1378 г. започва строителството на Бастилията - затвор-крепост, която се е издигала върху настоящия Площад Бастилията в Париж. Тя е символ на началото на Френската революция. Построена като част от план за защита на Париж, крепостта е била превърната в политически затвор.
Това е бил един от най-удобните затвори за аристократите, на които кралят се е гневял. Той е изпращал досадниците там чрез кралско писмо за заточване без съд. Бастилията била напълно разрушена на 14 юли 1790 г. Камъните от стените й са използвани за построяването на сгради и мостове в околността. Все още могат да се видят останки от нея, изложени на спирката на метрото на площад Бастилията в Париж.
Днес на мястото на Бастилията е разположен площад и опера със същото име, в която се помещава Парижката национална опера. Операта е построена по инициатива на бившият френски президент Франсоа Митеран и е открита на 13 юли 1989 г., по повод 200-та годишнината от разрушаването на крепостта.
1500 г. португалският мореплавател Педро Кабрал достига Бразилия и я обявява за португалска колония. След успеха на Васко да Гама Кабрал е изпратен в Индия от крал Мануел I в качеството си на адмирал на втория португалски флот, състоящ се от 13 кораба и около 1500 човека екипаж.
Флотилията отплава от Лисабон на 9 март 1500 г и на 22 март достига до островите Кабо Верде, където един от корабите изчезва. Вместо да плава по добре известния на португалците път към нос Добра Надежда покрай бреговете на Африка, ескадрата на Кабрал поема право на юг. Поради океанските течения обаче е отнесена на запад.
Така след месец - на 22 април, се озовава на брега на Южна Америка, на територията на днешна Бразилия. На 24 април слиза на брега, нарича земята Terra da Vera Cruz и на 1 май 1500 г. тържествено я обявява за принадлежаща на Португалия, като издига на брега дървен кръст.
1529 г. Испания и Португалия подписват в Сарагоса договор за подялба на откритите и неоткритите още територии в източното полукълбо. Този договор е допълнение и логично продължение на знаменития пакт от Тордесиляс. Двата документа стават крайно необходими след Великите географски открития - откриването на Америка от Колумб и околосветската експедиция на Магелан - за да прокарат демаркационни линии между двете доминиращи в света морски държави.
На 7 юни 1494 г. Испания и Португалия подписват договора от Тордесиляс, с който си поделят открития само две години по-рано от Христофор Колумб Нов свят, а и земното кълбо на запад от Европа.
Трябва обаче географските представи за света са доста мъгляви, все още не е съставена координатната мрежа на Земята и разграничителните линии север-юг (определяни по компаса) нямат координати в градуси за източна и западна дължина. Затова мерките са в лиги (1 лига е равна на около 5 км.). Разделителната линия е прокарана по меридиана, разположен на 1770 км западно от островите Кабо Верде в Атлантическия океан край Африка.
Поради неточните представи за света меридианът не преминава само по водите на Атлантическия океан, а засяга и източната част от днешна Бразилия и затова там сега се говори на португалски.
Според разпоредбите на договора всички новооткрити земи източно от тази линия стават португалско владение, а тези на запад - испанско. По този начин Америка е отредена за Испания, а Далечният изток (Индия, Китай и островите на подправките) - за Португалия. Договорът е изработен с активното участие на папа Александър VI, който е испанец по рождение.
Още през 1481 г. предходният папа издава була, с която предоставя всички нови земи южно от Канарските острови на Португалия. През 1493 г. папа Александър VI коригира булата и определя земите на запад от тези острови за испански (т.нар. „Папски меридиан”). Неяснотите в папските були обаче водят до спорове между португалския крал Жоан II и испанския владетел Фердинанд, което предизвиква съставянето и подписването на специален договор.
Договорът от Тордесиляс решава само временно търканията между съперничещите Испания и Португалия. Нови проблеми възникват, когато става ясно, че Земята е кръгла. Тогава закономерно идва въпросът как да се разграничат техните сфери на влияние от другата страна на Земното кълбо, където те неминуемо ще се срещнат.
Именно с тази цел е сключен пактът в малкото селце Тордесиляс през 1529 г. Разграничителният рубеж минава на около 1400 км източно от Молукските острови: всички хипотетични морета и земи източно от меридиана са дадени на испанците, а западните са владение на португалците.
В резултат Земното кълбо окончателно е разделено на две неравни части - Испания получава 45% от неговата територия, а Португалия - 55%. Сарагоският договор оформя и споразумението Испания да продаде на Португалия за 350 000 дуката правата над Молукския архипелаг, открит от Магелан.
Договорите от Тордесиляс и от Сарагоса лишават от право върху новите земи други европейски морски държави като Англия и Франция и през 16 в. те подриват испанските и португалските колониални власти чрез пиратски действия. Договорите постепенно отмират с упадъка на Испания и Португалия през 17-18 в. През 1777 г. двете страни с голямо закъснение признават, че тези споразумения са загубили сила и вече са невалидни.
1876 г. в Панагюрище е осветено въстаническото знаме за Априлското въстание, изработено от Райна Княгиня. Въстанието е подготвено в разстояние само на месец-два, с което се обясняват и неуспехите в организацията и хода му. Решението за въстание е взето от отделни активисти на БРЦК (т.нар. Гюргевски комитет), то не е подкрепено от нито една външна сила и в крайна сметка е резултат от усилията на неколцина апостоли.
По-сериозна подготовка за бунт е извършена само в IV и I окръзи. Единствено в IV окръг под ръководството на Георги Бенковски била създадена постоянно действаща въстаническа милиция, контролираща подготовката за въстание. Трескавата подготовка правела впечатление на местните мюсюлмани и на османските власти. Сигурна информация за „предприятието” обаче те получили едва след Оборище от участник в събранието - Ненко Терзийски от Балдево. От Пазарджик в Копривщица и Панагюрище били изпратени жандармерийски отделения, които да арестуват подстрекателите на „мирната рая”.
При опит да бъде заловен Тодор Каблешков копривщенските дейци нападнали и прогонили с оръжие полицията. Мюдюринът бил убит, а в градчето била установена революционна власт. Под звъна на черковните камбани и гърмежа на пушките Каблешков изпратил в Панагюрище знаменитото „Кърваво писмо”. Заради събитията Георги Бенковски преждевременно обявил началото на българското въстание. Това избързване с десетина дни обаче изненадало комитетите.
Избухването на въстанието в IV окръг довело до масови арести на комитетски дейци в другите окръзи, светкавично мобилизиране на нередовни турски части и дислокация на военни подразделения във всички по-големи български градове.
Райна Попгеоргиева Футекова-Дипчева, известна като Райна Княгиня, е българска учителка, ушила главното въстаническо знаме на Панагюрски революционен окръг за Априлското въстание. В деня на обявяването на въстанието тя го развява редом с Бенковски.
След Априлското въстание е заловена от турците и подложена на тежки страдания. След намесата на европейските дипломати, Райна е освободена и изпратена да учи в Москва. Там учи три години медицина и става акушерка - първата дипломирана акушерка в България.
Написва своята „Автобиография”, излязла най-напред на руски език. Едва през 1934 г. е преведена на български, като това е първата книга върху Априлското въстание.
1915 г. в битката при Ипр германците за първи път използват като оръжие отровен газ. Германската армия предприема внезапна атака, като пуска отровен газ на хлорна основа.
Това е първата употреба на химическо оръжие на Западния фронт. Въпреки първоначалния успех, немците са отблъснати в опита си да пробият съглашенските линии. Загиват около 100 000 души, от които 60 000 британци.
1945 г. след като научава, че съветските войски са превзели Еберсвалд без бой, Адолф Хитлер признава поражението във своя подземен бункер и обявява, че самоубийството е единственият изход. Безнадеждно губейки войната, Хитлер премества щаба си в Берлин. В бункера, изграден под градината на канцлерството, прекарва последните си дни.
Сред лакеите си нацисткият диктатор изиграва последното действие на своя живот. Той прекарва часове пред огромни военни карти, премествайки цветни карфици, обозначаващи несъществуващи вече бойни части. Хитлер е в състояние на пълно нервно изтощение - въпреки че е само на 56 години, той изглежда преждевременно състарен. Здравословното му състояние след грижите на съмнителни лекари дори се влошава още повече.
С изключение на Гьобелс, Мартин Борман, секретарките му и още няколко души, подчинените му го напускат. Хитлер осъжда Гьоринг за опит да заграби водачеството му и Химлер, който търси начини за преговори със съюзниците. Алберт Шпеер, райхсминистърът по въоръжаването и военната продукция, отказва да изпълнява политиката му на обгоряла земя (унищожение на промишлената структура на предстоящите на овладяване от противника земи).
Най-сетне осъзнал, че е победен, Хитлер решава да напусне света жертвайки се във „Вагнеров стил”. Той казва, че Германия също като него трябва да предприеме самоубийство, защото германците не са били достойни за гения му и са загубили борбата за своя живот.
Остава да свърши още само две неща. В ранните часове на 29 април 1945 г. той се оженва за метресата си Ева Браун и веднага след това диктува личното си и политическото си завещание, в които се опитва да оправдае живота и дейността си. На следващия ден се оттегля в апартамента си и се застрелва, а Ева поема отрова. В съгласие с нарежданията му телата им са залети с бензин и изгорени в градината на канцлерството.
1964 г. Танганика и Занзибар обявяват, че се съединяват в една държава - Танзания. Танганика или Танганайка е област, бивша колония и държава в Източна Африка, разположена източно от едноименното езеро, в континенталната част на Танзания.
През 80-те години Танганика е включена в колониалното владение на Германия, наречена Германска Източна Африка. По време на Първата световна война на територията на Танганика се водят сражения между германските войски, водени от Паул фон Летов-Форбек, и силите на Антантата. След поражението на Германия във войната и разпада на германската колониална империя Великобритания получава мандат от Обществото на народите за управление на територията, която официално получава името Танганика.
След Втората световна война Танганика става територия на ООН под британско управление. През този период се изграждат местни институции на самоуправление. През 1961 г. страната получава независимост. Пръв премиер, впоследствие и президент на Република Танганика, е Джулиус Ниерере.
На 26 април 1964 г. Танганика се обединява със Занзибар, който за кратко - до 12 януари 1964 г., е конституционна монархия, управлявана от султан. Името на новата държава е Обединена република Танганика и Занзибар, което на 29 октомври с.г. е променено на Обединена република Танзания.
Названието Танзания на общата държава се образува от първите срички от названията на съставилите я бивши държави.
1969 г. мореплавателят Робин Нокс-Джонстън извършва за 312 дни първото околосветско пътешествие без да спира на суша. Той плавал с 32-футов дървен кеч „Сухейли”, а заради постижението си е отличен със „Златен глобус”. Наградата се дава за изключителни постижения в областта на самотното ветроходство.
1970 г. за първи път в САЩ е отбелязан Ден на Земята. Всяка година Международната мрежа за Деня на Земята координира действията на повече от 12 000 партньори в 174 държави насочени към опазване на планетата Земя и съхраняване на живота върху нея. Мрежата се стреми да създаде широка гражданска подкрепа за устойчиви и ефективни екологични политики за развитие по целия свят.
За първи път Ден на Земята се отбелязва официално на 22 април 1970 г. в САЩ и Канада. Първото честване на Деня на Земята се организира от Гейлорд Нелсън - бивш губернатор и сенатор от Уисконсин, който издига каузата за опазване на природата и Денис Хейес - изявен студентски лидер. В проявите на Първия Ден на Земята се включват повече от 20 милиона американци от всички краища на страната. Като резултат от това събитие се оформя мощно движение в защита на околната среда и са приети законите за чист въздух и чиста вода на САЩ.
През 1990 г. празникът на нашата планета е обявен за международен, като България се включва в отбелязването му през 1993 г. Целта е да се обединят хората на планетата в защита на околната среда.
Любопитен факт е, че Ден на Земята се отбелязва за първи път в България на 14 декември 1930 г. по инициатива на тогавашния министър на земеделието и държавните имоти Григор Василев. Инициативата се радва на широката подкрепа на други министри на земеделието от цяла Европа.
Празникът на Българската Земя дава повод на организаторите да поемат инициатива за установяване Международен ден на Земята. Тази идея намира силна подкрепа от председателя на Международния земеделски и Институт в Рим - Де Микелис.
