1637 г. пазарът на лалетата в Холандия се срива - светът преживява първата истинска финансова криза. Холандците наричат тази афера още Лалеманията.
Възходът на лалето като стойност, с която може да се прави бизнес и като обект на инвестиции, започва в средата на 16 в., когато пратеникът на Виена в Константинопол Огира Гизелина де Бусбек се влюбва в многоцветните лехи с лалета на султана и изпраща няколко луковици в двора на австрийския император Фердинанд I.
За цветята започва да се грижи придворният цветар Шарл де л'Еклюз, който през 1593 г. пристига с таен товар луковици от лалета в град Лайден и година по-късно вече отглежда първия сорт от цветята. Той се занимава и с кръстоската на различни видове лалета, които да могат да издържат на по-суровия влажен климат в Холандия и да получи различни цветове на листата.
Повече от 20 години Шарл де л’Еклюз отглежда лалета в градската градина, докато един ден повечето от тях били откраднати. Малко след това цветята били нападнати от неизвестен вирус, вследствие на което лалетата приели по-различна форма и се появили нови цветове върху листата на чашката. Именно тази аномалия е послужила за началото на лалеманията в Холандия.
Много скоро лалето намира обожатели в цяла Европа. Така търсенето на това цвете постоянно се увеличава, а предлагането оставало все така малко. Много холандци се включили в бизнеса и в редица градове като Амстердам, Ротердам, Харлем и Лайден се появили специални борси за лалета. Там се търгували не само вече отгледани цветя от този сорт, но и такива, които предстояло да бъдат отгледани. Тези сделки били наричани „търговски вятър”.
Така на практика се разгоряла истинска борсова треска, в която не се спекулирало с акции, а с цветя. Много холандци продавали всичко, което притежавали, за да купят една луковица и по-късно да я продадат колкото се може по-скъпо. В страната възникнало богато търговско съсловие благодарение на търговията с Източна Индия. Търговците били жадни за обществено признание и се гордеели с притежанието на екзотични сортове лалета.
Засиленото търсене довело закономерно до покачване на цените. За някои специални сортове хората плащали астрономически суми. Надеждата, че цените постоянно ще растат, окриляла фантазията на търговците и предизвикала масова истерия, прочула се именно под името лалемания.
Всичко обаче приключва на 7 февруари 1637 г., когато пазарът на лалетата в Холандия се срива.
До срива всъщност се стига на 5 февруари, който първоначално е един успешен ден за продавачите на лалета в град Алкмаар. На един търг са продадени общо 99 луковици за феноменалната сума от 90 000 гулдена. Купувачите също са доволни и си правят сметката да препродадат луковиците на още по-висока цена. Де факто обаче на борсата в Алкмаар, както и в Амстердам, на търг са се предлагали не самите луковици, а облигации за луковици, които все още не са произведени.
Ето как едно растение се превръща в обект на спекулации. На борсите за лалета по онова време е имало спекуланти, които през живота си не са виждали и една луковица. Те продават и препродават „виртуални лалета”, а не действителна стока. Въпросната стока съществува само в обещанието да бъде доставена. А дотогава едно и също лале е препродадено толкова пъти, че в крайна сметка е все едно дали съществува реално или не.
Днес разстоянието между двата холандски града Алкмаар и Харлем се взема за половин час с кола. Тогава обаче ги дели огромно разстояние в онези драматични дни на февруари 1637 г. Докато в Алкмаар празнуват, Харлем вече се тресе. На борсата никой не дава и минималната цена за една луковица. Суматохата трае до 7 февруари, когато от паника е обхваната цялата страна.
Спекулативният балон се пука, цената на лалетата пада с 95% и съсипва всички, които не са успели да се отърват от тях навреме. На борсите в Амстердам, Ротердам, Лайден и Утрехт започва паника. За една нощ фалират десетки хиляди бизнесмени.
Разпадането на пазара на луковиците предизвиква обща криза в холандската икономика, като хората насочват гнева си срещу правителството. То реагира светкавично и приема редица закони, които ограничават сериозно борсовите спекулации. Независимо от кризата холандците продължават и до днес да отглеждат огромно количество лалета и страната е известна именно с това най-вече.
1850 г. в САЩ е патентована първата машина за смятане аритмометър. Всъщност още през Средновековието редица изобретатели обмисляли създаването на машина, способна да извършва аритметични действия по механичен път. В националната библиотека в Мадрид са намерени ръкописи на Леонардо да Винчи, сред които има и скица на сумиращо устройство. Възпроизведената по тези скици от фирмата IBM машина се оказала напълно работоспособна.
Всъщност за родоначалник на механичния етап на сметачната машина се приема френският математик Блез Паскал, който през 1641 г. конструирал първата механична сумираща машина. През 1673 г. Готфрид Вилхелм Лайбниц представил пред Парижката академия машина, която за първи път извършвала по механичен път четирите аритметични действия.
През 1818 г. французинът Карл Томас конструирал сметачна машина, която нарекъл аритмометър. Той организирал и фабрично й производство. През 1833 г. Чарлз Бабидж, преподавател по математика в Кембридж, измислил сметачна машина, способна да прави почти всичко сама. Неговата аналитична машина била истински компютър: трябвало да функционира с помощта на парен двигател и да има размерите на футболно игрище.
Аналитичната машина била замислена да изпълнява непрекъснати поредици от изчисления, както и да има едно вътрешно съхранение на числата. В действителност идеята на Бабидж била много близко до първия компютър, но за съжаление той не успял да реализира плановете си.
Любопитен факт е, че единствената дъщеря на английския поет лорд Байрон - Августа Ада графиня на Лъвлейс, разработила програми, които управлявали аналитичната машина на Бабидж при решаване на някои математически задачи. Така тя останала в историята като първия програмист.
През 1885 г., докато работи като банков чиновник в Ню Йорк, Уилям Бъроуз решава да изобрети машина, която да може автоматично да извършва досадните пресмятания в деловата работа. След като заради влошеното си здраве постъпва на работа в магазин в Сейнт Луис в щата Мисури, Бъроуз патентова първата сметачна машина и година по-късно организира Американската компания за аритмометри заедно с двама съдружници. През 1891 г. е изобретена усъвършенствана версия на машината, която започва да се продава в банките. До 1926 г. компанията „Бъроуз Корпорейшън” успява да продаде милион сметачни машини.
1885 г. белгийският крал Леополд II създава Свободна държава Конго като своя частна собственост в Африка. Леополд II поставя дипломатическите, военни и икономически основи на своя контрол в региона още през 1877 г. и управлява страната изцяло до анексирането й от Белгия през 1908 г.
По време на експедиция по река Конго, оглавявана от Хенри Мортън Станли, белгийският крал разбрал, че в проучваните земи има огромни залежи от диаманти, цинк и каучук. Леополд се амбицирал да присвои тези богатства и решил да финансира втора експедиция. „Възнамерявам да създам една нова държава, колкото е възможно по-голяма”, написал кралят на Станли. Така Конго било признато за частно владение на белгийския крал и Леополд започнал да управлява абсолютно безконтролно чрез назначени губернатори.
При управлението му местните племена били подложени на масови убийства и робски труд. Около 1900 г. обаче сведения за условията в Свободната държава Конго започнали да се появяват в европейската и американската преса. На 15 ноември 1908 г. общественият натиск и дипломатическите маневри довели до края на управлението на Леополд II. Свободната държава Конго била анексирана като колония на Белгия под името Белгийско Конго.
На 30 юни 1960 г. страната става независима, но това не донася спокойствие и по-добър живот на конгоанците. От тогава историята им е само граждански войни и корупция. През 1965 г. начело на страната застава Жозеф Дезире Мобуту. Рожденото му име е Мобуту Сесе Секо Нкуку Нгбенду ва За Банга, което означава Всемогъщият воин. Той прекръства Конго на Заир, а режимът му става пример за клептокрация, т.е. управление чрез безогледно крадене.
Мобуту е президент на Заир (по-късно Демократична република Конго) цели 32 години, като една от причините за това е, че узаконява шуробаджанащината. Той измисля т.нар. Закон за ндуците (ндук на местния език означава братовчед) и задължава всеки, който се издигне на някакъв пост, да се погрижи за роднините си. Според закона, щом някой стане министър, той трябва да назначи цялото си семейство.
1936 г. Чарли Чаплин реализира последния си ням филм. „Модерни времена” всъщност е първият открито политически ангажиран филм, а критиката му към индустриализираното общество била приета с противоречиви реакции след премиерата.
Чаплин е автор на сценария, композитор на музиката и изпълнител на главната роля. Филмът се появява девет години след първите озвучени филми през 1927 г. „Модерни времена” е определян като квазиням филм - макар че в него не присъства сихронизиран гласов диалог, има специални звукови ефекти и оригинална музика.
Действието във филма се развива през 30-те години на 20 в. по време на Голямата депресия. Основни теми са безработицата, бедността, гладът, борбата на пролетариата срещу индустриалната епоха и различни социални институции.
Историята в лентата проследява съдбата на работник на поточна линия. Тежката и монотонна работа става причина за нервен срив, който го изпраща в болница и го оставя без работа. След като попада случайно в редиците на протестиращи работници, е арестуван и попада в затвора, погрешно заподозрян като комунистически лидер. Впоследствие мъжът отново е на улицата, работи за кратко като нощен пазач, работник в корабостроителница, техник в завод, пеещ сервитьор, докато отново остава безработен. Запознава се с бездомно момиче, с което се опитва да създаде дом, но опитите му непрекъснато биват осуетявани от икономическата ситуация и властите.
Любопитен факт е, че в този филм се появява за последен път „Скитникът” - популярният малък човек с бомбе, мустаци, големи обувки, широки панталони, тясно сако и бастунче. В края на филма за пръв и последен път се чува и гласът на Скитника, докато той импровизира на фона на песента на Лео Данидерф „Je cherche après Titine”.
Друг любопитен факт е, че от основната мелодия към филма, която Чаплин написва с помощта на Алфред Нюман, се появява известната песен „Smile”. За пръв път тя е записана от Нат Кинг Коул, а до днес свои версии на мелодиията са записвали Джуди Гарланд, Даяна Рос, Майкъл Джаксън и други.
Първият говорещ филм на Чаплин е „Великият диктатор”, който е насочен срещу нацисткия режим на Адолф Хитлер. Още в началото на снимките, Чаплин получава заплашителни писма и телефонни обаждания да прекрати работата над филма. В лентата Чаплин играе две роли - скромен еврейски бръснар и фашистки диктатор Хинкел, в който явно е разпознат Хитлер. По време на снимките Чаплин изрича и прочутата фраза: „Диктаторите са смешни. Аз искам хората да им се смеят”. Исторически известен факт е, че самият Адолф Хитлер е гледал „Великият диктатор”.
1953 г. за пръв път е показан анимационният филм на Уолт Дисни „Питър Пан”. Питър е герой, създаден от шотландския писател и драматург Джеймс Матю Бари. Образът на момчето, което не иска никога да порасне, се появява за пръв път през 1902 г. в романа за възрастни „Бялата птичка”.
С най-известните си приключения дебютира през 1904 г. в театралната пиеса „Питър Пан или Момчето, което не иска да порасне”. След огромния й успех издателите на Бари отделят главите, посветени на Питър Пан от „Бялата птичка”, и ги преиздават през 1906 г. под заглавието „Питър Пан в Кенсингтън Гардънс”.
Самата пиеса също е адаптирана в роман - „Питър и Уенди”, издаден през 1911 г.
Любопитен факт е, че всъщност Бари никога не описва външния вид на Питър в детайли. Първоначално писателят измисля Питър, за да разказва истории на синовете на своя приятелка. Името му е съчетание от това на по-голямото момче и древногръцкия бог Пан. Счита се, че образът на момчето се базира на по-големия брат на Бари, който умира след инцидент при каране на кънки на лед само ден преди да навърши 14 години.
„Питър Пан” е 14-ият анимационен проект на „Дисни”. Голям фен на романите на Бари, Уолт Дисни преговаря за закупуването на филмовите права от писателя от 1935 до 1939 г. Работата по екранизацията започва в началото на 40-те, като намерението на Дисни е „Питър Пан” да излезе по кината веднага след „Бамби” (1942 г.), но Втората световна война осуетява плановете му. Така филмът се появява на голям екран едва през 1953 г.
Във филма на Дисни Питър говори с гласа на Боби Дрискол, а актрисата Катрин Бемонт дава гласа си на Уенди. Образът на капитан Хук в лентата пък се базира на актьора от немски произход Хенри Брандън, познат в киното предимно с роли на злодеи.
Когато излиза на екрана през 1953 г. „Питър Пан” се превръща в най-касовия филм за годината и влиза във финалната селекция на фестивала в Кан същата година.
1958 г. Гамал Абдел Насър е номиниран за първи президент на Обединената Арабска Република. Обединената арабска република съществува като съюз между републиките Египет и Сирия. Създадена е, тъй като група политически и военни дейци в Сирия се притеснили за опасността от завземането на властта от комунистите и поради това потърсили помощта на президента на Египет, Гамал Абдел Насър.
Преди това Насър е сред основателите на Движението на свободните офицери, чиято цел е свалянето на подкрепяния от британците крал Фарук I. На 23 юли 1952 г. именно това движение осъществява военен преврат и обявява ген. Мохамед Нагиб за президент. Реалната власт обаче е в ръцете на Насър, който става вътрешен министър.
През 1954 г. Нагиб е обвинен, че подкрепя организацията „Мюсюлманско братство” и е арестуван. Последвалата битка за властта е спечелена от Насър, който през 1956 г. е единствен кандидат за президент и печели формалните избори.
По време на 14-годишното си управление той централизира държавата, струпва много власт в ръцете на президента, национализира промишлеността, започва аграрна реформа и полага началото на мащабни проекти като язовира в Асуан.
Насър обаче бързо губи подкрепата на Запада и дори стига до открита конфронтация през лятото на 1956 г., когато национализира Суецкия канал и предизвиква суецката криза.
1971 г. „Аполо 14” каца на Луната. Това е осмата пилотирана мисия от програмата „Аполо” и третата мисия, кацнала Луната. Програмата на полета е изпълнена изцяло. В рамките на мисията са събрани близо 42 кг лунни скали. Проведени са и няколко полеви експерименти, включително сеизмични измервания.
Ракетата-носител с кораба е изведена на стартовата площадка на 9 ноември 1970 г. При старта на кораба в Центъра за управление на полетите сред почетните гости присъстват вицепрезидентът на САЩ Спиро Егню и няколко министри. На космодрума и в прилежащия район стартът е наблюдаван от около 500 000 души. Корабът стартира на 31 януари 1971 г. в 21.03 ч (по Гринуич) - с 40 минути закъснение от разчетеното време.
На третия час от полета двигателят на последната степен на ракетата-носител е включен и извежда кораба на траектория към Луната. В началото на четвъртия час от полета започват операциите по преподреждане на модулите. На третия ден от полета е извършена корекция на траекторията и планова проверка на бордовите системи на лунния модул. На четвъртия ден от полета телеметричната информация показала, че една от батериите на излетната степен на лунната кабина е с напрежение по-ниско от номиналното.
Астронавтите преминават в лунната кабина за проверка на батерията, но по-нататъшен спад в напрежението няма. Направено е заключението, че неизправен е само един елемент от батерията. Ръководителите на полета вземат решение да се извърши прилуняване, ако не възникнат нови проблеми с батерията.
На 83-ия час на полета корабът влиза в окололунна орбита, близка до планираната. В края на същия този час последната степен на ракетата-носител пада на Луната. Ударът е регистриран от сеизмографа, доставен от екипажа на кораба „Аполо-12”, По този начин е осъществено дълбочинно сондиране на Луната.
Шепард и Митчел преминават в лунната кабина около четири часа преди отделянето и от командния модул. Разстиковането става на 104-ия час от началото на полета. Двигателят на лунния модул е включен 108 часа 42 минути 29 секунди от началото на полетното време.
Кацането на Луната се извършва на 5 февруари 1971 г. в 9.18 ч. Бордното време на прилуняване е 108 часа 55 минути 13 секунди. След кацането астронавтите в течение на няколко минути се намират в готовност за авариен старт от Луната. Но обстановката е нормална, астронавтите получават разрешение от Центъра за управление, и започват подготовка за своето първо излизане на Луната.
Пръв на повърхността (по бордово време 114 часа 31 минути) слиза Шепард. След около десет минути Митчел събира първите образци грунт, а Шепард монтира телекамерата на статив на 15 м от лунния модул. Астронавтите разтоварват и монтират част от апаратурата, след това издигат американския флаг. Митчел взима в ръце камерата и показва окръжаващия ландшафт, съпровождайки това с коментари.
След 115 часа 49 минути от полетното време астронавтите са помолени да отидат до знамето след което им предават посланието на президента Ричард Никсън. След 116 часа 27 минути от полетното време, астронавтите, предварително натоварили част от оборудването на количка, се отправят към мястото за установка на научната апаратура. Шепард тегли количката с едната ръка, а с другата носи лазерния отражател. Митчел носи два комплекта научно оборудване.
Още в самото начало на пътя е принуден да спре за почивка, защото „това нещо се оказа по-тежко, отколкото съм си мислел”. На 118-ия час от експедицията приборите са монтирани на грунта. По обратния пъти към лунния модул, астронавтите събират допълнително лунни образци. Първото излизане на екипажа от лунния модул на лунната повърхност продължава 4 часа 45 минути.
След завръщането си в лунния модул астронавтите презареждат с вода и кислород автономните системи за жизнено безпечаване. След хранене, сън и закуска след това, астронавтите се подготвят за второ излизане на повърхността на Луната. При първата разходка в скафандъра на Митчел е открита малка утечка, затова на астронавтите е наредено да проверят този скафандър особено щателно.
Намиращата се на статива телевизионна камера е отново включена в 131-ия час от полетното време. След 5 минути на повърхността на Луната слиза Шепард, след още три минути и Митчел. Астронавтите натоварват необходимото оборудване в количката и се отправят към кратера Коун. При първото спиране взимат с ръчна сонда колонка грунт от дълбочина 45 см. Не успяват обаче да забият сондата на цялата дълбочина (110 см).
След още едно спиране по пътя, астронавтите достигат кратера Коун и започват да изкачват неговия склон. Между астронавтите възниква спор за ориентирите. След няколко спирания за отдих и ориентиране, те решили, че се приближават към края на кратера, но се оказва че това е само гребен след който изкачването продължава, а склонът ставал забележимо по-труден.
Астронавтите съобщили, че до края на прехода има не по-малко от 30 минути, при което е възможно те да грешат в определянето на своето местоположение. При разговорите се е чувало тежкото им дишане. Шепард изказал мнение, че трябва да се връщат, иначе няма да остане време за събиране на запланирания комплект образци. Учените на Земята се съгласят с тях и предлагат да вземат образци от мястото, където се намират астронавтите, доколкото тези образци едва ли се отличават съществено от намиращите се на ръба на кратера.
Междувременно в скафандъра на Шепард е регистрирана малка утечка на кислород. На астронавтите е наредено да вземат образци бели камъни и незабавно да се връщат в лунния модул по най-краткото трасе.
По пътя вземат още няколко проби от лунния грунт. След 135 часа полетно време астронавтите достигат лунния модул. Шепард се отправя към мястото, където по време на първото излизане са монтирани приборите, и проверява положението на антените на блока телеметрична апаратура, а Митчел отива до купчина камъни за събиране на образци.
Връщайки се до лунния модул, астронавтите натоварват контейнерите с образци. Пред входа на лунния модул Шепард изважда от джоба на скафандъра три топки за голф и като използва един от инструментите, прави три удара. Митчел мята като копие щанга, дълга половин метър. Топките за голф Шепард е взел със знанието на ръководителите на полета и те са стерилизирани. Митчел влиза в лунния модул в 136 часа от полетното време, Шепард - десет минути по-късно.
Разходката продължава 4 часа 29 минути. Астронавтите събират 23 кг образци. На прилуняващата степен на лунния модул е монтирана видеокамера, включаема по команда от Земята. С нейна помощ са заснети астронавтите, връщащи се от кратера Коун. Обаче забравят да извадят касетата с филма от тази камера, която остава на Луната. След края на второто си излизане, астронавтите отново разхерметизират кабината на лунния модул и отварят люка за изхвърляне на станалите ненужни предмети.
След още едно хранене и кратка почивка на астронавтите, на сто четиридесет и третия час от полета стартовата степен на лунния модул излита от Луната. Общата продължителност на престоя на лунния модул на повърхността на Луната е 33 часа 24 минути. Стиковката на излетната степен на лунния модул и на командния модул се осъществява с първия опит на 145-ия час от полета.
Сближаването, снимано от Стюарт Руса в командния модул,се предава по телевизията. Шепард и Митчел почистват скафандрите и предметите, преносими в отсека на екипажа с прахосмукачка, и преминават при него.
На 147-ия час от полета излетната степен на лунния модул е отделена от командния модул. След това е пуснат спирачният и двигател и тя, както е предвидено, пада на Луната. Падането става на 70 км от мястото за приземяване на кораба „Аполо 14” и на 115 км. от мястото на прилуняване на „Аполо 12”.
Сътресенията, предизвикани от падането, са регистрирани от сеизмографите, доставени от екипажите на тези кораби, в продължение на около половин час. Предполагат, че при падането на тази степен се е образувал кратер с дължина 20 м, ширина 2 м и дълбочина 1 м. На 150-ия час от полета, при 35-ата си обиколка около Луната, е включен основният двигател, който отправя кораба на траектория към Земята.
Отделянето на отсека за екипажа от служебния отсек на командния модул става на двеста шестнадесетия час от полета. Отсекът с екипажа се приводнява на 9 февруари в 21.05 ч. на 6,4 км от самолетоносача „Ню Орлеан”.
Полетът продължава 216 часа 42 минути. Във водата отсекът с екипажа отначало се установява в правилно положение (с дъното надолу). Но един от трите основни парашута не се отделя при приводняването и хвърлените от въртолет леководолази прерязват въжетата.
1973 г. в Торонто започва строежът на телевизионната кула Си Ен Тауър. До 2007 г. това е най-високата сграда в света. Сградата е с височина 553,33 м и е официално открита на 26 юни 1976 г., построена до първия в света изцяло покрит стадион Роджърс център. Американската асоциация на строителните инженери я определят като едно от седемте чудеса на съвременния свят.
Всъщност авторите на проекта не са имали за цел да поставят рекорди. Изграждането на такъв висок обект обаче се наложило заради наличието на много небостъргачи в града и необходимостта от подобряване на радио- и телевизионния сигнал за голяма територия, в условията на липса или недостатъчно популярни други излъчвания на сигнала - сателитни и кабелни оператори.
Си Ен Тауър е построена, за да изпълнява ролята на телевизионна кула, но разполага и с общодостъпни тераси за изглед, въртящ се ресторант и развлекателен комплекс.
Най-голямата атракция е качването в най-високо разположените помещения. Използват се шест високоскоростни асансьора, покрай които преминава и най-дългата стълба в света (2579 стъпала), която обаче не е достъпна за туристи. На 447 м е разположена залата за изгледи, от която при ясно време се вижда на далечина от 160 км. Любопитен факт е, че в слънчево време от сградата може да се наблюдава дори водопадът Ниагара, както и територии на САЩ зад езерото Онтарио.
Ресторантът се намира на височина 351 м и извършва един оборот (360°) за 72 минути. Под него, на 346 м височина, се намира кафене за 500 посетители, а под кафенето има зала със стъклен под.
Кулата е „стъпила” върху три бетонови „крака”, което е изисквало непрекъснато - 24-часово и целогодишно изливане на бетона. Използвани са общо 40 500 куб.м бетон, о теглото на целия обект се изчислява на 130 000 тона. 102-метровата мачта на върха е монтирана на части, като е използван хеликоптер „Сикорски Скайкрейн”.
