1377 г. Ричард II става крал на Англия на 10-годишна възраст. Роден е в Бордо и става наследник на баща си след като по-големият му брат умира в ранна възраст.
Той става наследник на английския престол и е обявен за принц на Уелс, когато баща му Едуард - Черният принц, умира след болест през 1376 г. През следващата година неговият дядо Едуард III също умира и Ричард става крал на 10 години.
От юни 1377 г. до януари 1380 г. Англия е управлявана от три съвета. Въпреки че не е член на нито един от съветите, Джон Гонт, чичо на Ричард, налага управленски решения от особена важност, най-вече по отношение на външната политика.
В това време Селското въстание от 1381 г. изкарва 14-годишния Ричард на преден план. На младия крал се налага лично да преговаря с Уот Тайлър и другите предводители на въстаналите няколко хиляди въоръжени души. Той обещава помилване за водачите на бунта, но това обещание не е спазено - те са арестувани и екзекутирани. В резултат от неговата тактика, въстаниците се разпръсват от улиците на Лондон към своите домове в провинцията и така се слага край на размириците.
С израстването на младия крал обаче, у него се забелязва неспособност да преговаря и да прави компромиси - съществени умения за водене на успешна политика и дипломация през 14 в. Липсата на тези качества впоследствие ще доведе до неговото детрониране през 1399 г.
1675 г. кралят на Англия Чарлз II основава обсерваторията в Гринуич. Меридианът, който минава през нея, е приет за нулев и спрямо него се определя географската дължина. Това става международна норма едва в края на 19 в.
На Международна конференция през октомври 1884 г. е признат международния статут на обсерваторията, тогава е прието и международно споразумение меридианът, преминаващ през обсерваторията, да се смята за нулев. Тогава е направена месингова ивица в двора, отбелязваща мястото на „нулевия” меридиан.
Любопитен факт е, че този меридиан в момента не е валиден, а съвременния „Нулев меридиан” е изместен за модерните справочни системи с цели 102,5 м източно от астрономическия нулев меридиан на Гринуич. Средно световно време по Гринуич (GMT) се е прилагало до 1954 г.
Чарлз II решава да създаде обсерваторията, тъй като проявява интерес и повърхностно се занимава с наука. За изработването на проект на Гринучката обсерватория той се доверява на сър Кристофър Рен. За първи кралски архитект е назначен астронома Джон Фламстийд.
С течение на времето в Гринуичката лаборатория постепенно се добавят изключително усъвършенствани хороскопи и други инструменти, като например новите морски хронометри. През 1833 г. пък е добавена топката на времето на една от кулите на обсерваторията, така че да пада точно в 13.00 ч. и да дава сигнал на корабите по реката.
Гринуичката обсерватория е вписана в списъка на ЮНЕСКО за световно наследство през 1997 г. Част от нея е превърната в музей на астрономията навигацията.
1910 г. в Германия е открита първата в Европа редовна въздушна пътническа линия. Линията, по която лети дирижабъл, е между Дюселдорф и Фридрихсхафен.
През 1909 г. била основана Германската компания за въздушни превози, която била първата в света, извършваща подобни услуги. По-късно превозите започнали да се осъществяват и извън пределите на Европа. Цепелините „Граф Цепелин” и „Хинденбург” пътували от Германия през Рио де Жанейро до Лейкхърст и обратно. Увлечението по цепелините достигнало и до САЩ.
По време на първия полет на „Граф Цепелин” през Атлантическия океан от Фридрихсхафен до източния бряг на САЩ през 1928 г. - през който дирижабълът се повредил - президентът Кулидж излязъл на тревната площ край Белия дом, за да види гиганта, минаващ над него. Въодушевлението на жителите на Ню Йорк било безгранично - градът приветствал екипажа на дирижабъла в празнично шествие с много конфети.
1916 г. германската армия използва за първи път отровен газ (БОВ) - фосген. Фосгенът (Карбонилхлорид) e безцветен силно токсичен газ с неприятна миризма на гнило сено. Принадлежи към групата на задушливите бойни отровни вещества. Три пъти и половина по тежък от въздуха, поради което се натрупва в ниските части на местността. На открито лятото въздухът остава заразен до 30 минути, а зимата 1-2 часа.
Отровата прониква чрез вдишване. Действа задушливо, предизвиква сълзене, гадене, кашлица, болки в гърдите, белодробен оток поради липса на кислород в кръвта. Латентен период от 6-12 часа, през които пострадалият се чувства добре и е работоспособен, но след като мине този период, се влошава - дишането се ускорява, кожата придобива синьо виолетов оттенък, на устата - розова пяна.
Всъщност още през 1915 г. германците първи използват отровен газ като оръжие за масово унищожение. На 22 април противниците в Първата световна война Германия и Франция са изправени едни срещу други при Ипер, в Северозападна Белгия.
В нощта на 22 април германците решават да вкарат в употреба ново оръжие: отровен газ. Те изпускат във въздуха 180 т течен хлор. За минути се образува облак с жълтеникав цвят, който носен от вятъра, бавно се придвижва до френските позиции. Когато облакът достига противниците, там започва ужасяваща трагедия. С червени лица, полуослепели и задушени, войниците агонизират. 3000 души се задушават от отровния газ, други 7000 оцеляват с тежки поражения.
1941 г. нацистка Германия напада СССР в „Операция Барбароса”. Операцията е наречена на императора на Свещената римска империя Фридрих Барбароса, удавил се безславно в река в Анадола по време на Третия кръстоносен поход. Целта й била завладяването на СССР.
Тя се оказва от ключово значение за съществуването на Третия райх и неуспехът й на практика довежда до разгрома на Германия. Подготовката й започва още през 1940 г. въпреки нежеланието на германските военни да воюват на два фронта.
Бързите победи над Полша, Норвегия, Франция и на Балканите обаче дават увереност на Хитлер, че и СССР ще бъде прегазен по същия начин. Преди атаката към съветската граница са прехвърлени 3,2 млн. войници, а над съветска територия са извършени стотици разузнавателни полети.
Нападението не е очаквано от висшето съветско ръководство, макар и то да е предупреждавано многократно, че Хитлер готви атака. Сталин не вярва подобно нещо да се случи само две години след сключването през август 1939 г. на пакта за ненападение, известен като „Молотов-Рибентроп”. Той смята, че Германия ще довърши конфликта с Великобритания и едва след това ще поеме на изток. За операцията германските войски са разделени на три армии. Група „Север” трябва да завладее Балтика и Ленинград, група „Център” - Беларус, а после през Смоленск да поеме към Москва, група „Юг” - Украйна, Киев и Сталинград.
Нападението започва в 4.45 ч. на 22 юни. В него участват около 4 млн. души, което го прави най-голямата сухопътна операция, провеждана някога. Срещу силите на Оста са изправени 4,5 милиона съветски войници, 2,3 млн. от които на западната граница. Макар и изненадваща и първоначално изключително успешна, операцията не постига целта си.
Германските войски затъват в руската кал и достигат до Москва едва през декември в разгара на тежката руска зима, а Ленинград също не е превзет.
Операцията се проваля по две основни причини: руските ресурси и издръжливост са по-големи от очакваните; самият Хитлер се намесва, давайки заповед за концентриране на войските срещу Москва, след като Ленинград вече е обкръжен, а в същото време придвижва танковите войски от центъра в южна посока за обкръжението на Киев, като по този начин облекчава защитата на Москва. До настъпването на зимата само южната армейска група успява да изпълни първоначалните заповеди.
Провалът на „Операция Барбароса” води до искания от Хитлер за повече операции в Съветския съюз, които в крайна сметка се провалят, като продължаване на обсадата на Ленинград, битката при Сталинград и Операция Цитадела, сред други битки на окупирана съветска територия.
1957 г. от полигона Капустин Яр Съветският съюз изстрелва за първи път балистичната ракета „Р-12 Двина”. Тя е със среден радиус на действие, обозначавана от НАТО като SS-4 Sandal.
Проектирана е през периода 1956-1957 г. Полетните изпитания започват на 22 юни 1957 г. Първата ракета, дело на младия колектив на Михаил Янгел, съчетава товароподемността и високите полетни характеристики на Р-5 и удобството при експлоатацията на Р-11.
Двигателят РД-214 е разработен през 1952-1957 г. в ГДЛ-ОКБ на Глушко. След двугодишни изпитания на въоръжение са приети ракетни комплекси Р-12 с наземно базиране. Далечината на полета достига 2000 км. Тактико-технически данни: дължина-22,77м, диаметър 1,65 м, стартово тегло 42 т.
В следващите години с добавянето на втора степен на сцената се появява ракета-носител КОСМОС В-1. Съгласно договора за съкращаване на ракетите с малък и среден радиус на действие от 8 декември 1987 г. между СССР и САЩ от 1 август 1988 г. е започнало унищожаването на 176 ракети Р-12 и Р-14.
1960 г. настъпва разривът между СССР и Китай, след като Никита Хрушчов нарича публично Мао Дзъдун „сталинист”. През януари 1958 г. Мао Дзъдун стартира втория петгодишен план, познат още под името „Големият скок напред”, план, замислен като алтернативен модел за икономически растеж, фокусиращ върху тежката промишленост. Според тази икономическа програма малките земеделски колективи се сливат в големи народни комуни и много селяни са изпратени да работят по големи инфраструктурни проекти или по добива на желязо и стомана. Частното производството на някои храни е забранено; добитъкът става обща собственост.
По времето на Големия скок Мао и други партийни лидери нареждат изпълнението на различни нови недоказани и ненаучни земеделски техники от новите комуни. В комбинация с отклоняването на труда към производството на стомана и инфрастуктурните проекти, както и цикличните природни бедствия, тези проекти водят до спад в производството на пшеница през 1959 г., последван от допълнителен спад през 1960 г., като тези ниски нива се запазват през 1961 г.
В опит да спечели благоразположението на началниците си и да избегне чистката, всеки слой на партийната йерархия преувеличава количеството пшеница, произведен под техен контрол. Въз основа на тези грешни данни голяма част от добива е прибран за държавно ползване, най-вече за градовете, но също така и за износ. Положението в някои райони е усложнено от суши, а в други - от наводнения, като това оставя селяните с малко храна за себе си и води до Големият китайски глад, в който умират милиони.
Какъвто и да е случаят, Големият скок напред води до милиони смъртни случаи в Китай. Мао губи почитта на много от висшите кадри в партията и впоследвие е принуден да се откаже от този политически курс в 1962 г., като губи политическа сила, за сметка на по-умерени лидери като Лю Шаоци и Дън Сяопин. Въпреки това Мао, подкрепен от националната пропаганда, твърди, че той е само частично виновен. Така той успява да запази поста си като председател на Китайската комунистическа партия, като президентството е предадено на Лю Шаоци.
На Лушанският пленум през юли/август 1959 г. няколко лидери изразяват загриженост, че Големият скок не е толкова успешен, колкото е планирано. Най-директният от тях е министърът на отбраната и генерал от Корейската война Пен Дехуай. Мао, страхувайки се от изгубване на позицията си, организира чистка на Пен и привържениците му, подтискайки критиката на политиката на Големия скок. Висши служители, които съобщават истината на Мао, са заклеймявани като „десни опортюнисти”. Започва кампания срещу десния опортюнизъм, която води до изпращането на партийни членове и обикновени селяни в лагерите, където в последствие ще умрат от глад. Години по-късно ККП ще заключи, че 6 милиона души са погрешно наказани в тази кампания.
На международно ниво, периодът е доминиран от допълнителната изолация на Китай. Съветско-китайският разрив води до изтеглянето на съветските технически експерти и помощ от страната. Разривът е предизвикан от спорове относно контрола и посоката на световния комунизъм и други спорове относно външната политика. Повечето от проблемите по отношение на комунистическото единство са резултат от смъртта на Сталин и заместването му от Никита Хрушчов.
Само Албания, под ръководството на Енвер Ходжа, открито се застъпва за Китай, което създава съюз между двете държави, който продължава до китайско-албанския разрив след смъртта на Мао през 1976 г.
Сталин се представя като наследникът на „правилната” марксистка мисъл преди Мао да контролира ККП и затова Мао никога не оспорва нито една сталинистка доктрина (поне докато Сталин е жив). След смъртта на Сталин Мао смята, че властта над „правилната” марксистка доктрина ще се падне на него. Последвалото напрежение между Хрушчов (като глава на по-силно политически и военно правителство) и Мао (смятащ, че има по-добро разбиране на марксистката идеология) разгражда предишните отношения между КПСС и КПП. В Китай съветските граждани са отречени като „ревизионисти” и са добавени до „американският империализъм” като движение, на което трябва да се противопоставя.
1978 г. американският астроном Джеймс Кристи открива Харон, естествен спътник на планетата-джудже Плутон. Харон е открит при старателно изучаване на увеличени образи на Плутон върху фотографски плаки, направени няколко месеца преди това.
Астрономът забелязва една незначителна, но периодично появяваща се издатина на повърхността на планетата. След проследяване на тази издутина е установено, че тя за пръв път е снимана на 29 април 1965 г. Обектът получава предварителното означение 1978 P 1.
Джеймс Кристи кръщава спътника по името на митичния лодкар от древногръцката митология Харон, който прекарва мъртвите през адската река Стикс в царството на Хадес (гръцкия еквивалент на Плутон). Името „Харон” е официално прието от Международния астрономически съюз през 1985 г.
Харон прави една пълна обиколка около Плутон за 6,387 дни - същото време, за което Плутон прави едно пълно завъртане около оста си. Двата обекта са „гравитационно-зацепени” - винаги стоят с една и съща страна един към друг заради сравнително малката разлика в масите им. Диаметърът на Харон е 1172 км, малко по-малко от половината от този на Плутон. За разлика от Плутон, който е покрит със замръзнал азот, неговият спътник е обвит в лед с температура близка до абсолютната нула.
В симулационни резултати, публикувани през 2005 г. от Робин Канъп, се предполага, че е възможно Харон да се е образувал чрез голям сблъсък преди около 4,5 млрд. години при удар на обект от пояса на Кайпер с диаметър между 1600 и 2000 км в Плутон със скорост 1 км/сек, след което Харон се е образувал от пръстена от отломки, излетели при удара.
Свидетелствата в полза на тази теория обаче са по-малко от свидетелствата в полза на една друга подобна теория, отнасяща се до Луната и Земята -преди всичко липсва информация относно състава на двете тела.
1986 г. Аржентинският футболист Диего Марадона отбелязва в рамките на три минути два гола - най-скандалния и най-гениалния гол в историята на футбола. Първото попадение отбелязва с ръка (наречена по-късно от него „Божията ръка”), а вторият е определен за „Голът на века”. В този ден на Световното първенство по футбол на стадион „Ацтека” в Мексико се играе четвъртфинален мач между Аржентина и Англия.
В 51-вата минута, при резултат 0:0, Диего Марадона навлиза на скорост в полето на Англия и опитва двойно подаване с Хорхе Валдано. Топката обаче стига до левия халф на „Трите лъва” Стийв Ходж, който в нескопосания си опит да я изчисти параболично я праща към вратаря Питър Шилтън. Високият 185 см страж протяга ръце към кълбото, но е надскочен от точно 20 см по-ниския Марадона. За всички на терена, както и на трибуните, е ясно, че има нещо нередно. Но не и за главния съдия Али Бенасюр.
Всички повторения, всички гледни точки показват, че единственият, който има пряка видимост към ситуацията, е страничният съдия - българинът Богдан Дочев. След кратък размисъл, той се обръща към центъра и подтичва с флагчето, с което показва, че голът е редовен. Главният съдия също се обръща към центъра и това означава 1:0 за Аржентина.
Четири минути по-късно Марадона взема топката от центъра, преминава през петима футболисти на Англия и вкарва топката за втори път в мрежата на Шилтън. Този гол е обявен за най-красивият на 20 в. от ФИФА.
В крайна сметка мачът приключва с победа на Аржентина 2:1. Англия успява да върне само едно попадение чрез Гари Линекер в последното световно първенство по футбол пред падането на Берлинската стена, на което Аржентина печели втората си футболна корона.
Веднага след края на мача Марадона заявява, че е вкарал гола „малко с главата на Марадона, малко с ръката на Бог”, докато за селекционера на Англия Боби Робсън това не е била „ръката на Бога, а по-скоро ръката на шарлатанина”. Английските журналисти, които са известни, че са готови във всяка една ситуация да намерят и различната гледна точка, с хумор отбелязват, че „Божията ръка” на Марадона е нямало да се случи, ако преди това топката „не се е ударила в „Дървения крак на Стийв Ходж”.
„Европейски съдия никога не би позволил подобен гол да бъде зачетен, защото знае как да се справи с напрежението на такива големи срещи. Какво да очакваме от Бенасюр, който сигурно се е учил да свири в пустинята, където има само камили. Видях, че Марадона игра с ръка, но след като главният съдия призна гола, аз не можех да размахам флага и да му кажа, че не е прав, защото по това време футболните закони бяха други”, признава през 2007 г. Дочев.
Любопитен факт е, че 20 години преди да бъдат наказани с „Божията ръка”, англичаните печелят първата си и единствена Световна купа след много спорен гол на финала срещу Германия. Изстрелът на нападателя Джеф Хърст в 101-вата минута на продълженията, при резултат 2:2, рикошира в горната греда и тупва около голлинията на германския вратар.
Под невярващия поглед на немските футболисти страничният съдия Тофик Бахрамов (роден в Азербайджан, тогавашен СССР) сигнализира на главния - швейцареца Готфрид Дайнст, че топката е преминала голлинията (нещо, което модерните технологии доказаха, че не се е случило). В резултат на това решение Англия печели Световната купа, а според непотвърдени слухове Тофик Бахрамов получава като награда златна съдийска свирка от кралица Елизабет II „за добра служба към Англия”.
