1815 г. Наполеон Бонапарт извършва бягство от остров Елба, след което се насочва с привърженици към Париж с намерение да завземе властта.
Бонапарт е заточен на остров Елба след абдикацията си през 1814 г. След неуспеха си в Русия през 1812 г. и загубата на Битката на народите край Лайпциг през 1813 г. императорът е принуден да отстъпи с надеждата, че противниците му няма да се решат да окупират Франция. Той обаче остава излъган и на 31 март 1814 г.
Съюзническите сили влизат в Париж. Наполеон абдикира на 6 април в полза на сина си, което не е прието и той е принуден на 11 април да абдикира безусловно. По силата на сключения договор от Фонтенбло той е изпратен на остров Елба край бреговете на Италия, а на френския трон се връщат Бурбоните. Наполеон обаче успява да избяга от острова и на 1 март стъпва на френска земя.
Край Гренобъл е посрещнат от полк, воден от маршал Ней и служил под негово командване в кампанията срещу Русия, изпратен от Луи XVIII, за да го арестува. Наполеон се обръща към полка с думите: „Войници, вие ме познавате. Ако някой от вас иска да ме застреля, да го стори сега”, на което полкът отвръща с мощен вик „Да живее императорът” и поема към Париж.
По пътя, оглавените от Наполеон войски, набъбват на 140 000 редовни войници и 200 000 доброволци, което принуждава краля да напусне столицата. Бонапарт триумфално влиза в града на 20 март, с което започват Стоте дни на Наполеон, които приключват с битката при Ватерло.
Любопитен факт е, отразяването на бягството на Наполеон във френската преса. Новината за бягството му се появява със заглавие „Чудовището избяга от острова”, стъпването му на френска земя вече е „Наполеон стъпи на френския бряг”, срещата при Гренобъл е „Пълководецът спечели битката с кралската армия”, приближаването му към Париж е отразено под заглавие „Генералът е пред вратите на Париж”, а влизането във столицата с „Добре дошли у дома, Ваше величество”.
1878 г. френският филолог и философ Емил Литре измисля думата „микроб”. В писмо Литре, който е автор на фундаменталния „Речник на френския език”, известява учения Шарл Седийо, че е изпълнил молбата му да измисли подходящото кратко събирателно название на микроорганизмите. Така се появява сполучливата дума „микроб”, която бързо навлиза в употреба не само сред учените, но и сред населението.
Микроорганизми (микроби) е название на събирателна група от живи организми, които са твърде малки, за да бъдат видени с просто око. Техният обичаен размер е под 0,1 мм. В състава на микроорганизмите влизат както безядрените (прокариоти: бактерии), така и еукариоти: някои гъби, протисти, но не и вируси, които са обособени в отделна група и са обект на вирусологията.
1915 г. за първи път в история в бойните действия се използва огнехвъргачка от армията на Германия. Макар византийците и китайците да са използвали оръжия, изстрелващи огън още през Средновековието, първият дизайн на модерната огнехвъргачка е представен на германската армия от Ричард Фийдлър през 1901 г. Огнехвъргачката е изпробвана от германците за първи път през 1911 г., но истинският й потенциал практически е открит по време на битките в окопите край Верден през февруари 1915 г.
След масирани нападения на вражеските линии, не било необичайно врагът да се окопава в бункери и дупки край окопите. За разлика от гранатите, огнехвъргачките „неутрализирали” (изгаряли живи) вражеските войници в тези тесни пространства, без да нанасят структурни повреди.
През Първа световна война огнехвъргачките били усъвършенствани главно по посока на увеличаване на дистанцията на стрелбата и увеличаване на количеството изхвърляна смес с един изстрел. Това довело до създаването на големи огнехвъргачки, монтирани на колесни и бронирани машини, и дори на танкове.
Един от най-мощните в света танкове-огнехвъргачки КВ-8 например може да изстреля наведнъж 10 л горяща бензинно-маслена смес на разстояние 110 м. От друга страна били усъвършенствани и рецептите за огнената смес. Така през 1942 г. американците открили напалма, който представлява бензин, сгъстен с помощта на различни вещества до точеща се маса.
През втората половина на 20 в. продължава работата за увеличаване дистанцията на стрелбата. Скоро обаче се установява, че тя не може да надвиши 300 м. При това, повече от половината смес изгаря напразно по време на полета си до целта.
1919 г. в щата Аризона, САЩ, е учреден националният парк „Гранд каньон”. „Големият каньон” е сред най-старите национални паркове в САЩ.
На негова територия се намира Гранд Каньон, един от най-дълбоките каньони в света, разположен на река Колорадо, дълъг 320 км и висок 1800 м на места. В продължение на милиони години реката е рушила и дълбала скалите, докато си е проправяла път между тях и е създала многоцветна дълбока пропаст с отвесни стени.
В парка са намерени археологически находки на 12 000 години, които свидетелстват за заселването на индиански племена по тези земи. Първото документирано посещение на европейски заселници е от 1540 г. Река Колорадо се е врязвала в твърдите скали в продължение на милиони години, докато се образува Големият каньон.
Гранд Каньон има 75 вида бозайници, 50 вида влечуги, 25 вида риби и повече от 300 вида птици. Най-характерни за района са двата вида катерици и калифорнийският кондор, който е в списъка на застрашените видове от 1967 г.
Гранд каньон е едно от седемте природни чудеса на света и една от най-популярните туристически дестинации. Въпреки че получава защитата на правителството през 1893 г., статут на природен резерват и малко по-късно национален паметник, Гранд Каньон става национален парк едва през 1919 г. През същата година паркът е посетен от близо 45 000 души.
Паркът предлага различни видове развлечения и обиколки. Има стръмни пътеки, по които опитни туристи могат да слязат пеша на дъното на каньона. Предлагат се прелитания над каньона с хеликоптери и малки самолети, както и яздене на муле. Последната голяма туристическа атракция е „Небесната разходка”, открита на 28 март 2007 г. Тя представлява своеобразна висяща стъклена тераса (във вид на подкова) извън ръба на каньона, откъдето се откриват невероятни гледки.
1927 г. Полша приема националния си химн. Заглавието на песента е „Полша още не е загинала”. Официалното име на полски е „Mazurek Dąbrowskiego” (Мазурка на Домбровски).
Той е написан през юли 1797 г. от Юзеф Вибицки в град Реджо, Италия. Първоначално е песен на полските легиони в служба на Наполеон и е посветен на Ян Хенрик Домбровски, организатор на легионите. Скоро след създаването й, песента достига Полша и се възприема като национален химн.
1936 г. по нареждане на Хитлер в Германия започва производството на леките коли „Фолксваген”. Буквално преведена думата „volkswagen” означава „кола на народа” или „народна кола”, а в Германия идеята за „народна кола” не била нова.
Компанията „Фолксваген” била основана едва през 1937 г. във Волфсбург. Същата година започнало и масовото производство на новите коли. През 1938 г. бил положен основният камък за построяването на завод във Волфсбург - най-големият автомобилостроителен завод в Германия.
Преди 1930 г. били правени много опити да бъде произведена такава кола, но никой не успял. Всички автомобили практически стрували повече от заплатата за една година на обикновен работник в страната. През 1933 г. по време на Берлинското автоизложение, Хитлер за първи път оповестил идеята си за нов семеен автомобил с цена почти равна на мотоциклет, който да бъде наистина достъпен за всеки дом.
Като начало Хитлер организирал среща с Фердинанд Порше, който по това време също работи по евтин автомобил. Изискванията, които Хитлер поставя, са автомобилът да бъде в състояние да превозва трима възрастни и две деца и да има максимална скорост от 100 км/ч.по думите му колата трябва да изглежда като бръмбар (калинка). Любопитен факт е, че Хитлер дава и готова скица на дизайна, която прави в един ресторант в Мюнхен през 1932 г.
Порше обещава на Фюрера и работата започва като първият прототип трябва да бъде построен от „Даймлер-Бенц”. Цената на колата е била 990 марки. Държавата инвестира в строителството му 50 милиона марки, но основната част от стойността на проекта поемат на гърба си немските работници. Национал-социалистите прилагат хитра система за гарантирана бъдеща покупка на автомобил.
Всеки работник желаещ да закупи колата е бил длъжен авансово да привежда по специална сметка между 5 и 15 марки на седмица. В замяна на това му давали сертификат, който позволявал да получи бъдещата кола когато сумата натрупана в сметката достигне 750 марки, а останалата част до 990 изплащал вече след като е станал собственик на автомобила. По тази схема германските работници налели в създаването на завода над 100 млн. марки.
Но само година след построяването на завода във Волфсбург, Германия влиза във война. „Фолксваген” започва да работи за армията и проектът за „народна кола” е замразен. Германските работници платили за хартиени сертификати с обещание за нова кола, но никога не видели нито колата, нито получили парите си обратно.
През 1945 г. една рядка и любопитна на вид кола с името „Beatle” (бел.ред. от англ. ез. бръмбар) е докарана от полуразрушената след бомбардировки фабрика на „Фолксваген” от Германия в Англия. Тук комисия от водещи британски специалисти в бранша се събира да разучи малкия аеродинамичен модел и се обединява около мнението, че „тази кола ще бъде крайно неатрактивна за средностатистическия потребител, тъй като е грозна и шумна”.
Времето обаче показва, че тази първоначална преценка е погрешна. Моделът, първоначално стилизиран от австрийския дизайнер Ъруин Коменда и с иновативната инженерна намеса на Фердинанд Порше, претърпява доста модификации през годините, но разликите между първия и последния Beatle всъщност са съвсем малки.
Интересни при този автомобил са не само феноменалният му успех и високият брой продажби, но и ироничният факт, че идея на Адолф Хитлер се превръща в любим продукт на сърфистите в Калифорния, на колежаните и на свободолюбивите хипита.
На американския пазар „Фолксваген Beatle” е представен през 1959 г. с рекламното послание „Мисли в малки размери” (Think Small) и бързо се превръща в пазарен хит. Успехът му се дължи в голяма степен високото му качество, съчетано с лесната поддръжка, надеждност и икономичност, както и нестандартен външен вид и стил.
1966 г. САЩ изстрелват първия си космически кораб от серията „Аполо” без екипаж. „Аполо” е третата американска програма за пилотирани космически полети и първата в света програма за изпращане на хора на Луната и връщането им обратно.
Обхващаща периода от 1961 до 1972 г., програмата е кръстена на древногръцкия бог на светлината, музиката и танците Аполон. Името е предложено в началото на 1960 г. от Ейбръхам Силвърстейн - мениджър на НАСА. Според него то е подходящо за такава мащабна програма. Програмата „Аполо”е замислена в края на 50-те и началото на 60-те години на 20 в. по време на администрацията на президента Дуайт Айзенхауер, като последващо действие във връзка с развитието на първата американска космическа програма „Мъркюри”.
Докато капсулата „Мъркюри” може да поддържа само един астронавт на ниска околоземна орбита, космическият кораб „Аполо” трябва да изведе трима астронавти на окололунна орбита и да осъществи кацане на Луната. НАСА напредва с планирането на програмата, въпреки че финансирането и е твърде скромно, поради инертното отношение на Айзенхауер към пилотираните космически полети.
През ноември 1960 г. Джон Ф. Кенеди е избран за 35-ти Президент на САЩ след кампания, която обещава американско превъзходство над СССР в областта на космическите изследвания и противоракетната отбрана. Използвайки космическите изследвания като символ на национален престиж, той предупреждава за съществуването на „ракетна пропаст” между двете страни и обещава да направи САЩ „първата сила” в това отношение. След встъпването си в длъжност, Кенеди назначава за Директор на НАСА Джеймс Е. Уеб и подкрепя поисканото от него 30% увеличаване на бюджета на агенцията.
Въпреки това, решението на по-широк кръг от въпроси относно практическото изпълнение на лунната програма е отложено, тъй като Президента на САЩ се опасява от твърде високата цена на начинанието. На 12 април 1961 г. съветският космонавт Юрий Гагарин става първият човек, който лети в Космоса. Този исторически полет засилва страха на САЩ от технологично изоставане в сравнение със Съветския съюз. Ден след полета на Гагарин, на среща на американския комитет на науката и астронавтика, много конгресмени обещават своята подкрепа за лунната програма.
На 20 април Кенеди изпраща паметна бележка на вицепрезидента Линдън Джонсън, в която настоява последния да разгледа състоянието на космическата програма на САЩ, както и на бъдещи програми, които ще предложат възможност на НАСА да навакса изоставането от руснаците. Джонсън отговаря седмица по-късно. Той стига до заключението, че „евентуално пилотирано кацане на Луната е достатъчно далеч в бъдещето и е много вероятно САЩ да го постигнат преди СССР”.
На 25 май 1961 г., двадесет дни след първият американски суборбитален космически полет, президента Кенеди предлага програмата „Аполо” в специално обръщение към Конгреса на САЩ на съвместно заседание. След като получава подкрепата на Конгреса и одобрението на Министерството на финансите, първата космическа програма за изпращане на човек на Луната става факт.
По време на речта на Президента на САЩ Джон Ф. Кенеди, само един американец е летял в Космоса, а САЩ все още не са изпратили астронавт в орбита около Земята. Много от висшите служители на НАСА се съмняват, дали амбициозната цел на Кенеди може да бъде изпълнена. Самият президент също има известни съмнения и опитва да постигне съгласие за съвместна луната мисия на САЩ и СССР, за да се избегне дублирането на усилия. От идеята за съвместен полет до Луната не излиза нищо, поради отказа на съветския лидер Никита Хрушчов, който се опасява, че такъв проект ще доведе до разсекретяването на ракетните тайни на СССР.
В програмата „Аполо” са заети 400 000 души и повече от 20 000 промишлени предприятия и университета. След утвърждаването на мисията и поставянето на нейната основна цел - кацане на човек на Луната преди космонавтите на СССР, НАСА предприема разглеждането и разработката на няколко варианта за постигането и. Обсъдени са четири възможности: директен полет (Планът предвижда изстрелването на космически кораб, който директно достига, каца на Луната и се завръща на Земята.
Проектът изисква ракета-носител с много голяма мощност и огромен запас от гориво.), среща на околоземна орбита (Планът предвижда изстрелването на две ракети носители „Сатурн 5”, първата с космическия кораб, а другата с горивото, необходимо за полета. На околоземна орбита космическият кораб се скачва и напълва резервоарите си с гориво от втората ракета носител, след което отново цял, както в първият проект, достига до Луната, каца на нейната повърхност и се завръща на Земята.
По това време на инженерите става ясно, че най-сериозния проблем, с който ще се сблъскат е обратния старт от повърхността на Луната), среща на лунната повърхност (Планът предвижда изстрелването на два космически кораба, които достигат до лунната повърхност. Единият без екипаж на борда, на автоматичен режим, първи каца на Луната, а другият - с екипаж каца на Луната, зарежда с гориво от резервоарите на първия кораб и се завръща на Земята. Този проект е преценен като реално изпълним, но твърде скъп, тъй като за всяка мисия ще са нужни два ракетно-космически комплекса), среща на окололунна орбита (Планът предвижда използването на модулен космически кораб. Според този план, не целия кораб, а част от него достига лунната повърхност.
Проектът е най-икономичен откъм изразходване на гориво и масата на десантния модул. Стойността му също е по-ниска в сравнение с другите варианти. Основен недостатък е този, че на орбита (околоземна и окололунна) ще трябва да бъдат извършени много маневри и то от екипажа на кораба, тъй като по това време бордовата електроника и автоматика са много несъвършени и далеч от съвременните стандарти).
Дизайнът на програмата е оформен според предложението на Джон Хуболт - пенсиониран космически инженер, който създава концепцията Среща на окололунна орбита и доказва, че тя е най-икономичният вариант за достигане на Луната. Според тази концепция, ракетно-космическия комплекс е съставен от ракета-носител „Сатурн 5”, космически кораб „Аполо” и Лунен модул. Изборът на концепцията е окончателно одобрен на 7 ноември 1962 г. През юли 1963 г. 11 американски аерокосмически компании са поканени за изграждане на лунния модул на базата на изработените спецификации.
Проектът „Аполо” е предизвикателство, безпрецедентно по отношение на технологията и организацията. Пикът е достигнат през 1966 г., когато НАСА получава финансова инжекция в размер на 5,5% от федералния бюджет. Изпълнението на програмата става възможно с мобилизиране на всички заинтересовани лица на всички нива и разработване на принципно нови организационни методи, които по-късно стават основни в света на бизнеса.
„Аполо 1” е първият кораб от програмата „Аполо” на НАСА, предвиден за извеждане на ниска околоземна орбита на три членен екипаж. Астронавтите загиват от пожар възникнал на борда на Командния модул при тренировка на стартовият комплекс 34 в Космически център Джон Ф. Кенеди на 27 януари 1967 г.
Екипажът заема своите места в кабината на кораба в 13.00 ч. Проведени са всички планирани операции, като на няколко пъти те са спирани заради възникнали многобройни технически проблеми. В 13.20 ч., 10 минути преди симулационния старт, предстартовото броене е спряно от появил се проблем в комуникационната система. Десет минути по-късно, секунди преди повторното включване на часовниците, Роджър Чафи докладва за пожар на борда.
Часът е 13.31 ч. и техниците, обслужващи кораба, започват да се борят с огъня за спасяването на екипажа. 40 секунди по-късно избухва взрив и връзката с екипажа е преустановена.
Четирима техници с пожарогасители се опитват да отворят евакуационния люк, но дефектните газови маски и сложният механизъм за отваряне възпрепятстват техните усилия. Със сетни усилия люкът е отворен, но астронавтите вече са мъртви.
След направената аутопсия, лекарите установили, че астронавтите са загинали след натравяне с въглероден оксид и изгаряния. Почти цяла година след инцидента нямаше изстрелвания на ракетата „Сатурн IB”.Първото изстрелване на „Сатурн IB” след трагедията е през януари 1968 г.
Първото изстрелване на „Сатурн IB” е на 26 февруари 1966 г. (полет AS-201). Вторият полет е AS-203 - на 5 юли 1966 г. На 25 август 1966 г. започва и полет AS-202. Всички тези полети са непилотирани. След края на програмата „Аполо” „Сатурн IB” се използва за проекта „Аполо-Союз” и полетите до „Скайлаб”. Единствената пилотирана мисия със ракета „Сатурн IB” е „Аполо 7” - на 11 октомври 1968 г. Това е и първата мисия на НАСА, при която на борда на кораба има трима астронавти.
Общият брой на полетите по програмата „Аполо” от 1961 г. е 33. Проведени са много ракетни изпитания, тестове на системата за аварийно спасяване, автоматични полети с макети и безпилотни полети. От 1968 до 1972 г. са изстреляни 11 космически кораба от серията „Аполо” с екипаж на борда. От тях девет достигат до Луната.
Успешно се прилуняват шест. На лунната повърхност стъпват 12 астронавти. След приключване на лунната програма, на околоземна орбита са изведени още 4 пилотирани кораба „Аполо” - три по програмата „Скайлаб” и един по съвместната програма „Аполо-Союз”.
1991 г. американецът Тим Бърнърс-Ли представя първият уеб браузър. World Wide Web (буквално „Паяжината”), наричана също световна мрежа, мрежата или само уеб, е система от взаимно свързани хипертекстови документи, достъпни през компютърната мрежа Интернет.
Първите хипертекстови системи се появяват още през 60-те години, но Бърнърс-Лий пръв прави тази технология достъпна чрез Интернет, където тя разкрива пълните си възможности. През 1989 г. той прави предложение за създаване на хипертекстова система и през следващата година, заедно с белгиеца Робер Кайо, започва активна работа по нея. Към края на 1990 г. са разработени основните компоненти на World Wide Web - мрежовият протокол HTTP, маркиращият език HTML, първият уеб браузър WorldWideWeb, първият уеб сървър CERN httpd и първите уеб страници, които описват самия проект.
Това програмно обезпечаване е предназначено за работната станция NeXTcube и малко по-късно се налага създаването на прост текстов браузър, който да бъде лесно преносим към различни компютърни системи - Line Mode Browser.
На 6 август с.г. Бърнърс-Лий публикува съобщение в Usenet групата alt.hypertext, с което на практика прави World Wide Web публична услуга, достъпна в Интернет. Месец по-късно в Станфордския линейноускорителен център започва да функционира първият уеб сървър, разположен извън Европа.
През следващите месеци системата постепенно се разпространява в научни центрове в различни части на света. През 1992 г. се появяват първите графични браузъри след оригиналния WorldWideWeb, които вече са предназначени за по-широко разпространената операционна система UNIX. Година по-късно се появява браузърът Mosaic, който играе важна роля в популяризирането на World Wide Web. Също през 1993 г. CERN обявява, че системата ще може да бъде използвана свободно и безплатно от всички.
Любопитен факт е, че термините Интернет и WorldWideWeb често се употребяват без да се прави разлика между тях, а те значат различни неща. Интернет е глобална система от взаимно свързани компютърни мрежи, докато уеб е услуга, която върви по Интернет. Web представлява голям брой документи, текстови, мултимедийни и други, които са свързани посредством хиперлинкове и URL-и, намиращи се на уеб-сървъри, които биват достъпвани от уеб-браузъри.
1993 г. е извършен атентат срещу Световния търговски център в Ню Йорк. При атаката загиват шестима души, а 1042 са ранени.
Атентатът е извършен с кола-бомба, която е взривена под Северната кула на Световния търговски център. Мощното взривно устройство е трябвало да събори Северната кула (Кула Едно) към Южната кула (Кула Две) и така да паднат двете кули.
Атаката е планирана от група заговорници от Близкия Изток, които са финансирани от Халед Шейх Мохамед. През март 1994 г. четирима от атентаторите са обвинени в провеждане на заговор, разрушаване на имущество чрез експлозия и международно пренасяне на експлозиви. През ноември 1997 г. още двама са обвинени.
2015 г. Международен екип от учени съобщават, че са открили в края на видимата Вселена най-яркия квазар, който се захранва от най-старата и масивна черна дупка. Откриването на този обект, известен като SDSS J0100 + 2802, маркира важна стъпка в разбирането на това как се формират квазарите, най-мощните и най-ярки обекти във Вселената.
Квазарите са открити за първи път през 1963 г. и са най-ярките обекти извън нашата галактика Млечен път. Те излъчват огромни количества енергия в космоса, докато свръхмасивна черна дупка в центъра им засмуква вещество от тяхното обкръжение.
Благодарение на новото поколение дигитални инструменти астрономите са успели да открият повече от 200 000 квазари, чиято възраст започва от 0,70 милиарда година след Големия взрив.
Известно е, че те са възникнали в най-ранната епоха, само след 875 милиона години след Големия взрив, който се е случил преди 13,7 милиарда години.
Квазарът SDSS J0100 + 2802 с централна черна дупка с маса 12 милиарда слънца и светимост, колкото 420 милиарда слънца се намира на около 12,8 милиарда светлинни години от Земята. Новият квазар е 7 пъти по-ярък от най-отдалечения досега известен квазар, който се намира на разстояние 13 милиарда светлинни години.
За сравнение, нашият Млечен път има в центъра си черна дупка с маса само 4 милиона слънчеви маси, а черната дупка на този квазар е 3000 пъти по-масивна.
Откриването на SDSS J0100 + 2802 поставя някои въпроси пред астрофизиката за растежа на черните дупки, звезди и галактики в ранната Вселена. За възрастта си, тази черна дупка е невероятно огромна, защото, за да се постигне такъв размер, би трябвало да поеме големи количества от веществото на междузвездната среда и да се обедини с други големи черни дупки. А такова изобилие на вещество в ранната Вселена не е имало.
Изследователите предполагат, че образуването на квазара трябва да се отнесе скоро след края на епохата на рейонизация. която настъпва няколко стотин милиона години след Големия взрив. Рекомбинацията (рейонизацията) е процес, при който йоните се превръщат в неутрални атоми или молекули. През тази епоха изгряват първите звезди, Вселената става прозрачна за фотоните и започва да изглежда на това, което виждаме и днес.
Учените са открили квазара през 2013 г. с 2,4-метровия телескоп в Лицзян, разположен в китайската провинция Юннан. Китайските астрономи са успели да измерят температурата, йонизацията, както и съдържанието на метал в междугалактическата среда в ерата на рейонизацията, благодарение на ултраяркия квазар.
След първоначалното откритие, към яркия обект са насочили вниманието си още два телескопа в южната част на Аризона: 8,4-метровият Голям бинокулярен телескоп в обсерваторията Маунт-Греъм и 6,5-метровият Многоогледален телескоп на планината Хопкинс.
Те са помогнали на учените да измерят разстоянието и масата на черната дупка. Тогава 6,5-метровият Магеланов телескоп в чилийската обсерватория Лас-Кампанас и 8,2-метровият телескоп Джемини север в Мауна-Кеа на Хаваите потвърдили резултатите.
