1240 г. състои се битката при Нева. Битката между Новгородската феолдална република и Швеция се води близо до село Уст-Ижора. С победата си русите отблъскват шведското нахлуване, вероятно целящо да завземе устието на Нева и град Ладога, които са отправна точка на най-важния търговски път от варягите към гърците, който е под контрола на Новгород над сто години. Княз Александър Ярославич получава името „Невски” за победата си над шведите.
През 12 в. шведите предприемат много кръстоносни походи срещу фините. През 1218 г. нахлуват в Естония, завземат крепостта Лихула и околните земи, но през 1220 г. естонците въстават и ги изгонват от крепостта.
След разоряването на руските земи от монголските нашественици градовете Новгород и Псков са отслабени и стават привлекателна цел за нападение от запад. През 1239 г. шведите и немците водят преговори за съгласувани действия срещу русите, за което е дал благословията си папата през 1238 г. Шведската експедиция от 1240 г. може би е водена от Биргер (бъдещ основател на Стокхолм), зет на краля и братовчед му на ярл Улф Фасе.
Според някои историци експедицията е в отговор на папското писмо от 1237 г., което получава епископа на Упсала и в което се призовава за кръстоносен поход срещу тавастийците във Финландия. До голяма степен автономните шведски фолкунги може да са събрали собствена армия с доброволци от Норвегия и дори съдействието на финския епископ Тома (заради Финско-новгородските войни) и да са се отклонили към по-изгодната цел Нева.
Границата на Новгородската феодална република се охранява от местното племе ижоряни, което е приело православието. През юли 1240 г. ижорянският старейшина Пелгусий открива шведския флот и спешно праща съобщение на княз Александър. Князът и населението се събират в църквата Света София в Новгород за молитва, където ги благословил владиката Спиридон.
Със своята дружина и с новгородско опълчение княз Александър Ярославич бързо се отправя към мястото на слизането на шведите на брега. Под прикритието на мъгла войската на княз Александър се приближила към шведския лагер, които са изненадани и не успяват да окажат организирана съпротива. Руската конна дружина връхлетява върху центъра на шведския лагер, а пешите войници удрят отстрани по дължината на брега и пленяват три кораба. Шведите отстъпват към останалите кораби и се отправят към другия бряг.
1669 г. регистрирано е най-голямото изригване на вулкана Етна. Първото му изригване, което е известно, е през 475 г.пр.Хр. Оттогава Етна е изригвала най-малко 190 пъти.
Всъщност изригването на Етна през 1669 г. започва на 25 февруари. То причинява големи поражения в Николозия, намираща се само на 10 км от Катания. На 11 март близо до върха се появява пукнатина с дължина 12 км, след което се образуват множество кратери. Горещата лава достига до стените на града. Широката 40-метрова река от лава разрушава голяма част от града. По-късно - на 23 април, лавата навлиза в Катанийския залив, а на 15 юли вулканът се успокоява. 50 града са унищожени, загиват 20 000 души.
Любопитен факт е, че наименованието на вулкана е дадено по времето на поетичните дискусии на тема „Изригвания на вулканите”, състояли се през 55 г.пр.Хр. и през 79 г. от н.е. Древна легенда разказва, че в дълбините на вулкана живее титанът Тифон, затворен там от Юпитер. Друга легенда твърди, че по време на битка богинята Атина съкрушила един от противниците си - гиганта Енкелад, като го потопила в Етна. Преданието разказва, че всеки път, когато Енкелад се опитва да се освободи, вулканът изригва.
Етна е най-големият активен вулкан в Европа. Висок е 3323 м, а възрастта му е около 300 000 години. Днес е обект на международен туризъм. До около 1900 м височина води асфалтиран път и има паркинги и постройки. След това до височина 2500 м има кабинков лифт.
1799 г. френски войници откриват Розетския камък. На находката те попадат при изграждане на форта Сен Жюлиен на около 7 км от малкия египетски град Розета (дн. град Рашид) край западния ръкав от делтата на Нил. Камъкът е намерен от френския капитан Пиер Франсоа Бушар. Той оценява важността му и го изпраща в Кайро, където година преди това по заповед на Наполеон е открит Институт за Египет.
През 1801 г. французите претърпяват поражение в Египет от англичаните и са принудени да им предадат „камък от черен гранит” заедно с други ценни паметници. Пренесен е в Лондон, където е изложен в Британския музей от 1802 г. Той е сред най-посещаваните обекти в музея.
Розетският камък представлява масивна плоча със средни размери 118×77×30 см, тежи около 750 кг. На него са издялани три еднакви по смисъл текста: два на древноегипетски език - с древноегипетски йероглифи и с демотично писмо, и един на старогръцки език. Старогръцкият език вече е бил добре изучен от лингвистите и съпоставянето на трите текста довежда до разшифроване на египетските йероглифи.
Текстът на камъка представлява благодарствен надпис, отправен през 196 пр.н.е. от египетски жреци към Птолемей V Епифан - монарх от династията на Птолемеите. В този период много подобни документи се разпространявали на два или на три езика, което сега се оказва твърде полезно за лингвистите.
С разшифроването на текстовете върху камъка успоредно се занимават французинът Силвестър де Саси, шведският дипломат Д. Окерблад, английският учен Томас Юнг и французинът Жан-Франсоа Шамполион.
Разчитането е затруднено от факта, че плочата е част от по-голяма скала, но останалите части не са открити. Нито един текст не е запазен изцяло. От 54 реда в гръцкия текст са запазени 27, а останалите са частично загубени. Най-пълен е демотическият текст - 32 реда, от които на 14 липсва част от дясната страна. Най-много е пострадал йероглифния текст.
Шамполион постига успех, като използва метод, който става ключов за разбирането на египетски текстове. Той предлага принципите за дешифриране на йероглифното писмо на древните египтяни и определя последователността в развитието на египетската писменост - йероглифна, йератична, демотична.
На 23 септември 1822 г., след 16-годишна съсредоточена работа, Шамполион изнася лекция пред членовете на Академията, в която представя разчитането на Розетския камък.
1895 г. бившият министър-председател на България Стефан Стамболов е съсечен в центъра на София и три дни по-късно умира от раните си. Стамболов е жестоко посечен на улицата от Михаил Ставрев - Хальо.
Повод за убийството му е отмъщение за смъртта на Коста Паница - бивш съратник на Стамболов, който със съдействието на Русия прави опит за военен преврат и в резултат е екзекутиран. Стамболов е нападнат два дни преди делегацията за помирение с Русия да бъде приета от Николай II.
Стефан Стамболов - български държавник, революционер, политик, поет и журналист, взима активно участие в Старозагорското въстание през 1875 г. и Априлското въстание през 1876 г.
След Освобождението на България е един от активните дейци на Либералната партия. Действията му по време на Съединението и кризата след преврата от 1886 г. се оказват решаващи за стабилизирането на страната и откъсването й от зависимостта от Русия.
1916 г. Уилям Боинг регистрира своята компания под името Pacific Aero Products. Година по-късно името вече става „Боинг” (Boeing Airplane).
Боинг завършва Инженерния факултет на Западното отделение на Йейлския университет в Сиатъл през 1903 г. Младият инженер подхваща търговия с дървесина в щата Вашингтон. През 1908 г. отива на първия конгрес на американските авиатори в Лос Анжелис. И резултатът е, че за цял живот се влюбва в авиацията. Връща се в Сиатъл, амбициран да изучи самолетостроенето.
В студентски клуб се запознава с бившия военен моряк Джордж Конрад Вестервелт. Той е син на германски преселници и е завършил курсове по аеронавтика към Масачузетския технологичен институт. Двамата изучават всички съществуващи тогава конструкции на аероплани и осъществяват рискован полет на един от тях, произведен от пионера на американската авиация Кертис.
Така Боинг и Вестервелт решават да построят най-добрия в света биплан. През 1915 г. Боинг получава няколко урока по пилотиране от известния авиатор Глен Мартин в Калифорния. Пак тогава заедно с Вестервелт започват да строят първия си самолет - хидроплан, който наричат с инициалите си B&W.
Скоро Вестервелт се мести на Източното крайбрежие и Боинг достроява първия и втория им хидроплан сам. Идва първото изпитание, а пилотът закъснява. Когато най-после пристига, вижда, че хидропланът вече е във въздуха, а зад щурвала е лично конструкторът.
На 15 юли 1916 г. Уилям Боинг регистрира своята компания под името Pacific Aero Products. Година по-късно името вече става Boeing Airplane. През 1917 г. корпорацията „Боинг” наброява 28 щатни сътрудници. След година те вече са над 300. Решаваща роля за разрастването на компанията изиграва Първата световна война. Когато Боинг научава, че флотът се нуждае от тренировъчни аероплани, водещият му инженер за рекордно кратък срок конструира хидроплана Model С и двата първи образци в разглобен вид са пратени във военноморската база Пансакол, Флорида.
САЩ обаче влизат във войната към края й и от 1918 г. за самолетостроителните фирми идват тежки времена: армията не поръчва повече самолети, а гражданската авиация още е в зародиш. През 1919 г. Уилям Боинг заедно със свой пилот лично превозва на борда на „родния” си самолет С-700 60 писма и колети от Канада в Сиатъл. Така слага началото на международната авиопоща.
Трудните времена свършват в началото на 20-те години, когато американската армия осъзнава ролята на авиацията във военното дело и поръчките започват една през друга. Самолетът преследвач Model 15 на „Боинг” слага началото на цяло десетилетие ненадминато превъзходство на компанията на пазара за военна авиотехника. Самолетът Model 40 A пък печели конкурс на федералната пощенска служба и открива през 1927 г. първото редовно пощенско авиотрасе Сан Франциско-Чикаго.
До 1929 г. корпорацията, която междувременно отново сменя името си на United Aircraft and Transportation Corporation, се превръща във водещата самолетостроителна фирма на САЩ. По онова време самият Боинг вече е изоставил бизнеса и се е заел с развъждане на коне - любимо негово занятие чак до смъртта му през 1956 г.
1947 г. стартира „План Маршал” за възстановяване на Западна Европа. Инициативата за Програма за възстановяване на съюзнически страни в Западна Европа след Втората световна война е на Джордж Маршал, държавен секретар на САЩ. По време на своя лекция на Харвардския университет на 5 юни 1947 г. Маршал призовава за оказване на икономическа помощ за следвоенна Европа. Той обявява, че САЩ ще направят „всичко, което им е възможно, за да помогнат за възстановяването на нормалното икономическо здраве на света”.
Идеята е подкрепена от президента Хари Труман. Планът за възстановяване е разработен на среща на европейски държави още същия месец. Съветският съюз и държавите от Източна Европа също са поканени, но те отказват участие поради поставени неизпълними политически условия.
Планът влиза в действие за четири години, започвайки от 15 юли 1947 г. През този период 13 млрд. долара са отпуснати в помощ на възстановяването на европейските страни, които са се присъединили към Европейска организация за икономическо сътрудничество.
В официалната си част „Планът Маршал” е икономически, но той съдържа и политически клаузи. В него е записано условието, че за да получат помощи в правителствата на страните не трябва да участват комунисти. Затова Франция и Италия са принудени да отстранят комунистическите представители. Именно поради тази причина страните от Източна Европа изобщо отказват да участват в проекта.
На Испания не са отпуснати средства, тъй като Труман и Маршал изпитват опасения, че отпускането на финансови помощи на страната, която по това време се управлява от генерал Франко, може да предизвика укрепване на фашизма. Програмата се реализира за западните държави и довежда до бързото им възстановяване и бъдещо развитие.
„Планът Маршал” се оказва от жизненоважно значение за укрепването на следвоенната икономика в Западна и Северна Европа и за бъдещия просперитет на съответните страни. Фактически американските инвестиции подпомагат бързото възстановяване на победените страни след Втората световна война. Западна Европа е наричана още „маршализирана Европа”.
Изключително важно за бъдещето на европейската интеграция се оказва създаването през 1948 г. на Организация за европейско икономическо сътрудничество (ОЕИС). Това се случва в отговор на молбата на САЩ да бъде създадено споразумение между европейците за разпределение на предоставената американска помощ.
1997 г. в Маями, Флорида, серийният убиец Андрю Кунанан убива италианския моден дизайнер Джани Версаче пред дома му.
Андрю пристигнал в Маями Бийч на 10 май 1997 г. и се регистрирал в хотел „Норманди Плаза”. През 40-те години хотелът бил често посещаван от холивудски звезди, но през 70-те вече се бил превърнал в евтин подслон за шофьори на камиони и пътуващи търговци. Следобедите често минавал по 11-та улица и се спирал пред ренесансовата фасада на имението на Джани Версаче, надявайки се да зърне човека, когото възнамерявал да убие.
На 12 юли синьор Версаче и неговият антураж пристигат в Маями Бийч след успешно и широко рекламирано турне в Европа. Изтощен от тежкия си график, Версаче възнамерявал да си отдъхне в усамотение. Той бил на 50 години и имал нужда от малко спокойствие, за да се наслади на живота.
Андрю Кънанан тръгнал да го търси из скъпарските гей барове, които Версаче обичал да посещава. Неговите любими места били „The Twist”, „KGB Club” и „Liquid”. Всяка сутрин Андрю изминавал пътя от желязната порта на Версаче на 11-та улица до „Нюс Кафе” на Оушън Драйв, където дизайнерът често пиел кафето си. При една от тези разходки Версаче се оказал сам.
В утрото на 15 юли 1997 г. Андрю засякъл Версаче и го последвал от „Нюс Кафе” до дома му. И до днес не е известно какво точно е имал той против световноизвестния дизайнер - според една от теориите на ФБР, някога Версаче бил отказал да даде на Андрю работа като модел - но, когато Джани пъхнал ключа в портата на имението си, Андрю пристъпил зад него и изстрелял два куршума в главата му.
Осем дни след убийството на дизайнера, на 23 юли 1997 г., ФБР успява да залови Кананан. Този следобед един португалски иконом правел рутинната си обиколка из къщата за лодки на германския милионер Торстен Райнек, намираща се на Индиан Крийк Канал. Човекът забелязал, че вратата на дома е открехната и влязъл да провери какво става. Качвайки се на горния етаж, той се озовал лице в лице с някакъв млад мъж, който, виждайки го, изтичал в спалнята. Икономът излязъл и се обадил на полицията.
Само след минути къщата била обградена. 400 агенти и полицаи заели позиции на пристана, а снайперистите се разположили по прозорците на отсрещния жилищен комплекс; по реката обикаляли полицейски лодки, а във въздуха кръжели хеликоптери. В продължение на три часа ФБР затягало обръча около къщата, готово да убива, ако се наложи. След като Андрю не отговорил на обичайния призив, отправен по мегафона, да „излезе с вдигнати ръце”, в 20.15 ч. била дадена заповед за атака. Хвърляйки сълзотворен газ през прозорците, агентите нахлули в къщата и открили Кананан на пода до леглото в една от спалните, с куршум в главата и пистолет в ръка.
Версаче среща за пръв път Андрю Кунанан още на 21 октомври 1990 г., когато влиза в един вип-гей-клуб в Сан Франциско. Тогава Кунанан бил 20-годишен. Липсва обаче потвърждение, че по какъвто и да е начин той се доближава до Версаче и обкръжението му. По това време дизайнерът е в любовни отношения с Антонио Д’Амико, с който са двойка повече от 10 години.
Последвалото разследване след убийството разкрило, че Андрю Кънанан още на съвсем крехка възраст притежавал качествата да покори света. На 21-годишна възраст бил усвоил до съвършенство седем езика и умението да разговаря в кръговете на доста по-възрастни от него приятели. Зад образа на купонджия обаче се криел един объркан младеж. Той изпитвал страх от по-напористите момичета. Андрю ги сравнявал със своята любяща майка, но никоя от тях не приличала на нея. Той изпитвал все по-голямо влечение към по-тихите и слаби деца, а много от тях били момчета.
Андрю посещавал клубовете в компанията на няколко по-възрастни мъже, от които получавал най-различни подаръци - автомобил за 30 000 долара, кредитни карти и др. През 1997 г. той вече бил изоставен от богатите си любовници. Кредитните му карти започнали да надвишават лимита си. Андрю осъзнал, че е фалирал и няма никакъв изход.
Според частния детектив Франк Монте, нает от самия Версаче малко преди смъртта му, набеденият за убиец Андрю няма нищо общо със случая. „Джани стана жертва на американската мафия”, категоричен е Монте. „Той не само че не е човекът, застрелял дизайнера, но и въобще цялото убийство не е свързано с любовна ревност или други подобни глупости, с които бе хвърлен прах в очите на хората. Джани бе убит, просто защото отказа да участва в мръсните игри на мафията, която използва слуховете за неговата хомосексуалност, за да лансира версията, че уж отхвърленият любовник отмъщава на бившия си партньор. В това няма нищо вярно!”, споделя детективът.
„От години Джани знаеше, че определени мафиотски кръгове са организирали нелегално производство с неговата марка. Те натрупаха милиони, но явно се полакомиха за още, защото предложиха на Версаче да им съдейства и така да изперат още по-бързо мръсните си пари. Той ми сподели, че категорично им е отказал, но проблемът не приключва с това - искаше да спре работата на тази нелегална фабрика и да ликвидира напълно възможността някой да пере пари чрез името му. Било е много наивно да вярва, че ще успее - това е бизнес за милиарди долари в световен мащаб”, разкрива още Монте.
2010 г. Аржентина става първата държава в Латинска Америка, която официално разрешава еднополовите бракове. Решението е взето по време на историческо гласуване в Сената, предавано на живо по телевизиите. Законът беше приет с 33 гласа „за” и 27 „против” и трима въздържали се след 15-часов дебат.
Гласуването срещна бурна съпротива от католическата църква и други религиозни групи. То бе съпътствано с улични протести на хиляди хора, които излязоха пред Конгреса в деня на вота.
Президентът Кристина Фернандес, чието левоцентристкото правителство прокара законопроекта, обаче разкритикува аргументите на църквата и заяви, че те са връщане назад към Инквизицията.
Новият закон променя Гражданския кодекс на Аржентина. В него формулировките „съпруг и съпруга” са заменени с термина „страните, сключващи брака”. Така освен, че могат да осиновяват деца, хомосексуалните двойки имат и същите права като хетеросексуалните семейства по отношение на социалните осигуровки, отпуски по семейни причини и семейни надбавки.
Първата церемония е между премиващи транзитно в страната парагвайци Саймън Казал и Серхио Лопес.
Днес пълноправните еднополови бракове са разрешени още в Холандия, Белгия, Канада, Испания, Южна Африка, Норвегия, Швеция, Исландия, Португалия, някои американски щати, както и в мексиканската столица Мексико Сити. А правната форма „хомосексуален съюз” съществува в още 20 страни по света.
2014 г. Великобритания обявява, че ще строи космодрум за търговски полети. По план космодрумът трябва да бъде пуснат в експлоатация до 2018 г. Мястото на разположение на обекта вече е избрано от правителството.
Правителственият план е да се предлагат както пътешествия до Космоса, така и свръхбързи пътувания по света. Замислено е например да се развие технология, която да позволи да се достига до Австралия за два часа. Правителството на Дейвид Камерън се надява да убеди компании като Virgin Galactic и XCOR Aerospace, които са в бизнеса с частни космически полети в САЩ, да летят от бъдещия космодрум.
Английски министри и представители на космическата индустрия споделят, че инициативата да се създаде космодрум, от който не само да могат да се извеждат сателити в орбита, но и в бъдеще да се превърне в център за космически туризъм. Целта на британското правителство е да си осигури 10-процентен дял от пазара на космическия туризъм към 2030 г.
