1482 г. излиза първо печатно издание на свещената еврейска книга Тора (Петокнижието). Още в древността тази част на Библията е разделена на пет книги, откъдето идва и названието й.
Петокнижието представлява една цялост, чието съдържание е маркирано от две значителни събития: сътворението на света, човешкия род и избрания народ (Битие) и подготовката за влизане в Ханаан (Обетованата земя) (в края на Второзаконие). През този период стават централните събития в древната еврейска история: евреите бягат от египетско робство, Господ избира своя народ и му обещава свещената земя, Мойсей сключва съюз с Яхве, оформя се законът на евреите, евреите пътуват през пустинята.
Съществува хипотеза, която се опитва да изтълкува нееднородността на текста на Петокнижието. Тя разграничава четири предания или документа, които се преплитат. Тази хипотеза е най-популярна и до голяма степен спомага за по-доброто разбиране както на текста на Петокнижието, така и на възникването му.
Според тази хипотеза: Най-старо е йеховистичното предание (или документ). Наречено е така поради честото срещане на името на Господа като Яхве (Йехова) в някои текстове. Редактирано е в Юдея по време на цар Соломон като реакция срещу внасяне на египетски мъдрости и срещу подражаване на ханаанския култ. Яхве е считан за всеобщ бог - господар на природата и историята, който иска чрез Юдея да властва над всички народи.
Елохистичното предание (или документ) е оформено преди падането на Самария (721 пр.н.е.) в северното еврейско царство. То придава голямо значение на Йосиф, праотеца на северните еврейски племена. Посочва много места и събития по тези земи. За събитията в южното царство следва йеховистичното предание. Вече се съзира и пророчески дух: предупреждава се за опасност от показно почитане на Бога.
Преданието на девтерономиста е предание (документ), което преобладава във Второзаконие. Пренесено е след падането на северното царство от свещеници, дошли оттам в Йерусалимския храм. Редактирано е до 5 в. пр.н.е.. Изтъква равенството на всички Израилови синове, единството на култа, на място за почитане на Бога и призовава да се избягват езическите светилища на съседните ханаански племена и на други народи.
Всяка синагога трябва да има поне една Тора, за да се чете по нея седмична глава в понеделник, четвъртък и събота по време на сутрешна молитва.
1558 г. руските войски нападат Ливония, което е начало на Ливонската война. Военният конфликт между Русия и нейните северозападни съседи е за контрол над днешната територия на Естония и Латвия, известна в миналото като Велика Ливония.
В онзи период Ливонската конфедерация била отслабена от Реформацията, докато нейният източен съсед, Великото московско княжество, станало по-силно след победата си над мюсюлманските Казанско и Астраханско ханство.
Руският цар Иван Грозни поискал от Ливонската конфедерация непосилен данък от 40 000 талера. Спорът се задълбочил и завършил с руско нашествие през 1558 г. Руснаците завзели Дорпат и Нарва и обсадили Ревел, като целта им била да си осигурят достъп до Балтийско море.
През 1561 г. отслабеният Ливонски орден бил разпуснат и земите му поделени между Полша (Курландия и Инфлантите), Швеция (Естландия) и Дания (Йозел). Швеция и Дания изпратили войски, за да защитят новопридобитите си територии. Същата година градският съвет на Ревел се предал на шведите и градът се превърнал в тяхна основно база в Източна Прибалтика. През 1562 г. във войната се включва и Полша.
Първоначално военните действия се развивали успешно за руснаците. Те успели да превземат Полоцк (1563 г.) и Пернау (1575 г.) и завладели голяма част от Литва до Вилнюс. Иван Грозни отхвърлил предложенията за мир, но в край на 70-те години се оказал в затруднено положение. Докато опричнината изтощава руската икономика, Полша и Литва се обединяват в Жечпосполита (1569 г.) и са оглавени от енергичен владетел - Стефан Батори (1576 г.). Той не само си връща Полоцк, но през 1579 г. обсажда Псков. През 1581 г. шведите изпращат армия, която превзема стратегически важния град Нарва.
През 1582 г. Русия сключва с Жечпосполита договора от Ян Заполски, с който се отказва от претенциите си. На следващата година е сключен мир и с Швеция, с което Русия се проваля в начинанието си да спечели стратегически излаз на Балтийско море, положение, което се запазва за 12 години до договора от Тявзино.
1579 г. е подписана Утрехтската уния. С документа се поставят основните на новата държава Нидерландия. Унията е подписана като резултат от Нидерландската революция, която първоначално избухва под формата на въстание, прераснало в националноосвободителна война.
През 16 в. страната се намира под властта на испанските Хабсбурги. Испанският крал Филип II прави опит да изкорени протестантството в нидерландските провинции, което предизвиква съпротивата на населението. През август 1566 г. избухва народно антикатолическо въстание, потушено от испанската армия на херцог Алба. Постепенно борбата приема формата на партизанска война на гьозите (прозвище на фламандските патриоти, участвали в Нидерландската революция, дадено им от испанските аристократи.
Най-популярни са горските гьози и морските гьози. От бази в британски пристанища те организират нападения срещу испански кораби) начело с Вилхелм Орански. През 1572 г. гьозите превземат градовете Брил и Виантен; започва ново въстание в северните провинции.
Септември 1576 г. избухва въстание и в южните провинции, в Брюксел. Създадени са революционни органи на властта. През 1579 г. представители на аристокрацията сключват с испанците Араската уния и признават испанския монарх.
В отговор северните провинции се обединяват чрез Утрехтската уния и създават новата държава Съединени провинции (Холандия, по името на най-голямата от тях). През 1581 г. новата държава Съединени провинции провъзгласява независимостта си.
В периода 1583-1585 г. холандските войски, оглавявани от Мориц Орански, нанасят поражение на испанците. През 1609 г. е подписано 12-годишно примирие, с което Испания признава република Съединени провинции.
1849 г. Елизабет Блекуел се дипломира в Медицинския колеж в Дженива и става първата съвременна жена-лекар в САЩ и Великобритания. Родена в семейството на собственик на захарна рафинерия тя от малка получава добро образование. По-късно Елизабет Блекуел започва да се самообразова като чете медицинска литература и през 1847 г. успява да постъпи в колежа в Дженива.
Първоначално е отбягвана от състуденти и професори. Не е допускана до лекции. Постоянно среща укор и отхвърляне. Местните хора я мислят за луда и неморална заради желанието й да стане лекар. Тя се съсредоточава единствено върху образованието си и завършва като отличник на курса.
По време на дипломирането, деканът я поздравява за постиженията, но изразява и съмненията си дали би допуснал други кандидатки, защото това внася дискомфорт за учебното заведение.
След завършването си Блекуел заминава за Англия, а оттам за Париж, където постъпва в курс за акушерки. През 1850 г. се връща в Лондон и работи известно време в болница, после отива в Ню Йорк. Там през 1853 г. основава малък диспансер, преобразуван през 1857 г. в Нюйоркска амбулатория за бедни жени и деца. През 1858-1859 г. прави обиколка във Великобритания, като изнася лекции и става първата жена, включена в Британския медицински регистър.
През 1868 г. основава Женски медицински колеж към Нюйоркската амбулатория, който функционира до 1899 г.
През 1869 г. Елизабет Блекуел окончателно се премества в Англия, където установява успешна частна практика и преподава гинекология в Лондонското медицинско училище за жени. Оттегля се от преподавателското място през 1907 г., умира три години по-късно.
1904 г. приет е Закон за университета. С него е преобразувано Висшето училище в София в Български университет Братя Евлоги и Христо Георгиеви от Карлово (дн. Софийски университет „Св. Климент Охридски”). Година по-рано в правилника на Висшето училище са застъпени едни от най-важните принципи в българското образование - вътрешната автономия и свободата на учението.
През 1880 г. Министерството на просвещението на току-що възстановената българска държава внася в Народното събрание проект за Основен закон за училищата, чиято идея е да се създаде българско висше училище, което да приема завършилите обучението си в реалните и класическите гимназии.
Едва през 1887 г. е издадена наредба от министъра на просвещението Тодор Иванчов за откриване на педагогически клас към Първа мъжка гимназия в София. Във временния правилник е предвидено функционирането само на историко-филологическо отделение.
На заседанието си от 8 декември 1888 г., отчитайки доброто начало на Висшия педагогически курс, Народното събрание взема решение и приема закон за преобразуването му във Висше училище. На 29 януари 1889 г. в присъствието на Иван Шишманов, представител на Министерство на просвещението, е избран първият ректор на висшето училище - Александър Теодоров-Балан. През 1904 г. е преименуван на университет.
1928 г. проф. Михаил Арнаудов издига кандидатурата на драматурга Иван Грозев за Нобелова награда за литература през 1929 г.
Иван Грозев е роден в Червена вода, Русенско, на 23 юни 1872 г. Той е български поет, драматург, литературен критик, общественик, теософ, масон - дълбоко религиозна и мистична личност, която до края на живота си следва своите идеали. Завършва гимназиално образование в родния си град. Висшето му образование в Софийския университет, според някои сведения, е Славянска филология, а според други - История на философията.
В литературната дейност Иван Грозев е последователен символист-мистик. Първите му стихотворения излизат през 1896 г. в сп. „Българска сбирка”. От началото на 20-те години на миналия век започва да се занимава сериозно с изкуствознание, история на религията и литературна критика. В периода 1922-1923 г. изнася поредица от лекции в салона на Теософското дружество и в Софийския университет „Климент Охридски”. До смъртта си работи като гимназиален учител в София, като два пъти е уволняван. Той дава първите литературни насърчения на Йордан Йовков, Ст. Л. Костов и др. Близък съидейник е на Пейо Яворов, Теодор Траянов, Софроний Ников и Николай Райнов.
Иван Грозев сътрудничи на много списания, редактира теософски издания. Сравнително малко са самостоятелните му издания: легендата „Змей. Планинска легенда” (1902) и две драми - „Наши хора. Драми в четири действия” (1903) и „Съдний ден. Мирова драма в седем картини” (1945). Част от стихотворните му творби са публикувани в сборника „Видения и съзерцания” (1919). От многобройните статии и студии в самостоятелното книжно тяло е поместена само „България, духовно огнище за Европа през средните векове” (1926).
Грозев превежда от френски, руски - Байрон, Жуковски, Шели, Лермонтов, Надсон, Шамисо. Освен класици, в преводната му дейност попадат творби, свързани с темата за мистичното - Бхагават гита, съчинения на Елена Блаватска, Ани Безант, Мейбъл Колинс.
Ранните му стихотворения, писани от 1896 до 1906 г., са около 20-тина и основните теми в тях са родината, природата, социалната справедливост. Първите творби на Иван Грозев са патриотични стихотворения, в духа на следосвобожденската епоха. Те не излизат в самостойни издания, а остават разпръснати из периодични печат или в сборници със смесено съдържание.
Първото по-значимо произведение на Иван Грозев - и като внушение, и като тематика - „Боян Магесникът. Драматическа легенда” започва да излиза на части през 1900 г. в сп. „Българска сбирка”.
В крайна сметка Иван Грозев не стига до високата катедра на нобеловите лауреати, но самото разглеждане на кандидатурата му го поставя в категорията на елитните писатели.
1950 г. Ерусалим е провъзгласен за столица на новосъздадената държава Израел. Съгласно конституцията на държавата Израел, Йерусалим е нейната единна и неделима столица. Повечето държави членки на ООН смятат за столица на Израел Тел Авив и затова техните посолства са в този град.
Първите данни за съществуването на Йерусалим се отнасят към средата на 2000 пр.н.е. Влиза в състава на много древни и средновековни държави.
От 1920 до 1947 г. е административен център на Палестина (под британски мандат). По решение на ООН през 1947 г. е отделен като самостоятелна административна единица.
В резултат на Арабско-израелската война (1948-1949 г.) градът е разделен между Израел (западна част) и Йордания (източна част). През 1950 г. правителството на Израел обявява западната част на Йерусалим за столица на страната, а през 1967 г. анексира и източната част на града.
1960 г. батискафът „Триест” се потапя до рекордните 10 916 м в Марианската падина. На 23 януари 1960 г. швейцарският учен Жак Пикар и американският флотски лейтенант Дон Уолш достигат с батискафа „Триест” дъното на Марианската падина в Тихия океан на дълбочина 10 916 м.
Най-ниската точка на Земята се намира в Тихия океан, между Япония и Папуа Нова Гвинея, в непосредствена близост източно от Северните Мариански острови. Там има тектоничен разлом, който образува Марианската падина с дължина 2926 км и широчина 80 км. Вътре в падината има малка долина, която се спуска още по-надолу в земната кора - именно това място, наречено Challenger Deep, е най-дълбоката точка в океана. Разстоянието между повърхността на океана и на дъното на Challenger Deep (11 000 м) е по-голямо от височината на връх Еверест (8,848 м).
Батискафът „Триест” е спуснат във водата през август 1953 г. Получава името си от италианския град Триест, където са произведени повечето от неговите съставни части.
Батискафът представлява херметично сферично стоманено тяло за екипажа с диаметър 2,16 м и дебелина на стената 127 мм, прикрепено към голяма цистерна с бензин с дължина 15 м и обем 85 куб.м. Теглото на „Триест” във въздуха е 13 тона, а във водата - 8 тона.
Бензинът е с по-малка плътност и относително тегло от водата (80%) и е изключително устойчив на компресия поради липсата на разтворен въздух в него, което го прави много подходящ при високо дълбоководно налягане. Резервоарът с по-леката течност осигурява подемна сила, подобно на дирижабъл. В него също така могат да се поместват баластни цистерни, акумулатори и маневрени двигатели. Апаратът се потапя с помощта на баласт и изплава след освобождаване от него.
Когато „Триест” се спуска с Пикар и Уолш към дъното, той три пъти спира, срещайки невидимо препятствие по пътя. Причината е в рязкото скокообразно увеличение на плътността на водата. В океана по правило с увеличаване на дълбочината се намалява температурата на водата и се повишава нейната соленост, в резултат на което се увеличава нейната плътност. На определени дълбочини това става скокообразно. Такива слоеве в океана са един или два. При спускането с „Триест” е открит и трети такъв слой. Тъй както при балоните, за да продължи издигането, се изпуска водород или хелий, при „Триест” е изпускано определено количество бензин, което прави апарата относително по-тежък и спускането продължава.
Жак Пикар (1922-2008) е океанолог и за проектиране на „Триест” работи с баща си Огюст Пикар - швейцарски физик, изобретател и изследовател, експериментатор на плавателни методи, основаващи се на разликата в налягането. (Пикар-баща е подобрил рекорда за най-висок полет с балон в атмосферата през 1931-1932 г. Така че семейство Пикар е подобрило двата рекорда: за най-висока височина на полет с балон и най-дълбоко гмуркане в океан).
Океанографът Дон Уолш (роден през 1931), тогава лейтенант към Военноморските сили на САЩ, е другият изследовател, качил се на батискафа „Триест”. Той отдава повече от 50 години на океаноложките научни изследвания и е признат от списание Life за един от великите откриватели в света.
Спускането до Challenger Deep отнема почти пет часа. След като „Триест” достига дъното на океана, Уолш и Пикар отделят двайсетина минути престой, за да разгледат заобикалящата ги среда. Светлината на кораба им позволява да видят това, което те описват като тъмно кафява „диатомитна тиня”, покриваща подводното дъно, както и скариди и някои видове плоски риби от рода на калкан и морски език.
На тази дълбочина хидравличното налягане е от порядъка на един тон на всеки квадратен сантиметър и по време на спускането прозорчето за наблюдения на батискафа се напуква. Затова мъжете вземат решение да не предизвикват излишно съдбата. Те изхвърлят баласта от около 9 тона желязо и резервоари с вода и започват да се издигат към повърхността. Изкачването е много по-бързо от спускането и отнема приблизително 3 часа и 15 минути.
След това много безпилотни дистанционно управлявани плавателни съдове са спускани в Challenger Deep - като например Kaiko в края на 90-те и Nereus през 2009 г.
На 25 март 2012 г. канадският режисьор Дейвид Камерън стана първият човек, който се спуска след Пикар и Уолш в Марианската падина и то съвсем сам. Батискафът му има вид на торпедо с дължина 7,3 м., което му позволява по-бързо потапяне. Капсулата на Камерън е с диаметър едва 1,1 м при височина на тялото му 1,90 м. Въпреки това той престоява свит на кълбо на океанското дъно шест часа, през което време заснема околния свят. Потапянето му отнема само 2 часа и 37 минути, за издигането няма надеждна информация.
Подвигът на Камерън е без аналог и все пак Жак Пикар и Дон Уолш остават в историята като първите хора, спуснали се до най-дълбоката точка на Земята.
1997 г. Мадлин Олбрайт става първата жена, заела поста Държавен секретар на САЩ. Олбрайт (с рождено име Мария Яна Корбелова) заема поста при президента Бил Клинтън от 1997 г. до 2001 г.
Мадлин Олбрайт произхожда от семейство на чешки евреи приели католицизма. Родена в Прага, още като малка получава прозвището „Мадленка”, както я наричала баба й. През 1939 г. семейството на Мадлен напуска протектората Бохемия и Моравия и се установява в Лондон.
След края на Втората световна война, семейството се връща в Чехословакия, където Йозеф Кербел отново постъпва на дипломатическа служба -посланик на Чехословакия в Югославия на Тито. След като властта в Чехословакия е завзета от комунистическата партия, Йозеф Кербел отново бяга със семейството си от страната, емигрирайки в САЩ, където преподава в Университета в Денвър.
Олбрайт е професор в Джорджтаунския университет и ръководител на програмата „Жени в международните събития”, в който изнася лекции по външнополитически въпроси.
