1536 г. втората жена на крал Хенри VIII - кралица Ан Болейн, е обезглавена в Лондон за прелюбодеяние, кръвосмешение и държавна измяна. Болейн е втората съпруга на крал Хенри VIII и майка на кралица Елизабет I. Тя е една от най-известните кралици в английската история, въпреки че е била на престола едва три години (1533-1536).
Ан се показала пред обществото на грандиозното празненство в Шато Верт в чест на имперските посланици на 4 март 1522 г. Там тя участвала в сложен танц партнирана от по-младата сестра на Хенри - Мери, няколко други дами от двора и сестра й. Всички носели рокли от бял сатен, бродирани със златни нишки. Тя бързо се превърнала в една от най-стилните и образовани жени в двора и съвсем скоро много млади мъже се състезавали за нея.
По това време Ан била ухажвана от Хенри Пърси, син на графа на Нортъмбърланд, и тайно се сгодила с младия мъж. Разпоредителят на Томас Уолси - Джордж Кейвъндиш - твърдял, че двамата не са били любовници. Романсът бил развален, когато бащата на Пърси отказал да подкрепи годежа им. Според Кейвъндиш Ан била изпратена от двора в семейните имения в провинцията. След завръщането си в двора, тя отново влиза в домакинството на Катерина Арагонска.
През 1526 г. крал Хенри се влюбва в Ан Болейн. Някои историци казват, че Ан не се поддавала на опитите на краля да я прелъсти, като отказвала да стане негова любовница и често напускала двора, за да се усамоти в замъка Хивър. Но за по-малко от година, той й предложил брак и Ан приела. Ан Болейн и Хенри VIII сключват брак през януари 1533 г. През юни 1533 г. Ан е коронясана като английска кралица.
На 7 септември 1533 г. Ан ражда дъщеря - Елизабет I. Тя не успява да роди на краля обещания син и враговете й в двора се организират срещу нея, като използват нарастващия интерес на краля към Джейн Сиймур. Срещу Ан е поведено разследване по инициатива на Кромуел. Тя е обвинена във вещерство, кръвосмешение, изневяра, предателство, заговор срещу краля. Въпреки неубедителните доказателства срещу нея, Ан е осъдена и обезглавена в Лондонския Тауър на 19 май 1536 г.
Женитбата на Ан с Хенри VIII и нейната екзекуция са само началото на голяма политическа и религиозна промяна, каквато се оказва английската Реформация. Самата Ан Болейн е активен застъпник за църковната реформа.
1643 г. в битката при Рокроа френските войски разбиват испанците. Тази битка е считана за прелом в отношенията между двете най-силни европейски държави през 17 в. - тя поставя началото на края на испанската хегемония, заместена от френската.
След 1640 г. Испания, която се намира в състояние на война с Франция и множество протестантски държави в Германия, се намира в затруднено положение. През същата година избухва въстание в Каталония, а малко след това и в Португалия, докато французите засилват натиска си към Франш-Конте и испанските владения в Италия. Въпреки всичко испанците събират 27 000-хилядна армия в Испанска Ниделандия и настъпват през Фландрия и Ардените към Северна Франция.
Армията достига град Рокроа в долината на река Оаз и го обсажда. Французите реагират бързо и 23 000 начело с 21-годишния херцог Конде и успяват бързо да се придвижат на север преди да пристигне испанското подкрепление от 6000 души. Испанците не успяват да блокират пътя към Рокроа и са принудени да приемат битката.
Битката започва рано сутринта. Френската армия атакува, но испанските пехотинци в центъра са много по-добре обучени и ефективни и отблъскват французите. Кавалерията на френския ляв фланг атакува противно на заповедите на Конде и също е отблъсната, но френската кавалерия от дясно, под ръководството на Жан дьо Гасон, разбива испанския ляв фланг. Конде се възползва от това и атакува уязвимия ляв фланг на испанската пехота, но след успешна контраатака на испанската конница, французите отново са принудени да се оттеглят, а испанската кавалерия влиза в бой с резервите на французите.
Докато трае това сражение, Конде предприема обходна маневра и напада испанската конница отзад, която отстъпва и оставя пехотата да поеме битката. На два пъти френските атаки биват отблъснати с тежки загуби от испанските терсиос, които упорито продължават битката. Конде заповядва да се обстрелват с артилерията, включително и с пленените испански оръдия.
Германските и валонските пехотинци избягват от полесражението, но испанците остават с техния командир и удържат всички атаки на вражеската кавалерия, както и на тежкия артилерийски обстрел. Тогава Конде предлага преговори и останалите испански войници приемат и отстъпват от полесражението.
Битката има изключително голяма пропагандна стойност за кардинал Мазарини и херцог Конде. Това също е първата голяма битка, която испанците губят от повече от век, но историците отбелязват, че войниците от Валония, Германия, Италия и други испански владения се разбягват първи, докато испанската пехота, превъзхождана от противника, се пропуква едва след множество кавалерийски атаки и артилерийски обстрел.
Рокроа слага началото на края на испанското надмощие в Европа. Испания е силно изтощена поради огромните ресурси, необходими за войната, както и неуспешното развитие на кампанията срещу разбунтувалата се Португалия. През 1658 г. испанците са победени от французите в битката при Дюните и войната завършва на следващата 1659 с Пиренейския договор.
1649 г. Англия е обявена за република. Историческата форма на управление в Англия се задържа до 1660 г. Този период английските историци наричат също „междуцарствие”, тъй като през 1660 г. монархията в Англия е възстановена.
На 26 януари 1649 г. Чарлз I, крал на Англия, Шотландия и Ирландия, е осъден на смърт за „престъпни действия против английския парламент и народа”. Самата екзекуция е след четири дни. На 17 март парламентът обявява отмяната на английската монархия като „ненужна, обременителна и опасна за благото на народа”.
Разпусната е също така и Камарата на лордовете. Известно време преди това, през декември 1648 г. от парламента са прогонени всички умерено настроени депутати - 150 от общо 250 члена на Камарата на общините и този съкратен състав получава името Rump Parliament.
На 19 май 1649 г. парламентът тържествено приема закон за обявяването на Англия за република, в който се постановява, че страната се управлява от парламента и назначени от него длъжностни лица. Формално като висш орган на властта е обявен Държавен съвет от 41 члена, ежегодно избираем от парламента.
Фактическата власт обаче принадлежи на армейската върхушка начело с Оливър Кромуел, подкрепени от радикалните пуритани - индепендентите. Съдебните органи и общото право са запазени.
1712 г. Петър I премества столицата на Русия от Москва в новопостроения Санкт Петербург. Градът е основан на 27 май 1703 г., а след това е столица на Руската империя в продължение на повече от два века (1713-1728, 1732-1918), с изключение на четиригодишния период 1728-1732, когато Петър ІІ премества столицата в Москва.
Град Санкт Петербург възниква в историческата област Ингрия, населена през Средновековието с фини. През 1611 г. шведите основават на мястото на днешния град крепостта Нюеншанц. Около нея възниква град, наричан Нюен, който през 1642 г. става административен център на Ингрия. През 1656 г. градът е тежко засегнат от руско нападение и центърът на Ингрия е преместен в Нарва.
В резултат на т.нар. Велика северна война (1700-1721) долината на река Нева е отвоювана от Швеция и е присъединена към територията на Руската империя. Нюеншанц е превзет на 12 май 1703 г., а на 27 май руският император Петър I основава на 5 км по-близо до устието на Нева нов град, получил името Санкт Петербург.
За официална дата на основаването му е приет 27 май, когато са положени основите на първото здание в града - Петропавловската крепост, изградена на Заешкия остров. Новата крепост трябва да прикрива с оръдията си фарватерите по двата най-големи ръкава в делтата на реката - Нева и Болшая Невка. През 1704 г. за защита на морските граници на Русия на остров Котлин е построен фортът Кроншлот, около който впоследствие израства крепостта Кронщат. Петър I придава на новооснования град важно стратегическо значение за осигуряването на водния път от Русия към Западна Европа.
За първи проектант и главен архитект на града е привлечен 33-годишният швейцарец Доменико Трезини. Негово дело са едни от най-емблематични здания на града.
В началото главната част на града се намира на Городской остров, където се намират Гостиний двор, занаятчийски и войнишки поселища. По-късно започва застрояването на Адмиралтейския остров, където се намират Зимния дворец и Летния дворец на Петър I с Лятната градина. През 1712 г. градът е обявен за столица на Русия, а през 1713 г. всички лица, принадлежащи към царския двор, са задължени да се преселят в новия град; тук се премества и Сенатът.
През 1712 г. Петър Велики издава указ за създаването на Генерален план на Санкт Петербург, според който за център на града се избира Василевския остров. На острова, на който първоначално се намира само Меншиковският дворец (на първия генерал-губернатор на града Александър Меншиков), са построени пристанищни съоръжения, фарове, зданието на Дванайсетте колегии, Кунсткамерата (първия музей в Русия) и др.
Любопитен факт е, че след Октомврийската революция, на 5 март 1918 г. от съображения за сигурност Ленин отново премества столицата в Москва, но и днес градът често е наричан „северната столица на Русия”.
1802 г. Наполеон Бонапарт учредява най-високият орден на Франция Орден на почетния легион. Орденът е замислен не просто като отличителен знак, а като организация на наградените кавалери по примера на рицарските ордени, призвана да обедини в своите редици най-достойните граждани - военни и граждански лица.
Този орден полага началото на наградната система на съвременна Франция. След революцията всички кралски знаци за отличие и атрибути на монархията са унищожени. Достойните граждани са поощрявани с парична премия, а воините получават оръжие с паметен надпис.
Бързо става ясно, че тези мерки за поощряване не са достатъчни и Първият консул на републиката Наполеон Бонапарт взема решение за създаване на нова национална награда. Скоро е утвърдена структурата на организацията.
Редовият член на ордена се нарича легионер, след това следват офицер, майор и висш офицер. Орденът се ръководи от Голям съвет, начело на който стои Първият консул. По такъв начин във Франция е създадена привилегирована кастова организация.
През 1804 г. са установени отличителните знаци на ордена съгласно ранговете и тогава за първи път са връчени около 5000 награди. Според ордонанс от 1816 г. орденът на Почетния легион става кралски орден - появяват се грамоти, потвърждаващи връчването, а също така деленето на степени.
Принадлежността към ордена е висш знак за отличие, почит и официално признание за особени заслуги във Франция. Приемането на членове на ордена се осъществява за изключителни военни или граждански заслуги от президента на Френската република, който по длъжност е гросмайстор на ордена. Сега орденът има три степени: кавалер, офицер, командор и две достойнства: Висш офицер и кавалер на Големия кръст.
1922 г. в СССР е създадено пионерско движение за децата на възраст от 10-15 години. Под пионерско движение се разбира дейност на детска комунистическа организация, съществувала в бившите социалистически страни.
Буквално пионер означава пръв, първооткривател. Пионери са хората, които първи прокарват път в неизвестното, поставят основите на нещо ново - заселват нови земи, извършват открития в науката, техниката, литературата, изкуството.
В България Димитровската пионерска организация „Септемврийче” е създадена през 1944 г. Децата преминават през няколко младежки комунистически организации: периода на чавдарче, последван от пионерче и най-накрая комсомолец.
1934 г. извършен е Деветнадесетомайският преврат в България. Новото правителство начело с Кимон Георгиев отменя Търновската конституция, разпуска Народното събрание и забранява политическите партии.
В парламентарните избори през юни 1931 г. Демократическият сговор претърпява поражение и отстъпва управлението на страната на коалицията Народен блок, съставен от различни по състав и интереси политически партии. И макар че новото правителство не отменя ограничителните сговористки закони и не извършва съществени промени в заварения полицейски апарат, то е посрещнато с известна неприязън от десните сили в страната.
Борбата против блоковото управление се подема от Военния съюз, Политическия кръг „Звено” и Народното социално движение на проф. Александър Цанков. Непосредствената подготовка на преврата започва след конгреса на Военния съюз през ноември 1933 г., на който се взема специално решение за преврат. Заговорниците правят опит да привлекат на своя страна и някои от политическите сили като БЗНС „Врабча 1”, БЗНС „Ал. Стамболийски”, дори и Демократическата партия, но без успех.
Възползвайки се от настъпилите разногласия и разцепления в Народния блок през пролетта на 1934 г., на 18 срещу 19 май с.г. Военният съюз извършва държавен преврат. Според някои слухове проф. Александър Цанков също възнамерява да завземе насилствено властта при насрочения за 20 май конгрес на Народното социално движение.
От спомените на участник в преврата става ясно, че първоначалният план за провеждането му, предвиждал цар Борис III и семейството му да бъдат избити. За тази цел била подготвена група от протогеровисткия клон на Вътрешната македонска революционна организация, която трябвало да бъде пропусната в Двореца от офицери от Военния съюз. В последния момент обаче решението било отменено.
Новият кабинет е сформиран от Кимон Георгиев - лидер на Политическия кръг „Звено”. Той има разнороден политически състав: освен представители на „Звено” в него влизат десни земеделци и дейци на Цанковото Народно социално движение. Ключовите министерски постове са поверени на лица от Военния съюз.
Във вътрешно политически план са извършени генерални промени. Издаден е манифест от 15 точки с програмата на правителството. Поставя се начало на декретивно законодателство - чрез наредби-закони, приети от правителството и одобрени от царя, на основата на чл. 47 от Търновската конституция.
Още в първите дни на съществуването си новото правителство пристъпва към съществени преобразования във вътрешния живот на страната, като с наредби-закони са отменени Търновската конституция, разпуснато е Народното събрание, забранени са политическите партии, революционните организации и профсъюзите.
Въведена е нова система в държавното управление: назначаване на кметовете от централната власт, създаване на държавни професионални организации (Български работнически съюз).
През януари 1935 г. царят провежда разговори с председателя на Военния съюз генерал Пенчо Златев. Двамата се договарят да се увеличи броят на военните в правителството и да се засили присъствието им в политическия живот. Това създава предпоставки за противоречия и пазарлъци във Военния съюз, в който се очертава реално разцепление.
Само след няколко дни Кимон Георгиев подава оставка. Начело на новия кабинет застава генерал Пенчо Златев. Целта на новото правителство е невъзможна - да се намери баланс между случилото се на 19 май и амбициите на монархическия институт. Реално от този момент царят става пълен разпоредител със съдбините на страната - положение, което той запазва до края на своето царуване (1943).
1945 г. във Фленсбург е арестуван един от главните военнопрестъпници на Нацистка Германия - Алфред Розенберг. Той ръководи външнополитическото направление на партията, като Хитлер му възлага да наблюдава цялостния контрол в Райха върху обучението по партийно строителство и възпитанието в нацистки дух. Розенберг ръководи и Централния научноизследователски институт по въпросите на националсоциалистическата идеология и възпитание.
Розенберг е офицер от Императорската руска армия по време на Първата световна война, като според някои източници е кръстен в православната вяра под името Александър. В края на войната е заловен от съюзническите войски и изправен пред съда в Нюрнберг. Признат е за виновен в заговор за извършване на престъпления срещу мира и човечеството, осъден на смърт чрез обесване и екзекутиран сутринта на 16 октомври 1946 г., заедно с другите осъдени на смърт обвиняеми от процеса.
На ешафода е единственият, който се отказва от последна дума и запазва мълчание.
Любопитен факт е, че на Розенберг се преписва авторството на редица ключови понятия на нацистката идеология, като „расова теория”, „окончателно решение на еврейския въпрос” и други свързани с отхвърлянето на Версайския договор и борбата срещу „израждането на изкуството”.
1951 г. в Париж Ален Бернарден създава кабаре „Крейзи Хорс”. „Лудият кон” е знаменито кабаре в Париж. Представленията включват игра и трикове с огън, фокуси, новаторска хореография и дори елементи на еротика. В началото Бернарден включва в програмата клоуни, мимове, илюзионисти и жонгльори, както и лазерни ефекти.
Ален Бернарден е художник, бохем и прочут ценител на женската красота. За него стриптийзът е изкуство. Избира мазето на буржоазна жилищна сграда на авеню „Жорж Пети” в сърцето на Париж, в близост до „Шанз-Елизе”, за да създаде своя спектакъл на женствеността. „Открих пътя в живота си една вечер благодарение на едно голо момиче - Мис Фортуна. Докато я разсъбличах, осъзнах, че женското тяло може да ми донесе цяло състояние”, споделя приживе той.
Само за едно десетилетие създателят му го превръща в най-изисканото място за нощни развлечения. Той сам режисира спектаклите, осветлението, декорите, най-често и костюмите. През 60-те години кабарето вече е световноизвестно заради красивите си танцьорки и ослепителни спектакли. „Разстоянието от петите до междукрачието трябва да е равно на разстоянието от междукрачието до челото”, казва Ален Бернарден.
В последните години, след самоубийството на Бернарден, когато управлението поемат синовете му, е въведена и нова традиция - известни жени да излизат на сцената му като част от екстравагантните представления. В „крейзи момичета” са се превръщали Памела Андерсън, Кармен Електра, Кели Брук, както и Дита Фон Тийз, иконата на бурлеската и бивша съпруга на Мерилин Менсън.
1961 г. съветският космически апарат „Венера 1” става първият човешки предмет, който прелита близо до друга планета. „Венера 1” е първата истинска междупланетна сонда, снабдена с основните системи за навигация и комуникация, които се използват и до днес.
„Венера 1” е изстрелян от СССР на 12 февруари 1961 г. в 00.34:36 ч. (стандартно време) с цел изследване на Венера. Комуникация със наземния контрол се осъществява посредством двуметрова мрежеста параболична антена, изпращаща данни по канал със честота от 922,8 MHz.
Оборудването включва магнетометър монтиран на стрела, два детектора на слънчев вятър, детектор на микрометеорити, гайгеров брояч и детектор на космически лъчи. Към единия от слънчевите панели е прикрепен термометър, измерващ температурата на пробни покрития. Вероятно към апарата са включени и инфрачервени и ултравиолетови радиометри.
„Венера 1” е изстрелян първоначално от ракетата-носител „Мълния” в ниска околоземна орбита. Четвъртата степен на ракетата-носител се задейства от орбита и апаратът се привежда в околослънчева орбита - първата успешна маневра от такъв тип, осъществена с помощта на двигателя 11Д33.
Осъществени са три телеметрични сесии, като са получени данни за интензивността на слънчевия вятър и космични лъчи в близост до магнетопаузата на Земята. Потвърдени са резултатите на „Луна 2” за наличието на слънчев вятър в междупланетното пространство.
Няколко дни по-късно обаче планираната телеметрична сесия не е осъществена. На 19 май 1961 г. апаратът преминава на 100 000 км от Венера.
1971 г. Съветският съюз изстрелва „Марс 2”. Спускаемият модул на „Марс 2” става първият обект с човешки произход на повърхността на Марс.
„Марс 2” е автоматична космическа сонда от програма „Марс”, серия от автоматични орбитални апарати и спускаеми модули, изстреляни от Съветския съюз през 70-те години на 20 в. Мисиите „Марс 2” и „Марс 3” съдържат идентични космически апарати, всеки с орбитален апарат и прикрепен спускаем модул. Изстреляни са с ракета „Протон К” с ускорителен блок.
Основните цели на орбиталния апрат са заснемане на марсианскитата повърхност и облаци, определяне на температурата на Марс, изучване на топографията и чертите на повърхността, измерване свойствата на атмосферата, наблюдение на слънчевия вятър и междупланетното и марсианското магнитно поле, както и предаване на информацията постъпваща от спускаемия модул, към Земята.
По случайност относително силна прашна буря на Марс оказва неблагоприятно виляние върху мисията. Когато на 14 ноември 1971 г. „Маринър 9” влиза в орбита около Марс, само две седмици преди „Марс 2” и „Марс 3”, учените са изненадани да видят така плътна марсианската атмосфера, „роба от прах ширеща се върху планетата, най-голямата наблюдавана буря”. Повърхността на планетата е била изцяло закрита. Поради невъзможност за препрограмиране на бордовите компютри, „Марс 2” и „Марс 3” освобождават спускаемите си модули веднага и орбиталните им апарати използват значителна част от ресурсите си за заснемане на снимки единствено с прашни облаци вместо картографиране на повърхността, както е било предвидено.
„Марс 2” изпраща информация, покриваща периода декември 1971 г. до март 1972 г., въпреки че предаванията продължават до август. Обявено е, че „Марс 2” и „Марс 3” са изпълнявали своите мисии до 22 август 1972 г. и са направили 362 обиколки около Червената планета. Изпратени са общо 60 снимки. На тях се виждат планини с височина до 22 км, атомен водород и кислород в горната атмосфера, температури на повърхността в диапазон -110 °C до +13 °C, атмосферно налягане от порядъка на 0,55 до 0,6 kPa, съдържание на водни изпарения в атмосферата около 5000 пъти по-малко от съдържанието им в атмосферата на Земята, йоносфера започваща от височина от 80 до 110 км и облаци от прашните бури издигащи се на 7 км в атмосферата.
На 27 ноември 1971 г. поради неизправност в бордовия компютър, спускаемият модул навлиза в марсианската атмосфера неправилно и в резултат се разбива в марсианската повърхност.
