1794 г. френският химик Лавоазие е обвинен, съден и гилотиниран в един ден. Откривателят на кислорода и един от създателите на съвременната химия е осъден за мнима антиреволюционна дейност по време на Якобинската диктатура. След година и половина е реабилитиран.
През 1765 г. Антоан Лавоазие представя първата си научна статия на Френската академия, а на следващата година представя работата си по осветлението на улиците на Париж, с която печели златния медал на Академията. През 1767 г. участва в геоложко проучване на района на Елзас и Лотарингия, а година по-късно съставя и първата геоложка карта на Франция.
В живота на учения съществувал строг ред. Той се занимавал с наука по шест часа всеки ден. През останалата част от деня се посвещавал на занятията си в университета и на академична работа. Всяка седмица посвещавал един ден изключително на науката. Заедно със своите сътрудници се събирали в лабораторията и повтаряли експерименти.
Лавоазие заемал и редица обществени и държавни постове. От 1775 г. той работи в Кралската администрация по барута, като подобрява значително качеството на избухливия материал и същевременно внедрява химически методи в селското стопанство. Директор е на Департамента на земеделието, депутат в Орлеан, член на Комисията за мерки и теглилки, комисар на държавната хазна, член на Комисията по земеделие.
През 1768 г. Лавоазие става администратор на данъчната служба „Ferme Générale” и е един от 28-те главни бирници във Франция. Две години след началото на Великата френска революция правителството прекратява съществуването на организацията.
През август 1792 г. Лавоазие загубва възможността си да работи в лабораторията на Кралския арсенал. Високите му позиции в дореволюционното управление на Франция обаче се оказват фатални. През ноември 1793 г. революционният комитет нарежда арестуването на всички членове на финансовата организация, заклеймени са като предатели и врагове на революцията. Заедно с останалите 27 членове на Ферме женерал Лавоазие е осъден на смърт.
Той моли изпълнението на присъдата да бъде отложено с няколко дни, за да може да представи най-новите резултати от химическите си експерименти, но съдът отхвърля искането му със заявлението „Републиката не се нуждае от гении”. Гилотиниран е същия ден на Площада на революцията.
1886 г. фармацевтът Джон Пембъртън създава газирана напитка, която по-късно става популярна като „Кока-Кола”. Родината на напитката е щата Джорджия, а „оригиналното” й име е кокауайн. Наименованието идва от комбинацията на вино с кофеин и първоначално се продава като лекарство срещу главоболие. Струва пет цента и може да се купи от автоматите за газирани напитки, които по онова време вече се срещат по улиците на САЩ.
На 12 март 1894 г. Пембъртън пуска и първата бутилирана версия на питието. Първите продажби са в Атланта, но определено не може да се каже, че върви. Творческият гений, който успява да популяризира газираната течност - Франк Робинсън - се оказва счетоводител и съдружник на Джон Пембъртън. Именно счетоводителят измисля името Кока-Кола и създава уникалния шрифт.
„Лекарството” бързо се превръща в търсена напитка. Точната рецепта на напитката и до днес е легендарна търговска тайна. Оригиналното копие на рецептата се пази в главния трезор на Сън Тръст Банк в Атланта. Съществува мит, че само двама души имат достъп до рецептата, като всеки знае само половината от нея.
1898 г. провеждат се първите мачове от Италианска футболна лига. Серия А е най-висшата футболна дивизия в Италия. Тя е считана за едно от най-силните футболни първенства в Европа. Първият отбор станал шампион е „Дженоа”, а отборът с най-много спечелени титли е „Ювентус”. Настоящият шампион е „Ювентус”.
1978 г. Райнхолд Меснер и Петер Хабелер стават първите алпинисти, които изкачват връх Еверест без кислородни апарати. Още от 20-те години алпинисти обсъждат възможностите за използване на спомагателни средства. Някои твърдят, че „алпинистът е длъжен изцяло да разчита на своите собствени възможности, които могат да го предупредят в случай, ако той се опита да прекрачи границата на своите сили”.
През 70-те години двамата най-ярки последователи на тази философия са именно Меснер и Хабелер. По това време Меснер вече успява да си извоюва скандална слава, извършвайки многобройни изкачвания в Алпите по скални маршрути с голи ръце, без използване на метални клинове и куки. Многобройните му опоненти го критикуват и дори го набеждават по всеки повод. Те твърдят, че Райнхолд е виновен за смъртта на брат си при изкачването на Нанг Прабат през 1970 г., когато го отнася лавина.
През 1974 г. Меснер се запознава с тихия гид от Майерхофен Питер Хабелер, докато изкачват връх в Южен Тирол по време на изкачване на връх. Те са абсолютни индивидуалисти и се изкачват да задоволят своето „его”. Това с особена сила се отнася за Хабелер. Двамата признават, че не са приятели, а по-скоро делови партньори в експедициите. В останалото време почти не поддържат контакти и тренират по отделно.
Изкачват стените Матерхорн и Ейгер за рекордно време. През 1975 г. правят забележително изкачване на 11-ия връх в света Гашербрум в Хималаите без използване на допълнителен кислород. Към 1978 г. устремяват усилията си и към Еверест.
По това време вече детайлно са били изучени физиологичните натоварвания при изкачванията на Еверест. Проведени още през 1960 г. тестове на участници в експедиции показват, че равнището на кислород на върха е едва достатъчно за поддържане на организма в спокойно състояние, а потреблението на кислород при изкачване силно нараства.
Независимо от това Меснер и Хабелер продължават по своя план. Те възнамеряват до някъде да се движат с австрийска експедиция до Еверест, а оттам да извършат самостоятелно изкачване до върха. Групата пристига в базовия лагер през март 1978 г. и в няколко седмици организират сигурното преминаване през ледопадите и изграждане на лагери от І до V, като се подготвят за изкачването.
Меснер и Хабелер извършват първия опит на 21 април. Те достигат до лагер ІІІ на склона на Лхоцзе на 23 април. Същата нощ Хабелер се почувствал зле. Меснер решава да продължи изкачването сам и на следващото утро се отправя нагоре заедно с двама шерпи. Достигайки южното седло обаче, тримата попадат в жестока буря и минус 40 градуса.
В продължение на два дни те чакат бурята да спре. Изтощени от борбата с разкъсаната палатка и страдайки от студа, даже Меснер по-късно признава, че в този момент счита своето начинание „неизпълнимо и безсмислено”. Накрая „прозорец” във времето позволява на изтощената група да се спусне в базовия лагер и де възстанови силите си.
Меснер и Хабелер обсъждат възможностите да опитат още един щурм. На 6 май двамата пак се отправят към върха. Те лесно достигат лагер ІІІ и независимо от дълбокия прясно навалял сняг на следващия ден са готови отново да потеглят. Вече се намират на височина, когато недостатъкът от кислород напомня за себе си. Меснер и Хабелер се уговарят да занесан две бутилки кислород в лагел ІV за всеки случай, а също така да се върнат назад, ако един от тях загуби координация или способност да говори.
На следващия ден са им нужни само три часа и половина, за да достигнат до южната седловина (7986 м), където прекарват останалата част от деня в почивка и нощуват. Вечерта Хабелер се оплаква от главоболие и от раздвояване на зрителния образ, но почивката го стабилизира. Двамата алпинисти често се будят през нощта от липса на кислород. Те насила пият чай с надежда, че при насищане на организма с вода ще се намали ефектът от разредения въздух.
Събуждат се още в 3.00 ч. сутринта. Тъй като всяко вдишване е скъпо, двамата използват жестове за общуване. Придвижват се бавно. Вървенето из дълбокия сняг е трудно, затова пълзят по по-сложните скални гребени. За четири часа стигат до лагер V (8500 м), където правят половинчасова почивка. Макар времето да не е добро, те решават да продължат изкачването.
Меснер и Хабелер изпадат в състояние на такова изтощение, каквото никога преди не са изпитвали. Само след няколко крачки те се облягат на своите ледокопи, с последни сили поемайки въздух. Изкачили се още малко, те започват да падат на снега, стараейки се де възстановят дишането.
Достигайки южния връх, двамата се връзват и продължават нагоре. Остава им да изкачат само 88 м височина, спират няколко пъти за почивка. На височина 8800 м те се развързват, но липсата на кислород е жестока. Накрая все пак постигат целта си - допълзяват до върха без допълнителен кислород. За да се спуснат на южното седло, на Хабелер е потребен само един час, на Меснер - 1,45 часа. След като преодолели още страхотни бури, след два дни те пристигат в базовия лагер.
1980 г. унищожаването на едрата шарка официално е потвърдено от Световната здравна организация. Едрата шарка, позната още като вариола, е силно заразна вирусна болест, засягаща само хората.
Средно изчислено в периода на 20 в. вариолата е причинила 300-500 милиона смъртни случая. Само през 1967 г. Световната здравна организация изчислява, че от 15 милиона души заразени от болестта 2 милиона умират още същата година.
Прониквайки в кръвния поток, вирусът причинява бурна обща реакция, която трае около три дни, след което се фиксира в кожата, лигавиците, централната нервна система и други тъкани. По правило настъпва вторична бактериална инфекция на кожата, а често и други вторични инфекции. Дехидратацията е честа и се дължи на засягането на гърлото, и на загубата на течност от кожните поражения. В серума на повечето болни към 6-ия ден от заболяването се доказват антитела. Имунитетът след прекарано заболяване е траен.
От 1967 г. СЗО предприема широкомащабна кампания за масова противовариолна ваксинация във всички страни по света като особено внимание се обръща на страните от Африка и Азия. Кампанията е със срок от 10 години като в резултат на нея последният случай на заразен по естествен път човек от щама на едрата шарка е диагностициран на 26 октомври 1977 г. при готвач в болница в Сомалия.
Две години преди това е регистриран и последния случай на заразен по естествен път човек от другия щам на едрата шарка. Това се случило през октомври 1975 г. на двегодишно момиче от Бангладеш.
На 8 май 1980 г. на 23-та Световна здравна асамблея е обявено, че вариолата е окончателно изкоренено заболяване в целия свят.
1984 г. СССР обявява, че ще бойкотира Летни олимпийски игри в Лос Анджелис. 23-ите Летните олимпийски игри са открити на 28 юли 1984 г., а церемонията по закриването на 12 август с.г.
Като отговор на бойкота организиран от САЩ и някои други страни от Западна Европа на Летни олимпийски игри 1980 г. В Москва, страните от бившият социалистически лагер (с изключение на Румъния) бойкотират игрите в САЩ. Те организират алтернативни спортни игри наречени „Дружба-1984”, провеждащи се в различни страни (включително България), в периода юли-август 1984 г.
