451 г. войските на римския военноначалник Флавий Аеций разгромяват хуните на Атила. Битката на Каталаунските поля е последното голямо сражение в древността, с което римляните спират хунските орди на Атила.
В началото на 451 г. хунският съюз, воден от Атила, нахлува в римските провинции Германия и Галия и разорява много градове. Атила частично разрушава Мец и настъпва към град Аврелиан (Орлеан). Тогава прославеният римски военачалник Флавий Аеций успява да склони вестготския крал Теодорих І към активни съвместни действия против хуните.
Научавайки за приближаването на римската коалиция от съюзнически войски, водени от „последния римлянин” Аеций към река Марна, Атила вдига обсадата на Аврелиан и се отправя на север. Двете армии се срещат източно от днешен Париж на Каталунските полета, простиращи се на 200 км от запад на изток и на 150 км от юг на север.
През юни 451 г. двете войски са готови за бой. Общата численост на армиите от двете страни е не повече от 150 000-200 000. Атила разполага своя лагер с гръб към единия от притоците на р. Сена - Об. Настрани от построените войски се намира хълм - вляво от римската бойна линия и вдясно от хунската. Съюзната коалиция на римските войски лагерува в различни лагери, обособени по етнически признак.
На 15 юни Атила разделя силите си на три части - център и две крила. Той застава начело на центъра, където се намира хунската тежка кавалерия; остготската конница и пехота, оглавявана от Валамир (от рода на Амалите), Теодемир и Видемар заема левия фланг; гепидите, под ръководството на Ардарих и другите предимно пеши съюзници - скири, бастарни, херули, руги, анти, алемани, тюринги, бургунди и част от франкската пехота - се разполагат на десния фланг.
Аеций подрежда съюзниците си по подобен начин, вземайки предвид главно етническата принадлежност на войниците си. Десният фланг на войската му, противостоящ на остготите на Валамир, е съставен от вестготи, водени от крал Теодерих І и сина му Теодеред от рода на Балтите. Тук е съсредоточена и цялата тежка вестготска конница. Самият Аеций оглавява левия фланг, разположен на пресечена хълмиста местност.
Силите на противниците са толкова големи, че Атила дълго отлага началото на битката. Инициатори са римляните. Сражението започва към 15.00 ч. с престрелка, подета от конните стрелци. Римляните изпращат напред аланската стрелкова конница, хуните им отговарят със същото. Тежката конница от левия хунски фланг се сблъскала фронтално с конния десен римски фланг. Войските и от двете страни са съставени предимно от готи.
На левия римски фланг франките на Меровей атакуват десния хунски фланг, където се намират гепидите на Ардарих. Завързва се ожесточена битка. Аеций нанася основния удар с войските с левия си фланг. Визиготите на Торисмунд са пратени да завземат хълма отляво. Атила отговаря с обща атака по целия фронт, но главният му удар е насочен в центъра на съюзническите сили.
В завързалия се кавалерийски бой, ожесточено съпротивляващите се алани са отблъснати и отстъпват. Центърът издържа благодарение на упоритата отбрана на римската и франкската пехота. Контраатаката на Теодорих срещу остготите на десния фланг е успешна, макар че в завързалата се сеч той е убит.
На левия фланг визиготите на Торисмунд заемат хълма и отбиват хунската контраатака. В това време самият Аеций оглавява настъплението срещу гепидите. Въпреки че центърът на войските му е отблъснат, фланговете на войската на римския пълководец започват да обхващат хунските флангове.
С настъпването на нощта победата вече клони все повече към Аеций. Визиготите на Торизмунд се спускат от хълма и атакуват укрепения хунски лагер. Визиготите от десния фланг на Аеций окончателно разбиват остготите. Но нощта не позволява битката да продължи и Атила нарежда всеобщо отстъпление. Отделни яростни схватки обаче продължават през цялата нощ. Противниковите войски се смесват и настъпва хаос. Връщащите се в лагера хуни постоянно се сблъскват с визиготски, франкски и алански отряди. Аеций се опитва да реорганизира доста пооределия си център, но се натъква на хунски части и сам се оттеглил във визиготския лагер, оставайки там до утрото.
На другия ден Атила, обкръжен от съюзните войски в лагера си, очаква щурм, готов да се бие докрай. Той заповядва да направят клада и възнамерява да се хвърли в нея, за да не попадне в ръцете на врага. Но Аеций решава да не атакува, дори сваля обсадата на хунския лагер и така им позволява да се оттеглят зад Рейн.
Атила умира само година и половина след битката - в началото на 453 г. Аеций го последва на 21 септември 454 г. От завист към неговите сила и доблест, император Валентиниан с помощта на доверения си евнух Ираклия без причина лично го посича с меча си.
1819 г. американският параход „Савана” пристига в Ливърпул и става първият кораб с парен двигател, който прекосява Атлантическия океан. Собствениците на „Савана” полагат неимоверни усилия за набиране на пътници и товари за пътуването, но никой не е готов да рискува живота или имуществото си на борда на такъв екзотичен кораб.
На 19 май в края на срока за реклама в местен вестник се появява обявява на датата на заминаването 20 май. Срокът обаче е удължен с два дни, след като един член от екипажа се връща на кораба силно пиян, падна от трапа и удавя. Така на 22 май корабът предприема историческо пътешествие без пътници с чисто експериментална и популяризаторска цел.
След като напуска пристанището, „Савана”, започва историческото си плаване към Ливърпул в 5.00 ч. сутринта в понеделник, 22 май, с платна и работещ парен двигател. Около 8.00 ч. сутринта на същия ден работните колела са прибрани за първи път и корабът продължава само с платна.
На 20 юни „Савана” е посрещната тържествено в Ливърпул от стотици лодки, а кеят е отрупан с хора. Котвата е спусната в 18.00 ч., като пътуването е продължило 29 дни и 11 часа, през което време корабът се е движил с двигател общо 80 часа. Събитието е отразено подобаващо от вестниците.
Корабът престоява в града 25 дни, като е посетен от хиляди хора с различен ранг и влияние, включително от флотски и армейски офицери. През това време екипажът остъргва и пребоядисва кораба, пробвани са двигателите, попълва се горивото и другите припаси. На 21 юли корабът потегля за Санкт Петербург в Русия.
Въпреки историческия си рейс, „Савана” не постига търговски успех като параход и се превръща обратно във ветроходен кораб малко след завръщането си от Европа.
1837 г. кралица Виктория се възкачва на британския престол. Тя е най-дълго властвалият и един от най-успешните монарси на Острова.
Александрина Виктория Ветин е родена на 19 май 1819 г. в двореца Кенсингтън в Лондон. Баща й, херцогът на Кент и Стратън, е четвърти син на крал Джордж III и шансовете на единствената му потомка да стигне до престола изглеждат минимални. Поредица от обстоятелства обаче отстранява един по един останалите претенденти.
Джордж III умира в годината, когато Виктория се ражда, и е наследен от най-големия си син Джордж IV. Той умира 11 години по-късно, без да остави потомци и е наследен от брат си крал Уилям IV, който е бездетен. Той умира на 20 май 1837 г. и Виктория, която току-що е навършила 18 години, се качва на престола, без да е необходимо да се сформира регентство. Тя остава на трона цели 63 години, през които Великобритания е на върха на своята мощ и е всепризнат център на света.
Освен кралица на Обединеното кралство Великобритания и Ирландия тя е и императрица на Индия от 1876 г. Втората половина на 19 в. носи недвусмисленото название викторианска епоха и съвпада с огромна социална, икономическа и технологична промяна на Острова. Виктория обаче е последният британски монарх от Хановерската династия. Наследниците й вече са част от династията Уиндзор.
1840 г. Самюъл Морз получава патент за телеграфа. Той тества успешно телеграфа в металургичния завод „Спийдуел” близо до Мористаун на 6 януари. 11 дни по-късно заедно с Алфред Вайл прави и първата публична демонстрация на апарата.
Дотогава Морз е прочут като живописец - майстор на портрети и на картини с исторически сюжети. Още на 14 години той става ученик в ателието на художника Уошингтън Олстън. Задълбава в изкуството и при следването си в Йейл. В университета обаче Самюъл посещава и лекциите по електричество на Бенджамин Силиман и Джеремая Дей.
Бъдещият изобретател се дипломира през 1810 г. и по това време е 19-годишен. Веднага заминава с учителя си Олстън на опознавателно пътешествие из музеите на Европа. Впечатлен е от Лувъра и има мерак да направи умалени копия на най-великите му експонати, които да изложи в родината си.
Между 1815 г. и 1825 г. Самюъл Морз е сред най-предпочитаните художници в Америка. Целият политически и културен елит си поръчва портрети при него. Подписът на Морз стои на платно с лика на бившия федерален президент Джон Адамс. Пак
Срещата на бъдещия откривател на телеграфа с френския благородник е през 1825 г. Тогава общината в Ню Йорк плаща на Морз 1000 долара, за да нарисува Лафайет. Художникът заминава за Вашингтон, където пребивава аристократът. Рисува го в цял ръст. Осанката на героя е обляна от ореола на залеза, а от дясната му страна на пиедестал са Бенджамин Франклин и Джордж Вашингтон. Мащабно замисленото платно обаче остава недовършено.
В разгара на работата конник носи на Морз писмо от баща му. Посланието е кратко: „Скъпата ви съпруга се възстановява”. Морз веднага напуска столицата и се отправя към дома си в Ню Хейвън, Кънектикът. Когато стига, жена му Лукреция вече е погребана.
Шокът е огромен - Морз очаква да види съпругата си, дала току-що живот на четвъртото им дете, но съдбата решава друго. Художникът е с разбито сърце, самообвинява се, че е бил далеч от любимата си в последния й миг. От този ден нататък Морз започва да търси начини за бърза комуникация от далечни разстояния.
12 години по-късно едножичният телеграф вече е факт. Морз е минал през десетки експерименти, консултации с други изобретатели, подобрения на апарата си. През 1843 г. телеграфът е новото чудо на света и правителството на САЩ отпуска на изобретателя 30 000 долара за построяването на пробна телеграфна линия между Вашингтон и Балтимор. На 24 май 1844 г. е изпратено първото съобщение между двата града, а текстът гласи „Ето какво създаде Бог”.
1895 г. открит е Килският канал, свързващ Северно море и Балтийско море. Дължината на канала е 98 км, ширината - над 100 м, а дълбочината - 11 м.
Килският канал се намира на територията на Северна Германия, провинция Шлезвиг-Холщайн. Започва от град Кил и завършва край устието на р. Елба. Той има голямо икономическо и стратегическо значение за всички балтийски държави, най-вече като по-кратък път от балтийските проливи.
Kилският канал функционира от 1895 г. Режимът на корабоплаване по него се урежда в законодателството на Германия и договорите й с други държави. С правилата на плаване по Килския канал се разрешава преминаването на чуждестранни търговски кораби във всяко време на денонощието след плащане на такса или получаването на пропуск.
За преминаването на чуждестранни военни кораби е установен разрешителен режим с предварително искане и задължителен пилотаж, както и при спазването на редица други изисквания.
1904 г. в Париж е основана Международната автомобилна федерация. Отначало е позната като „Международна асоциация на признати автомобилните клубове”, а целта й е да представлява интересите на автомобилните асоциации и потребителите.
ФИА е известна като организация на моторните спортове, най-вече с организираните и контролирани от нея състезания от Формула 1, Световния рали шампионат и Шампионата за туристически автомобили.
Със седалище в Париж, площад „Конкорд” 8, се състои от 222 организации членки в 125 страни по света.
1948 г. дебютира „Шоуто на Ед Съливан” по телевизията. Предаването се излъчва на живо на CBS и продължава от 20 юни 1948 г. до 6 юни 1971 г. Шоуто е от 20.00 до 21.00 ч. вечерта и включва оперни певци, артисти, композитори, комици, балетисти, циркови артисти и други. До 1965 г. шоуто е черно-бяло, а след това цветно.
Ед Съливан умира три години след последното шоу. На неговото шоу са присъствали някои от най-известните имена в музиката - Дъ Дорс, Бийтълс, Елвис Пресли, Боб Дилън, Джанис Джоплин, Тина Търнър, Лайза Минели, Джаксън 5, Барбра Страйсънд и много други.
1954 г. официално е отворен за експлоатация Дунав мост, свързващ България и Румъния. Наричан още Мост на дружбата съоръжението свързва градовете Русе и Гюргево. Дължината му е 2,8 км и минава на височина от 30 м над водата. Изграден е на две нива - за влакове и автомобили.
Архитектурата е на архитект Георги Овчаров, а художественото оформление (порталите на българския и румънския бряг, както и орловите глави по неговата дължина) са дело на украинския скулптор Михайло Парашчук. При откриването на моста съоръжението е най-големият комбиниран мост (с железопътна линия и за автомобилен трафик) в Европа.
Любопитен факт е, че проучванията по възможността за изграждането на мост на р. Дунав и осъществяването на сухопътна връзка между Западна и Централна Европа до Балканския полуостров с излаз на Бяло море започват още с края на Кримската война (1853-1856 г.). Построяването на мост над плавателната река е осмисляно в контекста на изграждането на жп линия. Три години след Освобождението на България - 1881 г., се установяват първите контакти между Българското княжество и Румъния, на които се обсъжда и възможността за строителство на мост над р. Дунав.
Идеята на румънската страна от 1884 г. е за строителството на мост между Свищов и Зимнич. Българският министър-председател Петко Каравелов е резервиран, защото свързването при тези пунктове не е съгласувано с плановете за железопътната мрежа в България и ще обремени прекалено много финансите на Княжеството.
Преговорите временно се забавят при обявяването на българската независимост (22 септември 1908 г.) и проблемите, свързани с нейното признаване. На 9 април 1909 г. Румъния признава българската независимост. Основна тема на разговорите между двете страни е строителството на мост на р. Дунав.
Румънският министър председател заявява, че трябва да се събере смесена българо-румънска комисия, която да проучи въпроса. По неговото лично мнение най-подходящо място за моста е отсечката между пунктовете Сомовит и Корабия. Българското правителство приема със задоволство румънското предложение. В София е назначена комисия, която да проучи подробно въпроса за мястото на бъдещия мост.
1963 г. след приключване на Кубинската ракетна криза между държавните глави на САЩ и СССР е установена гореща линия. „Червеният телефон” свързва Белия дом с Кремъл по време на Студената война.
По време на кризата важно съобщение от 3000 думи на Никита Хрушчов е получено и разкодирано в рамките на 12 часа - опасно дълъг период от време в контекста на заплахата от ядрен удар. По времето, по което САЩ подготвят отговора си, от Москва пристига ново, по-рязко съобщение, с което се изисква изтеглянето на американските ракети от Турция. Според съветниците на Белия дом кризата би могла да бъде преодоляна по-бързо или дори избегната, ако съществува по-бърза комуникация между двете правителства.
Първоначално създаденият „червен телефон” не е истински телефон, а система от телепринтери, използващи криптирана връзка. За първи път горещата линия влиза в употреба през 1967 г. по време на шестдневната арабско-израелска война – тогава двете суперсили съгласуват помежду си своите военни ходове, за да се избегнат недоразумения. В средата на 70-те години се въвежда и истинска телефонна връзка.
„Кубинската ракетна криза” (както е американското й название, за руснаците тя е „Карибската криза”, а за кубинците - „Октомврийска криза”) е най-острият конфликт по време на Студената война, който възниква в отношенията между СССР и САЩ във връзка с разполагането на съветски установки за балистични ракети в Куба.
Кризата започва на 16 октомври 1962 г., когато американското разузнаване изнася данни пред американския президент Джон Кенеди, разкриващи стартови площадки на съветски ядрени ракети на острова, и завършва 13 дни по-късно, когато съветският лидер Никита Хрушчов обявява, че инсталациите ще бъдат демонтирани. Счита се, че Кубинската криза е моментът, в който Студената война е най-близо до прерастване в ядрена война.
През периода, водещ до Кубинската криза, Америка има решително превъзходство над Съветския съюз по отношение на въоръжаването. През 1961 г. САЩ започват разполагането на ракети „Юпитер” край Измир, Турция, които директно заплашват градовете в западните части на СССР. Съветският премиер Никита Хрушчов публично изразява своя гняв и приема този акт като персонална обида.
Разполагането на ракети в Куба се счита за директен отговор на Хрушчов на американските ракети в Турция, тъй като те могат да достигнат Вашингтон, както и половината от американските военни бази. През нощта на 8 септември 1962 г. първата пратка от ракети SS-4 е разтоварена в Хавана, а втора партида пристига на 16 септември. Планираният арсенал е 40 стартови площадки, които ще увеличат капацитета на СССР за първи удар със 70%. Това веднага e забелязано от кубинците и около 1000 съобщения достигат Маями, но първоначално са сметнати за фалшиви от американското разузнаване.
Информацията дълго се пази в тайна и едва на 22 октомври в телевизионна реч Кенеди съобщава за наличието на инсталациите и анонсира, че всяка ракетна атака от Куба ще се счита за атака на СССР и ще й бъде отговорено по съответен начин. В същото време обаче американското разузнаване няма точна информация за броя на войниците в Куба, както и за 12-те ядрени бойни глави, разположени там. По стечение на обстоятелствата е избран по-добрият вариант - морска блокада на Куба, за да се предотвратят следващи доставки на оръжие, вместо инвазия на острова, която може да доведе до ядрен удар.
Кризата започва да се уталожва, след като Хрушчов изпраща писма на Кенеди на 23 и 24 октомври, гарантиращи мирните намерения на Съветския съюз. СССР предлага две различни спогодби на американското правителство. На 26 октомври те предлагат изтегляне на ракетите в замяна на гаранция за ненападение или инвазия на Куба.
Втората спогодба е излъчена публично по радиото на 27 октомври и изисква премахването на ракетите в Турция в допълнение на условията от предишното споразумение. Кенеди отговаря публично, приемайки първата спогодба и изпращайки Робърт Кенеди (негов брат и министър на правосъдието) в съветското посолство да приеме тайно втората. Ракетите „Юпитер” ще бъдат изтеглени от Турция след шест месеца.
На 28 октомври Хрушчов оповестява, че е наредил премахването на съветските ракети от Куба. Думите на държавния секретар на САЩ Дийн Ръск „Бяхме се втренчили очи в очи и другият току-що мигна” са резултат именно от това решение. Доволен от оттеглянето на ракетите, Кенеди нарежда да бъде вдигната блокадата на Куба на 20 ноември, с което е сложен край на Кубинската криза.
1973 г. Хуан Перон се завръща в Аржентина след 18-годишно изгнание. На 20 юни два милиона души го чакат на летището в Есеиса.
От трибуната на Перон, маскирани въоръжени лица от крайната десница (някои от тях от организацията Трите A, основана от Хосе Лопес Рега), откриват стрелба по тълпата, съставена предимно от привърженици на младежкото перонистко движение и Montoneros, убивайки най-малко тринадесет и ранявайки повече от триста души (това добива известност като Клането в Есеиса).
Кампора и вицепрезидентът Солано Лима подават оставка на 13 юли. За временно изпълняващ длъжността, който да организира избори, е избран Раул Алберто Ластири, зет на Хосе Лопес Рега и член на П-2. Привържениците на Кампора, като канцлера Хуан Карлос Пюиг и министъра на вътрешните работи Естебан Риги, веднага са заместени съответно от Алберто Винес и Бенито Лямби, а Ejército Revolucionario del Pueblo (ERP - Народна революционна армия) е обявена за „терористична организация“ и разпусната.
На 23 септември Перон печели изборите с 61,85% от гласовете, заедно с третата си съпруга, Мария Естела Исабел Мартинес де Перон като вицепрезидент.
Перонистките десни групировки печелят решителна победа и Перон поема президентския пост през октомври 1973 г., месец след преврата на Пиночет в Чили. Актовете на насилие обаче, включително и от Трите А, продължават да застрашават обществената сигурност. На 25 септември 1973 г. е убит Хосе Игнасио Ручи, генерален секретар на Общата конфедерация на труда и приятел на Перон - според слуховете от Montoneros. Правителството прибягва до редица извънредни декрети, включително за създаването на специален орган на изпълнителната власт, който да се справи с насилието.
Церемонията по встъпване в длъжност е на 12 октомври. Във втория си период като президент, Перон работи за постигане на политически мир чрез нов съюз между бизнеса и трудещите се, и възстановяването на страната. Харизмата на Перон и миналите му заслуги по отношение на работещите, му помагат да задържи подкрепата на работническата класа. За разлика от него, Исабел де Перон е неопитен политик, а Лопес Рега е известен като човек с многобройни окултни интереси, включително астрология, и привърженик на дисидентски католически групи.
Икономическата политика е насочена към преструктуриране на заплатите и девалвация на валутата, с цел привличане на чуждестранни капиталови инвестиции в Аржентина. Лопес Рега е свален от поста съветник от Исабел де Перон през юни 1975 г. Генерал Нума Лаплан, главнокомандващ на армията, който подкрепя администрацията по време на Лопес Рега, е заменен от генерал Хорхе Рафаел Видела през август 1975 г.
1991 г. германският парламент решава да премести столицата от Бон отново в Берлин. Град Бон се намира на брега на река Рейн в провинция Северен Рейн-Вестфалия. От 1949 до 1990 г. е столица на Западна Германия, а след обединението с ГДР е седалище на правителството до 1999 г., когато столица на обединена Германия отново става Берлин. Той е 18-ти по големина град в Германия.
Берлин пък е най-населеният и най-голям по размери град в страната. Той е вторият по населеност град в Европейския съюз след Лондон и осмата най-населена градска агломерация в съюза. Градът е разположен в североизточна Германия и е сърцето на метрополния регион Берлин-Бранденбург, обхващащ население от почти 4,5 милиона души.
1993 г. извършено е първото пробно преминаване на влак през тунела под Ла Манш. Тунелът преминава на дълбочина 50 м под дъното на Ла Манш.
Тунелът под Ла Манш, известен още като Евротунел, свързва френския град Кале с британския град Фолкстоун, под протока Ла Манш. Още през 1802 г. френският инженер Албер Матю дава идея и проектира първия тунел под Ла Манш. През 1957 г. е създадена специална международна проектантска група и към 1973 г. били предложени четири варианта на сухоземен път. През 80-те години проектът бил доразработен и на 1 декември 1987 г. започват строителните работи от страната на Великобритания.
На 1 декември 1990 г. строителните групи от Великобритания и Франция се срещат под пролива. На 6 май 1994 г. британската кралица Елизабет II и френският президент Франсоа Митеран откриват официално тунела. Месец по-късно започва редовното движение на влакови композиции.
