19 февруари: Открит стадионът „Олд Трафорд”

1199 г. с була на папа Инокентий III е признат новият духовно-рицарски орден - Тевтонския орден. Това е третият голям рицарски орден, основан по времето на кръстоносните походи в Палестина след ордена на йоанитите (Малтийския орден) и ордена на тамплиерите.

По време на Третия кръстоносен поход през 1190 г. немски благородници и търговци основават братство към една полева болница, което да има грижата за ранените и болните по време на едногодишната обсада на крепостта Сен Жан д’Акр в Галилея. Арабите завоюват града три години по-рано, но преди това още от 1104 г. той е в ръцете на кръстоносците и е главно седалище на хоспиталиерите-йоанити. Понеже Йерусалим и Яфа са загубени, кръстоносците под предводителството на Ричард Лъвското сърце се борят ожесточено.

На следващата 1191 г. крепостта пада и Сен Жан д’Акр става столица и главно пристанище на кръстоносците в Палестина за почти век. Тук Братството построява болница и църквата „Св. Мария”. По-късно (21 декември 1196 г.) папа Целестин III дава на Братството привилегии като на другите ордени.

На голямо събрание, през пролетта на 1198 г., немските рицари решават да превърнат братството в Рицарски орден, приемайки правилата на йоанитите и темплиерите. Папа Инокентий III признава новия духовно-рицарски орден с була и определя задачите му: защита на немските рицари и поклонници, лекуване на болни, борба с враговете на католическата църква. Рицарите и свещениците получават правото да носят бяла мантия с черен кръст.

Папа Хонорий III освобождава тевтонските рицари от съдебната власт на местните епископи на 1 октомври 1218 г., с което орденът получава почти неограничени права. На 9 януари 1221 г. той приравнява напълно ордена с другите два действащи рицарски ордени - на йоанитите и темплиерите.

1861 г. император Александър ІІ отменя крепостничеството и е наречен „Освободител”. Той издава Манифест „За всемилостиво даряване на крепостните с правото да бъдат свободни селски жители...”.

Този държавнически акт е обусловен от множество политически, икономически, социални и нравствени предпоставки.Отмяната на крепостничеството, което от десетилетия спира икономическото развитие на страната, е сърцевината на реформите на император Александър ІІ, целящи либерализация на стопанския и обществен живот.

Крепостното право е висша форма на непълна собственост на феодала върху селянина, основана на закрепостяването му към земята на феодала (болярина, помешчика, манастира и др.) или на феодалната държава в случаите, когато липсва частен собственик на земята или селските общини имат задължения към държавата.

Руските историци не са в състояние да определят кога и как се заражда крепостничеството в Русия. Повечето от тях подкрепят мнението, че крепостното право се е формирало в резултат на последователното издаване на серия от укази, които ограничават, а след това на практика отменят правото на свободно преминаване от един феодал към друг.

Известно е, че през 1497 г. Съдебникът на княз Иван III въвежда във Великото московско княжество есенния Юриев ден - 26 ноември, като време за преминаване на селяните от един феодал към друг. При това се заплаща данък „пожилое” за престоя в земите на феодала.

В края на 16 в. правителството приема редица постановления, които на практика водят до по-здраво закрепостяването на селяните. Съдебникът от 1550 г. на първия руски цар Иван Грозни потвърждава правото на преминаване на селяните само на Юриев ден и увеличава размера на „пожилое”, което затруднява още повече преминаването. Но през 1581 г. Иван Грозни за първи път се забранява преминаването на селяните дори на Юриев ден.

Мнозина историци считат, че крепостничеството се установява в края на 16 в. и окончателно е въведено с царски указ на Фьодор І през 1592 или 1593 г. Текстът на указа обаче не е намерен, налице са само косвени доказателства за неговото съществуване.

През 1597 г. е приет указ за издирване на избягалите селяни. Държавата трябва да осигури издирването и връщането на избягалите селяни на техните собственици.
Крепостното право като държавна система в Русия окончателно е оформено юридически със „Съборното уложение” от 1649 г.

Въвеждането на държавна система на крепостното право води до рязко изостряне на социалните противоречия в страната и създава предпоставки за масови народни размирици. Обстановката в Русия се усложнява. Това е една от причините за настъпването на така нареченото „смутно време”.

Близо две столетия след Френската буржоазна революция, с която се поставят установяват на демократичните отношения в Европа, през 1861 г. крепостничеството в Русия е премахнато. Тя последна от европейските държави осъзнава, че то е пречка за политическото и икономическото развитие, че вече се е превърнало в анахронизъм.

Помешчическото стопанство, основано на труда на крепостните селяни, все повече запада. Това предизвиква безпокойството на правителството, което е принудено да харчи огромни средства за поддръжка на помешчиците.

Обективно крепостното право е и пречка за индустриалната революция, тъй като затруднява създаването на пазар на свободна работна сила, а оттам и за натрупването на капитали, които да бъдат вложени в производството, повишаването на покупателната способност на населението и развитието на търговията.

Необходимостта от ликвидирането на крепостното право се обуславя и от факта, че селяните открито протестират срещу него. Като цяло антикрепостните прояви през първата половина на 19 в. са твърде слаби. В условията на полицейско-бюрократична система, създадена при Николай I, те вече не могат да прераснат в широките селски вълнения, разтърсили Русия през 17-18 в. В средата на 19 в. недоволството на селяните от положението им намира израз в различни други форми: отказ да отработват баршчина и да плащат оброк, масови бягства, палежи на именията на помешчиците и др.

Създадената след Кримската война (1853-1856) и подписания Парижки мирен договор нова външнополитическа ситуация свидетелства, че Русия губи международния си авторитет и влияние в Европа.

Практическите условия за освобождаването са определени със 17 акта - „Положения” за селяните, освободени от крепостната зависимост. Манифестът и положенията обхващат три основни въпроси: за личното освобождаване на селяните; предоставянето на земя (надели) и сделката при откупа.

Реформата от 1861 г. донася свободата на повече от 30 милиона крепостни селяни, разчиства пътя за развитието на буржоазните отношения, за икономическата модернизация на страната. Но тя не е решение на селския въпрос, тъй като личната свобода на селянина остава ограничена, той плаща поголовен данък, носи военна повинност и може да бъде подлаган на телесни наказания. Парцелите земя, които получават селяните, са твърде малки, като за тях селяните са длъжни да заплатят откупи в полза на дворянството, много по-високи от реалните им цени.

С отмяната на крепостното право селският въпрос в Русия не се решава, а напротив остава централен и се превръща в най-остър в края на 19 и началото на 20 в.

Откупните плащания на селяните са премахнати и се увеличава тяхната свобода на придвижване една след социалнополитическите сътресения в Русия през 1905-1907 г. Тогава започва аграрната реформа, която разрушава общините и засилва правото на собственост, което улеснява по-нататъшната капиталистическа еволюция на селското стопанство.

Болшевиките идват на власт през 1917 г. и се задържат, тъй като още първия ден те издават „Декрет за земята”, с който я изземват от едрите земевладелци, одържавяват я и я раздават на селяните. Само след 10 години обаче руските селяни отново загубват земята си след започналата колективизация и окончателното одържавяване на земята.

1878 г. американецът Томас Едисон патентова фонографа. Това е един от първите уреди, служещи за записване и прослушване на звук, предшественик на грамофона.

Всъщност според историческите справки Едисон демонстрира изобретението си още на 29 ноември 1877 г., но патентът действително получава едва през февруари.

При този апарат звукът се записва чрез резец, изменящ дълбочината на пътечка, разположена по винтова линия върху цилиндър (валяк). Прослушва се с помощта на игла. Цилиндърът се върти с постоянна скорост. По-нататъшното развитие на звукозаписните апарати става, като записването и прослушването на звука е върху и от диск (плоча). Тези апарати са наречени грамофони, а дисковете за записване и прослушване на звука - грамофонни плочи.

Смяната на фонографския валяк с грамофонна плоча става не поради по-доброто качество на звука върху грамофонната плоча, а поради по-лесния и по-евтин начин на производство на дискове вместо цилиндри.

1910 г. е открит стадионът „Олд Трафорд”. От тогава съоръжението е дом на отбора на „Манчестър Юнайтед”, а пълният му капацитет е 76 212 места. Днес „Oлд Трафорд” е вторият по големина английски стадион след реконструкцията на „Уембли”.

Любопитен факт е, че съоръжението е и единственото на острова оценено с пет звезди от УЕФА. Сър Боби Чарлтън нарича стадиона „Театърът на мечтите”, което пък остава като второ име на „Олд Трафорд” и до днес.

До 1902 г. отборът на „Манчестър Юнайтед” носи името „Нютън Хийт” и играе мачовете си в Клейтън. Но стадионът там е прекалено малък, затова с промяната на собствеността на клуба, едновременно спасила го от фалит и променила името му на „Манчестър Юнайтед”, се появяват планове за построяването на нов стадион.

През 1908 г. „Манчестър” печели шампионска титла През следващия сезон „червените дяволи” печелят и Купата на страната и така през 1909 г. новият собственик на тима решава, че досегашното игрище „Банк Стрийт” е недостойно за шампионите и финансира изграждането на нов голям стадион. Първоначалните планове са за съоръжение със 100 000 места, но бюджетът е недостатъчен и чертежите са свити до капацитет от 60 000 души, с абсолютен максимум от 80 000. Архитект е шотландецът Арчибал Лейх, а изпълнители на проекта са строителите Брамелд & Смит от Манчестър.

Първият мач на новопостроения терен е на 19 февруари 1910 г. между „Манчестър Юнайтед” и „Ливърпул”. Домакините губят срещата, но стадиона е централна тема в печата. Един от присъствалите журналисти пише за стадиона: „...най-красивата, най-просторната и най-забележителната арена, която съм виждал. Като футболен терен е без конкуренция в целия свят”.

През 1934 г. за пръв път е добавен покрив над една от трибуните на стадиона. През 1938 г. с покриви се сдобиват и южните ъгли на стадиона. Въпреки това, след нацистка бомбардировка на 11 март 1941 г. стадионът е почти напълно унищожен, като най-пострадала е главната трибуна.

След войната, на „Манчестър Юнайтед” са отпуснати средства за разчистване на останките и изграждането на съоръжението отново. През 1949 г. „Олд Трафорд” отново отваря врати за публика. След 10 години без мач на терена, на 24 август 1949 г. „Манчестър” разгромява „Болтън” с 3:0 пред 41 478 зрители. През 1954 г. покривът над главната трибуна е възстановен, а скоро след това са покрити и другите трибуни.

Кулминацията на тази реконструкция идва през 1959 г., когато покрив получава и западната трибуна, носеща името „Стретфърд Енд”. Клубът инвестира и в инсталирането на осветление. Въпреки че това позволява на феновете да видят любимите си играчи и през нощта, пред погледа на привържениците се изпречват подпорите на покрива.

С наближаващия Мондиал през 1966 г., този проблем кара ръководството на „Манчестър Юнайтед” да направи пълна реконструкция на северната и южната трибуна. Старите колони са заменени с модерни носещи греди на покрива на съоръжението, като вече всеки зрител има пълен поглед върху терена. Архитектите на новата трибуна - Атърдън Фулър, пренареждат организацията на трибуните като терасират предната част и добавят седящи места в задната. Техни са и първите частни ложи на английски стадион.

През 70-те се наблюдава забележителен ръст на хулиганските прояви по английските терени и след изпадането на Юнайтед във втора дивизия през 1974 г., отборът е първия на острова, който издига гранични огради, които да държат феновете настрана от самия терен.

През 1995 г. започва изграждането на чисто нова северна трибуна, която е готова точно навреме, за да посрещне пет мача от Евро’96, сред които четвъртфинал и полуфинал. Новата трибуна е на три етажа, покривът над главната трибуната е най-големият в Европа. През 2000 г. е добавен втори етаж на източната трибуна, следва надграждането и на западната трибуна. Последното разширение на „Олд Трафорд” през 2005-2006 г. се състои в добавяне на втори нива на северозападния и североизточния квадрант на игрището.

Над входа към Източната трибуна на стадиона е поставена статуя на легендарния мениджър на Юнайтед - Сър Мат Бъзби. Освен този мемориал, на южния край на източната трибуна е поставена гравирана плоча в памет на загиналите в Мюнхенския инцидент футболисти, а часовник с мюнхенско време е поставен на границата между Източната и Южната трибуна.

Любопитен факт е, че рекордът за най-много зрители на „Театърът на мечтите” не е на мач на „червените дяволи”, а на полуфинала за ФА Къп между „Уулвърхемтън Уондърърс” и „Гримбзби Таун”, игран на 25 март 1939 г. Тогава на стадиона има 76 962 привърженици - рекорд, който при настоящия капацитет от 76 212 човека не може да бъде подобрен.

1915 г. започва битката за Галиполи. Силите на Антантата се опитват да извършат десант на едноименния полуостров в днешна Турция, да прекъснат комуникациите между Централните сили и Османската империя, да завладеят Константинопол и да извадят империята от войната.

Операцията продължава близо година - до 9 януари 1916 г., и завършва с победа за турците. В десантния корпус участват войници от Франция и Великобритания и нейните доминиони и колонии Австралия, Нова Зеландия, Индия и Нюфаундленд.

Идеята за съюзническа атака в района на Дарданелите принадлежи на Уинстън Чърчил, който по това време е Първи лорд на адмиралтейството, а за турската победа основна роля играе бъдещият създател на турската република Мустафа Кемал.

Атаката започва с обстрел на турските позиции от британската флота и продължава през пролетта със сухопътен десант. Морското настъпление обаче е спряно от силно минираните проливи, а десантът е ограничен по крайбрежието и не успява да се разгърне във вътрешността, което обрича кампанията на неуспех.

Сраженията продължават с различна сила през цялата година и са изключително кървави. Жертвите сред войските на Антантата надхвърлят 150 000, а османските са около 250 000. В началото на януари 1916 г. съюзното командване признава поражението си и изтегля войниците си. Войната обаче е спечелена от Антантата, а Османската империя се разпада.

1943 г. в Тунис започва битката при прохода Касерин. Сражението е част от Туниската кампания. Това е първият значителен сблъсък между американските и германските сили през Втората световна война.

Неопитните американски войници, водени по неадекватен начин от своите командири претърпяват тежки загуби и са отблъснати на 80 км от техните първоначални позиции западно от прохода Фаид. Впоследствие американската армия въвежда бързи промени от организацията на ниво единици до замяна на комадващите офицери.

На 19 февруари фелдмаршал Ервин Ромел, командир на германско-италианската танкова армия, започва нападението. Следващият ден той лично води атаката с наскоро формираната 10-та танкова дивизия, отпусната му от 5-та танкова армия разположена на север, докато 21-ва танкова дивизия също част от 5-та танкова армия продължава да атакува на север през прохода Сбиба.

В рамките на няколко минути защитните линии на американците са пробити. Техните леки оръдия и танкове нямат никакъв шанс срещу по-тежката германска техника, а и имат малък или никакъв опит в боя с бронирана техника. Германските танкове Панцер IV и Тигър отблъскват всички атаки с лекота.

В същото време американските командири се свързват с техното командване за разрешение да организират контраатака или артилерийски бараж, и често получавайки разрешение след като тези линии са вече подминати от настъпващия противник. Още веднъж 1-а бронетанкова дивизия получава заповеди да заеме безполезни позиции, и до втория ден на офанзивата две от техните три бойни командни поста са прегазени, докато третия в повечето случаи не е на активна служба.

След като нахлуват в прохода германските сили се разделят на две групи, всяка напредваща по един от двата пътя, водещи на северозапад извън прохода. Ромел остава с основната група на 10-та танкова дивизия предвижваща се по северния от двата пътя водещи към Тала, докато смесена италианско-германска група поема по южния път по посока на Хаидра. Остатъците от бойно командване Б на 1-ва бронетанкова дивизия се предвижва 30 км, за да се изправи срещу южната група на 20 февруари, но не успяват да спрат настъплението и през следващия ден.

Моралът на американските части започва да пада и до вечерта много части отстъпват, изоставяйки екипировката си на бойното поле. Проходът е напълно отворен и е изглеждало, че времените складове за муници в Тебеса са били изключително близо. Все пак отчаяната съпротива на няколко изолирани групи останали в тила сериозно забавят настъплението на германците и на втория ден операциите по прочистване все още са продължавали докато бронетанковият авангард продължавал настъплението по пътищата.

До нощта на 21 февруари 10-та танкова дивизия е в близост до малкото градче Тала, разполагащо с два пътя към Тебеса. Ако градът паднел и германската дивизия решала да се предвижи по южният от двата пътя, американската 9-та пехотна дивизия разположена на север е щяла да бъде лишена от припаси, а команден център Б на 1-ва бронетанкова дивизия е щяла да бъде в капан между 10-та танкова дивизия и техните поддържащи части предвижващи се на север по втория път.

Същата нощ малки групи от британските, френските, и американските части освободени от защитната линия на север са изпратени постепенно на защитната линия при Тала. Цялата артилерия на американската 9-та пехотна дивизия, 48 оръдия, които са започнали да се предвижват на 17 февруари от техните позиции на запад, се разполагат през нощта. Когато битката започва отново на следващия ден, защитата е значително по-силна и фронтовата линия се държи основно от британска пехота с изключително силна поддръжка от американската артилерия.

Прекалено разтегнатите линии и недостатъчните продоволствия карат Ромел да прекрати офанзивата. Притеснявайки се, че приближаващата британска 8-а Армия може да пробие линията Марет ако не я подсили, той спира нападението и започва да отстъпва на изток. На 23 февруари американците провеждат масивно въздушно нападение срещу прохода, което ускорява германското отстъпление и до вечерта на 25 февруари проходът е превзет.

След битката и двете страни изучават резултатите. Като цяло Ромел гледа с презрение на американската техника и бойни умения и не ги смята за заплаха. Но все пак хвали няколко американски части като 2-ри батальон на 13-ти бронетанков полк от 1-ва бронетанкова дивизия с командир Орландо Уард. Той описва защитата на Сбеитла, проведена от тази бойна част, като „добре замислена и изпълнена”. Известно време след битката германските части използват голяма част от пленените американски превозни средства.

Съюзниците разглеждат сериозно резултатите от битката и незабавно генерал Дуайт Айзенхауер започва реструктуриране на съюзническото командване като създава ново главно командване 18-а армия под командването на генерал сър Харълд Александър. С това цели да затегне контрола над корпусите и армиите на трите съюзнически нации участващи в конфликта и да подобри тяхната координация (имало е значителни спънки по време на действията в предходните месеци).

Положени са усилия да се подобри концентрираната артилерийска и въздушна поддръжка извиквана по необходимост, която преди това е била трудна за координиране. Докато практиката на повикване за артилерийски обстрел срещу дадена позиция на американската артилерия довежда до голямо подобрение проблемите с координирането на въздушна поддръжка не са удволетворени задоволително до битката за Нормандия.

Вместо да се назначават различни задачи на елементите от всяка дивизия, както е правил Фредендал, единиците се придържат една към друга. 2-ри Корпус незабавно започва да използва дивизиите си като едно цяло, вместо да ги разпръсква на части със силно отделени мисии. До времето на пристигането си в Сицилия, техните сили значително нарастват.

1951 г. се състои премиерата на първия антифашистки филм „Тревога”. Режисьор на лентата е Захари Жендов, сценарист - Анжел Вагенщайн. Музиката във филма е композирана от Любомир Пипков.

Филмът е създаден по драмата „Тревога” на Орлин Василев.  В малката роля на немски офицер дебютира като студент Коста Цонев.

Действието във филма се развива в последните години на Втората световна война, непосредствено преди социалистическата революция в България. Лентата акцентира върху живота на семейство от средната класа, който е разкъсван от острите политически противоречия на фона на борбата срещу фашизма.

1963 г. СССР се съгласява да изтегли войските си от Куба. Още през 1959 г. радикални политически групировки, ръководени от Фидел Кастро, извършват революция в Куба срещу корумпираната олигархия на диктатора Фуанхенсио Батиста.

След така стеклите се събития Никита Хрушчов решава да се възползва от ситуацията и да привлече острова към Източния блок и Москва. През 1960 г. Хрушчов изпраща в Хавана специалния си пратеник Анастас Микоян, който да проучи какви хора са извършили Кубинската революция. Микоян харесва Кастро и му обещава кредит от 100 млн. долара и евтин съветски петрол срещу кубинска захар.

Скоро започва изпълнението на план „Анадир”, който има за цел да настани в Куба група съветски войски с преобладаващо участие на ракетни части. Дружбата укрепва, когато след разгрома на организираното от ЦРУ нахлуване в залива Кочинос Кастро обявява революцията в Куба за социалистическа. После обаче го вбесява договорката на Москва с Вашингтон, постигната през главата му при Карибската криза през 1962 г. Все пак през 1963 г. Кастро отива на посещение в СССР и силно е впечатлен от видяното. През 1974 г. съветският ръководител Леонид Брежнев връща визитата.

За кратък период от време подопечният остров на Фидел Кастро се сдобива с ракетна площадка и ракети с близък обсег на действие. Обстановката в Карибско море се изостря и на 24 октомври 1962 г. американския президент Джон Кенеди обявява морска блокада на острова.

Даден е ход на Карибската криза. Положението се усложнява в следствие на две събития, случили се по това време. Първото от тях е, че корабите пренасящи оръжие от СССР за Куба не спират своите рейсове. Второто е, че на 27 октомври над Острова на свободата е свален американски разузнавателен самолет Ю-2. За няколко дни светът е изправен пред възможността във всеки един момент да избухне Трета световна война.

Разразилата се криза на Карибите приключва по мирен начин в края на октомври 1962 г. И този път разума в Белия дом и Кремъл надделява, въпреки че и Кенеди и Хрушчов имат какво да си доказват един на друг. Битката за Куба безспорно е битка за чест и престиж за двете световни сили.

Между 1976 и 1980 г. СССР влага 1,7 млрд. долара в строителство и реконструкция на мощности за кубинската индустрия. Между 1981 и 1984 г. Куба получава средно по 750 млн. долара съветска военна помощ годишно. През 1985 г. обменът със СССР заема 70% от цялата кубинска търговия.

Нещата драматично се променят след перестройката. Михаил Горбачов също гостува в Куба - през 1989 г. Но ако дотогава СССР е плащал за кубинската захар 11 пъти над пазарната цена, вече плаща само три пъти повече. Ако през 1989 г. Куба е получавала по 13 млн. тона нефт годишно, през 1993 г. количеството вече е 3 млн. тона. След разпускането на СИВ през 1991 г. Куба на практика остава без никаква външна подкрепа.

1986 г. в околоземната орбита е изстреляна космическата станция „Мир” - първата изследователска станция за дълго обитаване. „Мир” е първата дълговременно обитаема станция и първата от „второто поколение космически станции”, реализирана чрез редица свързани помежду си модули.

През 1976 г. Конструкторско бюро „Енергия” прави предложение за създаване на усъвършенствани дълговременни орбитални станции. Предварителният проект започва през август 1978 г., а през февруари 1979 г. стартира и същинската работа по създаването на орбителна станция от ново поколение. В началото на 1984 г. ресурсите на проекта са пренасочени към програмата „Буран” и работата по „Мир” практически замира. Проектът е задвижен отново по заповед на Секретаря на ЦК на КПСС Г.В. Романов, който нарежда станцията да бъде завършена до 27-мия конгрес на КПСС.

Основният модул на „Мир” е изстрелян посредством ракета „Протон” на 19 февруари след като първия опит за изстрелване на 16 февруари се проваля поради телекомуникационни проблеми. В следващите години са добавени модулите „Квант 1” (31 март 1987 г.), „Квант 2” (26 ноември 1989 г.), „Кристалл” (31 май 1990 г.), „Спектр” (20 май 1995 г.) и „Природа” (23 април 1996 г.).

Първият пилотиран кораб към „Мир” („Союз Т-15”) е изстрелян на 13 март 1986 г. Скачването е осъществено успешно на 15 март. По време на престоя космонавтите включват основните системи на станцията и разтоварват два товарни кораба - „Прогрес 25” и „Прогрес 26”. На 5 май „Союз Т-15” се разкачва от станцията и по-късно се скачва със „Салют 7”, превръщайки се в първия космически кораб, осъществил трансфер между две орбитални станции

Между 1987 и 1989 г. на борда на „Мир” пристигат първите международни посетители - Мухаммед Фарис, Абдул Ахад Мохманд и Джейн Лоуп Хретиен. От 1995 г. станцията започват да посещават и международни екипажи. От общо 15-те последвали експедиции, 14 са с участие на космонавти от Сирия, България, Афганистан, Франция, Япония, Великобритания, Словакия, Австрия и Германия. Общо на станцията са работили 104 космонавти от 12 страни.

Към края на 90-те години обаче на станцията започват да възникват множество проблеми с различни прибори и системи. Правителството на Русия взима решение да изведе от орбита и приводни станцията, позовавайки се на високите разходи за поддръжка. На 23 март 2001 г., след като е надхвърлила трикратно проектния си живот, станцията „Мир” е приводнена в южната част на Тихия океан до островите Фиджи.

2002 г. космическият апарат на НАСА „Марс Одисий” започва мисията по картографиране на повърхността на Марс. Марс Одисий и в момента обикаля около планетата Марс. Основната цел на апарата е да използва спектрометър, за да открие доказателства, че на Марс е имало или още има вода и вулканична активност. Учените се надяват, че информацията, събрана от сондата, ще помогне за изясняване на догадките съществувал ли е живот на Марс.

Апаратът е изстрелян на 7 април 2001 г. с ракета-носител „Делта II” от космодрум Кейп Канаверал, Флорида и достига Марс на 24 октомври 2001 с.г. „Марс Одисий” има задача да поддържа комуникацията между Земята и марсоходите на „Спирит”, „Опъртюнити” и „Кюриосити”. „Марс Одисий” помага и на апарата „Марс Риконисънс Орбитър” да достигне червената планета през март 2006 г., като наблюдава атмосферните състояния докато новия орбитър намали скоростта си и влезе в желаната отбита около Марс.

На 31 юли 2008 г. НАСА обявява, че спускаемият апарат Финикс е открил следи от вода на Марс, както е предположено през 2002 г. по данни от „Марс Одисий”. Научният екип се опитва да определи дали водата под формата на лед някога се затопля достатъчно за да има предпоставки за микроскопичен живот на планетата и дали въглерод-съдържащи и други съставки за присъствие на живот са налични.

Първоначално апаратът е наречен „Марс Сървейър 2001 Орбитър” и се е планирало да има за придружаващ го апарат „Марс Сървейър 2001 Лендър”. Мисията на спусакемия апарат обаче е отменена през май 2000 г. заради провалите на „Марс клаймит орбитър” и „Марс полар лендър” в края на 1999 г. Впоследствие е избрано името „2001 Марс Одисий” като почит към вижданията за космическите изследвания в книгите на фантаста Артър Кларк и най-вече романът „2001: Космическа одисея”.

Любопитен факт е, че на 15 декември 2010 г. космическият апарат счупи рекорда за най-дълъг операционен живот на сонда до Марс със своите над 3300 дни.