Името "Русия" все по-категорично се превръща в синоним на думата "опасност". Най-вече за източноевропейците, много от които си мечтаят за нова Желязна завеса. Но този път между тях и Русия.
Коментар от руския политолог Иван Преображенский:
Преди около година, през март 2014, прекосих полско-беларуската граница, излизайки от територията на Европейския съюз. Владимир Путин тъкмо беше подписал закона за приемането на Крим и Севастопол в състава на Русия. Откъм полската страна на границата ме проверяха час и половина. По едно време ми омръзна да чакам, пък и разбирах, че просто ми правят демонстрация на промененото отношение към руските граждани. Извадих журналистическата си карта, след което граничарите веднага ме пуснаха, като направо хвърлиха паспорта ми през прозореца в колата. Така лично аз изпитах недоволството на европейците от действията на руските власти.
"Ние Крим си гушнахме, та тук ли няма да си пробия път!"
Два месеца по-късно отново имах възможност да наблюдавам как европейците реагират на присъединяването на Крим. В центъра на Прага на някакво празненство се беше събрала многолюдна тълпа. Една руска туристка, която на висок глас обясняваше, че е пристигнала от Москва специално за този празник, се опитваше всячески да си пробие път напред. „Хайде де, ние Крим си гушнахме, та тук ли няма да си пробия път?!" - гръмко се пенеше моята сънародничка. И яко работеше с лактите, подвиквайки: „Напред, руснаци!".
„Не, руснаци назад, а напред украинци!" - репликира я на руски един двуметров чех, който ѝ препречваше пътя. За разлика от настояването на ЕС Москва незабавно да върне Крим на Украйна, действията на този чех изглеждаха доста по-решителни, така че рускинята беше принудена да спре.
Имам още куп подобни примери. Един микробиолог оттегля поканата си към руски колега да посети неговата лаборатория: „Нали разбирате, политическата обстановка...". Един психолог отказва да замине на конгрес в Русия, а възрастен германец, който държи малък ресторант в Италия, сякаш обобщава нагласата на повечето европейци: „А, тъй значи, Вие сте от Русия... Аз много обичам Русия, но вие непрекъснато създавате само проблеми".
Социолозите потвърждават, че отношението към руснаците действително се влошава. През януари 40 процента от чехите вече заявяват, че не искат да имат взимане-даване с руснаци. Симпатии към руснаците демонстрират едва 19 от гражданите на Чехия. Година по-рано пропорцията беше съвсем друга.
Нека не се лъжем. В Средна и Източна Европа, тоест в държавите, които или бяха част от Съветския съюз (Литва, Латвия, Естония), или пък членуваха във Варшавския договор (Полша, Чехия, Словакия) след падането на комунистическите режими отношението към Русия по традиция е твърде сложно. Невинаги отрицателно, но и много рядко пропито от симпатия.
Когато през 1994 година в Прага отбелязваха годишнината от „нежната революция", служителите в руското посолство препоръчваха на гостуващата група руски ученици да не ходят на Вацлавския площад, пък и изобщо в центъра на града. А един пиян тийнейджър от предградията на полската столица Варшава направо ми изкрещя в лицето, че съм враг, след като дочу руския ми акцент.
Независимо от всичко това елитите на тези страни, с много редки изключения, се стараеха да се държат неутрално към Русия: голям пазар, важен партньор и така нататък. Но след Крим те рязко промениха отношението си.
Още от средата на 1990-те години руските власти заговориха, че европейските медии и европейската политика се отнасят несправедливо към руснаците. Но по онова време още имаше дискусия между симпатизантите на Русия и онези, които откровено я недолюбваха. Днес мненията рязко се поляризираха и вече няма никаква дискусия.
Червената линия
В Европа има двама-трима дежурни приятели на Кремъл. Срещу тях обаче се възправя мнозинството журналисти, които смятат, че с анексирането на Крим Русия е преминала червената линия, отвъд която не е възможно да одобряваш действията ѝ. Тези журналисти добре знаят, че над 80 процента от руснаците поддържат Владимир Путин. Тоест, че голяма част от населението е готово да сподели с него вината за Крим. А след като е така, казват си повечето журналисти и политици в източната част на ЕС, значи вече няма смисъл да правим разлика между народ и власт, както постъпвахме по-рано, по съветско време.
Подобна е нагласата и на хората. „А какво ще ми кажете за Украйна?" - настъпателно пита дори най-обикновената масажистка в случаен европейски курорт. Онези руснаци, които трескаво търсят подкрепа, естествено все се сещат как един български продавач на сувенири или пък някакъв германски таксиджия са ги уверявали, че „обикновените европейци" обичат руските лидери дори повече, отколкото го правят самите руснаци - става дума за онова добре известно: „Ех, де и ние да имахме лидер като Путин!". Но това са небивалици. Нещо като да въздишаш по времената на „железния канцлер" Бисмарк или на не по-малко „желязната лейди" Тачър, ако не и на самия Бенито Мусолини.
В действителност повечето граждани на Източна Европа навярно споделят мнението на британския външен министър Филип Хамънд, че „действията на руския президент Путин при незаконното анексиране на Крим и при използването на руски войски за дестабилизация на Източна Украйна сериозно подкопават сигурността на държавите в Източна Европа".
Така че днес новата „Желязна завеса" не е просто някакво плашило, създадено от журналистите, а мечта на много европейски граждани.
