44 г. пр.н.е. Юлий Цезар е посечен от Марк Юний Брут и група римски сенатори. Убийците се надяват да възстановят нормалното управление на Републиката, но предизвикват нова гражданска война, която води до установяване на постоянна автокрация от страна на осиновения Цезаров наследник Гай Октавиан.
Политик, верен на популарската традиция, Цезар заедно с Марк Лициний Крас и Гней Помпей формира неофициалния Първи триумвират, който доминира римската политика за няколко години. Сочен е за една от най-влиятелните личности в световната история. След като поема управлението, Цезар започва интензивни реформи в римското общество и държава. Провъзгласен е за пожизнен диктатор и обсебва цялата власт в Републиката.
Тези събития карат приятеля на Цезар Марк Юний Брут и група сенатори да го убият на мартенските иди. В заговора били въвлечени около 60 сенатори. Решили да го нападнат на 15 март по време на последното заседание на сената преди Цезар да замине на Изток.
Тогава група сенатори извиква Цезар на форума с цел четенето на петиция, написана от сенаторите, които го умоляват да върне властта обратно в Сената. Но всъщност петицията е фалшификат. Марк Антоний научава съмнителна новина за заговора предишната нощ от изплашен освободител на име Сервилий Каска и страхувайки се от най-лошото, отива, за да отклони Цезар по стъпалата на форума.
Но група сенатори пресрещат Цезар, когато минава през театъра на Помпей и го насочват към помещение, граничещо с източния портик. Когато Цезар започва да чете фалшивата петиция, Тилий Цимбер, който му връчва петицията, смъква туниката му. По същото време Каска вади кама и пробожда в шията диктатора.
Според Плутарх, той казва на латински „Каска, ти, подлецо, какво правиш”. Каска се изплашва и изкрещява „Помощ, брат!” на гръцки. В този момент цялата група, включително Брут, замахва към диктатора. Цезар се опитва да избяга, но заслепен от кръв, се спъва и пада; мъжете продължават да го пробождат, докато той лежи беззащитен на стълбите на портика. Прободен е 23 пъти.
След погребението на Цезар тълпата се втурнала с факли към домовете на Брут и Касий. Същата година Марк Антоний убеждава римляните да прогонят убийците на Цезар. На следващата година самият Марк Антоний тръгва с легионите си да прогони от Модена Децим Брут и го убива.
1892 г. е основан футболният клуб „Ливърпул”. Отборът е от едноименния английски град и играе мачовете си на стадион „Анфийлд”. Състезава се в Английската висша лига и по броя на титлите си е вторият най-успешен отбор в историята на английския футбол. Клубът е печелил 18 пъти най-високото ниво в английското футболно първенство, седем пъти Купата на ФА, осем пъти Купата на лигата, пет пъти Шампионска лига и три пъти Лига Европа.
Две от най-големите трагедии в европейския футбол се случват тъкмо когато „Ливърпул” трябва да играе свои мачове: Трагедията на Хейзел през 1985 г. по време на финален мач за КЕШ срещу „Ювентус”; Трагедията на Хилзбъро през 1989 г. срещу „Нотингам Форест” на полуфинал за ФА Къп. След драмата на Хейзел английските отбори са изхвърлени от европейските турнири за пет години, а „Ливърпул” - за шест. Трагедията на Хилзбъро взима живота на 96 фенове на „Ливърпул”, което довежда до взимане на спешни мерки относно безопасността на стадионите. В резултат на това се премахнати огражденията на стадионите, а секторите за гости са оборудвани със седалки.
„Ливърпул” е основан от Джон Хоулдинг, собственикът на „Анфийлд”. Предходните седем години стадионът е бил използван от „Евертън”. През 1891 г. Хоулдинг закупува окончателно терена и предлага повишение на наема от 100 на 250 лири годишно. От „Евертън” възразяват и напускат „Анфийлд” в посока „Гудисън парк”. Холдинг решава да създаде свой собствен отбор и така на 15 март 1892 г. се ражда футболен клуб „Ливърпул”.
Оригиналното име на отбора било „Евертън Атлетик”, но е променено на „Ливърпул” след като Футболната асоциация отказва да приеме името „Евертън”. За директор на отбора бива назначен Джон Маккена, а съставът на отбора е запълнен с 13 шотландски професионални футболисти. През сезона 1893-1894 отборът става член на втора английска дивизия. През този сезон Ливърпул не допуска нито една загуба и печели промоция за по-горната първа дивизия.
През 1901 г. „Ливърпул” печели първата си шампионска титла, подвиг, който е повторен и през 1906 г. През 1914 г. отборът достига първия си финал за Купата на ФА, но губи от „Бърнли” с 0-1.
През 1922 г. и 1923 г. „Ливърпул” печели своите първи поредни титли, водени от своя капитан английския национал Ефрейм Лонгуърт. Този успех обаче е последван от най-безплодните години в историята на клуба. След войните Ливърпул изглежда възкръснал след като през 1947 г. става отново шампион, но няколко години по-късно - през 1954 г. клубът изпада от Първа дивизия.
На 1 декември 1959 г. за мениджър на клуба е привлечен Бил Шенкли, който през следващите 15 години превръща „Ливърпул” в един от водещите отбори в Европа. След първата си година на кормилото на отбора Шенкли освобождава 24 футболисти и започва да гради нов отбор. През третата си година отборът на Шенкли печели шампионата на Втора дивизия с осем точки преднина пред останалите си конкуренти. Така клубът печели промоция за Първа дивизия, откъдето никога повече не изпада. Ливърпул посреща 60-те като втородивизионен отбор, но завършва десетилетието като най-силния отбор на домашната сцена.
През 1964 г. клубът вдига своята първа шампионска титла от 17 години. През 1966 г. прави това отново, като предишния сезон, през 1965 г., е спечелена и за първи път купата на ФА след победа на финала срещу „Лийдс” с 2-1. Своето първо европейско отличие, Купата на УЕФА, „Ливърпул” печели през 1973 г., побеждавайки на финала „Борусия Мьонхенгладбах”.
Година по-късно, след ново спечелване на купата на ФА, мениджърът Шенкли се отказва от футбола и оставя отборът на „Ливърпул” в ръцете на своя помощник Боб Пейсли. Отборът доминира през 70-те и 80-те години на 20 в. През деветте години, през които е начело на Ливърпул, той печели 21 трофея, включващи три КЕШ, купата на УЕФА, шест титли на Англия и три последователни купи на Лигата. Първата Купа на европейските шампиони е спечелена през 1977 г.
По-късно Пейсли предава ръководството отбора на своя помощник ветерана Джо Фейгън. Фейгън е на 63 години, когато поема „Ливърпул” през 1983 г. През своя първи сезон мениджърът постига рекорден успех - неговият „Ливърпул” става първият английски клуб, който печели три големи трофея в рамките на един сезон - шампионската титла, купата на лигата и КЕШ. Управлението на Фейгън обаче завършва през следващия сезон - на стадион Хейзел.
През 1985 г. „Ливърпул” отново достига финал за КЕШ. Мачът срещу „Ювентус” трябва да се играе на белгийския стадион „Хейзел”. Но още преди първия съдийски сигнал става катастрофата. Английските фенове разбиват оградите, разделящи двете агитки, и нападат италианците. В резултат на това тежестта на тълпата причинява рухването на подпорната стена на една от трибуните. На 29 май „Хейзел” се превръща в гробище - умират 39 фена, повечето италианци. Въпреки всичко мача се играе и „Ливърпул” губи с 0-1 с гол от дузпа на Мишел Платини, който шокира всички след като ликува при гола.
След срещата английските клубове са наказани да не участват в турнирите на Европа за пет години, а Ливърпул - за 10 (по-късно намалени на 6 години). Белгия е лишена от правото да организира финали в евротурнирите за 10 години. Съдебният процес продължава 6 години като са осъдени, освен 14 фена на „Ливърпул”, полицаи и служители на УЕФА.
През 1985 г. Кени Далглиш, утвърдил се вече като един от най-великите играчи на Ливърпул, става първият играещ мениджър в историята на клуба. Периодът на неговото управление се запомня със спечелените три шампионски титли и две купи на ФА, като през сезона 1985-1986 г. отборът постига дубъл. Успехите на отбора обаче са помрачени от нова трагедия. На 15 април 1989 г., когато „Ливърпул” играе полуфинал срещу „Нотингам Форест” за купата на ФА, стотици фенове на мърсисайдци са премазани в претъпкана трибуна за правостоящи. 94 фена умират в този ден, а още двама - няколко дена по-късно от раните си.
Традиционните цветове на „Ливърпул” са червен и бял, като от средата на 60-те за домакински екип се налага изцяло червеният. В ранните години обаче, когато „Ливърпул” измества „Евертън” от „Анфийлд”, взима и цветовете на „карамелите” - син и бял, и използва едва ли не същия екип. През 1894 г. е решено основният цвят да бъде променен на червен. През 1901 г. за емблема и талисман на клуба е приет градският символ Ливърбърд.
Емблемата на клуба е базирана на традиционният Ливърбърд, който е поставен на фона на щит. Двата пламъка отстрани са в памет на загиналите на Хилзбъро. Вечен пламък гори и пред Анфийлд в памет на тези, които са загинали в трагедията.
Любопитен факт е, че „Ливърпул” държи рекорда за най-голяма победа в историята на Шампионска лига. На 6 ноември 2007 г. побеждават с 8:0 като домакини Бешикташ в мач от груповата фаза на турнира.
1906 г. е регистрирана фирмата Ролс-Ройс. Британският предприемач Фредерик Хенри Ройс е един от първите производители на автомобили и съосновател на Ролс-Ройс.
Ройс е едно от петте деца на обикновено английско семейство, което изкарва препитанието си, управлявайки мелница за брашно. Бизнесът обаче не върви добре и семейството се мести в Лондон. След като баща му умира през 1872 г., Ройс започва работа като продавач на вестници и разносвач на телеграми, за да подпомага семейството си. После чиракува в завода на железопътната компания в Питърбъро, а три години по-късно се връща в Лондон, където започва работа в електрическа коомпания.
На 21 години в Манчестър заедно с приятеля си Ернст Клармон основава фирмата F.H. Royce and Co., която произвежда произвежда малки електроуреди. През 1894 г. компанията започва да произвежда динама и електрически подемни устройства, а през 1899 г. е прекръстена на Royce Ltd.
В първите години на 20 в. Ройс започва да обмисля бъдещето на фирмата като производител на автомобили. През 1901 г. той си купува автомобил Дьо Дион-Бутон, а по-късно и Дековил. Ролс не е доволен от качеството на своя Дековил и се заема да подобри електросистемата, след това намаля вибрациите на двигателя и неговия неравномерен ход, нещо което е типично за двигателите с вътрешно горене по това време. Той решава да произведе свой собствен автомобил и през 1904 г. сглобява такъв в работилницата си. Ролс прави още два автомобила, които носят неговото име и подарява един на Клармон, а другия продава на един от директорите на фирмата Хенри Едмъндс. Никой от тези автомобили не е запазен до днес.
На 4 май 1904 г. Едмъндс организира среща между Ройс и един негов приятел - Чарлз Ройс, дилър на вносни автомобили в Лондон. На 23 декември Ролс и Ройс подписват договор, по силата на който Ролс ще продава всички автомобили, които Ройс успее да произведе, а колите ще се търгуват под името Ролс-Ройс.
Първият модел на Ролс-Ройс е представен на автомобилния салон в Париж през декември 1904 г. Специалистите определят автомобила като изпълнен с високо качество и оборудван с най-висока за времето си техника. Партньорството между Хенри Ройс и Чарлз Ролс е формализирано през 1906 г., когато е основана фирмата Rolls-Royce Limited. Ройс осигурява техническото ноу-хау, а Ролс - паричните средства и находчивостта в бизнеса.
В началото на Първата световна война компанията започва да произвежда и самолетни двигатели. През октомври 1928 г. Ройс започва да работи върху самолетния двигател Ролс-Ройс R, който още през следващата година поставя нов световен рекорд за скорост на самолет от 357,7 мили/ч (над 572 км/ч); това става със самолета Supermarine S.6. По-късно Ройс вижда, че двигателят може да произведе още мощност и през 1931 г. самолет Supermarine S.6B с модифициран двигател достига 407,5 мили/ч (почти 656 км/ч), превръщайки се в първия самолет, преминал границата от 400 мили/ч.
1970 г. в Осака, Япония, е открито световното изложение Експо’70.
Първото световно изложение е Голямото изложение, което се провежда в Хайд Парк, Лондон през 1851 г., по инициатива на принц Алберт. Главната атракция е Кристалният дворец, построен специално за изложението от метал и стъкло, дело на Джоузеф Пакстън.
Изложението в Осака се провежда под мотото „Прогрес и хармония за човечеството”. Любопитен факт е, че България за първи път участва със собствен павилион. От 15 март до 13 септември 1970 г. в него са показани постиженията на България в промишлеността, селското стопанство, туризма и социалното осигуряване.
За подготовка на българското участие на изложението през декември 1967 г. е учреден специален правителствен комитет. Печелившият проект представя павилиона във вид на четири синкави пирамиди от стъкло и алуминий, символизиращи планината, извисяваща се в България, на която е кръстен и Балканския полуостров. Затова конструкцията е наречена „Родни Балкани”.
1989 г. в Дервент се провежда последния концерт на групата „Биело дугме” - една от най-известните рок групи в бивша Югославия. Неин лидер и основател е Горан Брегович. Първи соло вокал и бас китарист е Желко Бебек, бивш член на сараевската група „Кодекси”.
През 1969 г. Желко Бебек забелязва Горан Брегович на един концерт на „Бещие” и го привлича в „Кодекси”. През 1970 г. групата „Кодекси” има неуспешно турне в Италия, което изиграва роля за разпадането й. В групата остават Горан Брегович, Милич Вукашинович (барабанист) и Зоран Реджич и тя е преименувана на „Мича, Зоран и Горан”. През 1971 г. Горан Брегович и Зоран Реджич влизат в група „Ютро”, с която записват няколко хита, станали по-късно емблематични за „Биело дугме”.
При първите студийни записи на „Биело дугме” групата използва Бата Костич, китарист на група „YU”. По-късно Горан Брегович споделя, че това сътрудничество е оказало значително влияние върху неговата по-нататъшна музикална ориентация, особено когато става дума за използване на фолка.
„Биело дугме“ предлага два свои нови записа „Топ” и „Тази нощ ще намеря блус” на сараевската компания „Дискотон”, за да запише първия сингъл на групата. От „Дискотон” обаче им отказват, като се оправдават с претовареност. Групата веднага сключва петгодишен договор с „Юготон”. В този момент към „Биело дугме” окончателно се присъединява Желко Бебек, който се отказва от сигурна държавна работа. През март 1974 г. басист на групата става Зоран Реджич. Записват втори сингъл, от който хит става песента „Главен герой от една книга” по текст на поета Душко Трифунович.
Първата по-голяма проява на „Биело дугме” е на фестивала „BOOM” в Любляна през май 1974 г., където са представени като нова надежда. През лятото на същата година свирят в хотел „Croatia” на Цавтат и подготвят материал за първия си албум. Издават трети сингъл, който е преломен момент в кариерата им. Песните от него „Ако съм пекар” и „Селма” ги извеждат начело на топлистите. През октомври записват в Любляна своя дебютен албум „Ако бях бяло копче”, издаден в края на ноември.
В началото на 1975 г. „Биело дугме” е най-популярната югославска група. Започват изтощително турне из Югославия, преди което записват сингъл с хита „Де да знаех кой й е враг”. Преди записите на втория албум се оттеглят в село Борике в Източна Босна. Албумът е записан през ноември 1975 г. в Лондон. Албумът се нарича „Какво би дал да си на мое място”, по заглавието на хита по текст на Душко Трифунович. За кратко време този албум е продаден в изключително висок тираж, повече от 200 000, за което „Юготон” въвежда термина „диамантена плоча”.
Третият албум също подготвят в Борике. Заглавието му се сменя няколко пъти, като остава „Ето. Много искам!”, вместо „Искам поне веднъж да съм тъп”. Албумът отново се записва в Лондон, излиза в края на декември 1976 г.
През 1977 г. започва да се говори, че „Биело дугме” е пред разпадане. Трябва да измислят нещо голямо, за да се разсеят слуховете. Това е безплатният концерт в местността Хайдушка чешма край Белград през август 1977 г. Отзовават се между 70 000 и 100 000 младежи, което е рекорд в дотогавашната история на рок музиката в Югославия. Този концерт трябва да послужи за албума „Концерт край Хайдушката чешма”. Албумът излиза в края на 1977 г., но със записи от друг концерт, понеже записите от този не са качествени. След завършване на записите за албума Горан Брегович отива в казармата.
През есента на 1978 г., малко преди излизане на Горан Брегович от казармата, към групата се присъединява Джиджи Янкелич и започва подготовка за новия албум на „Биело дугме” - „Бродяга и принцеса”. Издаването на албума обаче е съпроводено с редица цензурни действия от страна на „Юготон” - отхвърлена е първоначалната обложка поради „вулгарност” (жена, която шутира мъж в интимните части), а от текстовете на някои песни са извадени или заменени изрази. Албумът излиза в средата на март 1979 г.
През 1980 г. Горан Брегович е в Париж, докато групата е в отпуск. В края на същата година издават албума „Да доживееш стоте”. През 1981 г. правят турне из Югославия, което завършва на 5 април в загребския клуб „Кулушич”. Записът от този концерт послужва за втория концертен албум на групата - „5 април ‘81”, който е издаден в ограничен тираж от 20 000.
През февруари 1983 г.групата издава албума „Приспивна песен за Радмила М.”, с който Брегович смята да се сбогува с публиката и след турне да разформирова групата. В този албум песни, в които са отразени всички музикални фази, през които е преминала групата. Успешният концерт в Белград през април същата година кара Горан Брегович да се откаже от разформироване на групата.
Междувременно Желко Бебек записва соло албум и официално напуска групата. Заменя го Младен Воичич-Тифа, който преди това пее в групите „Топ” и „Тежка индустрия”. Подготвят нов албум, който излиза през декември 1984 г. Заглавието му е просто „Биело дугме“, а в него се чувства фолк ориентацията на Брегович. През октомври 1985 г. напуска Младен Воичич-Тифа и на негово място идва Ален Исламович, бивш солист на „Дивлье ягоде”.
През 1986 г. излиза следващия албум на „Биело дугмещ” - „Изплюй се и запей, моя Югославийо”. През октомври 1987 г. се появява двойният концертен албум на групата „Мрамор, камък и желязо”, записан по време на турнетата й. В албума намират място 16 заглавия, които дават представа за биографията на групата: от първите сингли до последния студиен албум.
В края на 1988 г. излиза албумът „Чирибирибела”, на чиято обложка е нарисуван Ноевият ковчег. Хит № 1 става песента „Гергьовден”.
В началото на 1989 г. тръгват на двумесечно турне, което бива прекъснато поради заболяване на Ален Исламович. След напускане на „Биело дугме” Исламович издава през 1990 г. соло албум „Хей, нека се чуе, хей, нека се знае”.
През пролетта на 1990 г. излиза сборен албум на „Биело дугме” с балади, появили се в периода от 1983 до 1988 г. През март 1994 г. Телевизия Белград излъчва четири предавания по случай двайсет години от издаването на първия сингъл на групата. Същевременно излиза и двоен сборен албум „Има някаква тайна връзка”.
Горан Брегович продължава успешната си кариера. Желко Бебек, след избухване на войната, се преселва в Загреб, където продължава кариерата си и ръководи „Бебек бенд”. Зоран Реджич е във Финландия, а Младен Воичич-Тифа до 1995 г. остава в Сараево, след което заминава за Германия и сформира „Тифа Бенд”. Ипе Ивандич след избухване на войната се премества в Белград, където на 13 януари 1994 г. загива трагично. Ален Исламович продължава кариерата си като солист.
1990 г. Михаил Горбачов е избран за първи президент на СССР. След смъртта на Константин Черненко, по предложение на външния министър Андрей Громико, на 11 март 1985 г. Михаил Горбачов е избран за генерален секретар на КПСС. Той става първия партиен лидер, роден след Великата октомврийска социалистическа революция от 1917 г.
Във вътрешноикономически план Горбачов се опитва да осъществи икономически реформи с цел съществено повишаване на стандарта на живот на съветския народ, като част от т.нар. политика на „перестройка”. През 1985 г. Горбачов обявява, че съветската икономика е изостанала и има нужда от промяна. Първоначално тези реформи били наречени „ускорение”, а по-късно се въвежда терминът „перестройка”.
Доказателство за неяснотата на реформите е и това, че една от първите задачи, с които се захваща Горбачов, е тъй наречената алкохолна реформа през 1985 г., чиято цел е била намаляване на широко разпространения алкохолизъм в Съветския съюз. Тогава цените на алкохолните продукти били силно завишени, пиенето на обществени места било забранено, изкоренени са лозови масиви, затваряне на много предприятия за алкохол, сцени от филми с консумация на алкохол били изрязани.
В резултат са понесени огромни загуби от съветския бюджет, увеличават се злополуките вследствие употребата на домашно приготвен алкохол без значителен ефект сред населението.
Съществена част от перестройката на Горбачов е и „гласността” - след дългогодишната цензура и ограничаване на медиите се дава възможност на хората свободно да изразяват своето мнение, появяват се независими медии, публикуват се стотици книги, останали неотпечатани поради наличието на цензура.
През март 1990 Горбачов става първия (и единствен) президент на СССР, след като е избран от Конгреса на народните депутати.
На 10 януари 1991 г. Горбачов дава ултиматум на литовския парламент да възстанови спазването на конституцията на СССР и да анулира всички неконституционни закони. На следващия ден дава заповед да бъде свалено литовското правителство, при което умират 14 души, а над 600 са ранени. Това има много силен отзвук в Западна Европа в подкрепа на Литва. В отговор на разрастващия се сепаратизъм Горбачов предлага създаване на нов съюз - на независимите държави, в които участието да е на доброволни начала.
Подписването на новия съюзен договор е планирано за 18 август 1991 г. Твърдолинейните комунисти в партията обаче са против всякаква реорганизация на СССР и организират преврат за сваляне на Горбачов от власт.
Президентът на Русия Борис Елцин организира съпротива срещу преврата (19-21 август 1991 г.) и това му носи допълнителна популярност. На практика с неуспешния преврат се слага и краят на СССР. Използвайки отслабените позиции на Горбачов, властолюбивият Елцин подписва с президентите на Украйна и Беларус - трите страни учредителки на СССР, споразумение за разпускането на Съветския съюз.
Любопитен факт е, че Михаил Горбачов остава в историята като противоречива личност. За Запада той е човекът, сложил край на Студената война, но за руснаците той си остава човекът, който предизвика разпада на Съветския съюз.
