29 март: Представено е кубчето на Рубик

1807 г. е открит астероидът 4 Веста - третият по големина астероид в астероидния пояс. Високото албедо го прави най-яркия астероид и единствения видим понякога с невъоръжено око.

Открит е от немския астроном Хайнрих Вилхелм Олберс и носи името на богинята на домашното огнище от римската митология Веста. Името е предложено от математика Карл Фридрих Гаус.

В зората на Слънчевата система вътрешността на Веста вероятно е била разтопена, позволявайки диференциация на вътрешните слоеве. Кората му се състои от базалтови скали формирани под действието на вулканизъм в далечното минало на астероида, докато за вътрешността му се счита че се състои предимно от желязо и никел.

Снимки на телескопа „Хъбъл” от 1996 г. разкриха обширен кратер на повърхността на астероида с диаметър от 430км. През 2001 г. пък за астероида 1929 Кола беше установено, че произхожда от вътрешността на кората на Веста.

Любопитен факт е, че до откриването на следващия астероид 5 Астрея минават 28 години.

1848 г. поради струпване на лед Ниагарският водопад спира за едно денонощие. През март с.г. мощен югозападен вихър избутва огромни късове от замръзнала езерна вода в северозападния край на езерото Ери, блокирайки по този начин извода от вода към река Ниагара. В нощта на 31 март срещу 1 април водопадът потича отново.

Водопадът, който се намира на река Ниагара в Северна Америка - на границата между САЩ и Канада, е открит е през 1678 г. Първоначално се е намирал близо до днешния Люистън, но ерозията на кората е довела до изместването на водопада няколко километра на юг. Въпреки че през последното столетие ерозията и рецесията са забавени с инженерни мероприятия, експертите определят, че водопадът ще се измести достатъчно, за да пресуши по-голямата част от езерото Ери, чието дъно е по-високо от дъното на водопада, затова и се опитват да намалят скоростта на ерозията и да забавят процеса.

Любопитен факт е, че Ниагарският водопад замръзна и през 2014 г. - на 9 януари. Температурите около водопада паднаха до -19 градуса по Целзий. Образували се в горната част на река Ниагара безпрецедентни количества лед пък причиниха задръстване и наводнение на два острова близо до водопада.

Всъщност част от Ниагара е замръзвала още през 1936 г., но тогава явлението е засегнало само най-ниския от трите Американски водопада.

1867 г. САЩ купуват от руския император Александър II Аляска за 7,2 млн. долара. Общата площ на Руска Америка по това време възлиза на 1 518 800 кв.км.

През 1853 г. руският генерал-губернатор на Източен Сибир граф Николай Муравиев-Амурски докладва, че според него раздялата с територията е неизбежна, тъй като разходите за поддръжка на американските руски владения са значителни. Същевременно със стойността на продажбата ѝ би се спомогнало да се укрепят позициите на Русия в Азия по тихоокеанското крайбрежие срещу разрастващото се проникване и влияние на Британската империя в Северния Пасифик.

В крайна сметка със загубата в Кримската война окончателно се затвърждава убеждението, че поради силния британски флот е безсмислено прякото владение на ледените планински територии в Америка и през 1867 г. „куфарът с лед” е продаден на САЩ. От страна на американския Конгрес сделката изглежда изключително неизгодна, защото е свързана със значителни разходи по поддръжката на това огромно и отдалечено от източното крайбрежие владение, а освен това гражданската война е разорила хазната.

Договорът за продажбата е подписан във Вашингтон от посланика на Русия в САЩ и американския външен министър Уилям Сюърд. В онзи момент Русия смята, че се е отървала от необятна пустош, а американците заклеймяват покупката като безсмислена.

По-късно обаче се оказва, че територията е много богата на природни ресурси. Още същата година янките откриват злато на Аляска, което е причина от 1896 г. до 1945 г. да продължи прословутата клондайкска треската. През 1959 г. Аляска става 49-ият американски щат.

Американският Сенат ратифицира договора на 9 април 1867 г., а официалната церемония по прехвърлянето на територията се провежда на 18 октомври 1867 г. в Ситка. Руският флаг е свален и е заменен от американския след серия салюти. Същият ден в САЩ е въведен официално и Григорианския календар и жителите на Аляска от 5 октомври се събуждат на 18 октомври.

1912 г. британският изследовател сър Робърт Скот загива на връщане от Южния полюс, след като в опита си да го достигне пръв е бил изпреварен от норвежеца Руал Амундсен. Разочарован, той не успява да се върне в базата си и намира смъртта наледения шелф Рос заедно с екипа си.

Робърт Скот е роден в Дейвънпорт, Англия, през 1868 г. Постъпва във флотата още 13-годишен - през 1881 г., и служи на кораба „Бодика”, британският флагман в Ламанша. От началото на 20 в. се отдава на изследователска дейност и от името на сър Клемънс Маркъм, президент на Кралското географско общество, води през 1900-1904 г. национална антарктическа експедиция. Тя изследва морето на Рос и нарича територията източно от него Земя на крал Едуард VII.

Оттогава датира и съперничеството между Скот и Амундсен за достигане на все още непокорения Южен полюс. През 1910 г. изследователят потегля на втората си полярна експедиция. Корабът му „Тера нова” отплава от Лондон на 1 юни, а по пътя научава, че към Южния полюс се е отправил и Амундсен.

Състезанието го принуждава да се откаже от някои предохранителни мерки, за да опита да стане първият човек, достигнал най-южната точка на Земята. Скот и четиримата му придружители пристигат на Южния полюс на 17 януари 1912 г. само за да видят там норвежкото знаме и да разберат, че Амундсен е стъпил там месец по-рано.

И докато норвежецът успява да се върне невредим в изходната си база, Скот и екипът му загиват. Телата им са открити само на 20 км от базовия лагер

1969 г. се осъществява първото цветно телевизионно излъчване в България. Всъщност датата е различна според много от източниците. Безспорно е началото... През 1951 г. екип от ентусиасти в Катедрата по радиотехника и физика в Машинно-електротехническия институт (дн. Технически университет) започва работа по предаване на образи на разстояние.

Идеята за телевизия е на тогавашния доц. Кирил Кирков, който, повлиян от информациите за телевизионни предавания в чужбина, предлага на ректора на МЕИ проф. Саздо Иванов да започнат експерименти за създаването на телевизия у нас. След усилена работа, в края на 1952 г. идват и първите успешни опити за предаване на телевизионен образ. На 16 май 1953 г. за първи път е осъществено стабилно телевизионно предаване - по кабел от една зала до друга е предадена снимката на проф. Ангел Балевски.

На покрива на „Политехниката” срещу паметника на Васил Левски в София са поставени две предавателни антени: 20-метрова за предаване на изображение и 10-метрова за звука, чрез които през 1953 и 1954 г. се правят сполучливи опитни телевизионни излъчвания.

В навечерието на 1 май 1954 г. е осъществено първото официално предаване по безжичен път. След тази дата Експерименталният център на МЕИ започва редовни предавания веднъж седмично, а след септември 1954 г. - два пъти седмично. Телевизионната апаратура се състои от една камера и стара киномашина, а Българска кинематография предоставя филми, които първата българска телевизия излъчва.

На 7 ноември 1954 г. телевизионният екип на Политехниката пренася цялата си уредба и апаратура в старата сграда на хотел „България” и осъществява първото живо външно телевизионно предаване. Камерата е разположена на балкона на сградата на улица „Васил Левски” 1 в столицата, а телевизионното излъчване се наблюдава от няколко телевизора, разположени около площада.

Появява се и първото съобщение на БТА за телевизията в България. През 1959 г. от Експерименталния център при МЕИ продължава редовните телевизионни предавания два пъти седмично. Осъществени са още няколко живи предавания - две модни ревюта, два естрадни концерта от ресторант „Балкан”, манифестациите на 1 и 24 май 1959 г.

През април 1958 г. Политбюро на ЦК на БКП, въз основа на директивите на VII-ия конгрес на партията, взема решение за ускорено развитие на телевизията в България. Директивите за народностопанския план предвиждат собствено производство на телевизори „Опера” в софийския завод „Ворошилов”. Работата по проектирането и изграждането на телевизионна кула в „Парка на свободата” е възложена на колектив под ръководството на арх. Любен Попдонев, а строителството започва в края на 1958 г.

На 1 ноември 1959 г. е осъществено първото (неофициално) предаване от новата телевизионна кула, а на 6 ноември телевизията предава пряко футболния мач между отборите на „Левски” (София) и „Рапид” (Букурещ), последван от съветски игрален филм. На 26 декември 1959 г. става официалното откриване на Българската телевизия.

На 21 юли 1969 г. Българската телевизия излъчва на живо първата стъпка на човек на луната. През същата година започват и първите пробни цветни телевизионни предавания по системата SECAM.

Всъщност Деветосептемврийската манифестация през 1972 г. е първото редовно предаване на цветната телевизия у нас. Предаването е осъществено чрез първия цветен ПТС (ПТС 5), оборудван изцяло със съоръжения на немската фирма Bosch. На 1 май 1973 г. е излъчена първата цветна програма от първото цветно телевизионно студио - Студио 6 в телевизионния център на улица „Антон Страшимиров”.

До края на 1972 г. цветната телевизия обхваща 32 часа седмично, като предаванията в цвят на са редовни и се обявяват предварително. Цветно са излъчвани откриването на Международния панаир в Пловдив, манифестации и „Съветския петък”. Първата изцяло цветна програма е излъчена на 1 май 1973 г. от новото Студио 6, а до 1980 г. 80% от всички програми са цветни.

1976 г. се открива обновеният Народен театър „Иван Вазов” с премиера на пиесата „Хъшове”. Зрители са делегатите на XI-ия конгрес на БКП.

Любопитен факт е, че с пиесата „Хъшове” започват през 1904 г. представленията на Народния театър. Именно с „Хъшове” през 1954 г. се чества и 50-годишнината му. През юбилейния стотен сезон (2004-2005) безсмъртната творба на Вазов отново е постаена на сцената му.

1974 г. космическият апарат на НАСА „Маринър 10” изпраща първите заснети отблизо снимки на Меркурий. Американският непилотиран космически апарат е изстрелян на 3 ноември 1973 г. с цел изследването на планетите Меркурий и Венера. Пуснат е две години след „Маринър 9” за последната мисия от програма „Маринър”.

Любопитен факт е, че това е първият космически апарат, който използва маневрата гравитационно подпомагане, използвайки Венера, за да промени траекторията на полета си и снижи перихелия си до орбитата на Меркурий. Тази маневра извършена според орбиталната механика и изчисленията направени от италианския учен Джузепе Коломбо поставя космическата сонда в орбита, която многократно го среща с Меркурий. „Маринър 10” използва радиационното налягане върху слънчевите си панели за да контролира височината си.

През първата седмица на полета камерите на „Маринър 10” са изпробвани като предават пет серии снимки на Земята и шест на Луната. Заснет е и северният полюс на Луната, който дотогава е по-слабо изследван. Това осигурява ценна информация за по-цялостно картографиране на Луната и създаването на Лунната контролна мрежа.

Първото преминаване покрай Меркурий е направено в 20.47 ч. (по Гринуич) на 29 март 1974 г. при най-близко разстояние от планетата 703 км. След като прави една обиколка около Слънцето, (а в това време планетата извършва две такива), „Маринър 10” минава отново близо до Меркурий на 21 септември 1974 г. на разстояние 48 069 км. Третото последно и най-близко прелитане до планетата е на 16 март 1975 г. на разстояние само 327 км.

„Маринър 10” открива, че Меркурий има оскъдна атмосфера, състояща се предимно от хелий, както и магнитното поле и богато на желязо планетарно ядро. Радиометричните изследвания предполагат, че нощната температура на повърхността на планетата достига около -183°C, а максималната дневна е около 187°C.

Единствената мисия до Меркурий обаче не успява да картографира по-голяма част от повърхността на планетата, защото орбиталният период на сондата е бил три астрономически Меркуриански дни. Една и съща страна от планетата е била осветена при всяко сближаване на Меркурий и „Маринър 10” и останалата част от нея е останала завинаги скрита от земните камери.

След последната маневра горивото на апаратът е почти изчерпано и „Маринър 10” започва нова обиколка около Слънцето. Изчерпването на запасите от азот са отбелязани със започването на непрограмирана маневра. Веднага са изпратени команди за спиране на функциите на предавателя и на радиосигналите от апарата и връзката със Земята е прекъсната.

Днес „Маринър 10” вероятно още обикаля около Слънцето, но инструментите на борда му почти сигурно са повредени от слънчевата радиация.

1974 г. в Китай е открита Теракотената армия от над 8000 воини. През 1974 г. в околностите на град Сиан в източната китайска провинция Шанси е открита заровена в земята армия от над 8000 теракотени войници в естествени размери.

Български медии преписват едни от други и твърдят, че това е станало на 1 юли, но авторитетни издания като National Geographic категорично сочат датата 29 март 1974 г.На находката първи попадат петима селянина при изкопаване на кладенец на дълбочина 1,5 м. върху голям плосък хълм в покрайнините на планината Лишан. Те се натъкват на масивна керамика и тъй като се знае, че градът е столица на 11 императорски династии, селяните извикват археолози.

Така са разкрити на дълбочина 2 м поставените в изкопи 8215 теракотени фигури на пеши воини в пълно бойно снаряжение, 130 бойни колесници, 520 коня и 150 кавалеристи. Впоследствие те придобиват известност под името Теракотената армия, станала една от сегашните забележителности на Китай.

Археолозите са уверени, че Теракотената армия е част от огромен погребален комплекс на император Цин Шихуан, управлявал от 259 до 210 г.пр.Хр. - един от най-успешните китайски владетели и първият, който успява да обедини Китай в една обща държава (221 г.пр.Хр.) и заповядал построяването на Великата китайска стена.

Предполага се, че наблизо се намира гробницата на императора. Внушителният брой воини вероятно трябва да му помогнат в отвъдния свят да построи по-голяма империя от тази, която е имал на земята, както и да пазят гроба и вечното спокойствие на своя владетел от нашественици.

Височината на воините варира от 185 см до 195 см (209,77 см. е висок само един генерал) и всички са обърнати с лицата си на изток, където са разгромените царства. Средната им тежест е около 135 кг. Статуите са направени с ювелирна точност и удивително старание. Невъзможно е да се открият две еднакви лица - сред тях има не само китайци, но и монголи, уйгури, тибетци и много други народности. Всяка статуя е различна от другите, било то по ръст, облекло и дори размерът на обувките.

Според най-старите легенди това са били истински хора, които са погребани живи след смъртта на император Цин. Обединителят на Китай е известен със своята изключителна суровост и стриктност владетел. Малко преди да умре, той лично посочил на приближените си кои точно воини трябва да го съпровождат в отвъдното. Освен различните лица на воините, точните анатомични форми, ръст и мащаби на нормалното човешко тяло също провокирали най-древните историци да вярват в легендата, че фактически Теракотената армия представлява погребаните живи най-добри бойци на император Цин.

Готовите фигури са изпичани в огромни пещи при температура около 1000 градуса. Археолозите обаче не са открили следи от тях. Едва в последните години китайските учени разкриха част от загадката. Въз основа на анализа на открития върху статуите 32 вида цветен прашец, експертите са установили, че фигурите на конете и войниците са направени на различни места, при това доста далечни едно от друго. По този начин, отчитайки ареала на разпространение на едни или други видове растения в региона, изследователите идват до заключението, че скулптурите на конете са изготвени близо до гробницата на Цин, а статуите на спешените воини са от места, разположени далеч от могилата.

Скоро след обединението на държавата, започва строителството на гробницата за императора. Въпреки че предстои изваждането от пясъка на още близо 6000 статуи, учените очакват отварянето на гробната могила на император Цин. Засега китайското правителство твърдо отказва да съобщи кога все пак археолозите ще влязат в гробницата на обединителя на Китай, заради притесненията, че някои безценни експонати могат да бъдат наранени и изгубени завинаги.

Древният историк Сима Циан описва мавзолея като подземен дворец, който наподобява Китай. Реките и езерата са от живак, а скъпоценни камъни и перли изобразяват звездите на небето.

Според някои старинни записи гробницата е ограбена от 300 000  армия, но днес учените спорят дали това е така. Онези, които твърдят, че гробницата е непокътната, сочат, че 300 000 души биха обърнали с главата надолу целия хълм над нея, но земните слоеве са запазени, както са били преди над 20 века. Освен това, ако гробницата е отваряна, с течение на времето живакът е щял да се изпари, но сега сондите откриват много високо съдържание на живак около хълма.

Засега Китай все още изчаква и вероятно ще разкопае гробницата на Цин едва когато в Пекин са абсолютно сигурни, че всичко открито в нея може да бъде съхранено. Освен това китайските учени не скриват и най-стария страх на всички археолози – проклятието, което ще се стовари върху този, който дръзне да обезпокои вечния сън на императора.

През 1987 г. комплексът на гробницата на император Цин е включен в списъка на ЮНЕСКО за обекти от световно културно значение.

1974 г. е представено кубчето на Рубик. Кубът е механична главоблъсканица, изобретена от унгарския скулптор и професор по архитектура Ерньо Рубик. Той казва, че целта му била да накара студентите си да мислят пространствено. През 1980 г. кубчето е обявено за най-добрата играчка в света.

Първоначално кубът на Рубик е наречен „Магически куб” от създателя си, но е прекръстен на „Куб на Рубик” през 1980 г. от Майкъл Егнот. Пластмасовият куб е разпространен в четири варианта: 2×2×2 (джобен), 3×3×3 (класически), 4×4×4 („Отмъщението на Рубик”) и 5×5×5 (професорски).

Кубчето на Рубик (вариантът 3x3x3) има 43 252 003 274 489 856 000 различни комбинации. Само една от тях е подреденият куб. Според изчисленията сред тях има над 100 000 позиции, които могат да доведат до крайно решение за двайсетина, дори за 15-19 хода.

По света се провеждат множество състезания по редене на кубчето на Рубик. От 1982 г. започват да се провеждат и световни първенства. Първият шампион е виетнамецът Мин Тай, който печели състезанието за 22,95 сек и представя САЩ. През 2013 г. е поставен световен рекорд от 5,55 сек, за които холандецът Матс Валк нарежда пъстрото кубче.

Любопитен факт е, че преди години беше открит най-бързия начин за подреждане на кубчето на Рубик. Международен екип специалисти доказа, че от случайна комбинация на елементите на играчката може само за 20, дори за по-малко ходове, кубчето да се подреди. Те използвали компютри на компанията Google, за да превъртят всички възможни комбинации на 54-те цветни квадратчета, от които е съставена играчката. Полученият минимум от 20 хода нарекли „божественото число”, защото само Бог можел да знае оптималният брой комбинации.

1988 г. играчът на крикет Ян Ботъм започва своя преход през Алпите на слонове - по стъпките на Ханибал, за да събере пари с благотворителна цел.

Походът на Ханибал през Алпите се осъществява през 218 г. пр.н.е. и е едно от най-големите постижения на Втората пуническа война, както и един от най-прочутите военни подвизи в древните и антични войни, а и във войните въобще в цялата военна история.

Първата пуническа война завършила с въстание на наемниците на Картаген, при което Картаген оцелял на косъм, като дори се наложило Древен Рим да го подкрепя, макар и вербално, в конфликта му с периферията. Картаген е спасен от Хамилкар Барка, който обкръжава наемниците в дефилето на Ла Аш (Топор) и избива всички, попаднали в обръча. На Картаген от Рим била наложена контрибуция в размер на 20 милиона таланта, платими за 20 години.

От 240 г. пр.н.е. в продължение на 22 години на Рим се наложило да се бори на живот и смърт с галските племена от Цизалпийска Галия. След разгрома на наемниците, Хамилкар е изпратен в днешна Испания, където създава империя, управлявана от Картаген. Там в продължение на 20 години организира професионална и високо дисциплинирана армия, чието командване през 220 г. пр.н.е. е поето от Ханибал.

Възпитан в дух на омраза на живот и смърт към Рим, през 219 г. пр.н.е. Ханибал денонсира прекалено неблагоприятния за Картаген мирен договор с Рим след края на Първата пуническа война. През същата година напада град Сагунт, който е под покровителството на Рим, след което преминава река Ебро. От Ебро маршрутът минавал през Пиренеите, река Рона и накрая през Алпите-вратата към Цизалпийска Галия и Рим. Ханибал Барка се установил на западния бряг на Рона с армия от 100 000 души наемници и 86 бойни слона. От другата страна на реката го очаквали враждебно настроените галски племена.

Пресичането на Рона било истинско изпитание за младия пълководец. За няколко дни били изсечени много дървета, от които картагенците направили салове за преплаването на реката. Вечерта преди деня на преминаването Ханибал наредил на Хано да пресече реката незабелязано с 10 000 души нагоре по поречието и да мине в тил на очакващите отсреща гали.

На другия ден Ханибал изпратил голяма част от армията си към отсрещния бряг и още с приближаването им галите стремглаво нападнали саловете и неговите войници, но за голяма изненада Хано се появил от гората и се оказал в техен гръб. Това предизвикало паника у келтите и те били лесно разбити от картагенците.

Следващият проблем бил как да накарат слоновете да се качат на саловете, тъй като те упорито отказвали да го сторят. С малка хитрост, пуните сложили върху дървените плоскости чимове и цели храсти и така едрите животни помислили, че стъпват на твърда земя. При прехода някои изпаднали в паника, паднали в реката и се удавили, но въпреки всичко по-голямата част преминали на отсрещния бряг.

Стигнал подножието на Алпите, пред Ханибал стояла единствено тази естествена преграда, която трябвало да пресече посред зимата. Ханибал изпратил обратно Хано с 10 000 души обратно в Иберия да брани тамошните територии северно от река Ебро, а с 15 000 души неговият брат Хаздрубал трябвало да се установи южно от Ебро. Обратно в Нови Картаген на гарнизон били изпратени 4000 души.

Накрая Ханибал събрал подчинените си офицери, като им разяснил плановете си и ги накарал да известят, че всеки който не се чувства готов за този преход може да напусне войската. Така Барка останал с армия от около 56 000 души, с които навлязъл в Алпите.

Към онзи момент се смятало, че Алпите са практически непроходима планина, като същевременно тя била и дом на няколко племена, които се борили срещу всеки натрапник. По време на прехода си картагенската армия се сблъсквала непрекъснато с нападения от галите. Някои от тях Ханибал успял да привлече на своя страна, но в крайна сметка галските водачи се оказали предатели и въвлекли картагенците в засади от които армията им претърпяла значителни загуби.

Така за 14 дни на мъчителен преход през Алпите, в резултат от всички естествени пречки и трудности, 56-хилядната армия на Ханибал се стопила наполовина, преди да бъде пресрещната от римска армия при Требия и Тразименското езеро през 217 г. пр.н.е. по време на решителната между Рим и Картаген Втора пуническа война. През Алпите преминават и бойни слонове, от които оцеляват само два.