1500 г. португалският мореплавател Педро Кабрал открива Бразилия. След успеха на Васко да Гама Кабрал е изпратен в Индия от крал Мануел I в качеството си на адмирал на втория португалски флот, състоящ се от 13 кораба и около 1500 човека екипаж. За капитан на един от корабите е назначен Бартоломео Диаш.
Флотилията отплава от Лисабон на 9 март 1500 г. и на 22 март 1500 г. достига до островите Кабо Верде, където един от корабите изчезва. По неизяснени и досега причини вместо да плава по добре известния на португалците път към нос Добра Надежда покрай бреговете на Африка, ескадрата на Кабрал поема право на юг, но поради океанските течения е отнесена на запад и след месец, на 22 април се озовава на брега на Южна Америка, на територията на днешна Бразилия.
На 24 април слиза на брега, нарича земята Terra da Vera Cruz и на 1 май 1500 г. тържествено я обявява за принадлежаща на Португалия, като издига на брега дървен кръст.
Съзнавайки значението на направеното от него откритие, Кабрал изпраща в Лисабон един от капитаните си Гаспар Лемуш, с послание до краля. След няколко месеца, през 1501 г., кралят изпраща за Вера Крус три каравели под командването на адмирал Гонсалу Куельо. На 2 май с останалите 11 кораба на Кабрал възобновява плаването си към Индия.
1581 г. след околосветско плаване Франсис Дрейк е обявен в Лондон за рицар.
Той е първият англичанин, който обикаля земното кълбо по вода (1577-1580 г.) и така става вторият мореплавател след Фернандо Магелан, осъществил пълно околосветско пътешествие.
На 13 декември 1577 г. Дрейк предприема прочутото си пътуване с кораба „Златната кошута” и още четири по-малки по пътя на Магелан. През април 1578 г. пиратите достигат до бреговете на Южна Америка в района на Ла Плата и бавно се придвижват на юг. В края на юни, средата на зимата в южното полукълбо, те се установяват в залива Сан Хулиан, където близо 60 години по-рано зимува и Фернандо Магелан и Дрейк, подобно на великия си предшественик потушава бунт на корабите си и привежда в изпълнение смъртни присъди.
В средата на август пиратите продължават на юг, вече на три кораба (поради негодността на един от тях да плава е запален и изгорен) и навлизат в Магелановия проток. След две седмици и половина флотилията навлиза в Тихия океан и завива на север. Скоро обаче се разразява голяма буря, която завинаги разделя трите кораба. Единият от корабите изчезва безследно, а другият след месец борба със стихиите е върнат отново в Магелановия проток и благополучно се завръща в Англия.
Дрейк на „Златната кошута” за тези два месеца е отнесен далеч на юг, като по този начин англичаните на 24 октомври 1578 г. откриват протока Дрейк, разделящ Америка от Антарктида и югозападната част на Огнена земя. След това корабът се насочва на север към Валпарайсо, където предварително е уговорена среща с останалите кораби. Въпреки че пиратските кораби не се явяват на уговорената среща, Дрейк разграбва Валпарайсо и завзема стоящия в пристанището испански кораб, натоварен с вино и злато.
След Валпарайсо, Дрейк се убеждава, че останалите два кораба няма повече да се появят и самостоятелно поема на север покрай западното, тихоокеанско крайбрежие на Южна Америка, като продължава да ограбва градовете по крайбрежието на Чили и Перу и да пленява нищо неподозиращите испански кораби, натоварени със стоки и скъпоценности.
Опасявайки се от морските бури и от испанска блокада на Магелановия проток, Дрейк решава да продължи на север покрай западното крайбрежие на Централна и Северна Америка, и да се завърне в Англия, като заобиколи от север Северна Америка. Плавайки покрай западното крайбрежие през юни 1579 г., англичаните достигат на север, но поради лошото време (снеговалежи и бури) корабите обръщат на юг и откриват участък от западния бряг на Северна Америка, в това число залива Дрейк и островите Фаралон.
Пиратите слизат на брега на залива и пристъпват към ремонт на кораба, който за близо двегодишно плаване е понесъл доста повреди. Там англичаните завързват дружески отношения с местните индианци, които за дребни изделия ги снабдяват с хранителни припаси.
По време на голямо увеселение с местния вожд и неговото племе Дрейк тържествено издига английското знаме и обявява всички тези земи за владение на английската кралица. Преди отплаването си от залива англичаните поставят на брега стълб и заковават на него медна плочка, на която са изписани името на кралица Елизабет, датата на пристигането и „доброволното присъединяване” на индианците на английската кралица. Край стълба Дрейк заравя сребърна монета с изображението на кралицата и нейния герб.
В средата на юли 1579 г. Дрейк потегля през Тихия океан към островите Ладронес (Мариански острови), до които достига в края на септември след 68-дневно плаване, а през ноември „Златната кошута” хвърля котва на остров Тернате от Молукските острови. Местният управител, враждуващ с португалците, снабдява англичаните с необходимите им хранителни продукти.
В края на 1579 г. пиратите пребивават почти месец на необитаем остров южно от Сулавеси, тъй като корабът отново се нуждае от ремонт, а те от почивка. След това корабът блуждае още няколко седмици в началото на 1580 г. в лабиринта от острови, като се натъква на подводен риф и едва не потъва.
Край Ява от местните жители англичаните научават, че недалеч също има такива големи кораби като техния и Дрейк решава да не се бави повече, тъй като няма никакво желание да се среща с португалците и взима курс право към нос Добра Надежда. В края на юни носът е заобиколен, след два месеца е пресечен и Северния тропик и на 26 септември 1580 г. се завръща в Англия с пълни трюмове с подправки и испанско злато и сребро - 1580 г. след две години и десет месеца плаване.
Пиратският рейд на Дрейк открива за английските кораби морските пътища, известни по-рано само на испанците и португалците, и в същото време рязко обтяга англо-испанските отношения. Испанският посланик настоява екипажът да бъде обесен, но кралица Елизабет I защитава моряците, като използва факта, че Испания подстрекава бунтовете срещу нейното царуване в Англия и третира английските кораби по същия начин, както Дрейк третира испанските.
Освен това тя държи на правото на англичаните да прекосяват Тихия океан, въпреки че испанците гледат на него като на свое вътрешно море. Кралицата обсипва Дрейк с кралски милости.
Присъжда му титлата баронет, приема от него скъпоценни подаръци и лично „ощастливява със своето присъствие” блестящия банкет, устроен на пиратския кораб в нейна чест. Тя заповядва да се докладва на испанския посланик, че всички ценности ще се съхраняват в кралската съкровищница дотогава, докато между Англия и Испания не се изгладят дипломатическите отношения.
1818 г. Конгресът на САЩ приема Националното знаме на страната, което има 13 бели и червени линии и по една звезда за всеки щат (20 звезди). Знамето, известно също и като Звездно-раиран флаг, е национален символ на Съединените американски щати. Знамето се мени през годините, в зависимост от щатите, съставящи Съюза.
Синият правоъгълник в дясната част на знамето, символизира Съюза. Броят на звездите в синия правоъгълник, съответства на броя на щатите (в момента са 50). 13-те червени карета - 13 колонии, които образуват независимата държава (Ню Хампшър, Масачузетс, Род Айлънд, Кънектикът, Делауеър, Мериленд, Вирджиния, Северна Каролина, Южна Каролина, Джорджия, Ню Йорк, Ню Джърси, Пенсилвания).
Синият цвят олицетворява верността, предаността, дружбата, справедливостта, правдата; червеният - храброст, усърдие, равенство; белият - чистотата и моралните устои.
Националното знаме на САЩ, известно също и като Звездно-раиран флаг, е национален символ на Съединените американски щати. Знамето се мени през годините, в зависимост от щатите, съставящи Съюза. Синият правоъгълник в дясната част на знамето, символизира Съюза. Броят на звездите в синия правоъгълник, съответства на броя на щатите.
1960 г. на 32-та церемония по връчване на наградите „Оскар” 11 статуетки са присъдени на филма „Бен-Хур”. Историческият епос излиза по екраните през 1959 г. В режисираната от Уилям Уайлър лента участват Чарлтън Хестън, Джак Хокинс, Стивън Бойд, Хайа Харарит и Хю Грифит в главните роли. Сценарият, написан от Карл Тънберг, е адаптация по новелата „Бен-Хур: история за Христос” от 1880 г. на американския генерал и писател Лу Уолъс.
Произведението ни отвежда в Йерусалим от библейските времена по времето на Христос. Двама приятели от детските години, Юда Бен-Хур (Хестън), богат принц от еврейски произход и Месала (Стивън Бойд), поданик на римската империя, командир на римски гарнизон, се оказват привърженици на различни идеологии. В резултат, Юда е изпратен в робство от силния на деня Месала. Той обаче ще успее да се освободи и да се завърне готов за реванш.
„Бен-Хур” е големият победител на 32-рата церемония по връчване на наградите „Оскар”, където е номиниран за отличието в цели 12 категории, печелейки 11 от тях, включително призовете за най-добър филм, най-добър режисьор за Уилям Уайлър и най-добри мъжки главна и поддържаща роли съответно за Чарлтън Хестън и Хю Грифит. Филмът подобрява рекорда на „Джиджи” от предходната година, който спечелва 9 статуетки „Оскар”. Произведението е удостоено и с награди „Златен глобус” за най-добър драматичен филм, най-добър режисьор и най-добър актьор в поддържаща роля за Стивън Бойд.
С бюджет от 15 млн. долара, „Бен-Хур” е най-мащабната кино-продукция за времето си. Грандиозните сцени, разработени с голям размах, превръщат филма в един от най-зрелищните епоси в американската кинематография. Произведението е римейк на едноименен ням филм от 1925 г., отново на студиото Метро Голдуин Майер, който също е голям хит за онези години.
През 2004 г. „Бен-Хур” е селектиран като културно наследство за опазване в Националния филмов регистър към Библиотеката на Конгреса на САЩ.
1968 г. в мотел в Мемфис, Тенеси, е застрелян борецът за права на цветнокожите в САЩ Мартин Лутър Кинг. През 1964 г. Кинг става най-младият лауреат на Нобелова награда за мир за неговите усилия за премахване на сегрегацията и расовата дискриминация чрез гражданско неподчинение и други ненасилствени средства.
Към края на март 1968 г. заминава за Мемфис, Тенеси, където посещава стачкуващи работници. Отсяда в мотел Лорейн, стая 306. Докато стои на балкона на втория етаж на 4 април 1968 г., е застрелян в 18.01 ч. Куршумът влиза през дясната му буза, разбива челюстта, поврежда гръбначния стълб и засяда в рамото. Според очевидци, последните му думи са към музиканта Бен Бранч да изсвири и изпее песента „Вземи ръката ми, скъпи Боже”.
Кинг умира в болницата Сент Джоузеф в 19.05 ч. Убийството му се посреща с вълна от бунтове в повече от 60 града. Пет дни по-късно президентът Линдън Джонсън обявява национален траур. Мартин Лутър Кинг е първият чернокож, за когото се обявява национален траур. 300 000 симпатизанти присъстват на погребението му.
Посмъртно е награден с Президентския медал на свободата (1977) и със Златния медал на Конгреса (2004). През 1986 г. годишнината от раждането на Мартин Лутър Кинг е обявена за официален празник, отбелязван на третия понеделник на месец януари
Според неговото завещание той иска да бъде запомнен не с почестите и званията а като човек, който е нахранил бедните, облякъл голите, бил е прав за войната във Виетнам и е обичал и служел на хората. На погребението му любимата му певица Махалия Джаксън пее любимата му песен „Вземи ръката ми, скъпи Боже”.
Два месеца по-късно в Англия е заловен предполагаемият убиец Джеймс Ърл Рей. Една година след убийството на Кинг, той се признава за виновен и е осъден на 99 години затвор.
1968 г. НАСА изстрелва „Аполо 6”. Това е вторият и последен безпилотен експериментален полет на ракетата „Сатурн-5” в рамките на програма „Аполо”.
Мисията има за цел да провери съвместимостта ракета-носител и кораб при старта; да изпробва отделянето на втората степен от първата и на третата от втората; да провери работата на двигателната, навигационната и електрическата системи на ракетата; да оцени работата на системите за откриване на неизправности в ракетата; и да отработи операциите по старта, провеждането на полета и спасяването на командния модул.
При работата на първата степен S-IC се наблюдават осцилации. 2 минути след началото на полета възникват вибрации, превишаващи нормата. След 4 минути и 38 секунди полет възникват проблеми в работата на втората степен (спадане на температурата в главния клапан на окислителя, увеличение на налягането в двигател №2.
След това се изключват два от двигателите на втората степен. След 5 минути и 18 секунди в същия двигател внезапно тягата спада на 2500 кг. За да се компенсира недостигащата скорост, била отделена степен S-II, но заради преразход на гориво корабът не успява да излезе на високоелиптична орбита.
След две околоземни обиколки на ниска орбита, по време на които са извършени проверки на системите на ракетата и кораба, е трябвало да се пусне повторно двигателят на третата степен. В лунните експедиции това включване отправя кораба с астронавти към Луната.Но двигателят не се включва повторно и корабът бил отделен от третата степен на ниска орбита. За да се изпълнят задачите на полета е решено корабът да се вдигне на елиптична орбита с висок апогей с помощта на неговите собствени двигатели.
Двигателят на кораба е включен за 7 минути и 20 секунди (повече, отколкото се е налагало при която и да е пилотируема експедиция към Луната), в резултат апогеят се увеличава до 22 200 км. Но при това било изразходвано почти всичкото гориво (оставало само за половин минута работа на двигателя), и това не позволява след това корабът да се ускори до Втора космическа скорост. Скоростта на влизане в атмосферата е приблизително 10 км/с, с 1,2 км/с по-малко от планираната. Мястото на приводняване е на 90 км от расчетната точка.
Отделянето на първата степен на ракетата и преходника в хода на мисията „Аполо 6” е заснето от бордовите автоматични кинокамери. Скоро след отделянето на първата степен и след провеждането на снимките, на височина 70 км те са отделени и спуснати с парашут в океана, откъдето са прибрани от кораби на инженерните служби. В хода на мисия „Аполо 6” една от двете камери така и не била открита от издирващата група, вероятно заради отказ на радиомаяка.
1983 г. космическата совалка „Чалънджър” прави първия си полет в космоса. Това е втората американска космическа совалка от програмата „Спейс Шатъл”.
Първият й полет е на 4 април 1983 г. Тя извършва общо 10 полета. Последният й полет е на 28 януари 1986 г., когато 73 секунди след излитане совалката се разпада, при което загиват всички седем души на борда. „Чалънджър” е заместена от совалката „Индевър”, която прави първия си полет през 1992 г., шест години след катастрофата на „Чаланджър”.
Совалката е взела името си от „Чаланджър” - британски военен кораб използван в изследователска морска експедиция през 1870 г.
1984 г. президентът на САЩ Роналд Рейгън призовава за международна забрана за използване на химическо оръжие.
На изборите през 1984 г. Рейгън печели изключително убедителна победа срещу вицепрезидента на Картър - Уолтър Мондейл, като взима мнозинство в 49 от 50 щата и получава 60% от всичките гласове. Шансовете на Мондейл не са големи, особено когато по време на Конгреса на Демократическата партия казва „ Г-н Рейгън ще повиши данъците, това ще направя и аз. Той няма да си го признае, но аз го заявявам”. Рейгън приема номинацията на своята партия на Конвента ѝ в Тексас в обстановка на подобряваща се икономика и на добро представяне на спортистите в Олимпиадата в Лос Анджелис.
Кампанията на Рейгън през 1984 г. остава в историята с един от най-големите гафове на президента, който казва „Скъпи американци, с удоволствие Ви съобщавам, че днес подписах закон, с който Русия се поставя извън закона за винаги. Почваме бомбардировките след пет минути” по време на проверка на звуковата техника преди обръщение по радиото.
Думите, казани по времето, когато напрежението между САЩ и СССР е най-голямо, оставят у някои впечатлението, че президентът не разбира реалностите на външната политика и международните отношения като цяло. Въпреки слабото представяне на Рейгън по време на първия дебат, то е значително по-успешно по време на втория, след което започва да се радва на убедителна преднина пред Мондейл.
Рейгън описва себе си като икономически либертианец, подкрепящ намалението на данъците, по-малкото правителство и дерегулациите, освен това е за „твърда ръка” срещу престъпността.
Кризата със заложниците в Техеран дава най-сериозния коз за победата на Рейгън над Джими Картър, а изчакалите 444 дни в плен дипломати в мисията на САЩ в Техеран са освободени няколко минути след встъпването в длъжност на Рейгън.
Съществуват твърдения, че решението на кризата е забавено посредством незаконна сделка между правителството на Иран и най-близките съветници на Рейгън, за да се избегне т.нар. „октомврийска изненада”, т.е. освобождаването да стане малко преди изборния ден и така да бъде повлиян резултатът в полза на Картър.
Комунистически преврат в малкия остров Гренада през 1983 г., кара администрацията да настоява за международен договор за възстановяване на реда, тази цел е постигната с операция „Спешна ярост”.
Първоначално неутрална, администрацията почва да взима все по дейно участие в Ирано-Иракската война. Често подпомага и двете страни, но все пак заема позицията на Ирак, тъй като счита лидерът му Саддам Хюсеин за по-малка заплаха за стабилността на региона от иранския водач аятолах Рухолах Хомейни. Хенри Кисинджър в същност изразява най-ясно политиката на страната, когато казва „Твърде жалко, че и двамата не могат за загубят”.
Американските страхове са свързани с това, че една победа на Иран може да окуражи ислямските фундаменталисти в арабските държави и така да се стигне до сваляне на светските правителства и западни съюзници в Саудитска Арабия, Йордания и Кувейт.
Въпреки първоначалните иракски победи, иранците скоро взимат връх и тяхната победа става все по-близка, това кара Рейгън да организира операция, която да доведе до спирането на оръжейните доставки за Хомейни ( при все, че по-късно става ясно, че САЩ също са доставяли оръжие). Администрацията предоставя оръжейна и финансова помощ на иракския режим, както и разрешава доставките на материали за него с възможна двойна употреба, които да се използват за биологически и химически оръжия.
Едновременно с това се администрацията извършва тайни продажби на оръжие на Иран, за да финансира никарагуанските контри. В крайна сметка аферата Иран-Контри се превръща в скандал. Рейгън демонстрира арогантност в отричането на това, че такъв заговор съществува и назначава независим съвет, който да извърши разследванията. Десет служители на рейгъновата администрация по-късно са осъдени, а други са отстранени в резултат на разследването.
