1648 г. подписан е Вестфалският мирен договор, който слага край на Тридесетгодишната война. Този документ слага край на Тридесетгодишната война. В клаузите му се уреждат няколко вида проблеми: германската религиозна свобода, политическата организация на Германия, европейският мир.
Франция има най-голяма изгода от клаузите на договора: тя получава областите на север от Пиренеите от Испания. Швеция получава Западна Померания, с което става единствен владетел на Балтийско море. Официално е призната независимостта на Нидерландия. Германия остава раздробена на отделни суверенни княжества с изборен император.
Тридесетгодишната война (1618-1648) е един от най-пагубните конфликти в европейската история. Войната се води предимно в Германия и в различните си етапи включва повечето държави в Европа. Извън земите на Германия се водят няколко отделни конфликта, които са част от или са непосредствено свързани с Тридесегодишната война: войната на Испания с Холандия, Войната за наследството на Мантуа, войните между Полша и Русия, между Полша и Швеция и др. Като цяло, конфликтът е сблъсък на традиционните консервативни сили срещу укрепващите национални държави.
Основните съперници са Хабсбургската династия и нейните съюзници и коалиция от антихабсбургски настроени държави. На страната на Хабсбургите воюват Австрия, по-голямата част от германските католически държави, Испания, обединена с Португалия, Папския престол и Полша. Антихабсбургската коалиция се състои от Франция, Швеция, Дания, протестантските владения в Германия, Бохемия, Трансилвания, Венеция, Савоя и холандските провинции, подкрепени от Англия, Шотландия и Русия.
Тридесетгодишната война е първата война, която засяга всички слоеве на населението. В западната история, тя остава един от най-тежките европейски конфликти преди световните войни през 20 в. Сред последиците й са поголовните опустошения на цели райони в Европа, разрушени от армиите. Гладът и болестите значително намаляват населението на Германия, Бохемия, Нидерландия и Италия, като едновременно с това разоряват повечето от воюващите сили.
Докато полковете във всяка армия не са наемни като цяло, то отделните войници, които участват в тях, вероятно са били наемници. Проблемът с дисциплината се влошава в края на войната и поради съществуващите методи на военно финансиране през 17 в. - от армиите се очаквало да се самофинансират от контрибуциите от местните райони. Това довежда до ширещо се беззаконие, често съпроводено със сурови лишения за жителите на окупираните територии. Военните действия на флотите също така достигат зад океана и очертават бъдещите колониални структури на нациите.
Основният резултат от войната е рязкото отслабване на влиянието на религиозните фактори върху държавите в Европа. Основата на външната им политика преминава към икономически, династични и геополитически интереси.
Тридесетгодишната война е прекратена с Мюнстерския договор, част от Вестфалския мирен договор - с него е прието да се счита, че започва съвременната епоха в международните политически отношения в Европа. Някои от причините обаче, които предизвикват войната, остават неразрешени за дълъг период след края й.
1882 г. руският император Александър III въвежда Майските закони. Майските закони са реакция от цареубийството на Цар Освободител. Тази царска политика под формата на „магическа формула” е приписана постфактум в масовото съзнание и култура на руския юрист и държавник Константин Победоносцев с цел „една трета от евреите да емигрират, една трета да се покръстят, а една трета да умрат от глад”.
Групата антисемитски закони в Русия останали в сила до 1914 г. Те засилват политиката на системна дискриминация на евреите, започната със създаването на Линията на уседналост. На евреите е забранено да живеят в села и в градове с по-малко от 10 000 жители. Наложена е еврейска квота за достъпа на евреи до висше образование и за упражняване на определени професии.
1892 г. Стоян Михайловски написва стихотворението „Кирил и Методий”. Първоначално той учи в Търново, а през 1872 г. завършва Френския султански лицей „Галатасарай” в Цариград. От тези ранни години започва и литературната му дейност.
В продължение на две години учителства в Дойран (дн. Македония), след което през 1875 г. заминава за Франция и учи правни науки (окончателно завършва образованието си във Франция през 1883 г.).
На 15 май 1892 г. преподавателят по френски език в Русенската мъжка гимназия Стоян Михайловски написва възторженото стихотворение „Химнъ на Св. Св. Кирилъ и Методи" с първи стих „Върви, народе възродени…”.
Девет години по-късно, през 1901 г., на преподавателя по музика в ловешкото училище Панайот Пипков е възложено да напише нова песен,която учениците да изпеят на наближаващият църковен празник на Кирил и Методи на 11 май. Той все не намира подходящ текст и постоянно отлага. Един ден забелязва, че едно от момчетата съсредоточено чете стихотворение в неговия час, взема книжката му и се зачита.
Преди да стигне половината от стихотворението, в главата му вече се ражда музиката за поръчаната ученическа песен. Взема тебешира и започва да записва нотите върху дъската. За 15 минути съчинява мелодията, а до края на часа учениците му я разучават и запяват. На училищния празник я запява цялото училище.
На 11 май 1901 г. песента „Върви, народе възродени” е изпълнена за пръв път в Ловеч като празничен химн за възхвала на делото на Кирил и Методи и на българската просвета. През 1902 г. за Деня на българската просвета и култура и на славянската писменост песента се подема и запява от всички училища в страната.
След идването на тоталитарната власт върху песента са нанесени задължителните идеологически промени. Сменени са някои редове, премахнати са куплети, в които се споменава за Бога и апостолите. Цели куплети са напълно премахнати от читанките. Едва през 90-те години на 20 в., след демократичните промени в страната, е възстановен оригиналният текст. Но по традиция по ученическите празници продължават да се изпълняват първите шест куплета от общо 14-те на стихотворението.
1930 г. американката Елън Чърч става първата в света стюардеса. На 15 май 1930 г. излита първата стюардеса в света Елън Чърч в 20-часов полет със самолет по линията от Окланд, Сан Франциско, за Чикаго. Предстоят 13 междинни кацания на летища, за да бъдат събрани максимален брой пътници. Чърч е родена на 22 септември 1904 г. в градчето Креско, Айова. Завършва училище за медицински сестри през 1923 г.
Проявява изключителен интерес към авиацията, постъпва в авиационни курсове и според някои източници е сертифицирана като пилот. Когато обаче се обръща към Стив Симпсън, един от мениджърите на авиокомпанията Boeing Air Transport (предшественик на United Airlines), дали може да стане пилот, той й предлага алтернатива: да заеме в самолета длъжност, аналогична на шафнерите в железопътни вагони.
Ръководството на компанията одобрява предложението. На Елън Чърч е предложено да набере група от седем регистрирани медицински сестри, които да са неомъжени, не по-възрастни от 25 години, не по високи от 163 см и не по-тежки от 52 кг. Теглото и височината са обусловени от тесните кабини и ниските тавани.
Бъдещите стюардеси преминават подготовка няколко месеца и са назначени за пробен срок от три месеца. В задълженията им влиза да се грижат за пътниците, да им проверяват билетите, да помагат при товаренето на багажа и зареждането с гориво, да сервират храна, да изпълняват задълженията на екскурзовод, да помагат на пилотите да изтикат машините в хангарите и други немислими задължения за сегашните стюардеси. В замяна на това получават месечно по 125 долара, което е доста прилично възнаграждение.
Благодарение на усилията на Чърч до началото на Втората световна война професията на стюардесата става неизменна част от самолетния екипаж. Почти всички авиокомпании се сдобиват с отряди от стюардеси и тяхното появяване действително способства за популяризиране на авиацията.
По онова време пределната възраст на стюардесите е определена на 31 години. Елън Чърч обаче не ги достига - само 1,5 години по-късно травма от автомобилна катастрофа слага край на кариерата й.
Тя продължава образованието си и получава бакалавърска степен за медицинска сестра в Университета в Минесота. През 1936 г. ръководи педиатрията в Милуоки.
По време на Втората световна война Чърч влиза в армията със звание капитан и изпълнява задълженията на старша медицинска сестра, придружаваща ранени при транспортирането им със самолет. Може да се каже, че тя прекарва по-голямата част от войната във въздуха, евакуирайки ранени от Северна Африка, Сицилия, Франция и Белгия. За тези свои заслуги тя е наградена с престижния медал Air.
След войната тя се установява в Тера Хоут, Индиана, където става администратор на болница.
През 1964 г. Елън Чърч се омъжва за Леонард Б. Маршал, шеф на банка. След това тя се оттегля от работата и се отдава на хобито си - конна езда. Именно при езда се случва трагичен инцидент на 22 август 1965 г., при който тя умира на 60-годишна възраст.
Сега летището в родния й град Креско носи името Чърч.
1935 г. открита е първата линия на Московското метро. Проектът за строителство на метро в руската столица е представено през 1902 г. в Московската Дума. Той предполагал линиите да свързват като радиуси Червения площад с окрайнините на града. Проектът бил отклонен след натиск от страна на собствениците на трамвайни компании. Така едва 30 години по-късно, по времето на съветската власт, започва изграждането на Московското метро.
Прокопаването му поглъща над една пета от целия бюджет на града. Реализирането на този грандиозен план при липсата на техника изисквал много ръчен труд и ентусиазъм. Младежи от цялата страна в продължение на десетилетия са привличани в изграждането на метрото. Миньори от Донбас, проектанти от Днепрострой и московски комсомолци се трудят в тунелите.
Първата линия на Московския Метрополитен е открита на 15 май 1935 г. в 7.00 ч. Хиляди московчани прекарват нощта пред вратите на метрото, за да се окажат сред първите, които ще изпробват това транспортно чудо. Всяка станция е била проектирана и изградена от най-добрите съветски архитекти. Сред тях е и архитект Шусев, автор на Мавзолея в Москва.
Огромните станции приличат на дворцови зали. Всяка една от тях е уникална. Те са изградени от мрамор, гранит, метал и кристално стъкло. Украсени са с витражи, мозайки, картини, барелефи и скулптурни групи. Днес съществуването на руската столица е немислимо без Московското метро.
По време на Втората световна война Метрото дава подслон на стотици хиляди московчани, спасявайки ги от въздушните бомбардировки. Някои от станциите са превърнати в болници, военни и държавни институти. Даже в дните на войната строителството на метрото продължавало, но изградените станции били значително по „бедни” на украса.
Днес Метрополитена в Москва е на първо място в света по превозване на хора. Общата дължина на линиите е над 265 км със 170 станции.
1943 г. Комунистическият интернационал е разпуснат. Комунистическият интернационал е обединение на комунистически партии от цял свят, припознаващи марксизма-ленинизма за своя водеща идеология.
Третият интернационал (известен под съкращението Коминтерн) съществува от 1919 до 1943 г., базиран в Москва. Обявява се за продължител на Първия интернационал и на марксисткото крило във Втория интернационал. Поставя като свои цели мобилизиране на мнозинството от работническата класа за постигане на целите на комунизма, установяване на диктатура на пролетариата, ликвидиране на капитализма и изграждане на социализъм и комунизъм. Коминтернът подпомага в дейността ѝ Българската комунистическа партия, която е негова секция.
Коминтернът е създаден на 4 март 1919 г. в Москва по инициатива на Ленин и партията на болшевиките. Още на 1 ноември 1914 г. Ленин издига в манифест на болшевишката партия, идеята за създаване на нов Интернационал. Цимервалдската конференция през 1915 г. и Кинталската конференция от 1916 г. водят до сплотяване на марксистките сили след Втория интернационал.
Победата на Октомврийската революция в Русия през 1917 г. дава тласък в създаване на комунистически партии по целия свят, най-вече в Европа и Америка. От 2 до 6 март 1919 г. заседава Учредителен конгрес на Коминтерна, на който присъстват делегати от 35 комунистически партии, комунистически групи и леви крила в социалдемократически партии, включително и от Българската работническа социалдемократическа партия (тесни социалисти). Ленин изнася доклад „За буржоазната демокрация и диктатурата на пролетариата”, в която отбелязва основните цели на създаващото се обединение.
Вторият конгрес на Коминтерна се провежда от 19 юли до 7 август 1920 г. в Петроград. Ленин посочва изграждането на „партия от нов тип” като основно условие за развитието на революционната борба. Приети са 21 условия за влизане в Коминтерна, които определят политическите и организационните условия пред дадена партия, за да бъде членка. Едно от тях е да се обяви за „секция” на Коминтерна в дадената държава.
Вторият конгрес също излиза с позиция по аграрния и по колониалния въпрос. Осъдени от конгреса са „левите комунисти”, на партиите-членки се дават насоки за издигане на представители в парламентите на капиталистическите страни, за участие в казионните профсъюзи и други.
Третият конгрес (22 юни - 12 юли 1921 г.) издига единния фронт на работническата класа със селячеството като основно средство за постигане на по-голямо влияние сред трудовите класи. Четвъртият конгрес (5 ноември - 5 декември 1922 г.) потвърждава тактиката на единен фронт. Петият конгрес (17 юни - 8 юли 1924 г.) под ръководството на Сталин настоява за пълна болшевизация на партиите-членки. На Шестия конгрес (17 юли - 1 септември 1928 г.) е обявена „борба против десния опортюнизъм”.
Седмият конгрес на Коминтерна се състои в Москва от 25 юли до 25 август 1935 г. Придобилият международна известност по време на Лайпцигския процес като изтъкнат водач на комунистическото движение и борбата срещу фашизма българин Георги Димитров е избран за генерален секретар на Коминтерна.
Неговият доклад „Настъплението на фашизма и задачите на Комунистическия интернационал в борбата за единството на работническата класа” заема централно място на конгреса и се оценява като преломен момент в международното комунистическо движение.
Димитров негласно отрича вдъхновеното от Сталин противопоставяне на комунистите с всички останали политически течения и се обявява за коалиция - единен фронт срещу засилващото се влияние на фашизма. Той посочва, че съвместните действия на комунистически и социалистически партии могат да доведат до увеличаване на политическата роля на работническата класа. Единният фронт цели оказване на влияние върху католически, анархистки или дори фашистки ориентираните работници.
Единният фронт има за задача привличането към борбата срещу фашизма и на хора, принадлежащи към селячеството и дребната буржоазия, да предизвика у народите от колониалните страни чувства на съпричастност към борбите на работниците от метрополиите. Конгресът потвърждава изводите в доклада на Димитров и гласува да се поеме курс към единен фронт.
Идеите на Георги Димитров са практически приложени от френската и испанската комунистическа партия, съответно при участието им в коалиционното правителство на Леон Блум и сформирането на широк фронт за отбрана на Републиката.
Масовите чистки под ръководството на Сталин от 1937 до 1939 г. не подминават и структурите на Коминтерна. Под ударите на репресиите попадат видни дейци на организацията като Бела Кун, Пятницки, Уго Еберлайн, Хайнц Нюман. Колективни удари са насочени срещу полската, югославската и палестинската комунистическа партия. Герои от Испанската гражданска война попадат под ударите на ръководеният от Лаврентий Берия НКВД. Двамата съратници на Георги Димитров - Попов и Танев, бивши подсъдими заедно с него на процеса в Лайпциг, също попадат в ГУЛАГ. Екзекутирани са лидерите на партии от Корея, Индия, Мексико, Иран, Монголия, Турция.
Това води до сериозен спад в международния авторитет на Коминтерна и основаването на Четвъртия интернационал през 1938 г. от компартии, недоволни от обсебването на международната организация от интересите на Сталин.
През май 1943 г. Коминтернът е разпуснат по решение на Изпълнителния си комитет и със съгласието на всички партии-членки. Обявено е приключване на неговата историческа роля, но всъщност това е жест на лоялност, направен към западните съюзници на СССР от антихитлеристката коалиция - САЩ и Великобритания. Москва по този начин трябва да им даде гаранция, че традиционно симпатизиращите й комунистически партии няма да нарушават стабилността на правителствата им.
Дейността на КИ е поета след края на Втората световна война от Коминформбюро.
1948 г. започва първата Арабско-израелска война. На 15 май 1948 г. пет арабски страни - Египет, Ирак, Трансйордания, Сирия и Ливан - обявяват война на Израел. Към тях се присъединяват със символични сили Саудитска Арабия и Йемен. Започва първият арабско-израелски въоръжен конфликт.
Тази Арабско-израелската война от 1948 г., не случайно наричана от арабите ал Накба (Катастрофата), а в Израел провъзгласена за Освободителна война, е първата от много войни, които се водят в рамките на почти перманентния арабско-израелски конфликт.
След нейния завършек Израел си извоюва статута на независима държава, а останалата част от британския мандат в Палестина е разделена на области, контролирани от Египет и Трансйордания.
Въпреки че държавата Израел е създадена едва през 1948 г., историята на конфликта всъщност обхваща повече от век - от края на 19 в., когато е създадено политическото ционистко движение, което повежда борбата на евреите за създаването на собствена държава.
Еврейско-арабските сблъсъци датират още от края на 19 в. Еврейски, мюсюлмански и християнски групи се позовават на религиозни аргументи в защита на своята позиция, като всички претендират да са избраният от бога народ.
Земята на Ханаан според Петокнижието е обещана от Бог на Дванайсетте израилски племена. Според библейските проучвания, израилтяните управляват тази земя от 13-14 в. пр.н.е. до 1 в. пр.н.е., оставайки етническо мнозинство до края на седми век.
Мюсюлманите също твърдят, че според Корана имат право на тази земя. Противно на еврейските твърдения, че земята е обещана само на потомците на Исаак - най-малкия син на Авраам, те твърдят, че земята на Ханаан е обещана на всички потомци на Авраам, включително и най-големият му син Исмаил, което се счита за прародител на арабите.
През 1917 г. Лондон се задължава да действа за създаването на еврейски „национален дом” в Палестина с декларацията, станала известна като „Декларацията Балфур”. След като Великобритания поема управлението на Палестина, значително зачестяват конфликти между евреи и араби.
През 1939 г. друга декларация, „Бялата книга”, определя годишна квота за еврейските емигранти, желаещи да се заселят в Палестина. След Втората световна война хиляди евреи от Европа се насочват към Палестина. По това време там все още няма държава, като трите главни еврейски паравоенни организации са Иргун, Агана и Лехи. Под ръководството на Давид Бен Гурион трите организации обединяват усилията си срещу британските сили, организирайки „контрабанда” на евреи от Европа, саботиране на британската инфраструктура и отвличане на британски административни служители.
Към 1947 г. Палестина се превръща в тежко бреме за Британската империя, ангажираща около 100 000 войници и не малка част от бюджета на държавата. Затова Великобритания прехвърля проблема на ООН, който на 31 август 1947 съставя план за създаването на отделни еврейска и палестинска държави, специален международен статут за Йерусалим, както и система за икономическо сътрудничество между трите. Планът е одобрен от САЩ и СССР.
Евреите са разочаровани от разделянето, но изразяват „принципно съгласие” с плана. Арабската Лига го отхвърля категорично и заявява, че ще приеме всички мерки за предотвратяването му.
Арабските нападения над еврейски селища се засилват. Английската управа решава да застане на арабска страна и се опитва по всевъзможни начини да предотврати въоръжаването на еврейското население. Въпреки това, през януари 1948 г. пристига първата голяма пратка оръжие от Чехословакия. Агана се превъоръжава и под ръководството на Бегин избива 250 араби в селото Даир Ясин. Палестинското население започва масово да напуска районите с преобладаващо еврейско население.
На 14 май 1948 г. Бен Гурион обявява независимостта на Израел. В 6.00 ч. вечерта на следващия ден Лондон прекратява колониалния си контрол и започва да изтегля войските си.
Още на следващия ден, 15 май 1948 г., пет арабски страни обявяват война на Израел и започват да придвижват войски към границата - Египет, Ирак, Трансйордания, Сирия и Ливан. Към тях се присъединяват малобройни войски от Саудитска Арабия и Йемен, като общо арабските сили наброяват около 25 000 души. Към арабските сили се присъединяват и около 5000 доброволци от „Народно опълчение на Хадж Амин Ал-Хусейни”.
Израелските сили се състоят от Агана и паравоенни групировки като Иргун, Лехи, Ецел и женски доброволчески отряди с обща численост над 35 000. До октомври еврейските войски достигат 100 000 души, в техния състав са и между 20 000 и 25 000 ветерани от Втората световна война. В същото време Арабските войски нарастват до към 55 000 - частите са окомплектовани с немотивирани, предимно неопитни и зле обучени непрофесионални войници, с изключение на йорданския
„Арабски Легион” (съставен и трениран от британски военни).
Отначало арабските сили успяват да напреднат само от юг и изток - Египет и Трансйордания. Ливанските и сирийскте войски са спрени скоро след началото на войната.
Между еврейската „редовна” армия и останалите организации често избухват разногласия и спорове. След като корабът „Алталена”, натоварен с контрабанден товар от оръжия и муниции за Иргун е потопен от армията на 21 юни, избухват за кратко престрелки между тях. Множество членове и водачи на Иргун са арестувани. Скоро всички паравоенни организации са разпуснати.
Давид Бен Гурион, първи премиер на Израел и главнокомандващ армията, отлично разбира, че всички въоръжени групировки трябва да се поставят под общото командване на армията. (До януари 1949 г. остава единствено Палмах, която действа като елитна част за „специални задачи” на армията. С много усилия от страна на Бен Гурион групировката се слива с армията по мирен път.)
След като са преструктурирани въоръжените сили и пристигат оръжейни доставки (предимно от Чехословакия), израелската армия трескаво се превъоръжава и се готви за контранастъпление.
По това време множество еврейски селища, включително Западен Йерусалим, са обсадени от арабските войски и спешно се нуждаят от провизии. На практика цялото боеспособно население е мобилизирано, множество жени и чуждестранни доброволци също се записват в армията.
Към юли 1948 г. Израел вече успява да създаде военноморски флот, ВВС и танков батальон. Три бомбардировача Б-17 са купени „на черно” от САЩ и скоро Кайро е бомбардиран за първи път. През юли-август 1948 г. Израел установява въздушно превъзходство и не го губи до края на войната.
По време на войната ООН на няколко пъти налага временни примирия, който обаче бързо са нарушавани и сраженията избухват отново. През лятото и есента на 1948 г. Израел провежда редица настъпления, изтласквайки арабските войски зад първоначалните им позиции, завладявайки значително по-голяма територия от предвидената му според плана на ООН от 1947.
Арабските армии са слабо мобилни и често страдат от недостиг на провизии и муниции, поради ниското ниво на снабдителните си линии и почти пълната липса на моторизиран транспорт.
Израелската армия умело използва численото и въздушното си превъзходство (въпреки че им липсват достатъчно самолети, за да нанесат сериозни щети на врага, израелските ВВС действат деморализиращо на арабските войници - много от тях селяни, виждащи самолет за пръв път).
Сред по-значимите битки е пробиването на обсадата около Йерусалим, тежката битка за крепостта Латрун (защитавана от йорданския „Арабски Легион”), освобождаването на Ейлат (израелския излаз на Червено море).
До януари 1949 г. сраженията стихват и арабските държави една по една започват преговори за спиране на огъня. Египет пръв подписва споразумение за прекратяване на огъня през февруари. Последват я Ливан през март, Трансйордания през април и Сирия през юли 1949 г.). Ирак отказва да преговаря и просто изтегля войските си.
Подписаните споразумения за прекратяване на огъня очертават позициите на армиите като временни граници. Официалните граници на Израел са договорени чак през 1967 г., а мирни договори с Египет и Йордания са подписани съответно през 1975 и 1992 г.
Ивицата Газа остава като египетски протекторат. Големите хълмисти райони (с най-голяма концентрация на палестинско население) на север и юг от Йерусалим остават окупирани от Йордания. По-късно стават известни като „Западен бряг”.
По време на войната Израел дава около 9000 убити военнослужещи. Арабските безвъзвратни загуби са около 46 000 души.
В резултат на войната Израел завладява около 15 000 кв.км, с близо 5000 кв.км повече, отколкото предвижда оригиналният план на ООН. След края на войната следва масово разформироване на военни части и множество офицери напускат армията. Израел се изправя пред проблема на малобройното население и нуждата от многобройна армия.
През 1949 г., след изследване на швейцарската резервистска система, са поставени постоянните основи на Израелските въоръжени сили. Решено е малко ядро от офицери да командва универсална наборна армия, създавайки и поддържайки голям резерв от добре тренирани запасняци, който да могат да се мобилизират бързо в случай на нужда.
1958 г. СССР изстрелва „Спутник 3”. Това е вторият опит за изстрелване на такъв апарат. Първият опит е на 3 февруари 1958 г. и завършва с взрив на ракетата-носител на космодрума.
В оборудването му са включени няколко инструмента и експеримента, които да измерват налягането и състава на високите слоеве на атмосферата; концентрацията на положително заредени частици; интензивността на слънчевата радиация; характера и вида на космическите лъчения; електростатичния заряд на електрическото поле около Земята; интензивността на земното магнитно поле; въздействието на микрометеоритите; температурата във вътрешността и по външната повърхност на спътника.
Орбитата е извън радиационното поле на Земята, но поради повреда в магнетофона за запис на данни не успява да се измери количеството и разпределението на радиация в радиационния пояс на Ван Алън. Активирането на отделните устройства, връзките помежду им и предаването на данни се контролирало от електронно устройство, конструирано на базата на полупроводникови елементи.
Спътникът продължава да работи и след като основните батерии изчерпват ресурса си на 3 юни 1958 г. Полетът му продължава до 6 април 1960 г., и след постепенното снижаване на орбитата му изгаря в горните слоеве на атмосферата на Земята. полетът е с продължителност 692 дни.
1960 г. СССР изстрелва „Спутник 4”. Космическият апарат е част от програма „Спутник” и тестови полет за космическия кораб „Восток”, който ще бъде използван за първия пилотиран полет.
Корабът е първият от поредица такива, за изучаване възможностите за пилотиран полет и ефектите от самия полет върху човека. За целта се използват манекени с размерите на човек. Изпробва се и функционирането на животоподдържащата система.
Четири дни след изстрелването, капсулата за завръщане в атмосферата е отделена от обслужващия модул. Включени са ракетните двигатели, но корабът не навлиза обратно в атмосферата, както е по план. Поради погрешна ориентация на спътника (обърнат на 180 градуса по оста на полета) ракетният двигател го издига на още по-висока орбита. Вместо да го спусне на Земята, „Спутник 4” навлиза обратно в атмосферата едва на 5 септември 1962 г.
1988 г. Червената армия започва изтегляне от Афганистан. Необявената Афганистанска война продължава от 25 декември 1979 г. до 15 февруари 1989 г., или 2238 дни. По официални данни загиват или са безследно изчезнали 14 427 души от армията, 576 служители на КГБ и 28 души от МВР. Ранените са над 53 000.
На 15 февруари 1989 г. последният конвой на Червената армия напусна страната, преминавайки по граничен мост между Северен Афганистан и тогавашния СССР под командването на ген. Борис Громов. Отделни части, осигуряващи сигурността, приключват изтеглянето няколко дни по-късно.
Нахлуването в Афганистан води до бойкота на лятната олимпиада в Москва през 1980 г. В страната днес това е национален празник, а в Русия продължава да се спори дали мисията в Афганистан е повод за гордост или е безславна страница във военната история.
1990 г. картината „Портрет на д-р Гаше” от Винсент ван Гог е продаденa за рекордните 82,5 млн. долара и става най-скъпата картина в момента. Платното е купено от японският бизнесмен Риоей Саито.
Наддаването е организирано от „Кристис” в Ню Йорк и още тогава става ясно желанието на новия собственик - японецът толкова обожавал шедьовъра, че искал да бъде кремиран с него. Любителят на изкуството умира през 1996 г., но картината не отива с него в отвъдното.
Д-р Гаше е последният лекар и приятел на Ван Гог. Художникът се сприятелява с него в Овер и той е най-близкият му човек в последните месеци от живота му. Именно д-р Гаше чете слово на гроба на живописеца, но не успява да го довърши, защото гласът му се дави в сълзи.
