1783 г. братя Монголфие демонстрират своя балон с горещ въздух. Историята на балона всъщност започва доста по-рано. През август 1709 г. бразилецът Бартоломеу де Гусман, живеещ в Португалия, демонстрира модел на въздухоплавателен апарат. Той е първият, който изследва някои физически явления и прави опити във въздухоплаването.
През 1782 г. двамата братя Жозеф-Мишел и Жак-Етиен Монголфие, които се увличали по въпросите на динамичната аеронавтика и провеждали експерименти с балони, заключават, че причината за издигането на балона във въздуха се явява електризацията. В действителност балонът използва газ (получен от изгарянето на пропана), който е по-лек от въздуха, и това причинява издигането му.
Първият модел на въздушния балон, изпълнен с горещ въздух („монголфиер”), е създаден от двамата братя Монголфие през 1782 г. Това е първият успешен опит за създаването на вид летателен апарат. Техният балон се появява почти едновременно с балона, изпълнен с водород, който създава техния сънародник, физикът Жак Александър Сезар Шарл. Неговото постижение води до значителен напредък във въздухоплаването. Така балоните, изпълнени с топъл въздух, получават наименованието „монголфиери”, а тези с водород - „шарлиери”. Първият шарлиер се издига над Париж на 27 август 1783 г.
На 19 септември 1783 година провеждат втори опит, като този път балонът има „екипаж“ – овца, петел и една патица.
Изобретението на Монголфие е представлявало малка топка с копринена покривка, която на дъното си е имала отвор. Под този отвор са горели хартия, слама и вълна, а топлият топъл въздух влизал в „топката“, като по този начин я повдигал във въздуха. Първоначално експериментите се провеждали на закрито.
След това братята създават по-големи модели и започват да провеждат своите опити на открито, убедени, че изгарянето на смес от слама и вълна образува „електрически дим”, който повдига изпълненото с него тяло. Впоследствие това твърдение е опровергано.
Първата публична демонстрация на безпилотен балон, направен от груб ленен плат, се провежда на 5 юни 1783 г. в Аноне. Балонът е бил с диаметър 39 фута и достига височина от около 1800 метра. Полетът му продължава около 10 минути и се приземява на 4200 фута от мястото на издигането му.
На 19 септември 1783 г. те провеждат втори опит, като този път балонът има „екипаж” - овца, петел и една патица. Първият пилотиран полет с екипаж от двама души датира от 21 ноември 1783 г. балон, когато Пилатр де Розие и маркиз д’Арланд летят над Париж.
1798 г. умира великият авантюрист Джакомо Казанова. Известността на Казанова се дължи главно на похожденията му и, вече посмъртно, на автобиографичното му съчинение, което ги описва, „Histoire de ma vie”. Фамилното му име отдавна е станало нарицателно за прелъстител. Смъртта си той намира в замъка Дукс (дн. в Чехия).
Джакомо Джироламо Казанова е роден на 2 април 1725 г. във Венеция. Отгледан е от баба си. Учил е в университета в Падуа и, въпреки че е изхвърлен за неприличие, получава диплома за докторат по право, когато е едва 17-годишен. После посещава семинарията, откъдето пак го изхвърлят заради подозрения в хомосексуални прояви.
21-годишен, придобил незнайно къде умения в лечителство и окултизъм, Казанова започва да се грижи за здравето на възрастния венециански аристократ Матео Брагадин, който от благодарност го осиновява.
Преследван от Инквизицията в продължение на години, през 1755 г. Казанова е тикнат в затвора на Венеция за множество престъпления, доста от тях сексуални, и всичките му ръкописи са иззети. Казанова успява да избяга и следващите 18 години странства из цяла Европа.
Той е неуморим комарджия, литератор, превежда „Илиада” и пише над 20 книги, новелите му са издадени в пет тома. Казанова посещава Волтер в Швейцария, дуелира се с полски княз, в Русия обсъжда с Екатерина Велика реформата на календара.
Завръща се във Венеция през 1774 г., работи в местната управа и е шпионин на Инквизицията, докато не е принуден да емигрира заради острите си сатири по адрес на венецианските първенци. Завършва живота си като библиотекар в замъка на граф фон Валдщайн в Бохемия.
1800 г. във Вашингтон е завършено строителството на резиденцията на президента на САЩ - Белия дом. Първите обитатели на сградата стават Джон Адамс и съпругата му.
Сегашното название на сградата е дадено през 1901 г. от президента Теодор Рузвелт, а преди това сградата е наричана Президентски дворец, Президентска къща или Седалище на изпълнителната власт.
През декември 1790 г. президентът Джордж Вашингтон подписва документ, в който определя град Вашингтон за столица по следния начин: „...резиденцията на федералното правителство ще бъде в окръг, чиято площ няма да бъде по-голяма от 10 кв.мили на крайбрежието на Потомак…”. Намира се на адрес Вашингтон, окръг Колумбия, Пенсилвания авеню 1600.
Лично президентът заедно с градския архитект Пиер Л’Енфант избира мястото, върху което да бъде построен президентският дворец. Обявеният конкурс за проект е спечелен от Джеймс Хобън. Сградата започва да се изгражда през октомври 1792 г., а официално е предадена за използване през 1800 г.
Първият президент, който я използва като своя резиденция, е Джон Адамс. От тогава досега всяка президентска двойка извършва някакви промени в интериора на сградата, тъй като Белият дом е не само административна сграда, но и частен дом на президента и неговото семейство. Любопитен факт е, че сградата е също така единствената резиденция на президент в света, която е отворена за публични посещения.
Вътрешното разпределение на Белия дом е преустроено по времето на президента Хари Труман и в момента непроменени са само външните му стени. Шестетажната сграда има 132 стаи и 32 бани, 412 врати, 147 прозореца, четири стълбищни клетки и три асансьора. В сградата има условия за развлечение, като тенис корт, басейн, киносалон, спортни уреди и други.
1880 г. Второто Обикновено Народно събрание на Княжество България приема закон, с който се създава националната валута лев, която е равна на 100 стотинки и на 1 френски франк.
Левът е паричната единица на България, емитирана от Българската народна банка. Името му произхожда от левъ - остаряла форма на думата „лъв”, употребявана през 19 в.
Левът е приет за българска парична единица малко след Освобождението на страната, когато през 1880 г. е приет Закон за правото на резание монети в Княжеството, а на следващата година са отсечени и първите монети.
В първите години след Освобождението в обръщение на територията на България се намират главно сребърни монети, голяма част от които са физически обезценени.
Основната част от тях са сребърни руски рубли, навлезли масово в страната по време на войната, но има и екзотични монети, като тунизийски, ирански или индийски, част от които вече не се използват и в страните, в които са емитирани.
Фискалното счетоводство се води във френски франкове, като държавата изкуствено поддържа завишен курс на сребърните монети, за да не обезцени спестяванията. Това довежда до допълнителен прилив на сребърни монети от съседните страни, засилен и от забраната за използване на чужди сребърни монети в Османската империя през 1883 г. До 1887 г. чуждите сребърни монети се използват широко в България, наред с българския лев.
Приетият през 1880 г. Закон за правото на резание монети в Княжеството предвижда фискалното счетоводство да се води в левове, определя количеството злато, сребро или мед в различните монети и ограничава общото парично предлагане до 15 млн. лева. Левът има стойност, равна на тази на френския франк. Допуска се използването на монети, както на Латинския валутен съюз, така и на други страни, които държавата приема по утвърдени от Министерството на финансите курсове.
БНБ започва да емитира банкноти през 1885 г. Първата емисия е сравнително малка (213 000 лева) и е зле приета от хората. Основна цел на БНБ през следващите години е да увеличи дела на банкнотната емисия и постепенно да наложи в страната фактически златен стандарт, като количеството на сребърните монети бъде намалено чувствително.
1896 г. Хенри Форд извършва тестово шофиране на първия си модел автомобил по улиците на Детройт. Още през 1875 г., когато е едва на 12 години, той прекарва почти цялото си свободно време в малка работилница, която сам е успял да оборудва. Това обаче не е достатъчно и през 1879 г. Форд напуска дома си и се премества в Детройт. Работи като чирак-механик в продължение на три години, след което се връща в Диърборн.
През 1891 г. Хенри Форд става инженер в компанията на Едисон в Детройт. Повишението му в главен инженер през 1893 г. му дава достатъчно време и средства, за да се посвети на личните си експерименти по разработка на двигател с вътрешно горене.
Хенри е все още твърде млад, когато през 1885 г. Карл Бенц и Готлиб Даймлер създават своите автомобили и започват да ги продават. Форд веднага се заинтересувал от тези „коли без коне” и през 1896 г. вече е конструирал автомобил по собствен проект. Точно през тази година е кулминацията на неговите експерименти, когато Хенри Форд завършва своя първи автомобил - квадрациклетът.
Първият двигател на Хенри Форд е конструиран върху дървена кухненска маса в дома му на „Багли авеню” 58. Именно този двигател Хенри Форд монтира в шаси, задвижвано от четири колела - първият автомобил Форд.
Опитите му не спират дотук и през 1899 г. Хенри напуска компанията на Едисън и основава Детройтската автомобилна компания. Година по-късно обаче фирмата му фалира. Междувременно конструира няколко състезателни автомобила. С един от тях, на 10 октомври 1901 г., побеждава американския шампион Александър Уинтън.
И така, след два неуспешни опита идва 1903 г. Хенри Форд основата Ford Motor Company и обявява на глас: „Аз ще направя коли за масата хора”. Първият автомобил, произведен от дружеството, е продаден на 23 юли 1903 г.
1917 г. Колумбийският университет започва връчването на престижните награди „Пулицър”. През 1904 г. в своето завещание Джоузеф Пулицър предвижда бъдещата награда да стимулира постиженията в американската култура. Той определя четири номинации за журналистика, четири за литература и драма, една за образование и четири за пътуване и стипендии. Досега броят им се е увеличил до 21, като се включени поезия, музика и фотография.
Сред известните носители на наградата „Пулицър” са Джон Кенеди за биография; Ърнест Хемингуей, Маргарет Мичъл, Сол Белоу, Артър Милър за драма, Харпър Ли, Уилям Фокнър, Едуард Олби, Тони Морисън за художествена литература и др.
Роден през 1847 г. в Мако, Унгария, едва 16-годишен той решил да стане войник. Пристигнал в Бостън и служил една година в кавалерията на Линкълн. По-късно попаднал в Сейнт Луис, където се препитавал като мулетар, сервитьор и хамалин. Все повече време обаче прекарвал в градската библиотека, където започнал да изучава английски и право.
Големият му шанс се открил по уникален начин в същата библиотека. Докато наблюдавал играта на шах на двама редовни посетители, той проницателно коментирал един ход. Впечатлени, играчите се заговорили с него. Шахматистите били редактори на водещия немскоезичен всекидневник „Вестлихе пост”. Последвало предложение за работа.
Четири години по-късно - през 1872 г., когато младият Пулицър вече си бил изградил репутация на енергичен журналист, му било предложено да стане съдружник в почти фалиралия вестник.
На 25 години Пулицър станал издател. Последвала серия ловки сделки, в резултат от които през 1878 г. той станал собственик на „Сейнт Луис пост-диспатч”. Джоузеф се занимавал с всеки детайл. Опитвайки се да убеди публиката, че вестникът е нейният защитник, Пулицър започнал да печата разследвания и анализи за корупцията във властта, данъчни измами и комар. Този популистки подход се оказал ефективен. Тиражите нараснали, а вестникът просперирал.
Пулицър обаче платил за упорития труд със здравето си. През 1883 г. се готвел с жена си да отпътува от Ню Йорк за Европа на предписаната от лекарите ваканция. Упорит както винаги, вместо да се качи на парахода, Джоузеф Пулицър се срещнал с финансиста Джей Гоулд, с когото договорил покупката на изпадналия във финансова криза „Ню Йорк уърлд”.
Оставяйки настрана сериозните си здравословни проблеми, Пулицър направил революция в редакционната политика, съдържанието и формата на „Уърлд”. Той подел кръстоносни походи срещу корупцията, пълнел новинарските колонки с гневни и сензационни материали, пръв започнал да илюстрира богато страниците. Формулата проработила толкова добре, че през следващото десетилетие тиражът на „Уърлд” и всичките му издания достига до 600 000 - най-високият в САЩ.
43-годишен той се оттегля от редакторския пост на „Уърлд”. Почти сляп, в жестока депресия, той страдал от болезнена чувствителност към шума. До края на живота си обаче успял да запази контрола над вестниците си.
1942 г. започва най-голямото морско сражение през войната - битката при Мидуей. Битката бележи повратен момент във войната в Тихия океан. Обединеният флот на Япония губи четири тежки самолетоносача, 250 самолета и най-добрите си пилоти, с което загубва възможностите си да действа извън зоната на прикритие на бреговата авиация.
За изпълнение на операцията били сформирани няколко военноморски съединения с общо около 200 кораба под главнокомандването на адмирал Исоруко Ямамото. Те включвали 11 линейни кораба, 8 самолетоносача, 22 крайцера, 65 миноносеца, 21 подводници и 15 транпортни кораби с 5000 десантчици.
По план десантът на Мидуей трябвало да бъде извършен рано сутринта на 7 юни. Американците разполагали в района на Мидуей с 3 самолетоносача, 13 крайцера, 28 разрушителя и 19 подводници под командването на адмирал Честър Нимиц.
Разшифроването на японските радиосъобщения от американците се оказало решаващо за изхода на сражението. Това дало възможност на американското командване да знае предварително придвижването на японските кораби и тяхната крайна цел. Освен това американците разполагали и с радиолокационни системи, каквито японците нямат на корабите си.
На разсъмване на 4 юни японските палубни самолети бомбардират базата на Мидуей и нанасят сериозни поражения на бреговите укрепления и на летището. Когато японските самолети се връщат на корабите си, за да се превъоръжат с бомби (за наземни цели) за повторна атака, са открити американските самолетоносачи. Командващият основното японско авионосно съединение адмирал Чуичи Нагумо взема решение да нанесе удар по американските кораби. Това налага самолетите да се превъоръжат с торпеда.
Американците нападат японците с торпедоносците „Девъстейтър” от самолетоносачите „Ентърпрайз” и „Хорнет”. Японците свалят 35 от 41 торпедоносци и нито едно торпедо не попада в целта. Атаката им обаче заангажира вниманието на японските изтребители и те не забелязват групата от 37 пикиращи бомбардировачи „Донтлес”, които атакуват японските кораби от височина около 6000 м без да срещнат сериозна съпротива.
В резултат на атаката са засегнати тежко самолетоносачите „Акаги”, „Кага” и „Сорю”, на палубите на които са струпани много бомби и торпеда, с които се превъоръжават самолетите.
Самолетите от оцелелия японски самолетоносач „Хирю” двукратно атакуват американския самолетоносач „Йорктаун”, който е улучен фатално, но остава на вода. В същото време втора вълна от американски самолети атакува „Хирю”, който се подпалва и по-късно потъва. Безнадежно повреденият „Акаги” е потопен с торпеда от японците сутринта на 5 юни, за да не попадне в плен на американците.
На 5 и 6 юни американската подводница „Тембор” и американски самолети атакуват последователно японските тежки крайцери „Микума” и „Могами”, които се сблъскват.
Любопитен факт е, че по време на сражението край Мидуей японските и американските линейни кораби и крайцери не дават нито един изстрел от тежката си артилерия, тъй като са на разстояние няколкостотин километра един от друг. Борбата се води само от самолетите.
1996 г. първият полет на европейската ракета-носител „Ариана 5” се проваля. Европейската ракета за еднократна употреба е предназначена да доставя товари в геостационарна трансферна орбита и ниска земна орбита. Произвежда се от ЕКА и Френската космическа агенция. Разработката й отнема 10 години и 7 млрд. евро.
Тя наследява „Ариана 4”, но новостите са повече от старите компоненти и системи.
При първия си полет обаче ракетата се саморазрушава 37 секунди след полета в резултат на програмни грешки.
1996 г. след 53-годишно прекъсване ПФК „Славия” печели Купата на България. Финалът е прекратен в 76 минута при резултат 1:0 за „Славия”. Българският футболен съюз присъжда купата и служебен резултат 4:0 в полза на „Славия”.
Под предлог, че реферът е ощетил „Левски”, тогавашният президент на „сините” Томас Лафчис вади отбора от терена четвърт час преди края.
Съдията Митрев извежда двата тима пред повече от 20 000 запалянковци на „Васил Левски”. Първият скандал пламва още в 16-ата минута. Отсъден е пряк свободен удар за „Левски”. Без да изчака сигнал за изпълнение, Георги Иванов-Геша подава на свой съиграч, който опъва мрежа. Митрев не зачита попадението, тъй като в момента на удара тъкмо е завършил построяването на стената. Левскарите протестират, но резултатът си остава 0:0.
В 35-ата минута 3000 привърженици на Славия избухват. Крилото Атанас Киров пронизва вратаря Пламен Николов-Пинко, - 1:0 за „белите”. След почивката „сините” се хвърлят в атака. Те претендират за дузпа, когато Илиян Симеонов-Чушката, пада в пеналта след сблъсък с Мишо Захариев от „Славия”.
Малко по-късно на тъчлинията откъм сектор „А” Наско Сираков трябва да бие тъч, но вместо това почва да жонглира с топката и провокираха запалянковците. Той вече има един жълт картон. Вместо да го изгони с втори за бавене на времето, Митрев само го предупреждава.
В това време Томас Лафчис вече е слязъл долу на скамейката. Президентът на „Левски” не е вписан в протокола, но четвъртият арбитър Младен Благоев не посмява да го върне на трибуната. В 75-ата минута гръмва големият скандал. Левскарите претендират, че съдията не е показал втори жълт картон на Стефан Колев, вместо това е санкционирал сърбина Зоран Ристич.
Лафчис и техническият директор на клуба Андрей Желязков нареждат на своите да напуснат терена. На пистата настава суматоха, тъй като купата е изнесена за награждаването. Делегатът на мача Ахмед Яшаров се чуди какво да прави.
Накрая купата е прибрана обратно в тунела. Ден по-късно Българският футболен съюз присъжда служебна победа на Славия с 4:0. „Левски” се разминава само с глоби. Четири дни по-късно, убедил се, че титлата му се е изплъзнала Лафчис организира протестно шествие до стадион „Славия”, където ще се играе дербито на 29-ия кръг с „Локомотив” (София). Акцията е обявена като „протестно шествие срещу корупцията във футбола”.
2002 г. открит е транснептуновия обект 50000 Кваоар. Това е транснептунов обект в пояса на Кайпер. Открит е от екип от астрономи включващ Чадуик Тружило и Майкъл Браун от Калифорнийския технологичен институт от снимки направени в обсерваторията Паломар, използвайки система за откриване на близкоземни астроиди.
Името на Кваоар, както и на другите планетоиди, е взаимствано от митологична фигура. Кваоар е името на божество от индианското племе Тонгва. Като алтернативно означение се употребява и 2002 LM60.
За Кваоар се смята, че има диаметър от 1200 км, който непосредствено след неговото откриване го издигна до най-големия новооткрит обект в Слънчевата система след Плутон. Орбитата му лежи на около 6 млрд.км от Слънцето и орбиталния му период е 286 години.
Любопитен факт е, че откриването на Кваоар допринесе за неотдавнашното преразглеждане на дефиницията на планета. От една страна се смята, че то трябва да бъде разширено, за да обхваща обекти с големината на Плутон, Кваоар и Седна.
От друга страна терминът мезопланета е предложен от Исак Азимов за обекти с големина между тези на 1 Церера и Меркурий. Поясът на Кайпер е възможно да съдържа множество тела със значителни размери, някои учени дори смятат, че е въпрос на време да бъдат открити обекти по-големи от Плутон.
2004 г. американският заварчик Химейер атакува с булдозер циментов завод. 52-годишният собственик на автомобилна работилница в Грейнби, щата Колорадо, напада с брониран булдозер Komatsu D355A административната част на компанията Mountain Park и частни сгради на граждани, след което се самоубива.
Произшествието става известно в медиите като „Войната на Марвин Химейер”. Общите загуби, причинени на града, възлизат на 7 млн. долара.
Мъжът живеел в град Гранд Лейк на около 25 км от Грейнби. Съседи твърдят, че се преместил в Грейнби около 10 години преди събитията.
През 1992 г. той купува 2 акра (8,1 дка) земя, за която плаща 42 000 долара. После се съгласява да продаде своя участък на семейство, което планира да разшири разположения близо циментов завод. Отначало е спазарена сумата от 250 000 долара, обаче Химейер размисля и повишава цената до 375 000, а след това и до 1 млн. долара.
През 2001 г. комисията по зониране и властите на града утвърждават построяването на циментовия завод. Химейер без успех обжалва това решение. В продължение на много години използва прилежащия участък като проход към работилницата си за ремонт и продажба на автомобилни ауспуси. Разширяването на циментовия завод обаче го лишавало от тази възможност.
Химейер продал бизнеса си и имуществото си няколко месеца преди събитията. Две години преди това обаче той купува булдозер „втора ръка” за прокарване на път до магазина, обаче градските власти му отказват разрешение.
Подготовката на булдозера отнема година и половина. В намерените след това записки Химейер е написал: „Интересно е как още не са ме изловили. Проектът ми отне част от времето в течение на повече от година и половина”. Той е удивен, че на никого от посетителите в магазина не му се виждат странни измененията в булдозера, особено увеличението на масата му почти с един тон.
Веднага се набива на очи, че верижният булдозер Komatsu D355A е със силно бронирана кабина. На някои места дебелината на бронята достига 30 см, тя е комбинирана и се състои от няколко слоя стоманени листове и цимент, осигурявайки защита от стрелково оръжие и от взривни вещества.
С цел евентуално да се отбранява, Химейер внася в почти херметичната кабина пушки, пистолет и револьвер. В нея имало запас от храна и вода. Химейнер не възнамерявал да напусне кабината, след като влезе в нея, затова люкът е плътно затворен отвътре. Впоследствие модифицираният булдозер е наречен „Килдозер” (KillDozer).
За осигуряване на добра видимост, въпреки бронята върху стъклата, булдозерът е оборудван с няколко видеокамери, включени към два дисплея в кабината. Обективите на камерите са защитени с непробиваем от куршум плексиглас.
На 4 юни 2004 г. Химейер изкарва своя брониран булдозер през стената на своя магазин. Той предварително си е съставил списък на целите. На всички, на които иска да отмъсти. Като начало преминава през територията на завода, събаряйки сградата на заводското управление, производствените цехове и всичко до последната барака.
След това той се отправя към градчето. Жителите на града са оповестявани от властите за ставащото и имат възможност да се евакуират. Къщите на членовете на градския съвет остават без фасади. Отнася сградата на банката, опитала се да го притисне да изплати предсрочно ипотечния заем. Разрушава сградите на газовата компания, отказала да зарежда кухненските газови бутилки.
Срива сградата на кметството, офис-сградите на градския съвет, противопожарната охрана, няколко жилищни сгради на кмета на града. Изравнява със земята редакцията на местния вестник (печатала статии против него) и обществената библиотека (намираща се в една сграда с кметството).
„Войната на Химейер” завършва в 16.23 ч. И независимо от огромните разрушения, всъщност единствената жертва става самият Химейер. След като двигателят на „Килдозера” заклинва заради пробит от куршум радиатор, Химейер се прострелва съдбоносно.
Полицаите два часа се боят да приближат притихналия булдозер. В настъпилата вечер дълго и безуспешно стържат дупка в бетона, защото трите пластични заряда не постигат нищо. На следващото утро разрязват бронята с газова горелка и намират Химейер мъртъв.
