Коментар

Блеър винаги ще бъде свързван с войната, която започна, а не с конфликта, който прекрати

17 май 2007 12:22

Чудовищната сянка на Ирак толкова дълго вися над министър-председателството на Тони Блеър, че е трудно да си спомним постиженията от първия му мандат. И все пак те бяха изключителни, по мащаби и по значение. При Блеър Великобритания за пръв път в историята си се сдоби с фундаментален закон - Закона за правата на човека от 1998 година. Това все още не е напълно осмислено. Блеър и неговите министри определено не са го разбрали; а влиянието на закона върху поведението на отделните лица и организациите все още предстои да бъде осъзнато от широката публика извън правната гилдия. Но като камък, хвърлен във водата, този закон създаде вълни, които съвсем надхвърлят очакванията на своите автори. Същото важи дори още по-явно за трите закона за прехвърляне на правомощия от централната власт в

Лондон на местните правителства в Уелс, Шотландия и Северна Ирландия и споразумението от Разпети петък за мир в Северна Ирландия.

Във Великобритания сега има три центъра на властта, всеки от които въплъщава определена политическа воля и помага да се съхрани определена политическа култура. Обединението на Англия и Шотландия от 1707 г. е останало в историята завинаги.

Споразумението от Разпети петък бе още по-революционно. В Северна Ирландия вече няма мажоритарна демокрация по класическия британски модел, тя е заменена от изключително изтънчена и комплексна форма на демокрация, която има повече общо със страните от региона на Бенелюкс отколкото с която и да е друга англофонска система на управление. Междувременно свещената крава на държавния суверенитет, на който британските политици и бюрократи традиционно гледат с благоговение, бе заколена, а Република Ирландия затвърди своето влияния върху управлението в Северна Ирландия.

Наистина, тази промяна не се дължи единствено или основно на Блеър. Законът за правата на човека и разделението на правомощия бяха част от завета на бившия лидер на лейбъристите Джон Смит. Заслугата за споразумението от Белфаст принадлежи на

цял отбор пионери, в това число ирландското външно министерство, политиците от Северна Ирландия Джон Хюм и Дейвид Тръмбъл и бившия британски премиер Джон Мейджър. Ала конституционната революция във Великобритания не би се случила, ако Блеър не бе съдействал силно за нея. Той изигра първостепенна роля също за постигане на споразумението от Белфаст. Тежкият период преди споразумението ще бъде запомнен като един от най-добрите моменти на Блеър.

По ирония на съдбата вече е разгадана онази част от неговия завет, за която той положи най-много усилия. От първия ден на своето управление Блеър се посвети, с твърда решимост, хъс и въодушевяваща енергия, на създаването на нова социална коалиция,

която да замени коалицията на Тачър, променила британската политика през 80-те години. Това бе значението на наложените идиоми като "нови" лейбъристи, "млада страна", третият начин, дори сантименталния прякор на принцеса Даяна "принцесата на народа". Бе обявено, че на мястото на старата Лейбъристка партия, породена от интровертната култура на първата вълна на индустриалната революция, на политическата сцена ще се появи едно ново движение с широка основа, включваща всички класи. То ще бъде екстровертно, с по-малко идеология, съобразяващо се с модата, ще помири непомиримите и ще отразява липсата на конкретна установеност и наличието на универсална добра воля у неговия създател и лидер.

Първоначално проектът бе поразително успешен, за което свидетелстват убедителните изборни победи през 1997 и 2001 година. Обкръжението на Блеър надменно говореше за "век на напредъка", с което имаха предвид век, доминиран от тях и тяхната политика. Изглеждаше, че надеждите им имат добра основа. Но Ирак им сложи край. Окаяните резултати от изборите през 2005 г., които лейбъристите спечелиха само с 35 процента от гласовете, показаха, че дните на Блеъровата коалиция са преброени. Местните избори по-рано тази година показаха, че тя направо се разпада. Централна Англия, чието завоевание бе основна цел и най-голямо политическо постижение на Блеър, се обърна срещу него. Сега Дейвид Камерън е главният пророк на политическия екуменизъм и главният пророк на надеждата за южната средна класа. Ако лейбъристите спечелят следващите общи избори, което е напълно възможно, това ще стане на гърба на традиционните им избиратели в стария им хартланд - днес доста деиндустриализирани райони.

Блеър бе и подозирам, че продължава да бъде "най-европейският" министър-председател след Едуард Хийт. Блеър имаше предвид именно това, което говореше, когато обяви желанието си да даде на Великобритания водеща роля в Европа. Той искаше да се присъедини към еврото и в един идеален свят би ратифицирал договора за конституция на ЕС. Над всичко той искаше да хвърли мост между Великобритания и водещите държави в ЕС и да помири своите островни съграждани с европейската им съдба.

Тези предвещания също изглеждаха добри в началото на неговото оттегляне от власт. За пръв път от трагичното падане на Хийт през февруари 1974 г. Великобритания изглеждаше нормална европейска страна, която се чувства удобно в европейската си кожа. Но злополучното развитие в Ирак отново попари ранните надежди. Разломът между Великобритания и държавите от континенталната част на ЕС бе запълнен, но той бе дълбок, докато съществуваше и помогна да се засили еврофобията на таблоидите и подозрителността на обществото. Великобритания все още не се чувства добре в европейската си кожа; а за политическата класа Атлантическият океан изглежда по-тесен от Ламанша.

С това иронията не свършва. Интервенционизмът на Блеър често бива сравняван с този на Уилям Гладстон. Бурните атаки на Блеър срещу злините, извършени в Косово, напомняха за известните изобличителни речи на Гладстон срещу ужаса на българите в

Османската империя. А убеждението на Гладстон, че цивилизованите държави имат "право на намеса", когато други страни престъпват нормите на цивилизованото поведение, наистина може да се счете за духовен прародител на Блеъровата доктрина за "международна общност".

Но Блеър, този гладстоновски моралист, скоро даде път на една много различна фигура, която по-скоро напомня за Ръдиард Киплинг и неговия британски империализъм в "Бремето на белия човек". Най-ярката черта на войната в Ирак е това, че тя не бе поведена от международната общност, която Блеър толкова прославяше през първия си мандат. Войната бе започната от добилата спорна слава "коалиция на желаещите" на Буш - САЩ, Великобритания и една не особено вълнуваща група от малки съюзници и тази коалиция не зачете мнението на единствената организация, която има право да говори от името на международната общност - ООН. Крайният резултат е, че цялата идея за морално вмешателство бе дискредитирана, и то не само в САЩ.

Последиците са еднакво пагубни за националния диалог и за дебата в лявото и лявоцентристкото пространство. Все пак доста лейбъристки политици явно забравят факта, че радикалната интелигенция е играла решителна роля в лявата политика, откакто лейбъристите за пръв път станаха претенденти за властта през 20-те години. Големите изборни победи на лейбъристите през 1945, 1966, 1997 и 2001 година бяха отражение на мълчалив съюз между радикалната интелигенция и партията.

Най-голямото постижение на лейбъристите през 1945 и отново през 1966 година бе това, че не само застанаха зад лейбъристките интереси, но и зад напредничавото мислене. Това стана действителност отново през 1997 г. и, въпреки че блясъкът бе започнал да се губи, през 2001 г. благодарение предимно на ескалиращия ужас в Ирак, но и на притока от нелиберално законодателство след терористичните удари на 11 септември в САЩ, радикалната интелигенция днес е по-объркана, недоволна и отчуждена, откакто се помни. Гордън Браун може би ще успее и горещо се надявам да излекува разлъката между държавния апарат и интелигенцията. Това обаче ще е трудна задача и ако Браун успее, то няма да дължи нищо на своя предшественик.(БТА)