1826 г. Николай Лобачевски поставя началото на неевклидовата геометрия. През 1802 г. Николай Лобачевски започва да учи във финансираната от държавата Казанска гимназия, а пет години по-късно постъпва в новооткрития Казански университет. Създаден е през 1804 г. с указ на император Александър Първи. Професорите са предимно немски учени. В университета цари оживление, студентите учат денонощно.
През 1811 г. Лобачевски завършва успешно университета с магистърска степен по физика и математика. Три години по-късно е назначен за преподавател в университета. Между 1823 и 1825 г. е декан на факултета по физика и математика, а през 1827 г. е назначен за ректор. На този пост той работи в продължение на 19 години.
В първите години от професурата си Николай Лобачевски се занимава усилено с евклидова геометрия, правейки опити да докаже Петия постулат на Евклид. През 1823 г. представя ръкопис на учебника си по геометрия, в който обаче изложението чувствително се различава от традиционното. Говорейки за Петия постулат, Лобачевски изтъква, че той няма нужда от строго доказателство; нещо повече, приема, че постулатът не е верен и на тази основа изгражда нова аксиоматика на геометрията. Съдбата на ръкописа е печална - даден за анонимна рецензия на Николай Иванович Фус, той бива остро разкритикуван.
Лобачевски прави втори опит през 1836 г. На 23 февруари излага идеите от книгата си „Съкратено изложение на началата на геометрията” пред факултетното събрание. Днес тази дата се приема за рождена за неевклидовата геометрия, която самият Лобачевски нарича „хиперболична”. Но и този му ръкопис не е публикуван веднага - едва през 1829 - 1830 г. първата част от него излиза в „Казански вестник”.
През 1835 г. излиза „Въображаема геометрия”, а през 1835-1838 - и „Нови начала на геометрията с пълна теория на успоредните линии”. В края на живота си Лобачевски губи зрението си и затова се налага да диктува последния си труд „Пангеометрия” в който излага своите идеи за връзките между анализа, алгебрата, геометрията и физиката.
1886 г. Чарлс Мартин Хол произвежда първите образци алуминий. След откриването на по-евтин метод за получаването на алуминий, това става първият метал с най-широка обществена употреба.
Хол произвежда първите образци на метали след няколко години интензивна работа. По-голямата му сестра му помага при тези изследвания. Основното изобретение включва преминаване на електричен ток през вана от двуалуминиев триоксид, разтворен в криолит, което води до пудлинговане на алуминий.
Любопитен факт е, че този процес е открит и от френския учен Пол Хероулд, затова е наречен на двамата учени - Хал-Хероулдов процес. На 9 юли 1886 г. Хол подава своя първи патент.
Част от своето голямо откритие Хал дължи най-вече на сестра си. Тя също учи химия в Оберлинския колеж, като неин учител е проф. Франк Джевит. Джулия е прекрасен асистент на Чарлс - най-вече при експериментите и при финансовите съвети.
След като не получава финансова подкрепа от семейството си, Хол заминава за Питсбърг, където се запознава с известния металург Алфред Хънт. Двамата създават компания за производство на алуминий в Питсбърг, превърнала се впоследствие в най-голямата компания за производство на алуминий в САЩ, от което Хал става богат.
1893 г. Рудолф Дизел получава германски патент за създадения от него двигател. Идеята за построяване на такъв двигател Дизел развил с теорията си за „рационален термичен двигател” през 1890 г., който да работи вследствие на силното компресиране на въздух и внасяне в цилиндъра на „идеалното гориво” - въглищен прах.
На 27 февруари 1892 г. Дизел подава заявка за получаване на патент на „нов рационален топлинен двигател” и го получава в имперското патентно бюро в Берлин година по-късно под името „Метод и апарат за преобразуване на висока температура в работа”.
Първоначалната идея на Дизел двигателят да работи с въглищен прах се оказала неудачна, поради високата абразивност на горивото, трудното му внасяне в горивната камера на цилиндъра и бавното му изгаряне. Макар да са съществували идеи за построяването на подобен двигател и от други автори, само Дизел е успял да прозре високата ефективност на топлинния процес при самозапалване при висока компресия на въздуха в цилиндъра. След неуспеха с въглищния прах, през 1897 г., след дълги опити и многобройни неудачи, Дизел създава един експериментален масивен двигател работещ с течни горива.
През 20-те години на 20 в. немският инженер Роберт Бош усъвършенства и вгражда горивна помпа за високо налягане при впръскване на горивото, която се използва и до днес. Това нововъведение променя първоначалната концепция за отделен въздушен компресор, както и позволява да се повишат значително работните обороти на двигателя, а с това да се разшири приложението му.
На 1 януари 1898 г. е основан завод за производство на дизелови двигатели. За тези цели през есента на 1900 г. в Лондон е регистрирана компания. Първият кораб с дизелов двигател е построен през 1903 г. През 1908 г. е направен първият двигател с малки размери за локомотиви и камиони. През 1936 г. първия серийно произвеждан лек автомобил с дизелов двигател е „Мерцедес Бенц 260D”.
Изправени срещу дизеловия двигател, въглищните тръстове нямат друг изход и обявяват война на петрола. Най-напред хвърлят значителни средства за изследвания и опити. Така е създадена парната турбина, целяща да върне загубените позиции на „Цар Въглен”.
Войната между петрола и въглищата води до това, че гневът на въглищните магнати се стоварва и върху Рудолф Дизел. Всички предприятия, в които той е вложил средствата си, рухват. Все пак му остава собственото техническо бюро, което е добре известно и носи немалък доход. Но кампанията срещу изобретателя не спира. Подкупени професори и вестникари изливат порои от кални обвинения в плагиатство. В отговор, Дизел пише отлично документирана книга, където подробно описва осъществяването на своята идея и защитава дейността си, подчертавайки, че: “Никога и никъде идеята, сама по себе си, не се смята за изобретение. Навсякъде важи като изобретение само реализираната идея”.
Въглищните магнати обаче не се примиряват с поражението. С участието на германския кайзер, който показва голямо „благоразположение” към изобретателя, Дизел е привлечен като съветник в работата на професор Френкел. Последният конструира ново оръжие: германската огнехвъргачка, използвана по-късно в Първата световна война. Скоро обаче, добре инструктираният Френкел създава атмосфера на нетърпимост. Това принуждава Дизел да се оттегли, още повече, че разработката е чужда на неговия морал и мироглед. Но това сътрудничество не се забравя от тайните служби.
Не след дълго, Конгресът на британските корабостроители кани Рудолф Дизел да изнесе доклад. Изобретателят приема поканата и вечерта на 29 септември 1913 г. потегля от белгийското пристанище Анверс с немския параход „Дрезден”. Няколко дни преди това, кайзерът изказва с шеговит тон пред началника на германското разузнаване опасението, че „милият господин Дизел” може да продаде на англичаните сведенията, които има за огнехвъргачката, изобретена от Френкел. Намекът е разбран.
В тъмната нощ над Ламанша, след богатата вечеря в корабния ресторант, Рудолф Дизел се разделя със своите спътници и в най-добро разположение на духа се оттегля в каютата си. На сутринта (30 септември 1913 г.) откриват, че е изчезнал. Няма никакви следи от насилие - леглото в каютата му е недокоснато, от пътния багаж не липсва нищо, а големият златен джобен часовник на инженера стои върху нощната масичка и продължава акуратно да отмерва времето…
1905 г. в Чикаго адвокатът Пол Харис и трима други бизнесмени създадат първия „Ротари” клуб. С днешна дата могъщата организация има претенцията да събира на едно място лидери, които доброволно отдават времето и уменията си, за да служат на своите общности и света.
Във вечерта на 23 февруари 1905 г. никой от участниците в първата ротари сбирка не е толкова смел в мечтите си. Пресилена е дори думата „сбирка” за неформалната среща на четирима приятели в офиса на един от тях. Домакин е минният инженер Густавус Лоер. Карето се събира по идея на адвоката Пол Пърси Харис. Останалите участници в срещата са търговецът на въглища Силвестър Шийл и Хирам Шори - предприемач от шивашкия бизнес. Идеята е сбирките им да стават всяка седмица, а членовете да се редуват като домакини. Мотор на движението е Пол Харис.
В началото на 90-те години на 19 в. Харис завършва право, но вместо да се озове в адвокатска кантора, той тръгва на пътешествия. През следващите пет „скитнически” години подхваща какво ли не - репортер в „Сан Франциско Кроникъл”, актьор, играч на борсата, каубой, берач на грозде, пътуващ търговец на мрамор и гранит, нощна смяна в хотел. През 1896 г. Пол Харис вече е в Чикаго и подхваща адвокатска практика. Чувства се самотен, защото няма познати извън работата си.
Един ден негов клиент го кани на вечеря. След хапването двамата тръгват на разходка и домакинът запознава Пол с всички търговци в квартала. В този момент на Харис му хрумва идеята за създаване на общност от бизнесмени, основана на приятелството и помощта. Години по-късно клубовете са факт.
През 1910 г. Ротари свиква първия си конгрес в Чикаго и 16-те съществуващи тогава клуба се обединяват като Национална асоциация на Ротари клубовете. Първият клуб извън границите на САЩ е основан в Канада през 1911 г. С това Ротари става международен. По-късно същата година е създаден клуб и в Лондон.
Веднъж преминало Атлантика, движението бързо се разраства, в резултат на което на конгреса в Минесота, през 1912 г. организацията вече се нарича Международна асоциация на клубовете Ротари и по-късно през 1922 г. името й е съкратено на Ротари интернешънъл.
Първият Ротари клуб в страна, в която не се говори английски, е сформиран през 1916 г. в Хавана, Куба. Ротари става наистина световна организация след 1920 г., когато движението достига до Южна и Централна Америка, Африка, Австралия и Азия.
Първата емблема на Ротари е обикновено колело на каруца в момент на движение като символ на „цивилизация и движение”. През 1923 г. колелото с 24 зъбци и шест спици се възприема за символ, като се добавя и ключ на оста, за да покаже, че колелото е работещо, а не в застой. На конгреса в Далас, Тексас, през 1929 г. е представено официалното описание на емблемата. Кралското синьо и златно са избрани за официални цветове на Ротари, а флагът на Ротари е бял с колелото, изобразено в средата.
1918 г. немският електроинженер д-р Артур Шербиус получава първи патент за шифровата машина „Енигма”. „Енигма” е тип преносима шифровъчна машина, използвана за шифриране и дешифриране на секретни съобщения.
На пръв поглед наподобява пишеща машина. Както и другите роторни машини, „Енигма” се състои от комбинация от механически и електрически системи. Механичната част включва клавиатура, набор от въртящи се три диска (ротори), които са разположени около вала и степенчат механизъм, задвижващ един или повече ротора при всяко натискане на клавиш.
За производството на машината на 9 юли 1923 г. в Берлин се създава Акционерно дружество „Шифрови машини”. Първоначално „Енигма” е замислена като гражданска криптографска система, която да се продава свободно. Така например през 1923 г. е свободно предлагана за продажба на Международния пощенски конгрес в Берн. В края на 20-те години на 20 в. обаче военните институции проявяват засилен интерес към изобретението, така че машината скоро изчезва от цивилния пазар. Точно в началото на възхода на едва кретащото дотогава предприятие на Шербиус обаче, собственикът загива при нещастен случай.
Фирмата на Шербиус е наследена през 1934 г. от Рудолф Хаймсьот и Елзбет Ринке. Двамата преустройват старата фирма на Шербиус и започват производството на „Енигма” в предприятието с ново име „Heimsoeth & Rinke” в Берлин. Точно по това време в Германия изгрява националсоциализмът. На нарастващата военна мощ на Райха била необходима сериозна криптографска система, така че нищо вече не стои на пътя на възхода на „Енигма”.
Тази машина се ползва с лоша слава, тъй като криптоаналитиците от Антихитлеристката коалиция успяват да разшифроват много съобщения, шифрирани на нея. Заслуга за това имат полските криптографи Мариан Рейевски, Йежи Рожицки и Хенрик Зигалски от полското Шифрово бюро, които разбиват кода на машината през 1932 г.
През 1939 г. реконструкцията на машината и дешифровъчните методи се предават от Полша на Великобритания и Франция. Информацията, добита от военното разузнаване на базата на дешифрирани от „Енигма” данни, ставало чрез дубликат на „Енигма” разработен от англичаните и наричан УЛТРА (ULTRA). Тя била използвана за декодиране на съобщения кодирани с по-късната версия на „Енигма”, на базата на кодове спасени от потопена немска подводница. Към края на Втората световна война в отговор на подобренията, правени от немска страна върху „Енигма”, била разработена и първата електронна дешифрираща машина КОЛОС.
Въпреки че шифърът на Енигма е слаб от криптографска гледна точка, на практика само съчетаването на фактори като операторски грешки, процедурни недостатъци, пленени машини и шифровъчни книги е позволило разчитането на шифрограмите.
1934 г. се състои премиерата на американския филм „Болеро”. В черно-бялата лента участват Джордж Рафт и Карол Ломбард.
Това е един от малкото филми, в които Рафт не изпълнява характерната за него роля на гангстер, а е в ролята на танцьор. Самият Рафт има професионален опит като танцьор в нощните клубове на Ню Йорк, преди началото на актьорската му кариера.
Действието започва малко преди началото на Първата световна война. Раул (Джордж Рафт) е амбициозен танцьор от Ню Йорк. Той се опитва да привлече Анет (популярната изпълнителка на екзотични танци Сали Ранд) за своя партньорка в танците, но тя отказва. Раул взема за партньорка Хелън Хатауей (Карол Ломбард) и двамата създават впечатляващ сложен танц, акомпаниран от „Болеро” на Равел.
Раул се влюбва в Хелън, но тя не отвръща на чувствата му и се омъжва за Лорд Робърт Грей (Рей Миланд). Раул служи в американската войска по време на Първата световна война и след края ѝ има здравословни проблеми със сърцето.
Въпреки това, той решава да продължи кариерата си на танцьор. Отваря малък нощен клуб в Париж и взема за партньорка Анет, която отчаяно се нуждае от работа в момента. В нощта на откриването, малко преди започването на програмата, Раул намира Анет пияна и не в състояние да танцува. За щастие, Хелън е сред публиката и се съгласява да участва. Раул се надява, че тя отново ще се върне при него. В стремежа си да впечатли публиката, той се натоварва твърде много по време на танца, колабира и умира.
Филмът „Болеро” е толкова успешен, че през следващата година Рафт и Ломбард правят друг филм с подобен сюжет - „Румба”. Той, обаче, не постига същия успех.
1947 г. е основана Международната организация по стандартизация ISO. Това е най-големият международен орган за разработване и публикуване на стандарти, съставен от представители на над 145 национални стандартизационни организации.
Основана е в Лондон от делегати на 26 страни. Днес Централният секретариат на организацията се намира в Женева, Швейцария, а публикуваните от организацията индустриални и търговски стандарти се ползват от всички страни по света.
Организацията обикновено се споменава просто като ISO. Думата не е акроним, а произлиза от гръцката дума ίσος (исос) и означава еднакъв. На английски името е International Organization for Standardization (IOS), докато на френски е Organisation internationale de normalisation (OIN); трудно е било да се състави някакъв общ акроним, затова основателите са избрали ISO като универсално съкратено име на организацията.
Макар че ISO се самоопределя като неправителствена организация, нейната способност да създава стандарти, които често добиват правна сила посредством международни споразумения или национални закони, я правят много по-влиятелна и действена от повечето други световни неправителствени организации. На практика тя действа като един консорциум, силно свързан с много правителства и с най-големите корпорации.
Създаването на стандартите става от специалисти на страните членки, организирани в почти 200 на брой технически комитети, сформирани в различни области на индустрията и услугите.
България става пълноправен член на Международната организация по стандартизация на 1 януари 1955 г. На 1 май 1958 г. страната ни се включва и в Международната електротехническа комисия (IEC) също като пълноправен член.
1963 г. създадена е Македонската академия на науките и изкуствата с първи председател Блаже Конески. От създаването си досега МАНИ има 154 членове, от които към настоящия момент 41 са със статут на редовни членове (академици), а 33 са дописни членове (член-кореспондети). Академията има и трима почетни членове - Коле Чашуле, Йосип Броз Тито и Едвард Кардел.
Блаже Конески e основоположник и един от кодификаторите на книжовната норма в Република Македония. Той е книжовник, културен деец и общественик - поет, писател, есеист, филолог, преводач и професор във Философския факултет на Държавен университет „Св. Кирил и Методий”, Скопие, идеолог на македонизма.
През 1941 г. след разгрома на Югославия в Ауфмарш 25 се записва в Юридическия факултет на Софийския университет под името Благой Йорданов Конев.
След 1944 г. активно се включва в стандартизирането на новата езикова норма, наричана и македонски книжовен език. Един от съставителите на правописа, а освен това е и редактор на „Речник на македонския език”.
1987 г. е наблюдавана свръхновата SN 1987A. Свръхновата избухва в покрайнините на мъглявината Тарантула в Големия Магеланов облак, близка галактика-дждже. Избухването е станало на около 51,4 килопарсека (около 168 000 светлинни години) от Земята, достатъчно близо, за да бъде видимо с невъоръжено око в южното полукълбо.
Любопитен факт е, че в това е най-близката наблюдавана свръхнова след SN 1604, която се появява в самия Млечен път.
Светлината от свръхновата достига Земята на 23 февруари. Тъй като е първата свръхнова, открита през 1987 г., тя е означена „1987A”. Това е първата възможност за съвременните астрономи да наблюдават свръхнова отблизо.
2000 г. немският футболист Лотар Матеус изиграва 144-я си мач за националния отбор, което е абсолютен световен рекорд. Така Лотар задмина шведския вратар Томас Равели, който вече е с една среща по-малко.
През 1980 г. един 19-годишен тийнейджър изненадващо е повикан в националния отбор за европейското първенство в Италия. В първия си мач Германия води 3:0 точно срещу Холандия. 17 минути преди края на терена се появява Матеус, който има нещастието да направи една дузпа в полза на „лалетата”, но мачът свършва в полза на бундестима - 3:2.
На световното първенство в Италия той поведе Германия към титлата и стана първият лауреат на наградата „Най-добър футболист на годината в света”, давана от ФИФА. След провала на бундестима през 1994 г. и загубата от България в САЩ се стигна до скандал със селекционера Берти Фогтс. Това бе единствената причина Лотар да не носи националната фланелка в периода 1995-1998 г. и да не е част от последния голям триумф на Германия - европейската титла от Евро’96.
Връщането му в бундестима през 1998 г. е заради контузията на титулярния либеро Матиас Замер. Мондиал’98 е ново разочарование за Германия, но с участието си Лотар Матеус стана единственият полеви футболист, играл на пет световни първенства в историята.
На 23 февруари 200 г. над 60 000 души на „Амстердам Арина” станаха на крака и аплодираха навършващия на 21 март 39 години ариец. В този миг дори холандците забравиха за огромната си омраза към иначе върлия враг Лотар. Те го приеха и изпратиха като попзвезда. На терена капитанът на „лалетата” Едгар Давидс връчи огромен букет цветя на Матеус. И макар че Германия загуби 1:2, всички ще запомнят този контролен мач като големия триумф на Лотар.
Любопитен факт е, че в периода 21 септември 2010 г. до 19 септември 2011 г. Матеус е старши треньор на Националния отбор по футбол на България.
2001 г. е пусната на вода утрадълбоководната нефтена платформа „Дийпуотър Хърайзън”. Платформата е построена в Южна Корея и е собственост на компанията „Трансоушън”, като е отдадена с договор на „Бритиш Петролиъм” до септември 2013 г. Регистрирана е в Маджуро, Маршалови острови.
Любопитен факт е, че през септември 2009 г. платформата е добивала нефт от най-дълбокия нефтен кладенец в историята, дълбок 10 680 м.
На 20 април 2010 г. експлозия на борда на платформата уби 11 работници. Започналият след нея пожар потопи съоръжението на 22 април, след което от кладенеца започна да изтича суров петрол. Инцидентът доведе до най-големия нефтен разлив в историята на САЩ.
