2 февруари: Кораб прибира корабокрушенеца Александър Селкирк след хиляди дни самота

962 г. Ото I е коронован в Рим като първия император на Свещената римска империя след почти 40 години. В Германия тази дата се приема за ден на основаването на нацията.

Свещената Римска империя е официалното название на средновековната германска държавност, съществувала до 6 август 1806 г. и обединяваща много територии в Европа. По времето на най-големия си разцвет, в империята влизат Германия, Северна и Централна Италия, Нидерландия, Чехия, както и някои райони на Франция. От 1134 г. формално се състои от три кралства - Германия, Италия и Бургундия. През 1135 г. в империята влиза кралство Чехия, чиито официален статут в рамките на империята е окончателно утвърден през 1212 г.

Империята е основана през 962 г. от източнофранкския крал Ото I Велики. Тя се разглежда като пряко продължение на античната Римска империя и Франкската империя на Карл Велики. Ото I Велики (или Отон Велики) бил херцог на Саксония, от 936 г. - крал на Източно-франкското кралство.

Ото I използва титлата „Император на римляни и франки” и дори успява да получи признанието й от страна на Византия, за което свидетелства бракът между сина му Ото II и византийската принцеса Теофано.

Свещената Римска империя просъществува до 1806 г. и е унищожена по време на Наполеоновите войни, когато е образуван Рейнския съюз, а последният император Франц II абдикира.

Любопитен факт е, че в продължение на цялото си 850-годишно съществуване, Свещената Римска империя си остава йерархично държавно образувание от феодален тип. Тя никога не успява да придобие характер на национална държава като Англия или Франция, и така и не достига до висока степен на централизация на властта. 

1536 г. испанският конкистадор Педро де Мендоса основава Буенос Айрес. Всъщност морякът Хуан Диас де Солис, пътувайки под испански флаг, е първият европеец, който достига Рио де ла Плата още през 1516 г. и обявява земите за испанско владение. Неговата експедиция приключва, когато той е убит по време на атака от страна на местното племе чаруа, което днес живее в Уругвай.

Впоследствие градът е основан в широкото устие на Рио де ла Плата и е наречен с името Нуестра Сеньора Санта Мария дел Буен Айре (Пресвета Дева Мария на попътния вятър). Продължаващите атаки от страна на местното население обаче принуждават заселниците да напуснат и през 1541 г. те изоставят града.

Второто, този път постоянно селище, е създадено през 1580 г. от Хуан де Гарай, който пристигна по вода по река Парана от Асунсион (днес столица на Парагвай). Селището е наречено Света Троица и пристанището се превръща в Пуерто де Санта Мария де лос Буенос Айрес. От момента на основаването си, както и след възстановяването си, градът влиза в състава на Вицекралство Перу, което е част от Испанската империя.

Поради липсата на естествено защитено пристанище и присъствието на враждебно индианско население обаче новото селище не се развива. През 1610 г. населението на града достига 500 души, много от тях се занимават с превоз на контрабанда от Бразилия.

През 1680 г., на левия бряг на залива Ла Плата португалците построяват крепостта Колония дел Сакраменто. През нея португалците нелегално извозват товари към Буенос Айрес. За защита от контрабандистите, испанците основават град Монтевидео. Към средата на 18 в., Буенос Айрес става център на кожарската промишленост.

През 1776 г. градът става столица на новосъздаденото вицекралство Рио де ла Плата. Основните причини за това решение са необходимостта да се определят границите на областта и желанието да се сложи край на контрабандата. През 1785 г. испанските власти разрешават на вицекралството да води самостоятелна търговия.

Истинският подем в историята на града започва през 80-те години на 19 в., когато е обявен за столица и благодарение на авангардно земеделие и овцевъдство, националната икономика дръпва сериозно напред. Буенос Айрес изведнъж процъфтява, привличайки имигранти не само от Испания, но също от Германия, Великобритания, Централна и Източна Европа, Близкия Изток и най-вече от Италия. През 1895 г. Буенос Айрес вече има 700 000 жители и е най-големият град в Южна Америка.

От основаването си до 1807 г., Буенос Айрес преживява няколко нашествия. През 1582 г. английски капери слизат на остров Мартин Гарсия, но са отблъснати. През 1587 г. англичанинът Томас Кавендиш се опитва да завладее града, но безуспешно. През 1658 г. французите, по заповед на краля на Франция Луи XIV, три пъти атакуват града, но дон Педро де Баигори Руис, който тогава е губернатор на Буенос Айрес, успешно защитава пристанището.

Четвърти опит е предприет от авантюристите на де Пинтис, който също претърпява поражение. През 1699 г. има следващо нашествие, когато е разгромена флотилия на датски пирати. В губернаторство Бруно Маурисио де Забала, французите начело с Етиен Моро слизат на източното крайбрежие на Рио де ла Плата, където са разбити от испанските войски.

Днес Буенос Айрес е преди всичко Град на тангото. То е навсякъде: танцови забави, наречени „милонги” се провеждат по всяко време на деня; има училища по танго, професионални програми, импровизирани изпълнения по улиците и площадите, оркестри го свирят в парковете. Възникнало в пристанищните бордеи, сливайки ритмите и мелодиите на испанската, африканската и гаучо музиката, то се превръща в международен хит покрай изпълненията на Карлос Гардел през 20-те години на миналия век и оттогава е неразделна част от облика на града.

Любопитен факт е, че пълното име на столицата на Аржентина на испански е Ciudad de la Santísima Trinidad y Puerto de Nuestra Señora de Santa María de los Buenos Aires (в буквален превод означава Град на Св. Троица и пристанище на Дева Мария на Санта Мария в Буенос Айрес).

1701 г. Петър I издава указ за основаване на Балтийския флот. Флотът получава бойното си кръщение в Северната война (1700-1721). През Втората световна война отбранява Моонзунските острови, Талин, и полуостров Ханко. Участва в отбраната на Ленинград (1941 - 1943) и поддържа настъплението на сухопътните войски в Прибалтика, Източна Прусия и Източна Померания през 1944-1945 г.

В периода 1701-1704 г. Петър I построил металургични заводи за производство на желязо, чугун, оръдия и гюлета. В Москва било създадено министерство, което организирало и контролирало работата в бранша. Това ускорило формирането на редовна армия на Русия с еднакво въоръжение, снаряжение, униформи, с единна система за попълване на личния състав, за обучение и за бойни действия.

На 16 май 1703 г., с началото на строежа на Петропавловската крепост, били положени основите на Санкт Петербург. Той бързо станал най-важното руско пристанище, прозорец за Европа и база на флота. През август 1703 г. на вода бил спуснат първия кораб на Балтийския флот „Штандарт”, а за защита на Санкт Петербург откъм морето била основана и крепостта „Кроншлот” („Кронщадт”).

Любопитен факт е, че през август 2008 г. Русия обяви, че обмисля да разположи ядрено оръжие на подводниците, бойните кораби и стратегическите бомбардировачи от Балтийския флот, базиран в Калининград.

1709 г. случайно минаващ кораб прибира от остров Мас-а-Тиера корабокрушенеца Александър Селкирк. Морякът е смятан за първообраз на героя на Даниел Дефо Робинзон Крузо.

Селкирк бил шотландски моряк и опитен щурман, което му помогнало да стане боцман на кораба „Сенк Порт”. По време на едно от плаванията си обаче, Селкирк заявил пред капитана на кораба, че е лудост да продължат пътуването. Историята не посочва какво се случва след този „бунт”, но вероятно Селкрик е бил принуден да напусне. Така през 1704 г. слиза на сушата на необитаемия остров Мас-а-Тиера (част от състава на островите Хуан Фернандес в Тихия океан, на 640 км от крайбрежието на Чили), а корабът отплава в далечината.

От кораба той слиза само с дрехи, пушка, инструменти, Библията и тютюн. Отначало Селкирк чете Библията, очаквайки спасение, но скоро му станало ясно, че помощ няма да дойде. Едва през 1709 г. - четири години и четири месеца след стъпването му на острова, корабът на капитан Уудс Роджърс, плаващ под английски флаг, хвърлил котва до брега на Мас-а-Тиера и спасил Селкирк от тропическия остров.

През 17 в. островът се е наричал Агуас Буенас. След това до 1966 г. носи името Мас-а-Тиера (Близо до земята), когато е преименуван на остров Робинзон Крузо по името на главния герой в романа на Дефо. Това е най-големият остров от архипелага Хуан Фернандес, който се състои от общо три острова - Робинзон Крузо (Мас-а-Терра), Алехандро Селкирк (Мас-а-Фуера) и Санта Клара.

Археолози от различни страни доказват лагеруването на Агуас Буенас на корабокрушенеца. Откритите дупки от колове в земята предполагат, че при пребиваването си на Агуас Буенас морякът е издигнал край сладководен поток малък бивак, който е бил негов дом.

От построените от него колиба, площадка, заслон и наблюдателен пункт е можел да вижда преминаващи край острова кораби. Зад залива, приютил идващия от морето моряк, сред хълмовете се вижда хребет, който е наречен „наблюдателен пункт на Селкирк”. Открити са два морски прибора, навигационен пергел и други инструменти, датиращи от началото на 18 в., за които се смята, че са били притежание на Селкирк.

През 1713 г. Александър Селкирк публикувал разказ за своите приключения. Впоследствие се оформило мнението, че английският писател Даниел Дефо се вдъхновил именно от този разказ, за да напише знаменития си роман „Робинзон Крузо”.

Въпреки че Дефо бил фабрикант, застраховател на кораби, политически представител и автор на статии, той става световно известен именно с романа си „Животът и чудните приключения на мореплавателя Робинзон Крузо”. В действителност Дефо прави много промени в приказката за Селкрик. Той се премества на остров на Карибите, населен с канибали. Докато Селкрик остава на острова само четири години, измисленият персонаж на Крузо прекарва 28 години, два месеца и 19 дни като корабокрушенец, които той педантично отбелязва в дневника си.

1848 г. подписан е договора Гвадалупа Идалго. С него се слага край на Мексиканско-американската война от 1846-1848 г. На практика това е второто най-голямо и значимо разширение на територията на САЩ след прословутата покупка на Луизиана.

Непосредствено след подписването на договора в САЩ се разпространява като масова психоза златна треска в Калифорния, която изключително спомага на страната в колонизирането на т.нар. Див Запад.

По силата на този договор, САЩ уголемяват територията си с 1,36 млн. кв.км, установявайки неоспорим контрол над днешните американски щати Тексас, а също така и над Калифорния, Невада, Юта и части от Колорадо, Аризона, Ню Мексико и Уайоминг. В замяна Мексико получава 18 250 000 долара.

Любопитен факт е, че точка 10 от договора била зачеркната, когато договорът бил ратифициран от Конгреса на САЩ. Тази точка гарантира, че САЩ ще признаят мексиканските и испански земевладелци и че мексиканците, живеещи на завзетите територии, ще получат равни права с американското население.

Американските претенции били още по-големи, след като някой демократи в конгреса на САЩ искали анексирането на цяло Мексико. По силата на това споразумение размерът на територията на Мексико е намален на половина, а този на САЩ се увеличава с една четвърт. Също така с договора се признава предходното анексиране на Тексас, а и американския контрол върху спорната територия между реките Нюкас и Рио Гранде. Мексико получава в замяна реално сумата от 15 млн. долара.

Договорът е предшестван от Орегонски договор от 1846 г. между Британия и САЩ, с който е урегулирана границата в Орегон по повод на т.нар. орегонски спор, и е последван от страна на САЩ спрямо Мексико от т.нар. покупка на Гадсден от 1853 г.

1863 г. американският писател Самюъл Лангхорн Клемънс започва да публикува с псевдонима си Марк Твен. Всъщност Исая Селърс е моряк, който пръв използва псевдонима Марк Твен. След смъртта му Самюъл Клемънс го взема, като в последствие сам признава, че псевдонимът му не е изцяло негова идея. Преди това Клемънс използва различни псведоними - до 1863 г. подписва скечовете си с Джош., използва и Томас Джеферсън Снодграс за поредица хумористични писма.

През март 1847 г. Самюъл губи баща си, покосен от пневмония. и трябва да започне работа като словослагател, за да помага в семейната издръжка. През 1851 г. започва да пише статии и хумористични разкази за местния вестник „Ханибал Джърнал”, който е собственост на по-големия му брат Орайън. Когато става на 18 години, Твен напуска вестника и работи като печатар в Ню Йорк, Филаделфия, Сейнт Луис и Синсинати.

През вечерите се самообразова в обществените библиотеки. Вече 22-годишен се завръща в Мисури и по време на едно пътуване до Ню Орлиънс Клемънс открива ново призвание.

Лоцманът на парахода толкова го вдъхновява, че пасажерът решава да стане като него. По-късно самият той пише, че по това време лоцманите по реката имат по-голям авторитет от капитаните, а и заплащането им е много високо - 250 долара месечно, което за времето си е цяло състояние. В продължение на две години Клемънс изучава дългото над 3000 км течение на реката преди да получи лиценза си за лоцман през 1859 г.

Основното му занимание било да следи нивото на реката. Ако се понижи опасно, викал: Mark Twain! („според мярката дълбочината е два фатома”). С този възглас моряците предупреждавали за спадане на водите до минимума, необходим за речното корабоплаване.

След слизането от корабите Самюъл Клемънс заминава на запад заедно с брат си Орайън, който е назначен за секретар на губернатора на Невада Джеймс Ний. Пътуването е с дилижанс и трае повече от две седмици. Маршрутът минава през прериите и Скалистите планини. През 1864 г. Твен се мести в Сан Франциско, където продължава да се занимава с журналистика.

Първият му голям успех идва с написването на разказа „Знаменитата скачаща жаба от окръг Калверас”, публикуван в нюйоркския „Сатърди Прес” на 18 ноември 1865 г. Разказът е толкова жив, смешен и забавен, че вестници и списания от цялата страна бързат да го препечатат.

Година по-късно Твен пътува за Сандвичевите острови като репортер за „Сакраменто Юниън”. Пътеписите му стават популярни и се превръщат в основа на първите му публични беседи.

От творчеството си писателят печели много пари, но пропилява голяма част от богатството си в преследване на мечтите си да патентова нови изобретения. Особено скъпо - 300 000 долара (днес около 7,5 млн. долара), му струва изобретяването на нова печатарска машина, която се превръща в пълен провал и разорява семейството на Твен. През 1894 г. започва световно пътешествие, на което изнася своите беседи, за да се издължи на кредиторите си. Обикаля Нова Зеландия, Австралия, Индия и Южна Африка.

Любопитен факт е, че Марк Твен има три патента - едно от изобретенията е заместител на тирантите, а другото - историческа игра с любопитни факти. Най-голям търговски успех има самозалепващият се албум за изрезки (изрезките само трябвало да се намокрят, преди да се залепят).

1932 г. Обществото на народите свиква Женевска конференция. Това е първата световна конференция по разоръжаването, участват 63 страни. Държавите участнички обаче не успяват да се споразумеят за принципите на разоръжаването.

На 14 октомври 1933 г. нацистка Германия напуска конференцията. Противоречията между държавите и ремилитаризацията на Германия парализират работата на Женевската конференция по разоръжаването и в началото на 1935 г. тя прекратява дейността си.

На 22 август 1864 г. представители на 12 държави (Баден, Белгия, Вюртенберг, Дания,  Испания, Италия, Нидерландия, Португалия, Прусия, Франция, Хесен и  Швейцария) подписват първата Женевска конвенция,  чиято цел е подобряване на положението на ранените по време на война. Конвенцията дава официален статут на Международния комитет на Червения кръст и установява реда за приемане и работа на националните организации.

Червеният кръст възниква по идея на швейцарския предприемач Анри Дюнан,  който случайно става свидетел на голямата Битка при Солферино между армиите на Австрия и Италия. Тогава на бойното поле остават около 40 000 жертви - убити, ранени и изчезнали. Силно впечатлен от изоставените на произвола ранени, Дюнан се опитва да им окаже помощ с участие на местните хора.

При завръщането си в Женева той описва впечатленията си в книга, издадена през 1862 г. В нея той се обявява за създаването на национални доброволчески организации, които да помагат при грижите за ранените по време на война, както и за международни правни норми, които да защитават неутралните медици и полевите болници.

През  февруари 1863 г. Дюнан основава в Женева Комитет на петимата, заедно с други четирима представители на видни семейства от града, а дни по-късно организацията е преименувана на Международен комитет за подпомагане на ранените.

През октомври в Женева е проведена международна конференция, в която взимат участие 18 официални делегати на национални правителства, 6 представители на неправителствени организации, 7 неофициални правителствени делегати и петимата членове на Международния комитет.

Още при създаването на Международния комитет на Червения кръст, основателите му си поставят за цел да въведат прост, лесно разпознаваем и използван от различните воюващи страни символ, с който да се обозначава медицинския персонал по време на военни действия. Те избират червен кръст на бял фон, подобен на швейцарското знаме, но с разменени цветове.

1940 г. на сцената дебютира Франк Синатра. Като тийнейджър работи в издателството на вестник Джърси Обзървър и мечтае за кариерата на журналист. Но когато редакторът му намеква за недостатъчните му знания, Синатра решава да се запише в училище за секретари. В края на краищата го приемат на длъжност репортер и започва да води спортната рубрика.

В свободното си време Синатра е чест гост на радиошоуто Големия Аматьорски Час. Още от дете Синатра обича да пее, въпреки, че не получава специално музикално образовани. Но в радиошоуто той участва в квартет, с който пеят песента „Блясък”.

През 1938 г. заминават на първото си турне и първият професионален хонорар на певеца е 25 долара на седмица. За тези пари той пее с квартета, изпълнява ролята на конферансие и играе различни комедийни сценки.

На следващата година среща продуцента Гари Джеймс, който го кани в току-що сформирания джаз-бенд. Известно време Синатра пее с тази група, но през 1940 г. се мести при оркестъра на Томи Дорс, с когото записва около 900 песни.

През 1942 г. Синатра започва солова кариера. През 1959 г. създава собствена звукозаписна компания Reprise Records.

Франсис Албърт Синатра е известен и с прозвищата Гласът и Старите сини очи. Неговото име се свързва с едни от най-красивите жени на неговото време - Марлен Дитрих, Лорен Бекол, Лана Търнър, Мерилин Монро. Има четири брака - с Нанси Барбато, Ава Гарднър, Миа Фароу и Барбара Маркс.

Любопитен факт е, че макар през целия си живот Синатра да отрича да има каквато и да е връзка с мафията, след неговата смърт се намират безспорни доказателства в документи на ФБР, които доказват такива връзки.

През 1980 г. Синатра записва един от най-големите си хитове - „Ню Йорк, Ню Йорк”. Последното му концертно изпълнение е през 1994 г., когато е на 78 години, а четири години по-късно умира от сърдечен пристъп.

1971 г. в иранския град Рамсар е подписана Конвенция за защита на влажните зони. Рамсарската конвенция е първият международен договор, засягащ опазването на биоразнообразието.

Днес е ратифицирана от 158 страни, включително България. Официалното й название е Конвенция за влажните зони с международно значение и по специално като местообитание на водолюбиви птици. Опазват се 1721 зони, чиято площ надхвърля 159 551 478 хектара.

По смисъла на конвенцията Влажни зони са територии, естествени или изкуствени, с вода, течаща или статична, която може да е сладка или солена, включително морска акватория с дълбочина при отлив до 6 метра. Обявяването за Рамсарско място не налага специални ограничения при експлоатирането на влажните зони, напротив подкрепя риболова и използването на всякакви други ресурси - тръстика, кал, дивеч, сол и т.н., в разумни граници, осигурявайки дългосрочното и устойчивото им ползване в бъдеще.

В списъка на конвенцията за влажните зони с международно значение, България е представена с 11 влажни зони, с обща площ 35 273 хектара. Това са Атанасовско езеро, Комплекс Беленски острови, Дуранкулашко езеро, Остров Ибиша, Шабленско езеро, Местността Пода, Поморийско езеро, Комплекс Ропотамо, Езеро Сребърна, Езеро Вая и Карстов комплекс Драгоманско блато. През 2011 г. Министерството на околната среда и водите допълни националния списък на страната с влажни зони с международно значение с Карстов комплекс Драгоманско блато, който включва едни от последните опазени в България карстови блата.

Всяка година на 2 февруари се отбелязва Световният ден на влажните зони. Смисълът на този ден е да напомни за нуждата от грижа за водата на глобално, регионално и местно ниво. Проучвания показват, че в развиващите се страни всеки пети няма достъп до чиста питейна вода. Изчислено е, че 1,4 милиарда души живеят в близост до водни басейни, където водата не се използва по устойчив начин.

2004 г. швейцарският тенисист Роджър Федерер става водач в Световната ранглиста по тенис за мъже. Тази позиция той удържа до 17 август 2008 г. - рекордните 237 последователни седмици. От 7 юли 2003 г. до 16 октомври 2011 г., или 432 седмици без прекъсване, е постоянно в Топ 3 на света. Десет години непрекъснато (от 7 юли 2003 г. до 7 юли 2013 г.) , е сред четиримата най-добри тенисисти в световната ранглиста.

Федерер започва да играе тенис на шестгодишна възраст. На девет години започва да посещава групови уроци по тенис, а когато навършва десет и частни. По това време тренира също и футбол, като на 13-годишна възраст решава да се съсредоточи само върху тениса.

През 1995 г., едва 14-годишен, става абсолютен национален шампион на Швейцария във всички юношески възрастови групи. През юли 1996 г. започва да участва в младежките състезания, организирани от Международната тенис федерация. През 1998 г. печели Ориндж Боул до 18 г. (неофициално световно първенство за младежи), побеждавайки на финала Гилермо Кория.

През юни 1998 г. Федерер става професионален състезател, присъединявайки се към ATP. Дебютът му като професионалист се състои на турнира в Гщаад, Швейцария. Първата си титла печели на 4 февруари 2001 г. от турнира в Милано, Италия.

Роджър поставя голям брой рекорди, като част от тях са участията му в 57 поредни турнира от Големия шлем, 10 последователни финала; 23 поредни полуфинала и 36 последователни четвъртфинала.

Федерер е печелил рекордните 17 титли от четирите турнира на Големия Шлем (4 от Открито първенство на Австралия, 7 от Уимбълдън, 1 от Открито първенство на Франция и 5 от Открито първенство на САЩ ), 6 титли от финалния турнир на ATP - Year-End Championships (Tennis Masters Cup, ATP World Tour Finals) и 21 титли от турнирите от сериите Мастърс. Има най-много титли от Големия Шлем и става вторият играч след Андре Агаси, който е печелил всички турнири от Шлема, откакто те се играят на различни настилки. Печели Ролан Гарос през 2009 г. и постига кариерен Голям Шлем.

На Летните Олимпийски игри в Пекин през 2008 г., Федерер става Олимпийски шампион и печели златен медал за Швейцария от турнира по двойки, заедно със сънародника си Станислас Вавринка. На Летните Олимпийски игри в Лондон през 2012 г., печели още един олимпийски медал - сребърен на сингъл.