безопасни, лесни за каране и евтини за пътуване”.
В предварителния кръг, проведен на трасе с дължина 50 км, участват 69 автомобила, произведени както от сериозни фирми като Пежо, Панар и Дьо Дион, така и от любители. 25 от тях се избрани за участие в основното състезание, чието трасе има дължина 127 км.
Победител става граф Жюл-Албер дьо Дион, който изминава трасето за 6 часа и 48 минути при средна скорост 19 км/ч. Официалните победители са Пежо и Панар, тъй като колите се оценяват не само по скорост, а и по тяхното поведение и безопасност, а парната кола на Дьо Дион има нужда от огняр, което е забранено.
Малко по-късно автомобилният спорт започва да се разпространява и извън Франция. Първото състезание в Съединените щати е проведено в края на 1895 г. в Чикаго. Първото редовно автомобилно състезание започва да се провежда в Ница през 1897 г.
1927 г. в Италия е учреден футболен клуб „Рома”. Основан е след обединяването на три отбора от шампионата на Италия - „Роман”, „Алба Аудаче” и „Фортитудо”. Всъщност „Рома” е бившият дублиращ тим на „Наполи”, който остава без база в Неапол и бива разформиран. След като намират база в Рим, отбора е прекръстен на „AC Рома”.
Първият успешен сезон за клуба е 1930-1931, когато „вълците” се класират на второ място след „Ювентус”. През 1941-1942 „Рома” печелят първата си титла от Серия А.
След края на Втората световна война „Рома” за първи път в историята си изпада в Серия Б, но отбора е поет от мениджъра Джузепе Виани, който им връща челните позиции. Успехите на клуба продължават и „Рома” печели Копа Италия през 1963-1964 и 1968-1969. Десет години по-късно (1979-1980), започва успешна ера за тима със спечелването на поредната Копа Италия. Два сезона по-късно печелят за първи път от последните 41 години титлата в Серия А.
Цветовете на клуба са тъмно червено и златисто, които са знак на Рим. Отборът обикновено играе с бели шорти, черни чорапи и червени фланелки. Любопитен факт е, че най-известният прякор на отбора обаче е „Вълците”. Това се дължи на факта, че вълкът присъства на различните гербове на тима. На настоящата емблема на „Рома” е изобразена вълчица, заедно с двамата невръстни братя Ромул и Рем.
1933 г. американският пилот Уили Поуст завършва първия самостоятелен полет около света. Той обикаля планетата, като изминава 25 099 км за 7 дни 18 часа и 49 минути.
Авиационната си кариера Поуст започва на 26 години като парашутист в летящия цирк „Бърел Тобс и тексаските летци”. На 1 октомври 1926 г. губи лявото си око при инцидент на петролно поле, а парите от обезщетението използва, за да купи първия си самолет.
В началото на 30-те години е личен пилот на богати петролни магнати от Оклахома Пауъл Бриско и Еф. Си. Хол и ги вози с най-бързия за времето си едномоторен самолет „Локхийд Вега”. Именно с този самолет Поуст става известен, като печели през август 1930 г. надпреварата от Лос Анджелис до Чикаго с 9.08 ч.
Както повечето авиатори тогава и той недоволства от факта, че световният рекорд за обиколка на Земята по въздуха се държи не от самолет, а от пилотирания от Хуго Екенер дирижабъл „Граф Цепелин”, обиколил планетата за 21 дни през 1929 г. затова през юни 1931 г. Поуст и навигаторът му Харолд Гати излитат от Ню Йорк като правят междинни спирки Харбър Грейс, Флинтшир, Хановер, Берлин, Москва, Новосибирск, Иркутск, Благовешченск, Хабаровск, Ноум, Феърбанкс, Едмънтън и Кливланд. Полетът им приключва за 8 дни и 15 часа.
През 1933 г. Поуст повтаря полета, но този път сам и за по-кратко време - 7 дни, 18 часа и 49 минути. Поуст остава в историята и с разработването на първите височинни костюми. Съоръжен с такъв, през 1934 г. той достига височина от 15 000 м над Чикаго.
1934 г. агенти на ФБР застрелват гангстера Джон Дилинджър. Прочутият американски банков обирджия и гангстер е убит при излизане от кино в Чикаго.
Дилинджър е роден на 22 юни 1903 г. в Индианаполис в семейството на бакалин. Майка му умира точно преди четвъртия му рожден ден и с възпитанието на малкия Още в училище малкият Джон постоянно се замесва в неприятности - побои, дребни кражби, тормоз на по-малките ученици. Баща му в опит да отклони сина си от „лошото влияние на големия град” мести семейството си в Муурсвил, Индиана, но въпреки спокойната провинциална среда, поведението на Дилинджър не се променя съществено.
През 1922 г. е арестуван за кражба на кола. Началото на Великата депресия през 1929 г. съвсем намалява свободните работни места и безпаричието тласка Дилинджър и неговия приятел Ед Сингълтън към въоръжен грабеж. Двамата обират местна бакалия и задигат общо 120 долара. На следващия ден са заловени и Дилинджър по съвет на баща си се признава за виновен. Осъден е на 10 до 20 години затвор.
Дилинджър изтърпява присъдата си в щатския затвор на Индиана в Мичиган сити. Там се сприятелява с известни банкови обирджии, които подробно му разкриват тайните на занаята и дори планират съвместни акции, когато излязат навън.
Дилинджър е освободен на 10 май 1933 г. и веднага се заема с реализацията на плановете си. На 22 септември обира първата си банка в Блъфтън, Охайо. В следващите месеци Дилинджър и неговата банда обират повече от дузина банки, събирайки по неофициални данни над 300 000 долара.
ФБР обявява Дилинджър и бандата му за „обществени врагове номер 1” и сформират специален екип за залавянето им. Примката около тях скоро се затяга и бандата напуска на юг базата си в Чикаго, в опит да избяга в Мексико.
В началото на 1934 г., докато се укриват в Тусон, Аризона, избухва пожар в хотела им. Принудени да напуснат спешно сградата, те изоставят багажа си, в който има няколко автомата и револвери. Пожарникарите съобщават за това в полицията и на 25 януари 1934 г. петима от бандата, сред които и Дилинджър, са арестувани.
Дилинджър е преместен в Краун Пойнт, Индиана, където да бъде съден за престъпленията си, но не остава дълго в затвора. В затворническата работилница той изработва фалшив пистолет от парче дърво и с негова помощ измамва охраната да отвори вратата на килията. От паркинга на затвора, Дилинджър открадва чисто новата кола на шерифа на града, с която бяга в Чикаго.
В любимия си град Дилинджър заживява с новата си приятелка. На 30 март 1934 г. квартирата, където се крият заедно с други членове на бандата, е атакувана от ФБР. При престрелката е убит агент на ФБР, а самият Дилинджър е ранен, но отново успява да избяга.
През лятото на 1934 г. ФБР окончателно изгубва всякаква следа към Дилинджър. Той е успял да се промъкне незабелязано в Чикаго и води анонимен живот в големия метрополис. Работи като чиновник и има нова приятелка - проститутка, която не знае бурното му минало.
Спокойният му живот обаче приключва на 21 юли, когато Ана Кумпанаш, мадам от румънски произход, заплашена от депортация от имиграционните власти, се обръща към ФБР. Тя твърди, че знае къде се укрива Дилинджър и иска съдействие от властите в замяна на разрешение за постоянен престой в САЩ. След съгласието на ФБР, тя разкрива, че той излиза с нейна колежка проститутка и на следващата вечер тя заедно с двойката ще ходи на кино. Задействана е светкавична операция за залавянето на Дилинджър.
На 22 юли вечерта Дилинджър в компанията на двете дами посещава кино „Биограф” в северната част на Чикаго. При излизането от салона след прожекцията, той забелязва агентите на ФБР и прави опит да извади оръжието си. но трима агенти стрелят светкавично общо пет пъти и улучват Дилинджър отзад.
1962 г. космическият апарат „Маринър 1” започва да лети нестабилно няколко минути след изстрелването си и се налага да бъде разрушен. Апаратът е изстрелян предходния ден с цел прелитане покрай планетата Венера. Началникът по безопасност на полета нарежда унищожението на апарата в 9.26:16 ч. (по Гринуич) - 294,5 секунди след изстрелването.
Апаратът е част от програмата Маринър”, ръководена от космическата агенция НАСА, за изстрелване на серия от автоматични космически сонди за изследване на планетите Марс, Венера и Меркурий. С програмата са направени няколко неща за пръв път: за пръв път космически апарат лети ниско около планета, за пръв път апарат навлиза в орбита около друга планета, за пръв път е използвана гравитацията на друга планета за да се увеличи скоростта на апарата.
От общо 10 апарата 7 са с успешни мисии. Планираните „Маринър 11” и „Маринър 12” пък са включени в програмата „Вояджър” и носят имената „Вояджър 1” и „Вояджър 2”, докато „Викинг 1” и „Викинг 2” са уголемени версии на апарата „Маринър 9”.
1981 г. в Рим Мехмед Али Агджа е осъден на доживотен затвор за Атентата срещу Йоан Павел II. Покушението срещу папа Йоан Павел II е извършено на 13 май 1981 г. на площад „Св. Петър” във Ватикана. Докато излиза на площада папата е прострелян и тежко ранен. Уцелен е четири пъти, но оцелява и се възстановява напълно. Агджа е задържан незабавно.
Агджа е сочен за турски терорист от националистическата организация Сиви вълци. Самият той се е определял като наемник без политическа ориентация, който е готов да направи всичко за пари, въпреки че това противоречи на личната му история.
По молба на папата е помилван от италианския президент Карло Чампи през юни 2000 г. След излежаване на 19 години лишаване от свобода в Италия и още пет години в Турция за убийството на редактор на ляв вестник през 1979 г. в Турция, той накрая е освободен от турския затвор предсрочно на 12 януари 2006 г.
Няколко дни по-късно, след масови протести от турското правителство и медиите, на 20 януари 2006 г. Върховният касационен съд на Турция отменя решението за освобождаването му след обжалване от Министерството на правосъдието и същият ден той е отново арестуван. Обжалването закъснява с няколко дни поради мюсюлманският празник Курбан байрам.
Върховният съд решава да не се приспадат четирите години, излежани в Италия, от присъдата на Агджа, поради което той трябва да остане в затвора още четири години, Главният прокурор не използва правото си да оспори решението на Върховния съд. В края на краищата в 2010 г. Агджа е окончателно освободен.
1994 г. последните фрагменти от кометата „Шумейкър-Леви 9” навлизат в атмосферата на Юпитер. Кометата е открита от обсерваторията Паломар в Калифорния на 24 март 1993 г.
През 1994 г. кометата се сблъсква с планетата Юпитер. Любопитното при сблъсъка е, че „Шумейкър-Леви 9”, преди да се удари в „гиганта”, се раздробява на няколко по малки фрагмента, които се удрят един след друг в планетата.
След удара те оставят тъмни петна по облаците на Юпитер, някои от които с размера на Земята. Сблъсъкът предоставя важна информация за Юпитер и осветлява неговата роля в намаляване на космическите отломки във вътрешната слънчева система.
