Имаше едно време една велика сила, която се тревожеше от усилията на отдавнашния си съперник да разклати основите й. Нейните ръководители си мислеха, че мощта на съперника е по-голяма и той се опитва да наложи влиянието си навсякъде по света. И наистина този отдавнашен съперник сега се намесваше на места, които въпросната държава години наред бе смятала за свой заден двор. За да защити тази традиционна сфера на влияние, разтревожената велика сила поддържаше през продължителен период от време едностранчиви отношения със своите съседи, повечето от които бяха управлявани от корумпирани и жестоки олигарси, които оставаха на власт, защото лакейски изпълняваха капризите на могъщия си съсед.
Но внезапно народно въстание свали корумпирания лидер на една от тези клиентелистки държави и той набързо избяга от страната. Водачите на въстанието явно много искаха да се съюзят с далечния съперник на великата сила - отчасти защото се възхищаваха на идеологията на съперника и искаха да се отдалечат от съседа си, който отдавна доминираше в тяхната много по-слаба държава. В отговор твърдолинейният консервативен лидер на тази вече много обезпокоена велика сила заповяда на правителството си да въоръжи бунтовнически групи в бившата клиентелистка държава, за да попречи на новото правителство да се преориентира и някой ден да го свали от власт.
Звучи ли ви познато? Разбира се. Но великата сила в тази история не е Русия, твърдолинейният лидер не е Путин, а изпадналият в затруднение слаб съсед не е Украйна. Великата сила в тази история са Съединените щати, лидерът е Роналд Рейгън, а злощастният съсед е Никарагуа.
В началото на 80-те години мнозина американци смятаха, че съветската мощ се увеличава и апетитите на Москва се засилват. Тези страхове помогнаха на Рейгън да влезе в Овалния кабинет и убедиха страната да започне скъпо превъоръжаване.
В честност Рейгън беше твърдо решил да спре съветските попълзновения в западното полукълба. В Никарагуа сандинисткото движение току-що бе свалило проамериканския диктатор Анастасио Сомоса Дебайле и бе започнало да установява тесни връзки с Куба. В отговор администрацията на Рейгън организира, въоръжи и подкрепи антисандинистките контри.
Резултатът? Гражданска война, която в крайна сметка отне живота на около 35 хиляди никарагуанци. Броят на убитите съставляваше около 2 процента от населението на Никарагуа; съответен процент за САЩ би означавал над 6 милиона убити американци.
Рейгън и САЩ постъпиха неправилно тогава и Путин и Русия постъпват неправилно днес. Но паралелите между двата казуса ни показва нещо, което често се забравя, когато високонравствени морализатори започват да се жалват от "чуждестранна агресия". Колкото тя и да не ни харесва, великите сили винаги са чувствителни към политическите условия по границите се и обикновено са склонни да играят твърдо, за да защитят жизнените си интереси. Колективното неразбиране на Запад на този фундаментален житейски факт е главната причина за избухването на украинската криза и обяснява защо е толкова трудно тя да бъде решена.
Не ме разбирайте погрешно. Онова, което става в Украйна, е трагично и онова, което правят Путин и Русия, е осъдително. Но според мен е проява на върховна глупост от страна на лидери в САЩ и Европа да не предвидят, че Русия ще действа по този начин. Все пак всички те трябваше просто да си спомнят за политиката на САЩ в по-голямата част на западното полукълбо.
Впрочем днес има повече основания за безпокойство, отколкото САЩ имаха през 80-те години. Никарагуа е мъничка страна с население по-малко от това на град Ню Йорк. Тя нямаше почти никакъв военен потенциал, а евентуалната й стойност като възможна съветска база беше минимална. Обаче ръководителите на САЩ видяха в тази малка, бедна и слаба страна сериозна стратегическа заплаха, а Рейгън предупреди, че ако сандинистите не бъдат свалени, това ще позволи на терористи и саботьори да бъдат на "два дни" път с кола от Харлингън, Тексас.
Днес американски официални лица и твърдолинейни специалисти настояват, че разширяването на НАТО не е било и не е враждебен акт и че подкрепата за Киев не представлява абсолютно никаква заплаха за Русия. Погледнато така, Путин или се заблуждава, или лицемерничи, говорейки за чуждестранни заплахи. Или наистина го плаши възможността Украйна да стане благоденстваща и затова неговото управление в Москва ще изглежда зле.
Но дори да приемем, че този възглед е обективно правилен, той е встрани от проблема. Няма значение дали нашите намерения са благородни и това, че разширяването на НАТО и ЕС не представляват заплаха; от значение е дали руските лидери мислят, че това е заплаха, или се опасяват, че може да стане заплаха. Ако Путин и компания наистина виждат нещата по този начин - а няма основание да вярваме в противното, те са готови да платят висока цена, за да държат заплахата далеч.
Ако все още сте скептични, помислете отново за Роналд Рейгън. Щом президентът на могъщите Съединени щати - които имат най-голямата икономика в света и могъщи въоръжени сили, базирани навсякъде по света - е бил достатъчно уплашен от шайката сандинисти, че да реши да организира и подкрепи незаконна гражданска война срещу тях, нима можем да допуснем, че Путин и Медведев и много други руснаци няма да изпитат поне малко опасение от това, че една държава с около 46 милиона население до самата им граница може би се готви да се преориентира и да докара най-мощния военен съюз на прага им?
Чакайте, може да отговорите: ние сме добрите и в двете тези истории. Сандинистите бяха комунисти, по дяволите, и бяха в комбина с Фидел Кастро и с останалите от "империята на злото" на Москва. Докато Порошенко, Яценюк и реформаторите в Киев са свободолюбиви, пазарноориентирани демократи, жадуващи да изкоренят корупцията, която спъва Украйна от обявяването на нейната независимост. Това, което направихме в Никарагуа, бе благородно и необходимо и следователно оправдано. Такава е и нашата политика към Украйна, докато това, което прави Путин, е просто нечовешки бандитизъм. Нещо повече - неговите действия заплашват цялата идея, че границите в Европа вече не бива да се променят със сила.
Аз разбирам изкушението този спор да бъде разглеждан като чисто морален - Западът е добър, Русия е лоша, но проблемът е в това, че нравственото възмущение и твърдата увереност, че ти си прав, не са политика. Като оставим настрана това дали САЩ имат правото да налагат високи морални критерии след Ирак, Абу Гариб, Либия и т.н., посегателствата върху морала не променят основните стратегически реалности. Предвид географията, регионалният военен баланс, вътрешните разногласия в Украйна и интересите на Русия привържениците на твърдия подход ще трябва тепърва да изработват политически отговор, който да не влоши повече нещата, вместо да ги подобри. Добре е такъв виден и разумен коментатор като Тимъти Гартън Аш да осъжда случващото се и да настоява, че Путин "трябва да изтегли своите войски и Украйна да има пълен контрол върху източната си граница". Проблемът е, че той няма никаква представа как да стане това. И работата не е, че Западът няма воля или решимост; факт е, че ескалацията на войната в Украйна едва ли ще даде резултат.
Нека повторим: политиката на Русия е осъдителна и Владимир Путин не е недоразбран политик, който заслужава нашите симпатии. Но неговото поведение не се различава кой знае колко от действията на почитани лидери като Роналд Рейгън, когато усетят, че жизнено важни интереси са поставени на карта. Измислянето на трайно решение за украинската каша изисква по-малко морализаторстване и повече стратегическо мислене. Стартовата точка е да се разбере кое определя поведението на Москва. Нямам симпатии към Путин, неговата политика или неговия режим, но ако осъзнаем факта, че неговите действия не са чак толкова необичайни, това няма никак да навреди на усилията ни.
Източник: БТА
