256 г. пр.н.е. храмът на Артемида в Ефес - едно от седемте чудеса на света - е разрушен от палеж. Храмът на Артемида е най-големият храм през древността и e едно от Седемте чудеса на света.
Първият храм на богинята Артемида вероятно е бил построен около 800 пр.н.е. на калния терен близо до реката в Ефес. Ефеската Артемида, понякога наричана и Диана, не е била същата богиня, която е почитана в Гърция. Докато гръцката е богиня на лова, тази е богиня на плодородието и често е изобразявана с няколко гърди - символ на плодовитостта.
Ефес бил от най-големите градове в Мала Азия по това време и никакви разходи не били спестени за построяването на новия храм. И този храм бил построен на същото блатисто място, както и предходните. Сградата е била една от първите, направени изцяло от мрамор. Храмът е издигнат от бял пароски мрамор. Изправял се е сред огромно храмово пространство върху издигната платформа.
Плиний отбелязва, че дължината на храма е 425 стъпки, а ширината - 225 (около 148 на 79 метра). Имал е 127 колони в йонийски стил, високи по 20 м. За сравнение може да се каже, че Партенона е бил само 230 на 100 стъпки и е имал 58 колони.
Този най-ранен храм е имал свещен камък, вероятно метеорит, който „паднал от Юпитер”. Храмът е бил разрушен и построяван отново няколко пъти през следващите столетия. През 600 пр.н.е. град Ефес става главно търговско пристанище и архитектът Херзифон от Кносос бил ангажиран да построи голям нов храм.
Днес мястото на храма е кално поле. Самотна колона стои да напомня на посетителите, че се намират на мястото на едно от най-големите чудеса на древния свят.
1774 г. Русия и Османската империя подписват Договора от Кючук Кайнарджа, с който се слага край на войната. Това е петата поредна война между старите врагове, водена от руската императрица Екатерина II срещу султан Мустафа III.Войната започва, след като отряд руски казаци преследва полски въстаници и навлиза в град Балта на територията на Османската империя. Султанът използва инцидента и обявява война на 25 септември 1768 г.
През 1773 и 1774 г. руските войски са предвождани от Александър Суворов, който печели всички важни битки с турците. Споразумението е подписано в българското село Кючук Кайнарджа, днес Кайнарджа, на югоизток от Силистра.
С договора Русия придобива Южна Украйна и Северен Кавказ. Турция отстъпва Керч и няколко други черноморски пристанища на Кримския полуостров на Русия и обявява останалата част от Кримското ханство за независимо. Турция изплаща на Русия военни контрибуции в размер на 4,5 млн. рубли.
Позволено е на руски търговски кораби да плават в турски води. Молдова и Влашко са възстановени под сюзеренната власт на султана, но Русия придобива правото си на намесване във Високата порта (съдът на султана) от името на тези две княжества. Освен това Русия придобива определени права върху Представителството от името на гръцките православни поданици на султана.
В отделен последващ договор (1775 г.) Турция отстъпва Буковина на Австрия.
Договорът от Кючук Кайнарджа улеснява анексията на Крим от Русия (1783 г.) и лежи в основата на по-късните претенции на Русия като защитник на християните и християнството в Османската империя. Договорът е признак за надмощието на Русия над Турция и също така изостря силно Източния въпрос.
1831 г. състои се коронацията на първия крал на Белгия - Леополд I. Леополд I е най-малък син на Франц Фридрих Сакс-Кобург-Заалфелд и Аугуста Ройс-Еберсдорф. През 1795 г. е назначен за полковник в руския Измайловски имперски полк, а седем години по-късно е произведен в генерал.
След окупирането на херцогство Саксония-Кобург от френските войски през 1806 г. отива в Париж. Там той отказва предлаганата му от Наполеон Бонапарт служба и заминава за Русия, където служи в кавалерията и се отличава в битката при Кулм.
През 1830 г. Леополд получава предложение за трона на Гърция, но отказва. След отделянето на Белгия от Обединено кралство Нидерландия той е поканен от Белгийския национален конгрес и на 26 юни 1831 г. е утвърден за първи крал на белгийците, като встъпва в длъжност след полагането на клетва на 21 юли. Този ден става национален празник на Белгия.
Малко след като Леополд става крал, на 2 август Нидерландия започва военни действия срещу Белгия. Спорадичните сблъсъци между двете страни продължават до 1839 г., когато е подписано споразумение и независимостта на Белгия е призната.
1913 г. в Мюнхен е създадена компанията за самолетни двигатели Bayerische Motoren Werke (BMW). През 1913 г. в северната част на Мюнхен Карл Рап и Густав Ото, син на Николаус Аугуст Ото, създават две малки фирми за самолетни двигатели. Започващата Първа световна война веднага предизвиква порой от поръчки. Затова Рап и Ото решават да се обединят в един авиационен завод. Така в Мюнхен възниква компанията за самолетни двигатели, която на 21 юли 1917 г. е регистрирана под името Баварски моторни заводи. За директор на фабриката е назначен предприемчивият Франц-Йозеф Поп.
През 1916 г. компанията сключва договор за производство на двигатели V12 за Австро-Унгария. Нуждаейки се от финансиране, Рап получава подкрепата на Камило Кастильони и Макс Фриц. През 1917 г. Рап напуска и компанията е поета от австриеца Франц Йозеф Поп, като през 1918 г.е преименувана на BMW AG. След края на Първата световна война производството на самолети в Германия е забранено и BMW се преориентира към производство на влакови спирачки.
През 1923 г. BMW конструира първия си мотоциклет R32, с обем 500 куб.см и въздушно охлаждане. През 1927 г. фирмата Fahrzeugfabrik Eisenach AG в град Айзенах започва производството на леката кола Dixi (базиран на Austin 7) по лиценз на Austin Motor Company (впоследствие станала част от Rover). Следвайки желанието си да навлезе в автомобилния бизнес, BMW закупува айзенахската фирма и така Dixi става първият автомобил на BMW. В следващите години BMW разширява производството си, като произвежда 6-цилиндрови спортни коли и седани. Произвеждат 327 купе и кабрио и 328 роудстър, както и 335 - луксозен седан.
Любопитен факт е, че създадената тогава бяло-синя кръгла емблема на BMW се използва и до днес. Погрешно е обаче впечатлението, че емблемата представлява въртяща се перка. Всъщност бялото и синьото представляват цветовете на Бавария.
1944 г. Клаус фон Щауфенберг и верните му съмишленици са екзекутирани в Берлин заради заговора срещу Хитлер. Заговорът, наричан Операция „Валкирия”, е неуспешен опит за държавен преврат в Германия.
Опитът за покушение е извършен на 20 юли от офицери от Вермахта, водени от Клаус фон Щауфенберг. В заговора участват Лудвиг Бек, Карл Гьорделер, Алфред Делп, Ервин фон Вицлебен, адмирал Канарис и много други. Възможно е и участието на фелдмаршалите Ервин Ромел и Гюнтер фон Клюге, които са принудени да се самоубият след атентата.
Конспираторите по-рано са си разпределили постовете в правителството, което трябва да се образува след убийството на Хитлер. Поради провала на заговора, такова правителство никога не се появява, а повечето от неговите членове са екзекутирани.
1969 г. по време на мисията на „Аполо 11” американците Нийл Армстронг и Едуин Олдрин стават първите хора, които се разхождат по повърхността на Луната. В 2.56 ч. (координирано универсално време) американският летец-изпитател и астронавт Нийл Олдън Армстронг става първият човек стъпил на Луната.
Нийл Армстронг постъпва на служба в USN на 26 януари 1949 г. В продължение на 18 месеца се подготвя в учебно-тренировъчния център в Пенсакола. На 16 август 1950 г. той завършва школата и получава квалификация „пилот от ВМС” и звание мичман. На 5 януари 1951 г. е зачислен в състава на бойна ескадрила на самолетоносача USS Essex.
На 3 септември с.г., по време на втория си боен полет, самолетът на Армстронг е улучен от зенитния огън на противника, като му е откъсната част от крило. Пилотът катапултира над вражеска територия при скорост от 560 км/ч. По-късно е спасен от военноморски спасителен хеликоптер. По време на бойните действия изпълнява общо 78 мисии с 121 часа полети над вражеска територия. На 23 август 1952 г. Армстронг е произведен в звание лейтенант и демобилизиран.
През 1955 г. получава бакалавърска степен по авиоинженерство. След дипломирането си Нийл Армстронг окончателно се посвещава на авиацията. Започва работа като тест пилот в изследователския център на Националния консултативен комитет по аеронавтика, където провежда над 900 полета на различни летателни апарата. През този период той е проектен тест пилот на военните самолети Норт Американ F-100 Супер Сейбър, F-101 Вуду и F-104 Старфайтър. Лети и на експерименталната машина Bell X-1B, с която на 15 август 1957 г. достига височина 18,3 км.
През 1958 г. е селектиран в програмата Man In Space Soonest group, първия подбор на хора за космически полет. На ракетоплана X-15, Армстронг извършва седем експериментални полета, в които достига височина 64 км и максимална скорост 6420 км/ч.
От средата на 1964 г. е привлечен в изпитанията по програмата LLRV. С прототипа на лунния модул, Армстронг извършва 10 полета. В кариерата си на тест пилот Нийл Армстронг има повече от 2400 полетни часа на 200 различни типа летателни апарати.
На 17 септември 1962 г. Нийл Армстронг е избран за астронавт от НАСА, Астронавтска група №2. Обучението по програмата „Джемини” започва веднага. НАСА отчита огромния му опит и решава да му повери командването на мисията „Джемини 8”. Така Армстронг записва името си в групата на т.нар. „командири-новобранци”.
Първия си полет в космоса Нийл Армстронг осъществява на 16 март 1966 г. на борда на космическия кораб „Джемини 8”. Полетът е драматичен и за малко не приключва фатално. Корабът се скачва на околоземна орбита с безпилотен обект - първи подобен експеримент в историята на космонавтиката. След скачването „Джемини” започва да се върти бързо около оста си, получава силен крен и започва да губи височина.
Армстронг разделя двата кораба, но при повторното скачване проблемът се засилва. По това време в Хюстън инженерите откриват неизправност в един от двигателите за стабилизиране на Джемини. С тяхна помощ Нийл успява да стабилизира кораба и да осъществи набелязаните от програмата на полета цели. Поради силния стрес, на който са подложени астронавтите, е решено полетът да бъде прекратен след 10 часа и 41 мин. Поради промените в орбитата „Джемини 8” се приводнява на много голямо разстояние от разчетената точка. В издирването на капсулата участват 9655 военнослужещи, 96 самолета и хеликоптера и 16 кораба от състава на USN.
На 14 април 1969 г. на специална пресконференция ръководството на НАСА оповестява решението си кацането на Луната да се осъществи по време на полета на „Аполо 11” и неговият командир Нийл Армстронг да стане първият човек в света стъпил на лунната повърхност. Космическият кораб стартира на 16 юли 1969 г. Четири денонощия по-късно е достигната окололунна орбита. Майкъл Колинз остава в „Аполо” на орбита, а Нийл Армстронг и Едуин Олдрин влизат в спускаемия лунен модул.
Кацането на лунната повърхност е извършено в 20.17:40 ч. на 20 юли. Анализът след мисията показва, че са имали резерв от гориво още само за 45-50 секунди, след чието изразходване е трябвало веднага да отлетят обратно, без да кацат.
Десетина секунди след спирането на двигателя Армстронг докладва на центъра: „Хюстън, тук е база Спокойствие, Орелът се приземи”.
Въпреки че НАСА призовава да се спази полетния план и астронавтите малко да починат, те настояват графикът да се ускори. В 2.56 ч. на 21 юли Армстронг стъпва с лявата си обувка на лунната повърхност с думите: „Това е една малка стъпка за човек, един гигантски скок за човечеството”. Тази историческа реплика е чута по радиото и наблюдавана по телевизията чрез ретранслатори в реално време от 450 млн. души, при обща численост на Земята от 3,63 млрд души. Единственият човек, който теоретично не е могъл да чуе тези знаменателни думи, е третият член на екипажа Майкъл Колинз, тъй като в момента се намирал на обратната страна на Луната в радиосянка спрямо Земята.
Около 20 минути по-късно Олдрин се присъединява към Армстронг и става вторият човек, стъпил на Луната. В началото поставят паметна плоча за полета си, после забиват знамето на САЩ, опънато на хоризонтален метален прът, но от дългото съхраняване в сгънато придобива вълнист вид, като че ли го ветрее вятър.
По време на цялата мисия на Армстронг са направени само пет снимки, тъй като фотографската мисия с камерата Hasselbladе възложена именно на него.
Армстронг се отдалечава на около 60 м до Източния кратер, за да остави паметни знаци в чест на загиналите съветски космонавти Юрий Гагарин и Владимир Комаров и на екипажа на Аполо-1 Върджил Грисом, Ед Уайт и Роджър Чафи.
Армстронг прекарва на лунната повърхност 2 часа и 31 минути. Космонавтите събират 21 кг лунни камъни и се прибират в модула. По-късно Армстронг обяснява малкия престой с обстоятелството, че на осветената страна на Луната температурата през деня се повишава до 93 градуса и от НАСА не били сигурни дали скафандрите им ще се справят с екстремните температури, затова ограничават престоя.
След като се завръщат на Земята те се приводняват в Тихия океан и са прибрани от самолетоносача „Хорнет”. След това са подложени на 18-дневна карантина.
1970 г. след 11-годишно строителство е завършена Асуанската язовирна стена в Египет. Основното й предназначение е да регулира неравномерното течение на река Нил, предотвратявайки ежегодните разрушителни наводнения и създавайки запас от вода, която да се използва в земеделието при засушливи периоди.
Най-старите известни планове за строителство на язовирна стена при Асуан са от 11 в., когато известният учен Ибн ал-Хайтам пристига в Египет по покана на халифа Ал-Хаким бир-Амриллах. Той трябва да организира мерки за регулиране на течението на река Нил, вероятно чрез изграждане на язовирна стена при Първия праг. След като провежда проучвания на място, той преценява, че задачата е неосъществима, и, опасявайки се от гнева на халифа, решава да се престори на полудял. Той остава под домашен арест от 1011 г. до смъртта на халифа през 1021 г., като по това време пише влиятелния си труд „Книга за оптиката”.
В края на 19 в. Египет е поставен под контрола на Британската империя и през 1898 г. британците започват изграждане на язовирна стена при Първия праг на река Нил. Проектът е ръководен от Уилям Уилкокс, като в него участват и други видни инженери, сред които Бенджамин Бейкър и Джон Еърд. Стената е тържествено открита на 10 декември 1902 г.
Ниската стена е проектирана като гравитационна с множество контрафорси с разположени между тях шлюзове, отворени целогодишно, за да пропускат водата и плодородните наноси без да задържат воден резерв между отделните години. Предвиден е и плавателен шлюз на западния бряг, даващ възможност за продължаване на корабоплаването нагоре по реката до Втория праг. Стената е зидана с необработен камък и е облицована с плочи от червен гранит. По времето на завършването си Ниската стена е най-голямата зидана стена в света и един от най-големите строителни проекти изобщо.
Първоначално височината на Ниската стена е ограничена, за да се избегне заливането на храмовия комплекс във Филе, но скоро се оказва, че съоръжението не е достатъчно. Стената е надграждана на два пъти, през 1907-1912 и 1929-1933 г., като са добавени мощности за производство на електричество. В окончателния си вид Ниската стена има 1950 м дължина и 36 м височина на короната над първоначалното речно легло. След изграждането на Високата стена възможността за пропускане на плодородните наноси и корабоплаването е изгубена. Днес Ниската стена се използва за регулиране на водите, изпускани от преливниците на Високата стена.
След като през 1946 г. Ниската стена е почти залята от придошлите води на река Нил, британската администрация взема решение, вместо да надстроява стената за трети път, да построи втора стена на 7 км нагоре по течението. Тя обаче не успява да осъществи намеренията си, поради настъпилите политически промени в страната. През 1951 г. е отменен Англо-египетския договор от 1936 г., а на следващата година монархията е премахната и в страната е установен националистически режим, начело с Гамал Абдел Насър.
Конкретното проектиране на високата стена започва през 1954 г., но скоро основен фактор за реализацията на проекта става международната политика. И САЩ, и Съветският съюз предлагат изгодни финансови условия за изграждане на стената с тяхно участие, стремейки се да привлекат Египет на своя страна в рамките на конфликта си в Студената война, докато правителството на Насър се опитва да лавира между тях, за да извлече максимална полза.
Поврат в преговорите настъпва през 1955 г., поради нежеланието на САЩ да доставят на Египет въоръжение, което може да бъде използвано за нападение срещу Израел. През септември с посредничеството на Чехословакия Египет и Съветския съюз се договарят за доставки на съветско оръжие срещу бъдещи доставки на египетско зърно и памук.Въпреки това, американците продължават да се надяват на успех и през декември предлагат нови преференции за реализирането на Асуанската стена.
След признаването от египетското правителство на Китайската народна република, Съединените щати решават да се откажат от участие в проекта, още повече, че Египет продължава да влошава отношенията си с Турция и Ирак, основни американски съюзници в региона. През юни 1956 г. Съветския съюз предлага на Египет дългосрочен кредит от 1,120 млрд. долара при 2% лихва, който да бъде използван за строителството на Асуанската стена, а на 19 юли американското правителство обявява, че финансовото участие на страната в проекта „не е осъществимо при сегашните обстоятелства”.
На 26 юли 1956 г. Гамал Абдел Насър обявява национализацията на Суецкия канал, надявайки се да използва приходите от експлоатацията му за финансиране на Асуанската стена. В последвалата Суецка война Египет претърпява военно поражение от Великобритания, Франция и Израел, но излиза от нея с минимални политически щети след намесата на Съединените щати и Съветския съюз в негова полза.
През 1958 г., след края на Суецката война, Съветския съюз предоставя финансирането за проекта. Строителните работи отново са забавени, поради опасенията на археолозите от заливането от водите на язовира на няколко важни обекта. През 1960 г. е проведена спасителна операция под егидата на ЮНЕСКО. Големият храм в Абу Симбел е запазен чрез преместването на 22 паметника и архитектурни обекта на бъдещия бряг на язовира. Други паметници са предадени на страните, помогнали при строителните работи, например Храмът от Дебод в Храмът от Тафис в Лайден и Храмът от Дендур в Ню Йорк. Въпреки това много археологически обекти, като селището Бухен, остават под водите на езерото Насър.
1973 г. Франция започва серия от ядрени опити на атола Муруроа. Атолът в южната част на Тихи океан, част от групата острови на Френска Полинезия, става известен през 1966 г., когато Франция го превръща в полигон за изпитване на атомно оръжие.
Между 1966 и 1996 г. в района на атолите Муруроа и Фангатауфа са извършени 193 ядрени опита - 41 на повърхността и 137 под земята, плюс още 15 „теста за безопасност”. Любопитен факт е, че през 2006 г. френското министерство на отбраната признава, че при 22 от тестовете е имало изпускане на радиоактивни газове.
По време на ядрените опити над 3200 тона различни радиоактивни отпадъци са били изхвърлени в Тихия океан и са потънали на дълбочина от над 1000 м край бреговете на Муруроа и остров Хао.
Днес специален център към френската оръжейна агенция ежегодно взема проби от почвата и лагуните на двата атола, а след това в рамките на две години публикува доклад на базата на получените данни. Последният такъв доклад отбелязва „ниско ниво на изкуствена радиоактивност”. Но в седимента на дъното на двете лагуни се намират около 5 кг плутоний.
Общата радиоактивност на отпадъците, акумулирани под земната повърхност на Муруроа, възлиза на 13 279 терабекерела. Според Международната агенция за ядрена енергия това е 371 пъти над праговата стойност за класифициране на атомни инсталации.
1983 г. на станцията „Восток” в Антарктида е отчетен световен рекорд за най-ниска температура на въздуха (-89,2°C).
Любопитен факт е, че на 8 декември 2013 г. японски физици съобщиха за нов световен рекорд за измерена най-ниска температура на повърхността на Земята. Апаратурата на американския спътник в района на японската антарктическа станция „Куполът Фуджи” отчете температура на въздуха от 91,2 градуса под нулата.
Така постижението от -89,2 градуса, също регистрирано на Антарктида, но през далечната 1983 г., трябва да загуби първенството. Но руски учени, които имат база на Антарктида, се противопостави остро на изнесената информация. Те твърдят, че измерената температура не е била на въздуха, а на тънкия повърхностен слой. По думите им температурата не е измерена по стандартите на Световната метеорологична организация и затова не може да става въпрос за нов температурен рекорд.
Така на практика официално признатият за световен рекорд за най-ниска температура на Земята си остават, регистрираните през 1983 г., минус 89.2 градуса, измерени от руската станция „Восток”.
2007 г. излиза седмата и последна книга от поредицата за магьосника Хари Потър - „Хари Потър и Даровете на Смъртта”. Поредицата от седем книги, написана от Джоан Роулинг, разказва за премеждията на младия магьосник Хари Потър и неговите приятели Рон Уизли и Хърмаяни Грейнджър, които учат в училището по магия и вълшебство „Хогуортс”.
Историята се развива около противопоставянията на Хари и убиеца на неговите родители - черния магьосник Лорд Волдемор, който иска да установи еднолична власт над магьосническия свят. В книгата имат развръзка на всички незавършени сюжети от предишните шест книги.
Първата книга е пусната на книжния пазар на 30 юли 1997 г. Седемте книги са издадени в тираж над 450 млн. копия и са преведени на 67 езика, което превръща Роулинг в един от най-широко превежданите автори в историята на литературата.
2011 г. приключва космическата програма на НАСА „Космическа совалка” с приземяването на космическата совалка „Атлантис”. За три десетилетия совалките са изкарали в орбита над 50 спътника, междупланетни сонди и космически обсерватории, закарали са почти 1500 тона товари и са доставили на Международната космическа станция 355 космонавти от 16 страни. Общо са били направени 135 полета. „Атлантис” служи на НАСА от 26 години. Общо тази совалка е била в Космоса 33 пъти, като е направила 4848 обиколки на Земята и е прелетяла 202 673 974 км.
Сега американските астронавти ще летят до Международната космическа станция с руските ракети „Союз”. Последният полет на астронавти на „Союз” е планиран за април 2016 г. Поне дотогава ще действа споразумението, подписано през март 2011 г. между НАСА и „Роскосмос”. В перспектива САЩ смятат да се откажат от услугите на Русия и да се прехвърлят на частни фирми. Очаква се на пазара на космическите пътешествия ще се появят едновременно няколко търговски фирми, а НАСА просто ще си купува места на такива „космически таксита”.
