1558 г. Фердинанд I без съгласието на римския папа се самопровъзгласява за император на Свещената римска империя. През по-голямата част от живота си той управлява австрийските земи на Хабсбургите от името на брат си Карл V. Фердинанд е ерцхерцог на Австрия от 1521 до 1564 г.
След смъртта на своя зет Лудвиг II, Фердинанд управлява кралството на Бохемия и Унгария. Когато Карл доброволно абдикира през 1556 г., Фердинанд става наследник на трона на Свещената Римска империя, а официално неговата коронация е през 1558 г., докато Испания, Испанската империя, Неапол, Сицилия, Милано и Холандия остават за Филип II Испански, син на Карл V.
Любопитен факт е, че на Фердинанд е приписван девизът „Fiat justitia et pereat mundus”, което в превод от латински означава „Нека правдата да възтържествува, дори светът да загине”.
Хърватските благородници избират Фердинанд I за свои крал на 1 януари 1527 г. в Цетинския замък и потвърждават владичеството на земите им за него и неговите наследници. В замяна на трона той тържествено обещава да спазва историческите права, свободи, закони и обичаи, които хърватите имат.
В Унгария Николай Олай се сближава с Фердинанд, но запазва своя пост при кралицата Мария Хабсбург. Фердинанд е избран за крал на Унгария на Международен конгрес в Братислава през декември 1526 г. Тронът на Унгария става обект на династически спор между Фердинанд и Ян Заполски, войвода на Трансилвания. И двете страни са поддържани от различни части от благородничеството в Унгарското кралство. Фердинанд получава и подкрепата на брат си Карл V.
След като губи битка през 1527 г., Заполски се съюзява със Сюлейман. Фердинанд успява да спечели контрол само върху Западна Унгария, а източната част остава владение на Заполски, докато юга е в ръцете на османлиите. След смъртта на Заполски неговата вдовица Изабела Ягелонка подписва Вайсенбургския договор с Фердинанд и му предава Кралство Унгария и Трансилвания през 1551 г.
Фердинанд умира във Виена на 25 юли 1564 г. Погребан е в катедралата „Св. Вит” в Прага.
1697 г. последният свободен град на маите - Тайясил, е завладян от испанския конкистадор Мартин де Урсуа. Археолозите обаче не спират да търсят обяснение за загубената цивилизация, а откритията им хвърлят нова светлина за съществуването на маите.
В течение на хиляда години маите владеели джунглите на Централна Америка. И докато Европа се измъква от мрачното Средновековие, те вече имали развито изкуство, архитектура и математика. В периода на най-големия си възход обаче изоставили градовете си и... изчезнали. Цивилизацията на маите и до днес си остава мистерия за учените и изследователите.
Според една от популярните теории за изчезването на маите, около 810 г. настъпила тежка суша и населението измряло. Подобни предположения ообаче не съответстват на археологичните доказателства. Северните кралства, разположени в най-сухия район, процъфтяват доста по-късно. А много от южните градове по течението на големите реки са изоставени 50 години преди началото на сушата.
Все още обаче учените търсят отговор как само с каменни инструменти, без колела и впрягове, маите пострили най-високите пирамиди и създали най-великите градове, най-изящното изкуство в Америка.
Любопитен факт са доказателствата, за особено ритуалните боеве на маите. Кралете водели войската и приближените си и често нападали при появата на планетата Венера - символ на войната. След сраженията пленявали враговете си, а победените трябвало да принесат дарове. А храмовете на маите имат толкова стръмни стъпала, за да бъдат унижени пленниците по време на грандиозните ритуали. Маите ги водели нагоре, често ги спъвали, а на върха извършвали жертвоприношението.
Счита се, че когато кралете и кралиците на маите проливали кръв, те пресъздавали мита за Сътворението. Те вярвали, че хората са направени от зърното и кръвта на боговете
1787 г. Елай Уитни получава патент за машина за чистене на памук. Той приключва работа по машината си „котън джин” за бързо и ефективно отделяне на памучните влакна от семена, шумки и различни други примеси година по-рано. До изобретяването на машината чистенето на памука е извършвано ръчно, което отнема много време, струва скъпо и не е рентабилно. Поради това памучните тъкани били считани за разкош.
Устройството на Уитни представлявало дървен барабан с набити металически кукички, задвижван ръчно или с конна или механична тяга. Кукичките зацепвали влакната и ги прокарвали през малка влакнеста мрежа, като ги освобождавали от излишния боклук.
Изобретението му позволило да се увеличи производителността на труда стотици пъти. Любопитен факт е, че устройството на Уитни буквално вдъхва нов живот в американските плантации от Юга на САЩ. Много историци считат, че именно това изобретение отсрочва изострянето на въпроса за отмяна на робството.
Но на самия Уитни котън-джинът не му донася полза, независимо от безупречно оформения патент. Плантаторите пренебрягат законите и използват изобретението, както намерят за добре.
Разочарованият Уитни заминава на Север. Там сключва договор за производство на 10 000 мускета, които са изработени за осем години. До тогава всяко оръжие е сглобявано индивидуално от напасвани части. Уитни обаче постига такова качество, че частите стават напълно взаимно заменяеми. Следващата партида от 15 000 мускета е направена вече само за две години. За да снижи изискванията към квалификацията на работниците, Уитни изобретява фрез-машината.
1879 г. в град Улм в Кралство Вюртемберг, част от Германската империя, е роден Алберт Айнщайн. Той е смятан за един от най-влиятелните и известни учени и интелектуалци за всички времена. През по-голяма част от живота си немският физик-теоретик, философ и писател от еврейски произход работи в Швейцария и САЩ.
Когато е 5-годишен бащата на Алберт Айнщайн му подарява компас и той е дълбоко впечатлен от факта, че нещо предизвиква движението на стрелката, въпреки привидно „празното пространство”. По-късно той започва да конструира за забавление макети и механични устройства и започва да проявява талант в областта на математиката.
През 1889 г. Макс Талмуд, беден студент от Полша, подпомаган от семейството на Айнщайн, насочва десетгодишния Алберт към основни научни, математически и философски книги, като „Критика на чистия разум” на Имануел Кант и „Елементи” на Евклид. На 12 години започва да изучава самостоятелно математика, интересува се дори от интегрално и диференциално смятане.
През 1894 г. семейството се мести в Италия - най-напред в Милано, а след това в Павия, но Алберт остава в Мюнхен, за да завърши гимназиалното си образование. Намерението на баща му е той да учи електроинженерство, но Алберт влиза в конфликти с училищното ръководство, недоволен от режима и начина на обучение. През пролетта на 1895 г. Алберт напуска училището, представяйки лекарска бележка и заминава при семейството си в Павия. Именно по това време Айнщайн пише първата си научна работа, „Изследване на състоянието на етера в магнитни полета”.
Айнщайн се опитва да кандидатства директно в Политехниката в Цюрих, Швейцария, въпреки че не е положил матура. Представя се блестящо по математика и физика, но се проваля на изпитите по останалите дисциплини. След този неуспех семейството му го изпраща в Аарау, за да довърши средното си образование. В Аарау Айнщайн се запознава с електромагнитната теория на Джеймс Кларк Максуел.
17-годишен, той завършва училище и с одобрението на баща си се отказва от вюртембергското си гражданство, за да избегне военната служба. През същата година постъпва в четиригодишния учителски курс по математика и физика на Политехниката в Цюрих.
През 1900 г. Айнщайн получава учителска диплома и завършва висшето си образование. Дипломата му дава право да работи като преподавател по математика и физика. Поради неразбирателство с професорите си обаче той не получава университетско място. След много перипетии и разочарования с помощта на свой приятел получава работа в Швейцарското бюро за патенти в Берн с годишна заплата от 3500 франка. Той остава на тази работа до 1909 г. , а естеството и характерът на работата му са такива, че му остава много свободно време, което му позволява да се занимава с теоретична физика.
През 1905 г., едва на 26 години, Айнщайн пише пет статии на три различни теми, които променят научния свят. Темите са специалната теория на относителността, статистическата теория на брауновото движение, обясняваща го на молекулярно и на атомно ниво, и уравнението E = m c^2 за еквивалентност на маса и енергия. Тези статии не са базирани на трудни експерименти и на сложни изчисления, а по-скоро на елегантни аргументи, изводи и интуиция. За първи път в историята на човечеството Алберт Айнщайн доказва, че чистата мисъл може да промени представите ни за природата.
През 1905 г. Айнщайн защитава докторат. След като напуска патентното бюро през 1909 г., Айнщайн напредва бързо в кариерата си и става световноизвестен. През 1911 г. вече е професор в Университета в Цюрих, а малко след това е назначен и в Университета в Прага.
През 1913 г. се завръща в Политехническия институт в Цюрих, а през 1914 г. заминава за Германия, където от 1914 до 1933 г. е директор на института по физика „Кайзер Вилхелм” в Берлин. През 1914 г. става редовен член на Кралската пруска академия на науките в Берлин. На следващата година (1915 г.) формулира и публикува друг свой основен труд - „Общата теория на относителността”.
През 1921 г. получава Нобелова награда за приноса си към теоретичната физика и откриването на закона за фотоелектричния ефект.
В началото на 1933 г. нацистите взимат властта в Германия. Поради последвалите преследвания срещу евреите Айнщайн е принуден да се откаже от немското си гражданство, напуска Германия и се установява в САЩ. Айнщайн никога повече не се завръща в Германия.
В САЩ той постъпва във факултета на новооснования Институт за фундаментални изследвания в Принстън, Ню Джърси, където остава до края на живота си. Неговите научни интереси са създаването на единна теория на полето и релативистката космология. През 1940 г. получава американско гражданство, но запазва и швейцарското. Не участва в проекта Манхатън в Лос Аламос, а за атомните бомби над Хирошима и Нагазаки научава от вестниците.
Айнщайн се обявява категорично против войната, а по-късно и против производството и употребата на ядрени оръжия. В същото време в навечерието на Втората световна война той лично предупреждава американския президент Франклин Делано Рузвелт за опасността Германия да разработи ядрено оръжие, което стимулира бързото развитие на американската ядрена програма.
В следващите години Айнщайн става един от основателите на Пъгуошкото движение на учените за мир. И въпреки че първата конференция се провежда едва след смъртта на Айнщайн през 1957 г., инициативата за създаването му е изразена в получилия широка популярност манифест на Ръсел-Айнщайн, който предупреждава за опасността от създаването и използването на водородната бомба.
През 1955 г. здравето на Айнщайн се влошава рязко. Неговият последен труд е незавършеният призив за предотвратяване на ядрена война. Умира на 18 април 1955 г. от аневризъм на аортата. Любопитен факт е, че точно преди смъртта си произнася няколко думи на немски, но американската медицинска сестра не ги разбира и не може да ги възпроизведе.
Алберт Айнщайн оставя след себе си и множество крилати фрази, сред най-известните от които са твърденията му: „Ако не можете да обясните нещо на едно дете , то това значи, че вие самият не го разбирате”; „Най-печалното при младото поколение е, че аз вече не съм част от него”; „Две неща са безгранични: Вселената и човешката глупост. За Вселената все пак не съм сигурен”; „Великите мисли идват в главата на човека толкова рядко, че никак не е трудно да се запомнят”; „Не е важно да знаеш всичко, важното е да знаеш къде да го намериш”; „Не знам какви оръжия ще се използват в Третата световна война, но Четвъртата ще се води с тояги и камъни”; „Не можем да решим проблемите, като използваме същия начин на мислене, който сме използвали, когато сме ги създавали”.
През 1999 г. американското списание „Тайм” го провъзгласява за „Личност на столетието”, а допитване до най-известните съвременни физици го определя като най-великия физик на всички времена.
1897 г. в България е обнародван е Закон за задължително носене на дрехи и обувки местно производство от държавните чиновници. Законът е внесен от Иван Гешов, тогавашен министър на търговията, а по-късно и министър-председател на България (1911-1913).
Целта на този закон била да стимулира всички процеси в производството и търговията с български дрехи и обувки, както от икономическа, така и от социална гледна точка. За неспазване на закона са регламентирани наказателните мерки за чиновниците, като глобата е от 10 до 60 лв. А глобите от 100 до 1000 лв. и затвор от 1 до 6 месеца са за всеки фабрикант или търговец, който продава чужди материали за облекло и обувки, вместо родно производство.
1900 г. златото официално е възприето за стандарт за валутата на САЩ. В края на 19 в. в САЩ текат бурни дебати дали страната трябва да премине на златния стандарт - т.е. да обвърже стойността на валутата си с твърдата цена на златото, или вместо това да я обвърже с тази на среброто, което по онова време е по-изобилно.
С притока на злато от златните залежи в Австралия и Колндайк, везните натежават в полза на златния стандарт. На 14 март президентът Уилям Маккинли подписва закон за златния стандарт, с който златото официално е възприето за стандарт за валутата на страната, а цената му се определя на 20,67 долара за унция.
1958 г. Асоциацията на звукозаписните компании в САЩ учредява наградата „Грами”. Наградите се присъждат за изключителни постижения в музикалната индустрия. Любопитен факт е, че „Грами”-тата са считани за музикалния еквивалент на наградите „Еми” за телевизия, на наградите „Тони” за сцената и на наградите „Оскар” в света на филмите.
Произходът на наградата е свързан с проекта за Холивудска „Алея на славата” от 50-те години. Членовете на комисията по избора на кандидати за „Алеята на славата”, които били свързани със звукозаписната индустрия, си дали сметка, че има много изпълнители, които никога няма да спечелят звезда на алеята. И затова решили да създадат награда, присъждана от музикалната индустрия.
Първата церемония по раздаване на „грамофончетата” е проведена на 4 май 1959 г. И въпреки дългата си история наградите днес за много критици имат спорен характер, тъй като музиканти като „Куийн” и „Лед Цепелин” никога не са я получавали, а Дейвид Боуи пък е отличен един-единствен път в цялата си кариера - за най-добър музикален клип.
Днес наградите са разделени на 78 категории и се присъждат чрез гласуване, а не по индекс на популярност, както например се разпределят Американските музикални награди или музикалните награди „Билборд”.
Четирите най-престижни награди „Грами” са в обща категория, която не зависи от конкретния музикален жанр и се дават за албум на годината, запис на годината, песен на годината, и най-добър нов изпълнител. Останалите награди се дават за изпълнение и продукция в специфични жанрове, както и за други приноси като художествено оформление.
Любопитен факт е, че първоначалната идея за наименование на наградите била „Еди” - в чест на Томас Едисън, създател на фонографа (предшественик на грамофона). В крайна сметка обаче било избрано самото име на… грамофона.
1983 г. Джон Бон Джоуви, Ричи Самбора и Алек Джон Съч сформират рок групата „Бон Джоуви”. Джон основава първата си група „Raze”, когато е на 13 години. Едва 16-годишен се запознава с Дейвид Брайън, с когото формират „Atlantic City Expressway” и, макар и малолетни, започват да изнасят представления по клубовете в Ню Джърси.
През лятото на 1982 г. Джон Бон Джоуви получава работа в звукозаписно студио в Манхатън, където записва няколко демо касети, които изпраща на звукозаписни компании, но не постига успех. През 1983 г. местно радио обявява конкурс за групи, които нямат звукозаписен договор. Там Джон се явява с музиканти от студиото и го печели с песента „Runaway”, написана от него през 1980 г.
След като печели конкурса, той се обажда на Дейвид Брайън, който се свързва с Алек Джон Съч и Тико Торес. Торес пък репоръчва Ричи Самбора. Така официалният „рожден ден” на бандата е определен на 14 март 1983 г.
Дебютният едноименен албум на бандата излиза в САЩ през януари 1984 г. След като става златен, е издаден и във Великобритания. Само година по-късно (през 1985 г.) групата издава втория си албум - 7800° Fahrenheit. През април 1986 г. Бон Джоуви заминават за Ванкувър, за да запишат третия си албум. След шест месеца студийна работа албумът Slippery When Wet се появава на пазара и ги изстрелва към славата.
Първият сингъл - You Give Love a Bad Name, се превръща в първия номер 1 сингъл на групата в класацията за сингли „Билборд”. Следващият сингъл Livin' On A Prayer става номер 1, като се задържа четири седмици на върха. Третият - Wanted Dead or Alive отново става Топ 10 хит, а днес дори е сочен за една от песните-химни на Бон Джоуви.
В истинаски суперзвезди обаче ги превръща MTV. Албумът Slippery When Wet достига номер едно в Австралия, Канада, Норвегия, Финландия, Нова Зеландия, Швейцария и държи рекорда за хард рок албум, престоял най-много на номер 1 в САЩ. Албумът влиза в Топ 10 в Австрия, Холандия, Япония и Обединеното кралство, задържал се 107 седмици в класацията за албуми на Великобритания. През 1987 г. Slippery When Wet е обявен за най-продавания албум на годината от „Билборд”, а Livin' On A Prayer печели MTV Video Music Award за най-добро изпълнение.
Решени да докажат, че успехът на Slippery When Wet не е една щастлива случайност, Бон Джоуви издават своя четвърти албум New Jersey през септември 1988 г. Албумът прекарва четири поредни седмици под номер 1 в „Билборд” и две седмици в класацията за албуми на Великобритания. New Jersey също така държи рекорда за хард рок албум с най-много Топ 10 сингли - пет сингъла влезли в Топ 10 на „Билборд” в САЩ.
Тогава Бон Джоуви предприемат голямо световно турне, което продължава през 1989 и 1990 г. Посещават повече от 22 страни и изнасят повече от 232 концерта. През август 1989 г. музикантите участват на Moscow Music Peace Festival в Москва заедно със Скорпиънс, Ози Озбърн, Мотли Крю и Скид Роу. Бон Джоуви стават първата група с официално позволение от съветското правителство да изнесе концерт в СССР, а New Jersey е издаден официално от държавната звукозаписна компания „Мелодия” - привилегия, която нито един западен артист дотогава не е получавал.
Годините в турнета обаче оказват своето влияние върху групата и след последния концерт в Мексико, без ясни планове за бъдещето си, членовете на групата се прибират у дома и си взимат дълга почивка. След кратка раздяла групата се събира и през 1992 г. издава албумa Keep the Faith.
През 1994 г. излиза албум с най-големите хитове на Бон Джоуви, озаглавен Cross Road, в който са включени две нови песни - Always и Someday I'll Be Saturday Night, както и нова версия на Livin' on a Prayer. Always се задържа шест месеца в Топ 10 в класацията на Billboard Hot 100. През същата година Алек Джон Съч напуска групата, и въпреки че не е официално заменен, от тогава Хю Макдоналд изпълнява ролята на басист.
През 1995 г. групата издава албума These Days. В класацията на Великобритания албумът измества от първото място HIStory на Майкъл Джаксън. Следващият студиен албум Crush излиза през 2000 г. През 2002 г. на пазара се появява Bounce. Групата тръгва на турне в САЩ и става последната група, свирила на стадион Veterans във Филаделфия.
Дългоочакваният следващ албум на Бон Джоуви - Have a Nice Day, излиза на 20 септември 2005 г. в САЩ, и в началото на ноември в останалата част на света. Албумът отново оглявява класациите. След него групата се подготвя за световно турне, което включва изпълнение на финала на Купата на Футболната Асоциация на Англия през 2006 г.
Десетият студиен албум Lost Highway излиза през юни 2007 г. Албумът дебютира на първо място в „Билборд” - за първи път в историята на групата. Първият сингъл от албума (You Want to) Make a Memory дебютира на 27 място в „Билборд”, което също е най-висок дебют на сингъл в историята на групата.
В края на 2007 г. групата тръгва на световно турне. Lost Highway Tour е най-успешният тур в историята на музикантите с продадени 2 157 657 билета. На 10 ноември 2009 г. на пазара излиза единайсетият студиен албум на групата The Circle, който дебютира на първо място в класацията „Билборд”.
През май 2013 г. Бон Джоуви за пръв път свириха и в Българската. Именно в София те дадоха старт на европейското турне на бандата Because We Can. Джон изненада българската публика, когато спонтанно реши да нарече фамозния декор на сцената, представляващ предната част на ретро кабриолет, София.
1995 г. американски астронавт за първи път лети на руски космически кораб до орбитална станция „Мир”. Съветската „Мир” е първата дълговременно обитаема станция и първата от „второто поколение космически станции”, реализирана чрез редица свързани помежду си модули.
През 1976 г. Конструкторско бюро „Енергия” прави предложение за създаване на усъвършенствани дълговременни орбитални станции. Предварителният проект започва през август 1978 г., а през февруари 1979 г. - стартира и същинската работа по създаването на станцията, централния й блок, бордово и научно оборудване.
Всъщност след разпадането на СССР космическата програма на Русия непрекъснато страда от финансови проблеми. Бъдещето на „Мир” е застрашено. През септември 1993 г. американският вицепрезидент Ал Гор и руският премиер Виктор Черномирдин обявяват планове за строеж на Международната космическа станция (МКС). Според споразумението строежа на „Мир” ще бъде възстановен с помощта на САЩ като подготовка за строежа на МКС.
Първият полет на американска совалка с руски космонавт на борда започва с изстрелването на „Дискавъри” на 3 февруари 1994 г. И въпреки че „Дискавъри” не се скачва с „Мир”, мисията е подготовка на бъдещо сътрудничество между САЩ и Русия. Година по-късно на същия ден излита още една мисия на „Дискавъри”. Совалката и този път не се скачва с „Мир”, но прави облитане на станцията като подготовка за това. На 14 март 1995 г. излита първият американски астронавт - Норман Тагард - на борда на руски космически кораб - „Союз ТМ-21”.
На 27 юни 1995 г. излита совалката „Атлантис” и два дни по-късно (на 29 юни) успешно се скачва с „Мир”. „Атлантис” връща обратно на Земята Тагард и доставя на борда на „Мир” мисия „ЕО 19”, състояща се от двама космонавти - Анатолий Соловьов и Николай Бударин.
Така практически от 1995 г. станцията започва редовно да бъде посещавана от международни екипажи. От общо 15-те последвали експедиции, 14 са с участие на космонавти от Сирия, България, Афганистан, Франция (5 пъти), Япония, Великобритания, Словакия, Австрия и Германия (2 пъти).
Към края на 90-теобаче на станцията започват да възникват проблеми с различни прибори и системи. Правителството на Русия решава да изведе от орбита и приводни станцията,оправдавайки се с високите разходи за поддръжка. На 23 март 2001 г., след като е надхвърлила трикратно проектния си живот, станцията „Мир” е приводнена в южната част на Тихия океан до островите Фиджи.
1998 г. на турнир в Калифорния английският тенисист Грег Руседски поставя световен рекорд за скорост на топката. На турнира в Индиън Уелс, САЩ, той поставя рекорд за скорост на топката при сервиране - 239 км/ч. Постижението му е подобрено едва през 2004 г. от Анди Родик.
Само година преди да бъде регистриран този рекорд (през 1997 г.) Руседски е на крачка да стане №1 в световната ранглиста за мъже. На турнира през октомври във Виена, той има мачбол, но в крайна сметка губи от Горан Иванишевич.
Прекратява състезателната си кариера след мач на двойки с Джейми Мъри в турнира за Купа Дейвис през 2007 г. Няколко години по-рано (през 2003 г.) в Индианаполис, САЩ дава положителна допинг проба за нандролон. През 2004 г.обаче е оправдан, защото препаратите му били дадени от дежурния физиотерапевт на турнира.
2000 г. Стивън Кинг става първия писател, който публикува свое произведение в Интернет. Само за един ден творбата е прочетена от 2 милиона души.
Кинг публикува онлайн романа „Растението” и новелата „Riding the Bullet”. Тогава той споделя, че според него електронните книги ще представляват 50% от пазара „вероятно до 2013-а, може би 2012 г.”.
Майсторът на романи на ужасите е един от най-продаваните писатели на 20 в. Той пише своите първи истории на 7-годишна възраст. В училище продава на съучениците си разказите, които пише.
Любопитен факт е, че Кинг написва няколко книги под псевдонима Ричард Бакман, както и един разказ („Петата четвъртина”) под псевдонима Джон Суитън. Целта му е да провери дали може да повтори успеха си и да успокои притесненията си, че популярността може да е само съдбовна случайност. Романите на Бакман („Гняв”, „Дългата разходка”, „Пътна мрежа”, „Бягащия човек”, „Проклятието”) съдържат намеци кой е истинският автор, които са уловени от феновете, и през 1985 г. Кинг признава авторството.
Освен това Стивън Кинг е автор и няколко комикса. През 1985 г. той пише няколко страници за „Герои на надеждата” в чест на Х-Мен. Този брой, чийто приходи са дарени за борбата с глада в Африка, всъщност е написан от няколко различни автора на комикси, сред които Крис Клермонт, Стан Лий и Алън Мур, както и от писатели, които не се занимават основно с комикси, като Харлан Елисън.
