Тази година големият български комик Никола Анастасов отбелязва 60 години на сцената, 58 от тях радва публиката на Сатиричния театър. Наскоро навърши 83 години, а малко преди това получи Икар за цялостно творчество. Усмивката на Сатирата, както го наричат, е решен докато може физически да играе, защото театърът го кара да се чувства щастлив и да мечтае за бъдещето. Нарича изкуството, на което се е посветил, творческо състезание заради конкуренцията и хъса, които вижда сред колегите си, включително от новото поколение актьори. За ролите в живота и на сцената Никола Анастасов разказа за Дарик:
Цялото интервю можете да чуете ТУК
Как сте? Навършихте 83 години, а още сте в театъра? Казахте, че така ви е леко смешно, чувствате се смешно, че още сте на сцената?
Да, то е смешно от няколко гледни точки, защото досаждаш на хората вече. Ти си в пенсия, а пенсионерите винаги са смешни хора, защото са като изхвърлени извън живота. А аз не искам да бъда изхвърлен извън живота и затова продължавам да нахалствам и да упорствам, да се появявам на сцената или на екрана. Вече съм актьор с приз, приз, който ми е даден от гилдията, от актьорите, от хората на изкуството. Много е приятно. Това значи, че в това състезание съм успял да стигна до финала с бутилката шампанско, която да гръмне и с която да се облеем всички, смеейки се и радвайки се.
Ще има ли край това състезание?
Аз не искам да има край, затова продължавам и затова се хвърлих идиотски смело, веднага щом бях обявен за наградата. И си казах: Господи, ами после? Но после предложението от театъра беше да се включа в най-новата пиеса на Сатиричния театър „Убийство в експреса", където играя един смешноват, глуповат, но и трагичен, по-скоро драматичен прокурор, държавен прокурор. Хванах се като за въдица, за спасение и започнах да репетирам със страст. И щом ме наградиха, след една седмица вече беше премиерата. Като започнах да се покланям на сцената, казах си: Е, значи не се сбогувам, а продължавам с театъра. Театърът продължава и с мен. Това е най-хубавото.
Вие ли живеете в театъра или той живее във вас?
Семейството ми твърди, че аз съм напуснал нашия дом и съм се преселил в театъра. И на тези години продължавам да считам, че театърът ми е Сатиричният. Все пак ми напомнят, че съм пенсионер. Това значи, че съм гост. И затова понякога се дразня. В програмата на театъра пише: "Със специалното гостуване на Никола Анастасов". Ама как гостуване, аз съм творец на този театър, аз съм се родил в този театър като актьор, създавал съм, заедно с колегите си този театър, а сега съм гост. Яд ме е. Не съм гост. Аз съм си домакин на театъра.
Може би искат да подчертаят вашето участие за зрителите на спектакъла. Едва ли ви подценяват.
Дано да е така.
Вие не го приемате май така?
Смея се с това нещо, но въпреки това едно звънче си дрънка, за всеки случай. То затова на Сатиричния театър емблемата е кукерче, на което на виси камбанката, която дрънва, когато човек прегреши и напомня, че не си вечен, и освен това си и грешен.
В днешно време много хора се смятат за безгрешни и не търсят коректив?
Затова в емблемата на театъра кукерчето в едната ръка държи камшиче, с което да шиба, когато някой прегреши. Има доста в България какво да се шибва с камшичето на кукерчето.
Казвате, че животът ви би бил безсмислен без театъра. За вас той е надежда, щастие.
Това ми е попрището- театърът. Затова съм го казал и така мисля. Но то е валидно за всичко. Там, където твориш, там където работиш, където правиш усилия да създаваш нещо, това ти е храма. И затова казвам, че за мен е театърът, за друг ще бъде банката. Там пък намира своя храм някой. Някой го намира в сервиза за автомобили и така нататък. Трябва да имаш храм. И в този храм ти да се покланяш и да вярваш в него, да създаваш в него. И да се получава нещо, което е в полза за хората, а и за тебе като личност.
Споменавали сте често, че сте искали да имате друга професия на младини. Една от мечтаните професии е била на пожарникаря. Съжалявате ли, че не се запътихте натам? Сега по примера на Бойко Борисов можехте да сте министър-председател.
Не, това са детски щуротии през които сигурно всички деца минават. Това за пожарникаря съм го казвал, защото като дете гледах пожарникарите, които минаваха и биеха с камбанка от колите, дрънкаха. Пожарникарят си го избрах, защото те бяха с едни златни каски тогава, облечени особено, а и спасяваха хора, жилища. И ми беше интересно. После други неща ме привлякоха, скачах като пчела от цвят на цвят. И тук ми хареса, и там, пък после го забравя, после художник исках да ставам, после не знам какъв. А тези дни си мислих какво ме е привлякло в театъра. Аз кандидатствах в Театралната академия, за ужас на всички, без да съм стъпвал на нито едно театрално представление. Аз не бях ходил на театър. 18-годишен не бях ходил на театър. Само веднъж майка ме заведе на една опера, на „Севилският бръснар". Като гледах да излиза Дон Базилио умирах да се смея, защото има дълъг нос, с расо, с дебел глас пее. И аз умирах от смях. За мен това беше допира до театъра. Аз се кисках, обаче хората почнаха да се дразнят и накрая ни изгониха. Мама ме изведе навън по средата на представлението. И така аз не догледах представлението. Имах нахалството да кандидатствам в Театралната академия. И сега си викам, откъде ми е дошло на акъла. Разбира се, това е за да се спася, някъде да ме приемат, където и да е. Но защо пък там успях, като некадърник. Не бях рецитирал. Нещо е имало, което мен ми е харесвало в изкуството. И за голяма изненада ме приеха. Но пък имам едно оправдание, че ме приеха, защото бях много искрен. Като ми дадоха задача, там нещо да правя, етюд, аз истински го направих, защото аз не знаех да играя. Дадоха ми един панер с дървени великденски яйца, уж че са сладкиши. Ти искаш да ядеш, обаче хазайката влиза и те вижда, че ти изяждаш сладкишите. И аз почнах да ям, ама понеже истински почнах да дъвча дървените яйца, ще си счупя зъбите, публиката, която беше в залата, където ме изпитваха, почна да се смее. Аз не се правех, аз бях истински, „с пълна вяра и наивност", както казва Станиславски. А когато си верен и искрен на сцената, няма начин да не превземеш човека, зрителя. Той това чака-да намери истина, истина в очите, истина в изказа на този, който претворява. Влязох още първия път, но влязох, гледайте в какво обкръжение- в класа бяха Григор Вачков, Татяна Лолова, Росица Данаилова, сестрата на Стефан Данаилов, Гинка Станчева Досьо Досев, Ицко Финци. Много са, за да изреждам. Какво поколение! И аз там, между тези хора, ни гледал театър, ни мирисал театър, а има нахалството да е там. Но Филип Филипов, който ни прие каза: "Сега деца ще ви кажа какво ще правите 4 години в тази сграда, за да станете актьори. Да излезе един. Това момченце, малкото, кльощавото, да излезе". Аз бях кльощав, малък. И с къси панталони. Нямах дълги панталони. Не бяха ми купили. Абе, за нищо не ставах аз. Бях едно момче на улицата. Той раздели черната дъска на две и каза: "Сега тука ще ви покажа, че във всеки един от вас има минуси и плюсове. Ето, Никола Анастасов, както се казва студентът, има минус. Какво има? Ами, дълъг нос има". И аз понеже слаб, кльощав, носът ми беше много дълъг. След това, разбира се, и катастрофа преживях и се начупи, та стана малко по нормален. След това сложи минус, след това вика: "Клепнали уши". Аз подстриган, много подстриган бях и ушите ми малко... Спомням си, че мама ми слагаше пластелин и го лепеше вечер, за да могат да свикнат ушите ми да бъдат прилепени към главата. Сложи ми и този минус, а после вика: "Я кажи две, три думи. А, добре, бас баритон". После минус, плюс, минус... Ама доста станаха плюсовете. И той вика: "Сега като ударим чертата, ето виждате, много плюсове, ама най-много са минусите. Сега затова тука сме се събрали, минусите да се превърнат в плюсове. Но пък имате хубав глас. На сцената ще звучи гласа му, може да играе грозник, може и Квазимодо да изиграе, може да бъде характерен с този нос. Защо да не изиграе Сирано дьо Бержерак "? Започна да ми казва, а аз се замислих и си викам. Абе, може пък да стане нещо от мен.
Кога разбрахте, че ставате за тази работа?
Чак като завършихме, макар че с отличие завърших-за актьорско майсторство-шестица, играх в „Хъшове" Мравката, публиката ме аплодираше, защото смешно правех един стихове, набивах ритмично с крак и публиката умираше от смях. Бях намерил ролята. Все пак не си актьор. Трябва да се провериш на сцената. И тогава, като стъпиш на сцената, усещаш - това не ми достига, това още не мога, нямам познание. И когато влязох в Сатиричния театър, аз онемях, защото първата роля, която ми дадоха беше в пиесата „Кралят тръгва на война" от Борис Априлов. Иначе тя беше написана по приказката за голия крал, а на нас с Калоянчев ни дадоха ролите на двамата шивачи, които казват, че кралят е облечен, а той всъщност е гол. Нали го правим за смях пред неговия народ. Аз гледам Калоянчев какво прави и се залисвам, и забравям аз да играя. Абе, играем двамата, аз след него, а само го наблюдавам. Изпотих се в тази първа роля и си викам: Господи. Но това ме и амбицира много, за да мога. Калоянчев беше дошъл от Народния театър, престижно име. Не беше този, големият Калоянчев, който стана в Сатиричния театър, но пристига от един голям театър, най-големият. И това ме респектираше много, но постепенно си казах, че и аз трябва нещо да направя и почнах да търся себе си. Всъщност да откривам себе си. Най-хубавият момент в моя живот е когато почнах да се наблюдавам, не да се наслаждавам на себе си, а да се наблюдавам- какво мисля, как мисля, какъв съм, що за човек съм, какви слаби страни имам и какви положителни качества имам, които мога да покажа на сцената. И ето, почнах вече създаването на човека, актьора Анастасов. Това усещане, да откриеш себе, е най-голямото и най-важното в актьорската професия. И аз се радвам, че сега вие ме предизвикахте и аз се отприщих, и си допълних тези неща, които ги знам вътре в себе си и ги мисля, но не бях ги изказал.
Това поколение - Парцалев, Калоянчев - какво ви научи за занаята, в който влязохте?
Ние всъщност взаимно се учехме, защото попаднахме в нов театър, с нови изисквания. Ние не бяхме като Народния театър, "на старците", както викахме. Те бавно играят, аристократично, като пият чай 5 минути пият чай, докато си кажат репликата. А ние изстрелваме всичко, ние бързо реагираме, ние сме ново поколение, нов театър правим.
Още ли сънувате образите, които играете?
Да, сънувам детайли от образите. Там, където се затруднявам, където съм се мъчил на репетициите, изведнъж в съня си ми е идвала някаква идея, но като се събудя или съм я забравил или вече не ме привлича това, което сам мислел, че съм го открил в съня си. Ето, това е неспокойния сън на актьора, защото той продължава, макар и спейки, да човърка създаването на ролята. Тя е и в живота. Вървиш и мислиш за нея. Апостол Карамитев ми е казвал хубава мисъл: „Аз, когато имам премиера, свършвам с човешкия живот. Аз не се занимавам с нищо, не желая да се занимавам с нищо, аз съм изцяло отдаден на мисли за създаване на ролята и не давам, не позволявам да се отвличам с нещо". Аз се чудех на този човек. Тогава не го и разбрах, защото аз можех да играя преди премиерата в радиото, някъде има концерт... И в шест часа съм театъра, обличам се, играя премиерата и после от десет часа съм в телевизията, и там играя. Аз бях на такава вълна, така го приемах театъра, за бързо. А то не е, трябва естествено. Ролята е като козунака, трябва да набъбне, трябва му топлина. И да подпухне козунака, тогава става голям и излиза извън формата, в която е поставен. И това е да се радваш на такъв козунак. А аз, хайде, ще отида от едно место на другото. Съзнавам това и го осъзнах, но много късно го осъзнах. Но го спазвам сега и му благодаря на Чочо.
Вие, при толкова много житейски опит, и на сцената сте видял много Българии? Как гледате на тази България, в която живеем сега? Харесва ли ви?
Не може да не ми харесва България, защото тя си е моята страна. Аз съм обиколил, не знаех, че като актьор ще имам тази възможност, 34 държави. Представяте ли си? Театърът ми дава възможност, даже и с липсата на познания на езици, да представлявам театъра извън страната. Но никога не оставам там, бързам да се върна, защото тука ми родното място, тука се създавам, продължавам да се създавам и ще се създавам, защото това е моето обичано място, това са моите хора, приятели, моите учители, с които съм свързан, моите професори, режисьори, гилдията. Другото е свят. Много е красив, много е интересен, влюбваш се в него, но не може да ти е майка, не може да ти стане роднина. Роднината ти е в родината. Там срещаш и жена си, и детето си, и майка си, въобще живота си.
Кога един артист трябва да слезе от сцената? Има ли такъв момент?
Трябва, когато не може. Иначе никога не трябва да слезе. Бешков беше казал: „Аз не знам пенсиониран славей. Славеите пеят, докато изчезнат от земята, от света". Така е и с актьорите. Трябва да играеш, докато можеш. Когато вече не можеш, то самото тяло и духа ти се отказват. И това е краят ти. Затова толкова мечтаем актьорите да имаме дълъг живот. Не заради това, че ще живеем дълго, та ще докараме Гинес у нас като успех. Не, просто да играеш значи живееш.
Там някъде, горе, имало хубав театър, казвате. Как си го представяте?
Защото мечтаем, вярваме, надяваме се, че е така. Ако не вярваме, тогава ние ще загубим и религията, ще загубим и бог. Ако не вярваме няма да имаме бъдеще. Бъдеще, след като си отидем от тук. Трябва вяра. Стигаме до основното, което исках да кажа. Това е да очакваш нещо, да чакаш бъдещето, да вярваш в него, да се надяваш, макар и да се самоизлъгваш, но е необходимо това. Тогава ще имаш една усмивка, която няма да слиза от лицето ти.
Както ви наричат Усмивката на Сатирата.
Калата го измисли и аз не знам защо, но медиите го взеха и го налагат. Е, разбира се, и аз обичам да се шегувам и все се смея за щяло и за нещяло, намирам повод да се захиля на нещо. Така че не съм за оплакване. Тежко е на този, който не умее и не намира начин да се смее. Аз намирам и във всяко критично положение.
