1553 г. от Лондон потегля морска експедиция на бъдещата Московска компания, която установява северния морски път към Русия. Северният морски път е най-краткият маршрут по вода между Европа и Азиатско-тихоокеанския регион и най-значимата морска транспортна магистрала в Арктика.
Разпростира се в Северния ледовит и в Тихия океан, главно по протежението на руския арктически бряг. Дължината му от Санкт Петербург до Владивосток е 14 280 км. Любопитен факт е, че икономията от дистанцията достига до 50% в сравнение с използваните маршрути през Суецкия или Панамския канал.
Идеята да се използва Северния морски път хрумва първо на дипломата Дмитрий Герасимов през 1525 г. През втората половина на 15 в. редица английски и холандски мореплаватели се отправят на експедиции в Северния ледовит океан, в търсене на пряка връзка с Азия и Китай в частност, която те наричат Североизточен път (известен така до началото на 20 в.). Едни от по-известните плавания от това време са тези на Ричард Чанслър и Хю Уилъби, а по-късно и на Вилем Баренц.
Но въпреки положените усилия всички те достигат не по-далеч от архипелага Нова земя. В края на 16 в. многобройни руски експедиции започват постепенно да овладяват и изследват районите по дължината на северния бряг на Русия.
През 1648 г. Семьон Дежньов и Федот Попов за пръв път достигат до пролива между Азия и Америка, по време на свое пътешествие, и подробно описват Чукотка. Втората Камчатска експедиция, ръководена от Витус Беринг пропътува почти цялата дължина на Северния морски път в срок от десет години, изработвайки хидрографически описания и географски карти. Научните изследвания на Михаил Ломоносов в областта на образуването и движението на леда, както и на морските течения в Северния ледовит океан, в съчетание с научните експедиции по това време, изиграват важна роля в обогатяването и конкретизирането на информацията и възприятията относно Северния морски път.
От 1820 до 1824 г. Фердинанд Врангел и Фьодор Матюшкин изследват и нанасят на карта целия континентален бряг от устието на река Колима до Колючинския залив. През 1879 г. шведският полярен изследовател Адолф Ерик Норденшелд, водач на шведско-руска експедиция, успява да „покори” Северния морски път. Той достига до Беринговия проток, на борда на парахода „Вега”, след пътуване започнало от Европа и продължило един зимен сезон.
В началото на 20 в. усвоението на Северния морски път добива друг смисъл със стремежа за развитието на руската икономика. През 1909 г. в Невската корабостроителница са построени двата парахода ледоразбивачи Таймир и Вайгач, специално предназначени за изследване на маршрута. В хода на експедиция с двата морски съда през 1915 г. изследователите откриват непозната територия, която назовават Северна земя. След Октомврийската революция съветските власти забраняват всякакъв чуждестранен трафик по маршрута.
1869 г. завършена е Първа презконтинентална железница. Официално завършена по време на известното събитие „Златното острие” в Юта, тя създава национална механизирана транспортна мрежа, която е социална и икономическа революция за Американския Запад. Тази мрежа става причина старите вагонни влакове от предишните десетилетия да излязат от употреба, заменяйки ги с модерна транспортна система. Линията свързвала Сакраменто (Калифорния) с Консъл Блъфс (Айова).
Установена с Тихоокеанския железопътен пакт от 1862 г. и сериозно подкрепяна от Федералното правителство, тя e кулминация на продължил десетилетия проект за създаване на такава линия и e сред върховите постижения през управлението на президента Ейбрахъм Линкълн, завършено четири години след смъртта му.
Строежът на железопътната линия изисква сложно проектиране върху огромни територии - равнинни и високопланински. То е изпълнено от Обединените тихоокеански железопътни линии и Централните тихоокеански железопътни линии - двете организации, привилегировани от федералното правителство, които построяват съответно западната и източната половина на линията.
Строежът бил мотивиран частично и за да притисне Съюза през Гражданската война. Тя значително увеличава населението на Запада с бели заселници и засилва упадъка на местното население по онези региони. През 1879 г. Върховният съд на САЩ формално обявява за официална „дата на завършване” на презконтиненталната железопътна линия 6 ноември 1869 г.
Централните и Южните тихоокеански железопътни линии обединяват действията си през 1870 г. и официално се сливат през 1885 г. Обединените първоначално закупуват Южните през 1901 г., но през 1913 г. са принудени да се откажат от тях. Компанията още веднъж придобива Южните през 1996 г.
1871 г. във Франкфурт е подписан френско-германски мирен договор, според който Франция губи Елзас и Лотарингия. Документът слага край на Френско-пруската война.
Условията на договора, смятани за несправедливи от французите, създават голяма неприязън и вражда към Германия. Френското възмущение от условията на мира пък непряко довеждат до оплетени съюзи преди и след началото на Първата световна война.
Договорът потвърждава границата между Френската трета република и Германската империя - включваща прибавените по-големи части от Елзас и Лотарингия от Мюзел, обединени в Елзас-Лотарингия. Освен това документът дава възможност на живеещите в тези райони до 1 октомври 1872 г. да решат дали да задържат своята френска националност и да емигрират или да останат в територията и да станат германски граждани. Договорът поставя рамка за оттеглянето на германските сили през определени местности; задължава Франция да плати военни обезщетения от 5 млрд. франка; потвърждава приемането на Вилхелм I като германски император; изисква военна окупация на части от Франция, докато не се платят обезщетенията. Документът освен това изяснява използването на плавателни водни пътища за свързване на Елзас и Лотарингия; търговията между двете държави; и освобождаването на военнопленниците.
В действителност през вековете са се водили множество войни за територията на Елзас и Лотарингия. До 18 в. двете провинции са част от Свещената Римска империя, която по същество е федеративна германска империя. Французите за първи път завземат тези територии по времето на Луи XIV, за да достигне Франция природно защитени граници.
През 1919 г. по силата на Версайския мирен договор Елзас и Лотарингия са окупирани от Франция. През 1940 г. Германия повторно освобождава тези земи, а накрая през 1945 г. са официална територия на Франция. В опит да бъдат асимилирани германците в двете провинции от 1970 г. немският език е забранен за изучаване в училищата.
1881 г. коронясан е първият крал на Румъния - Карол I. На същата дата няколко години по-рано (1877 г.) е приета Декларацията за независимост на Румъния. Година по-късно независимостта на страната е призната от Берлинския конгрес. През 1881 г. Румъния станала кралство и Карол бил провъзгласен за първия крал на Румъния.
Любопитен факт е, че Карол е първият румънски крал, който е роден в страната. Бил кръстен като православен. По време на Първата световна война Карол дезертирал и избягал със Зизи Ламбрино, дъщеря на майор от армията. Двамата се оженили тайно в Одеса. Последвал огромен скандал. Карол бил изпратен в манастир, а по-късно бракът му бил анулиран. Той продължил да се вижда с любовницата си, от която имал незаконен син-Мирча.
Накрая обаче Карол бил изпратен на дълго пътешествие, за да забрави Зизи. През 1921 г. е принуден да сключи династичен брак с принцеса Елена от гръцката кралска фамилия. Още същата година в Синая се ражда синът им - бъдещият крал Михай.
Карол обаче като пословичен женкар бързо загърбва семейството си и заминава за Париж с поредната си любовница Елена Лупеску. Постъпката му прелива чашата на търпението на баща му и Фердинанд решава, че Михай ще го наследи начело на държавата. Заради това през 1927 г. след смъртта на разочарования родител шестгодишният Михай започва управлението си с помощта на регенти.
През 1930 г. обаче Карол се върнал в родината си и само два дни по-късно бил обявен от парламента за крал на Румъния. Политическият елит се надявал, че той ще сложи край на непрекъснатите битки между политическите партии и произтичащата от това нестабилност. Затова и никой не протестирал, когато Карол забранил всички партии. Народното недоволство избухнало през 1940 г., когато след договор между хитлеристка Германия и сталинска Русия, Румъния трябвало да се раздели с Бесарабия, Буковина и Трансилвания.
Карол абдикирал под натиска на генерал Йон Антонеску и Михай се качил на престола за втори път. Той бил само на 19 години и на практика Антонеску бил новият лидер на Румъния.
Карол напуснал Румъния на 7 септември 1940 г. заедно с Лупеску. По време на Втората световна война и веднага след нея той направил няколко неуспешни опита да си възвърне трона, с помощта дори на Съветския съюз. Карол се оженил за дългогодишната си любовница през 1949 г. Починал от рак през 1953 г. в Ещорил, Португалия.
1904 г. умира пътешественикът-авантюрист Хенри Мортън Стенли. Роден като Джон Роуландс на 28 януари 1841 г. в град Денби (Уелс) като незаконно дете на фермери, той цял живот е отглеждан от чужди хора.
На 17 години става юнга на един кораб и заминава за Ню Орлийнз. Там през 1858 г. постъпва в магазина на Хенри Стенли, който се отнася с него като към син. Джон служи три години при Стенли и се отличава с такава пъргавина, съобразителност и трудолюбие, че бързо расте в йерархията, а в крайна сметка Стенли го осиновява. Така Джон Роуландс през 1859 г. се превръща в Хенри Мортън Стенли.
През Гражданската война Хенри се записва доброволец в армията на Южните щати. В сражението при Шайло (1862 г.) 21-годишният младеж попада в плен, променя убежденията си и преминава на страната на северните щати.
След войната постъпва като обикновен моряк на търговски кораб, с който посещава Испания, Италия, Индия. Започва да си води пътни записки. Най-интересните ги преработва в кореспонденции и изпраща в английски и американски вестници. Съдържателните, написани с жив, образен език вестникарски материали на Стенли привличат вниманието на няколко вестника. На младия матрос му предлагат длъжността кореспондент в американския военноморски флот. Така започва неговата журналистическа кариера.
През 1867 г. става щатен кореспондент и първата му задача е серия репортажи за „умиротворяването” на индианците в западните прерии. Това е и първият му досег с „примитивните” народи. В своите очерци Стенли демонстрира сдържана симпатия към мъжеството на врага и изобразява събитията завладяващо, сантиментално и същевременно повърхностно. После в качеството си на кореспондент пътува из Европейска Турция, Мала Азия, Йерусалим, Крим, Одеса, Тифлис, Персия и други.
През 1868 г. Стенли постъпва във вестник „Ню Йорк Хералд”, тогава с най-голям тираж в Америка. Именно тогава за първи път попада в Африка, за да отразява колониалната война. В периода 1871-1889 г. Стенли извършва четири експедиции в Екваториална Африка и допринася за изясняването на течението на река Конго и множество други реки и езера в нейния басейн.
В 1899 г. кралица Виктория го удостоява с благородническа титла за заслуги към Британската империя.
1924 г. Едгар Хувър е назначен за директор на Федералното бюро за разследване. Той остава на този пост до своята смърт през 1972 г.
През 1917 г. Хувър започва работа като чиновник в архивите на Министерството на правосъдието. През 1919 г. е назначен за специален помощник на главния прокурор. През 1921 г. вече е зам.-директор на Бюрото за разследване към Министерството на правосъдието, а през 1924 г. е назначен за негов директор.
Службата по-късно е преименувана Бюро за разследване, след това - Управление за разследване, и, накрая, през 1935 г. - Федерално бюро за разследване. След като завършва образованието си, Хувър започва работа като чиновник в Министерството на правосъдието. През 1917 г. САЩ влизат в Първата световна война и с това започва кариерата му на ловец на вътрешни врагове.
Безпокойството, свързано с подривната дейност на чужденците в САЩ, бързо превръща Бюрото за разследване от най-обикновена служба до този момент в мощна организация. Хувър е назначен за ръководител на важния отдел - регистрация на гражданите от враждебните държави. Към страха от война се прибавя паниката от разпространението на болшевишката революция от Русия в света. И Хувър бързо превключва на тази вълна.
Главният прокурор Мичъл Палмър повежда кръстоносния поход срещу „червената заплаха” и създава отдел за общо разузнаване към Бюрото за разследване. Той назначава Хувър за свой специален помощник. Скоро Хувър съставя над 200 000 досиета на хора и организации. Той арестува над 200 членове на профсъюза на руските работници, виждайки в тази организация „пропагандатор на атеизма, аморалността и насилието”.
През май 1924 г. Хувър е назначен за изпълнителен директор на Бюрото за разследване, а през декември 1924 г. става директор, като наблюдава и насочва действията на една организация, която се превръща в национална полицейска сила. Под ръководството на Хувър работят 441 „специални агенти” в големите градове.
Работата на ведомството нараства изключително много през 1933 г., когато в състава му е включено и подразделението за контрол на изпълнението на „сухия режим” - създадено специално от Министерството на правосъдието да оказва помощ за реализирането на поправката на конституцията за забрана на продажбата и разпространението на алкохол.
С утихването на „червената опасност” и изместването на акцента от подривната дейност към углавната престъпност Хувър реагира веднага и пренасочва вниманието си от революционерите към бандитите. По времето на президента Франклин Рузвелт бюрото отначало е преобразувано в Управление за разследване, а през юли 1935 г. вече е Федерално бюро за разследване.
През 30-те години, агенцията играе важна роля за арестуването на множество известни престъпници, извършители на отвличания, обири и убийства. Сред тях са били Джон Дилинджър, Нелсон „Бейбифейс”, Кейт „Ма” Баркър и Джон „Автоматичното оръжие” Кели. Също така изиграва решителна роля в намаляването размаха и влиянието на „Ку Клукс Клан”.
Научната лаборатория на ФБР за разкриване на престъпления (известна като „Криминална лаборатория на ФБР”) е официално открита на 24 ноември 1932 г. Когато през 1939 г. в Европа избухва Втората световна войната, Хувър с благословията на Рузвелт променя мисията на ФБР и се насочва към издирване на извършители на подривни действия, шпиони и саботьори. Но инстинктите на Хувър за борба с престъпността не са достатъчни и той се оказва неподготвен за противодействие с професионални разузнавачи.
1941 г. от летището на Аугсбург излита самолет Месершмит Bf 110, пилотиран от втория човек в Третия Райх Рудолф Хес - бивш боен пилот от Първата световна война. Самолетът прелита над Северно море и навлиза в небето на Шотландия.
Хес не успява да открие в тъмнината предварително набелязаната малка писта за кацане край замъка Дънгавел. След като самолетът му остава без гориво, малко преди полунощ Хес скача с парашут. Приземява се във ферма. Натъква се на местния селянин Дейвид МакЛеан и веднага пожелава да се срещне с дука на Хамилтън.
Според историята Хес отишъл на специална секретна мисия при водача на мирното течение в Англия, което застъпвало позицията да се сключи сепаративен мир с Германската империя.
След залавянето на Хес и предаването му на официалните британски власти, и особено след края на Втората световна война, възникват редица напълно изключващи се версии за случилото се. Най-разпространената от тях гласи, че Хес е поддържал посредством германското външнополитическо разузнаване връзки с британската аристокрация и дори с кралското семейство.
Още преди началото на Втората световна война, през есента на 1937 г., абдикиралият британски крал Едуард VIII, Дук на Уиндзор, заедно с американската си съпруга Уолис Симпсън се срещат на вечеря с Рудолф Хес и Адолф Хитлер. Междувременно Британските специални служби вече са помогнали на Едуард VIII да абдикира, като са го дискредитирали пред обществеността, използвайки за предтекст „морала” на съпругата му. Причината е намерението му за обвързване на Британия в бъдещ съюз с Третия Райх. Всъщност Едуард още от 1936 г. поддържа връзки с нацистите.
Какво е наложило Хес да излети на специална мисия до Британия не е известно, но са изказани предположения, че британските тайни служби са подвели нацисткото външно разузнаване, че вечерта на 27 май на Хес ще му бъде осигурена специална среща с крал Джордж VI, на която двамата като упълномощени от правителствата на двете воюващи страни ще изяснят и изгладят позициите си.
След разгласяването на „инцидента” от пресата, премиер-министърът Уинстън Чърчил и монархическото семейство се оказват в твърде особена и деликатна ситуация. Стартира дезинформационна кампания по прикриването на всякаква информация за връзките на Хес с кралското семейство и с британската аристокрация.
Германското правителство изпада в още по-неловка ситуация от британското, когато разбира от пресата и радиото на Албиона, че е задържан вторият човек в държавата и в партията. Очевидно е, че Хес съвсем не е в състояние сам и единствено по своя воля да осъществи този полет, прелитайки над цялата противовъздушна отбрана на двете страни. Няколко дни след „инцидента” никой в държавата и в партията не излиза пред германците да обясни какво прави Хес в Шотландия.
След залавянето Хес, прекарва цялата война в британски затвор. Той е един от основните обвиняеми на Нюрнбергския трибунал за военни престъпления и престъпления срещу човечеството. След осъждането му на доживотен затвор, той остава най-дълго зад решетките от всички осъдени.
На 18 юли 1947 г. е преместен в Шпандау заедно с шестима други военнопрестъпници. През 1966 г. са му осигурени някои дребни облекчения в режима. Килията му е отключена, има постоянна възможност да се къпе и да си вари чай или кафе. Вестниците му обаче са цензурирани до неузнаваемост, а бележките и записките му са изгорени след смъртта му. Контактът му с външния свят се изчерпва с тримата войници от охраната, ръководството на затвора и с човека, който се грижи за него.
На 17 август 1987 г. Хес се самоубива, но близките му официално отхвърлят тази версия и твърдят, че 93-годишният затворник се радвал на добро здраве и можел да живее още дълго. Според ГРУ, войници от охраната на затвора са забелязали двама непознати в американски униформи в деня на смъртта му да влизат в затвора. От военното съветско разузнаване считат, че това са наемните убийци, изпратени нарочно от МИ-5 в американски униформи.
Любопитен факт е, че броени дни след смъртта му цялата крепост-затвор Шпандау е разрушена за една нощ и стотици камиони извозват строителните отпадъци. Целта е тя да не се превръща като място за поклонение на неонацисти.
1941 г. ракетопланът „Месершмит 163” преодолява границата от 1000 км/ч (1003,9 км/ч). Рекорд до 1947 г. „Месершмит 163 Komet” е немски ракетоплан от Втората световна война, единственият боен ракетоплан влязъл в серийно производство. Въпреки че е най-бързият и маневрен изтребител от войната, „Ме 163” се оказва неефективен заради редица проблеми.
На 2 януари 1939 г. Александер Липиш, авиоконструктор и дизайнер на множество революционни за времето си летателни апарати, постъпва на работа в „Месершмит”, след като напуска Немския институт по безмоторно летене. Още преди това бюрото „Хайнкел” започва работа по ракетен двигател с течно гориво.
В началото на 1940 г. в Аугсбург е произведен фюзелажа на прототипния самолет DFS 194, и е оборудван с ракетен двигател. През 1941 г. е създаден и първият прототип, „Ме 163А”. Работата по него и тестовите полети се пазят в пълна тайна.
Първият полет се състои през август 1941 г. Месец по-късно - на 2 октомври, изпитателният „Ме 163” счупва тогавашния световен рекорд за скорост, постигайки невероятните (за времето си) 1004,5 км/ч. Пилотира го Хайни Дитмар. На 6 юли 1944 самолет „Me 163 B V18” отново подобрява световния рекорд за скорост, този път развивайки 1130 км/ч, и отново пилотиран от Дитмар. Този рекорд поражда слуховете, че Ме 163 е първият самолет, успял да развие свръхзвукова скорост.
„Ме 163” е въведен в експлоатация през 1944 г. Заради нестабилното гориво и честите подпалвания на самия двигател от флуктуациите в горивния поток, на пилотите е било нареждано да се изкачат на възможно най-голяма височина, докато свърши горивото.
При изкачването пилотът трябва да произведе възможно най-много изстрели срещу неприятеля. След това, при спускане, самолетът трябвало да пикира срещу вражеските въздушни формирования и отново да открие огън срещу врага в опит да свали бомбардировачи, и след това да се насочи към най-близката военновъздушна база.
1994 г. Силвио Берлускони става министър-председател на Италия за първи път. На 26 януари 1994 г. Берлускони създава „Форца Италия” и още на следващите избори през май с.г. печели доверието на италианците и заема поста министър-председател. Управлението му обаче е прекъснато бързо, тъй като една от партиите в мнозинството („Лега Норд”) се отказва от коалицията. На 22 декември 1994 г. Ламберто Дини поема премиерските функции.
През 2001 г. Берлускони отново е лидер на дясноцентристката коалиция „Домът на свободите”, която включва „Народен съюз”, CCD, „Лега Норд” и останалите партии. Коалицията има успех на изборите и на 11 юни 2001 г. Берлускони встъпва повторно в премиерската длъжност.
На 15 април 2008 г. италианската десница, начело със Силвио Берлускони, отново печели убедително парламентарните избори в страната. Дясноцентристката коалиция на медийния магнат „Народ на свободата” получава 340 места от общо 617 в Камарата на депутатите срещу 239 за оглавяваната от Валтер Велтрони левица. Веднага след изборите Силвио Берлускони прави разтърсващо изказване, в което предупреждава, че следващите месеци ще бъдат „изпълнени с трудности” за всички италианци и това ще изисква от всички тях „повече кураж”. През ноември 2011 г. подава оставка като министър-председател.
Бързата политическа кариера на Берлускони обаче е противоречива. Твърди се, че един от важните фактори за успеха му в политиката е, че е президент на футболния клуб „Милан”. В периода 2008-2012 г. постът му като президент на АК Милан е замразен заради Закона за конфликт на интереси. През 2012 г. Берлускони е обявен и за почетен президент на клуба.
Сега Берлускони е обект на разследване по три съдебни случая. През 2012 г. е оправдан по обвинение за даване на подкуп в размер на 600 000 долара на британски адвокат през 1997 г.
1994 г. Нелсън Мандела полага клетва като първи чернокож президент на ЮАР. През 1944 г. заедно с Оливър Тамбо и Уолтър Сисулу Нелсън Мандела основава Младежката лига на Африканския национален конгрес (АНК), което поставя началото на политическата му кариера. През 1952 г. той ръководи кампанията за неподчинение на расистките закони.
Година по-късно е избран за президент на АНК в провинция Трансваал, като същевременно е заместник-председател на организацията на национално равнище, пост, който заема до 1991 г.
През 1955 г. участва в конгреса на народите от Южна Африка. През 1956 г. е включен в списъка на 156-те човека, обвинени в държавна измяна и арестувани от властите в Република Южна Африка (РЮА). Арестуван е на 5 август 1962 г.
На 12 юни 1964 г. е осъден на доживотен затвор заедно с други седем активисти на АНК. На 31 март 1982 г. Мандела е преместен в затвора „Полсмоор”, а от 7 декември 1988 г. до освобождаването му излежава присъдата си в затвора „Викто Фьостер”, недалеч от Кейптаун.
В продължение на дълги години по света се води кампания за неговото освобождаване. Под натиска на международната общественост през февруари 1985 г. президентът наРЮА Питър Бота предлага Нелсън Мандела да бъде освободен, ако се откаже от насилствените средства за борба. Нелсън Мандела отхвърля неговото предложение и като контраусловие настоява за легализиране на АНК, премахване на апартейда и въвеждане на всеобщо избирателно право.
На 2 февруари 1990 г. дейността на Африканския национален конгрес е легализирана. Нелсън Мандела е освободен на 12 февруари 1990 г., след повече от 27 години, прекарани в затвора, след като в системата на апартейд в страната настъпва криза.
На 17 юни 1991 г. парламентът на РЮА отменя последния сегрегационен закон, по силата на който хората още от раждането им са разделяни по расов признак. Този акт бележи края на ерата на апартейда. На 10 май 1994 г. Нелсън Мандела полага клетва за президент на Република Южна Африка. На 16 юни 1999 г., когато изтича президентският му мандат, той се оттегля от активна политическа дейност.
