1506 г. по нареждане на папа Юлий II е образувана армията на Ватикана - Швейцарската гвардия. Първите опити за създаването на Армия на Папската държава датират от времето на папа Сикст IV, който дори през 1479 г. започва преговори с Базел за създаването на армия, която да служи на великия понтиф. Такава армия обаче е създадена чак по времето на папа Юлий II, който освен като всепризнат покровител на изкуствата е и един от най-войнствените папи.
Швейцарската гвардия била основната въоръжена сила на папската държава. Швейцария по онова време била изключително бедна и пренаселена страна и професията на наемния войник бързо станала един от основните поминъци на населението. Постепенно швейцарците наложили в Европа славата си на храбри и лоялни наемници.
Папа Юлий II (Джулиано дела Ровере) ги предпочел за личната си гвардия по две основни причини. Първо, швейцарците по думите на папата не били толкова „изнежени души” като италианците и били много по-добри войници от тях. И, второ, във времето на граждански войни и кардиналски заговори, епоха, в която на убийството на папата се гледало като на нещо напълно естествено, Светият отец можел да довери сигурността си единствено на гвардията от неизтънчени, немскоговорещи швейцарци, които стояли далече от политиката, интригите и заговорите в Рим.
Преди смъртта си Юлий II казва за Швейцарската гвардия: „Те винаги ще останат верни на нас и на Римската църква”. Скоро след смъртта му тези думи са потвърдени по-изключителен начин. Папа Климент VII влиза в конфликт с императора на Свещената римска империя Карл V, чиито войски, предимно испански наемници, на 6 май 1527 г. нападат Рим.
Испанците успяват да влязат в града и пред папския дворец ги посреща Швейцарската гвардия с малкото оцелели италиански части. Швейцарците начело с Каспар Рьойст се сражават отчаяно и едва след смъртта на командира 42-ма души успяват да спасят папата в замъка „Сан Анджело”. Останалите загиват в последната битка пред базиликата „Свети Петър”.
Градът е разграбен от испанците - не са пожалени нито църквите, нито дори папските гробници. В кланетата загиват 12 000 души, като 2000 са убити върху олтара на базиликата „Свети Петър”. Като възпоминание за този ден и за мъжеството на Швейцарската гвардия клетвата на новите гвардейци се извършва всяка година на 6 май на площада пред църквата "Сан Дамаско”.
В изключително колоритна церемония новите гвардейци коленичат и с лява ръка върху флага на гвардията и вдигнати три пръста на дясната, символизиращи Светата Троица, се заклеват да служат и да бъдат верни на папата „до смърт”. Сега Швейцарската гвардия се състои точно от 108 души - командира, петима офицери, двама барабанчици и 100 алебардисти - всички швейцарци. Традиционното оръжие на гвардията е алебардата и ватиканската армия може би е единствената съвременна армия, която не е въоръжена с огнестрелно оръжие.
Любопитен факт е, че гвардията все още носи униформата, създадена от Микеланджело в началото на 16 в. Тъмносиньото и жълтото на ивици са традиционните цветове познати на всички. Папа Лъв X прибавя червеното в чест на родът от който произлиза - Медичите.
Днес по-голямата част от задълженията на Папската швейцарска гвардия да са предимно церемониални, но всъщност тя все още отговаря за сигурността на Апостолическия дворец, папския апартамент и четирите основни врати на Ватикана. Почетна стража има и по време на литургиите на папата в базиликата „Свети Петър”, както и на площада на общите аудиенции, при визитите на държавни глави, премиери, външни министри и посланици.
1542 г. английският парламент осъжда на смърт за държавна измяна съпругата на крал Хенри VIII Катрин Хауърд. Хенри VIII Синята брада се женил шест пъти. От първите си три брака имал общо 10 деца, от които оживели само три - Мария от първия брак, Елизабет от втория и Едуард от третия.
Катрин Хауърд била петата му жена. Тя била племенница на могъщия херцог Норфолк, братовчедка на Анна Болейн. Хенри се оженил за нея през юли 1540 г. заради страстна любов. Скоро обаче се разкрило, че Катрин имала любовник преди брака и изменяла на Хенри с Томас Калпепър.
Заради това провинение виновните били екзекутирани, след което на 13 февруари 1542 г. на ешафода се изкачила и самата кралица.
1763 г. императрица Екатерина II одобрява план за създаване на Дом за сираци и подхвърлени деца. София Фредерика Августа фон Анхалт-Цербст (или Екатерина II Велика, както остава в историята) е императрица на Русия от 1762 г. до смъртта си. Тя е най-дълго управлявалият владетел на Руската империя, като периодът на нейното управление често е наричан „Златен век” и е сочен като пример за просветен абсолютизъм.
Изборът София да се ожени за втория си братовчед Петър, херцог на Голщайн-Готорп е резултат от редица добре обмислени дипломатически игри, в които взимат участие граф Лесток, лелята и тогавашна императрица Елизабет и Фридрих II крал на Прусия.
Разбира се граф Лескот и Фридрих II са имали малко по-различна цел от тази на императрицата и тя е била да се подобрят отношенията между Прусия и Русия с цел да отслаби австрийското влияние и да се свали руският канцлер Бестужев, на когото императрица Eлисавета имала огромно доверие.
На 21 август 1745 г. Петър и Екатерина се женят в Санкт Петербург, след което установяват двора си в Ораниенбаум, но бракът им се оказва несполучлив. След смъртта на императрица Елисавета на 5 януари 1762 г. Петър III става император на Русия, но с некомпетентната си политика само за няколко месеца си спечелва неодобрението на аристокрацията, духовенството и армията.
Заедно със своя любовник Григорий Орлов, Екатерина подготвя бунт на гвардията и принуждава Петър ІІІ да абдикира, като самата тя става императрица под името Екатерина II. Това се основава на прецедент, който тя поддържа и който е свързан с това, че Екатерина I , родена в нисшите класи в шведско-балтийските територии, успява да наследи своя съпруг Петър Велики през 1725 г.
На 6 юли 1762 г. Екатерина II издала манифест, който останал в историята с характеристиката, дадена му от проф. В. Ключевски: „Основен факт на епохата”. В документа се възвестявали нови принципи за управлението на Русия. Владетелката обявила, че самодържавното самовластие без добри и човеколюбиви качества на монарха е зло и гибелно за държавата. Манифестът тържествено обещавал закони, които да указват правата и задълженията на държавните учреждения.
Провъзгласявала се върховната власт на законността, на която трябвало да се подчиняват всички без изключение.
Този акт поставил началото на политиката на Екатерина II, известна като „просветен абсолютизъм”. Императрицата владеела френски език, познавала произведенията на западноевропейските хуманисти, кореспондирала си с Волтер, дори направила опит да привлече в Русия Дидро. Под влияние на тези идеи тя формулирала основните правила на управление: ред в страната, всеки да способства за нейния разцвет, добра полиция, държавата да внушава страх у съседите. Всеки гражданин да има съзнание за дълг пред Бога, обществото и държавата. Владетелката си поставила за цел провеждане на редица реформи в духа на хуманистичните идеи.
Укрепвайки властта си, Екатерина II започнала реформените си акции. Повечето от тях били наложителни, старите актове връзвали ръцете на съдилищата и създавали голямо объркване в правораздаването. Императрицата разпоредила свикване на събрание с широко представителство - „Комисия по създаване на ново Уложение” (сборник закони).
При управлението на Екатерина II били създадени обществени банки. Рязко нараснало промишленото производство, като се развили нови, модерни за времето си отрасли. Продължило усъвършенстването на образователната система и на научните изследвания. Под покровителството на императрицата се организирали експедиции в Тихия и Ледовития океан и покрай бреговете на Азия и Америка.
Екатерина II е имала репутацията на покровителка на изкуствата, литературата и образованието. Най-известният и голям музей в Русия, Ермитажа, който в момента се намира и обхваща целия Зимен дворец в Санкт Петербург, възниква като частна колекция на императрицата. По идея на Иван Бецкой, Екатерина ІІ написва ръководство за обучение на малки деца, черпейки от идеите на Джон Лок и основания през 1764 г. известен Смолни институт.
1793 г. френският крал Луи XVI е гилотиниран пред възторжена тълпа в Париж. Преди това той е признат за виновен в държавна измяна. Екзекуцията му е знак за края на абсолютната монархия във Франция.
Луи XVI управлява Франция по време на Революцията. Някои историци го описват като добър и благосклонен, но и нерешителен, което му пречи да направи нужните промени за стабилизирането на страната си.
Когато се възкачва на трона през 1774 г., правителството е затънало в дългове. Радикалните финансови реформи на Турго и Малерб отчуждават аристократите, които са блокирани от членовете на парламента. Те настояват, че кралят няма законното право да налага нови данъци. Турго е освободен от длъжност през 1776 г., а Малерб абдикира през 1776 г., за да бъде заменен от Жак Некер.
През 1789 г. Луи назначава избори на Генаралите от съсловията за първи път от 1614 г., за да му бъдат одобрени валутните реформи. Тези избори и още редица други събития се оказват основната причина френският народ да вземе нещата в свои ръце, в резултат на което избухва Френската революция.
На 10 август 1792 г. Луи XVI и семейството му, кралица Мария-Антоанета и четирите им деца, са арестувани. В края на годината, през декември, сваленият крал е изправен пред съда. Списъкът с обвиненията включва 33 точки, които могат да бъдат обобщени с държавна измяна.
Луи изслушва обвинението седнал на същия стол, на който по-рано е приел Конституцията на страната. След изслушването и на двете страни, следва гласуване. Кралят е признат за виновен и осъден на смърт чрез обезглавяване.
Според сведенията от тогава, на 21 януари 1793 г. Луи VI се събужда в 5.00 ч., облича се с помощта на камериера си Клери и отива да се срещне с ирландския свещеник отец Хенри Есекс Еджуорт де Фримон, за да се изповяда. Отецът го съветва да не се сбогува със семейството си.
В 7.00 ч. кралят казва последното си желание пред свещеника - неговият печат да бъде даден на дофина, а сватбеният му пръстен - на съпругата му.
Каретата, с която е откаран на „Площада на революцията”, напуска замъка, в който е заточено кралското семейство, в 9.00 ч.
Каретата е пресрещната от барон Батц, поддръжник на краля, който организира 300 души да помогнат на Луи да избяга, но планът не се увенчава с успех. Трима от хората на барона биват убити.
Екзекуцията започва в 10.00 ч. на Площада на Революцията. По-късно екзекуторът Чарлс Хенри Сансон разказва за последните минути на Луи VI. След като кралят е качен на подиума с гилотината, той се опитва да каже нещо на развълнуваната тълпа пред него, но гласът му е заглушен. Въпреки това Сансон го чува да казва: „Умирам невинен. Не съм виновен за нито едно от нещата, в които ме обвинявате. Надявам се, че моята кръв днес ще спомогне за по-доброто бъдеще на французите”.
Веднага след екзекуцията тялото е транспортирано до старата църква Маделин (църквата е съборена през 1799 г.), където е погребан.
На 21 януари 1815 г. останките на Луи XVI и съпругата му Мария-Антоанета, която е екзекутирана на 16 октомври 1793 г., са преместени в Базиликата Сен Дени.
Днес историците и французите като цяло имат по-различно мнение за Луи XVI, който е останал в историята като честен човек с добри намерения, но без нужната решителност да реформира монархията. Според историците имено тази негова слабост е причината да бъде използван от революционерите като изкупителна жертва.
1879 г. в битката при Исандлуана африканските зулуси разгромяват британците. Сражението е първата голяма битка от Англо-зулуската война между Британската империя и Зулуското кралство. В нея британците търпят най-тежкото си поражение от туземен противник.
След империалистичния план, с който лорд Карнарворн успешно създава федерация в Канада, се смята, че подобен план може да проработи и в Южна Африка.
През 1874 г. лорд Карнарвън, британски държавен секретар на колониите, предлага да се създаде южноафриканска федерация, подобна на Канада. В нея бялото малцинство трябвало да управлява голямото черно мнозинство, което да стане евтина работна ръка в бурските ферми и британските захарни плантации и мини.
През 1875 г. той предлага на бурските държави - Свободната Оранжева държава и Република Трансваал да опитат да организират такава федерация от бурски и британски колонии, но те отказват.
През 1877 г. лорд Карнарвън прави сър Бартъл Фрей върховен комисар на британска Южна Африка. Фрей трябвало да положи всички усилия да осъществи плана на Карнарвън, а в замяна при успех щял да стане първият губернатор на бъдещия федериран южноафрикански доминион. Освен отказа на бурите, пречка за тази федерация е все още силното зулуско кралство. Бартъл Фрей се надява да предизвика война със зулусите, като преувеличава значението на някой от граничните инциденти.
На 11 декември 1878 г. сър Бартъл Фрей по своя собствена инициатива, без одобрението на британското правителство и с намерение да предизвика война със зулусите отправя ултиматум към зулуския крал Клечуайо, който кралят не може да приеме. Той отхвърля ултиматума, при което Фрей изпраща главнокомандващия лорд Челмсфорд да нахлуе във Зулуланд.
Единадесет дни след като 8000 британци започват своето настъпление, армия от 20 000 зулуси, въоръжена главно с железни копия и кожени щитове, се изправя срещу част от основната британска колона, състояща се от 1400-2000 британци и туземци, въоръжени с модерните тогава пушки Мартини-Хенри и артилерия.
Британските командири Хенри Пулейн и Антъни Дърнфорд проявяват тактическа неграмотност, като подценяват противника, не се движат в подходящ походен строй и не създават необходимия боен ред за отблъскване на нападението.
Въпреки огромната разлика във въоръжението, превъзхождащите числено зулуси смазват небрежно разгърнатите британци. Британските загуби са впечатляващи: 1329 убити (52 офицери – вкл. командирите Хенри Пулейн и Антъни Дърнфорд, 727 британски редовни войници, 471 други, 2 пленени оръдия). Зулусите губят 1000 убити и около 2000 ранени.
При Исандлуана британците претърпяват най-тежкото си поражение от туземен враг. Битката представлява решителна тактическа победа за зулусите и първоначално води до стратегическо рухване на британското нашествие.
В крайна сметка обаче войната завършва с голям стратегически провал на зулусите, тъй като поражението при Исандлуана подтиква британците към много по-агресивен подход към войната, което не позволява на крал Клечуайо да постигне договорен мир.
Битката е непосредствено последвана още на следващия ден, 23 януари, от сражение при Роркс Дрифт, спечелено този път от британците. 149 британски войници под командването на Джон Чард и Гонвил Бромхед успешно отбраняват гарнизонния си пост срещу яростното нападение на 4000 зулуски воини (импи) - съотношение 29:1. Масираната атака срещу мисията едва не поглъща шепата защитници и на британския успех се гледа като на една от най-добрите отбрани в историята. На защитниците са връчени 11 кръста „Виктория”, наред с множество други отличия и почести.
1911 г. американският лекар (Франсис) Пейтън Раус изолира първия онкогенен вирус, който причинява саркома по кокошките.
Още през 1888 г. Теодор Бовери създава теория, според която ракът възниква поради увреждания в хромозомите. През 1902 г. Джон Беард пише, че раковите клетки приличат на трофобластичните ембрионални клетки. През 1908 г. Елерман и Банг откриват вирус, който причинява левкемия при кокошките.
Пейтън Раус през 1911 г. наблюдава, че злокачествен тумор (по-специално, саркома) отглеждан по домашно пиле може да се прехвърли към друга птица чрез просто излагане на здравата птица на безклетъчен филтрат. Тази констатация, че ракът може да се предава от вирус (сега известна като саркомен вирус на Роус, ретровирус), е широко подложен на недоверие от повечето от експерти в областта по това време. Тъй като той е сравнително млад учен минават няколко години, преди някой дори се опита да възпроизведе резултатите.
Въпреки това няколко влиятелни изследователи са впечатлени достатъчно, за да го номинират пред Нобеловия комитет още през 1926 г. (и в много следващите години, докато най-накрая той получи наградата, 40 години по-късно, това може да бъде рекордна за времето между откриването и Нобеловата награда). Удостоен е с Нобелова награда за физиология или медицина за работата си през 1966 г.
Любопитен факт е, че названието „рак” е дадено от Гален вследствие приликата на отеклите вени на един външен тумор с краката на рак. Преди това Хипократ вероятно първи е употребявал определението „рак”, когато при третиране на гръден абсцес е открил същата прилика. Аристотел е обозначавал с „рак” повърхностни, инфилтрирани в съседни органи и врастващи в тях тумори.
1945 г. Стефан е избран за екзарх на Българската православна църква. Преди него начело на новооснованата Българска екзархия са стояли Антим I (1816-1888) и Йосиф I (1840-1915). В периода 1915-1945 г. Българската екзархия е без екзарх.
Екзарх Стефан I е първият признат от Вселенското Православие предстоятел на възстановената самостойна Българска православна църква. Той е автор на множество слова и богословски трудове - 26 книги и над 1000 сборни издания на чужди езици. Мирското му име е Стоян Попгеоргиев Шоков.
През 1893 г. завършил Богословското училище в Самоков, след което и Духовната академия в Киев, с научна степен кандидат на богословението (1904 г.). Учителствал в Пловдивската мъжка гимназия, а по-късно в Българска духовна семинария в Цариград. През 1910 г. приел монашески чин. През 1921 г. е ръкоположен за епископ Маркианополски, а на следващата година е избран за Софийски митрополит.
Една от големите му заслуги като висш духовник е спечеленото съгласие от Цариградската патриаршия за вдигане на схизмата, наложена от нея на Българската екзархия още през 1872 г.
През октомври 1944 г. Софийският митрополит Стефан в качеството си на наместник-председател на Св. Синод отправя съболезнователно писмо до руския Св. Синод по повод смъртта на Московския и Всерусийски патриарх Сергий. В това писмо е отправена и сърдечна молба за ходатайство и съдействие по премахване на схизмата. Св. Синод на Руската православна църква отговаря официално на 22 ноември 1944 г., като обещава пълно съдействие пред Цариградската патриаршия.
В деня на своя избор екзарх Стефан отправя и писмо до Константинополския патриарх Вениамин с цел „да се вдигне произнесеното поради известните причини осъждане на Българската православна църква” и съответно тя да се признае „за автокефална и да се причисли към автокефалните православни църкви”.
Делегатите на Българската екзархия се срещат в Цариград с Константинополския патриарх и преговарят с комисия на Патриаршията (митрополитите Халкидонски Максим, Сардийски Герман и Лаодикийски Доротей) по условията за вдигане на схизмата. На 19 февруари 1945 г. е подписан „Протокол за вдигането на съществуващата от години аномалия в тялото на св. Православна църква...”.
На 22 февруари с.г. е издаден специален „Томос” от Цариградската патриаршия, в който се казва: „Ние благославяме автокефалното устройство и управление на св. Църква в България, като определяме тя, наричана „Св. Православна Автокефална Българска Църква” и бидейки отсега нататък призната наша духовна сестра, да управлява и урежда своите работи независимо и автокефално според реда и суверенните права...”.
Томосът е записан в Кондиката на Цариградска патриаршия, а негов художествено изработен препис е изпратен на екзарх Стефан.
През септември 1948 г. с правителствено решение е свален от длъжност поради отрицателното му отношение към отечествено-фронтовската власт и тъй като се противопоставял на намесата на партийните и държавните органи в работата на Светия синод. На 24 ноември под милиционерски конвой „бившият” екзарх е откаран в с. Баня, Карловско, като му се забранява да напуска селото, да се занимава с църковна дейност и да извършва богослужение. Там живее до смъртта си на 14 май 1957 г.
Любопитен факт е, че 21 януари е нарочен за… Международен ден на прегръдката. Празникът е основан в САЩ през 1986 г. под името на Националният ден на прегръдките, а след това бързо се разпространил по целият свят. Според традицията на този ден могат да се подаряват приятелски прегръдки даже на непознати хора.
1954 г. в САЩ е пусната първата атомна подводница „Наутилус”. „Наутилус” (SSN-571) е първата в света подводница, задвижвана от атомен реактор, и първият изобщо кораб, достигнал Северния полюс.
Килът й е заложен на 14 юни 1952 г. в завода на „Дженеръл Илектрик” в Гротън, Кънектикът, от тогавашния президент на САЩ Хари Труман. Пусната е на вода и е кръстена от „Мами” Айзенхауер, съпругата на следващия президент на САЩ Дуайт Айзенхауер на 21 януари 1954 г. Влиза в строя на американските ВМС на 30 септември същата година под командването на капитан ІІ ранг Юджийн Уилкинсън, но остава на кея за достроечни и изпитателни работи.
Първият си рейс „Наутилус” започва на 17 януари 1955 г., когато предава станалото после знаменито съобщение: „На ход - в подводно положение с атомна енергия”. На 10 май се отправя в първото си по-сериозно подводно плаване от Ню Лъндън до Сан Хуан, Пуерто Рико, и изминава 1200 мили за по-малко от деветдесет часа. За времето си това е най-дългото разстояние, изминато от плавателен съд под водата, при това с рекордна скорост.
На борда на подводницата има доста удобства. Стоманените тръби поддържат постоянна температура от 22 градуса. На борда има библиотека с над 600 тома, кинозала, 12 автомата за кола, кафе и сладолед и джубокс. Моряците разполагат дори със солариум, тъй като все пак те прекарват много време в мрачните дълбини на океаните. Пушенето на борда е позволено, защото „Наутилус” е оборудвана с най-модерна за времето система за филтриране на въздуха, които добива кислород от водата чрез химически процеси.
Любопитен факт е, че едновременно с потапянето на „Наутилус” по кината излиза филмът „20 000 левги под водата” по Жул Верн.
През юли 1958 г. започва историческото й подводно плаване под Северната полярна шапка. Заради съществуващите опасности и въпреки отличната подготовка за полярното пътуване, планираната пиар акция на САЩ е покрита от булото на секретността. За тайната експедиция освен президента знаят само няколко високопоставени военни. Операция „Слънчева светлина” може да се окаже и провал - капитанът на подводница Уилям Андерсън вече два пъти е тръгвал към най-северната географска точка на Земята и то без успех.
Първият опит се проваля през август 1957 г. Подводният съд, екипиран с ехолот от нов вид, стига на 333 км от полюса. Тогава обаче полудява жирокомпасът. Стрелката обикаля във всички посоки. И от страх да не се загуби под леда капитан Андерсън дава заден ход.
През юни 1958 г. Андерсън, оборудван с подходящ за полюса компас, поема отново към заветната цел. Този път минава през Беринговия проток. Изведнъж във водата между Америка и Азия от дълбините изскача огромна земна неравност. От страх подводницата да не заседне между земята и леда отново е дадена команда за връщане.
Третата експедиция започва на 23 юли 1958 г. в Пърл Харбър, Хаваи. Операция „Слънчева светлина” стартира с 30 възела (57 км/ч) в посока север. Подводницата се показва за последен път над водата с екипажа си от 116 души. След това се спуска в тъмните дълбини на арктическото море. А „Наутилус” започва да се потапя на 130 метра под ледената покривка.
Докато екипажът гледа холивудски филми или слуша музика, подводницата се промъква през воден коридор между ледовете и дъното на морето. Сонарите постоянно опипват ледената покривка и дъното, за да не допуснат засядане. Пътуване в странен и изпълнен с опасности свят - също като в романа на Жул Верн.
След три дни започва обратното броене за успеха. Вечерта, при смяната на вахтата, подводницата за първи път минава северно от 87-ия паралел и така чупи поставения година по-рано рекорд. Екипажът е само на няколко часа от 90-ия паралел, който вече не е окръжност, а само точка - точката на Северния полюс.
Няколкостотин метра преди целта музиката спира.
„В подводницата се възцари тържествена тишина. Чуваше се само постоянното стакато на сонарите, които неуморно опипваха дъното на морето, леда и простиращите се пред нас мрачни води, пише Андерсън. Погледнах към уредите и започнах да отброявам за екипажа: осем, шест, четири, три, две, едно… Сега! 5 август 1958 г., 23.15 часа. За САЩ и флотата им - ура за Северния полюс”.
Новината за успеха стига до световната общественост дни по-късно и изненадва дори Съветския съюз. Спиралата на надпреварата във въоръжаването се завърта още по-бързо. През същото лято, в което САЩ стигат Северния полюс с „Наутилус”, и Съветският съюз пуска в движение първата си подводница, задвижвана с ядрено гориво. Това е началото на милитаризацията на океаните. След това са построени около 500 ядрени кораби и подводници, на чиито бордове има около 800 реактора.
През 1982 г. подводницата е обявена за исторически паметник и кораб-символ на щата Кънектикът. След петсемесечен ремонт и преобзавеждане на стойност почти 5 млн. долара в завода, където е била построена, „Наутилус” се превръща в музей на подводното плаване, близо до военноморската база в Ню Лъндън, щата Кънектикът.
1966 г. „Бийтълс”-ът Джордж Харисън сключва брак с фотомодела Пати Бойд. Двойката се разделя 11 години по-късно - през 1977 г., след като Бойд се влюбва в Ерик Клептън.
Любопитен факт е, че именно на нея Клептън посвещава две от най-известните си песни - „Layla” и „Wonderful Tonight”. „Wonderful tonihgt” той „сглобява” само за няколко часа, докато чака Пати да се приготви за партито по случай 40-годишнината на Бъди Холи.
Фаталната Бойд е била законна съпруга и на двамата легендарни музиканти. Историята започва през 1964 г. на снимачната площадка на първия филм, посветен на „Бийтълс” -„Hard Day’s Night”. За ролята на запалена по групата ученичка продуцентите избират манекенката Пати Бойд. Успяла да се доближи до известните музиканти, Пати пресреща и любезно моли за автограф Джордж. Тя му обяснява, че подписът е за нейна приятелка, която е влюбена в него.
Харисън с удоволствие се разписва на голям плакат и го целува два пъти. Помолил, обаче, русокосата статистка да го изчака за малко. След минути той се върнал със своя снимка в ръка, която целунал седем пъти и я подарил на Пати. За негова изненада на лицето й не се появило нищо, което да прилича на усмивка. Девойката прибрала снимката в чантичката си и без много благодарности си тръгнала.
Окуражен от славата и стотиците фенки, Харисън намира Пати Бойд в гримьорната, където без много обяснения започва страстно да я целува. Нейният отговор е силен шамар. Няколко дни след случката следват скъпи подаръци и много цветя, които разчувстват манекенката и тя казва „Да”. След като сваля булченската рокля Пати отказва всичките си ангажименти в сферата на модата, за да се отдаде изцяло на съпруга си. Четири години Пати живее с мисълта, че мъжа й я обича и просто се забавлява с други момичета.
През 1968 г. Джордж написва песен за белия албум на групата. След като музиката и текста на „While My Guitar Gently Weeps” са готови, Харисън е убеден, че солото на китарата може да бъде изсвирено единствено от Ерик Клептън. По това време той обикаля страната с първата си група The Cream. Предизвикателството да запише с The Beatles е огромно и той се съгласява. Общата работа сприятелява Ерик и Джордж и те дори започват да обикалят клубовете заедно.
Една вечер отиват на парти в приятел на Джордж. Тогава за първи път Клептън се запознава със съпругата му. Тя е впечатлена от скромността на китариста, който през цялата вечер седял в ъгъла и почти не разговарял с останалите. Харисън не спирал да го хвали пред нея - „Той е най-великия китарист”, твърдял по онова време бийтълса. След тази вечер Клептън започнал все по-често да посещава домът на Пати. Предлогът бил, че търси Джордж. За да я забрави Пати, Клептън започва да флиртува със сестра й.
Самата Пати признава: „Исках за втори път да спечеля любовта на съпруга ми и да се сети, че съществувам. Това беше причината да преспя една вечер с Ерик”, разказва Бойд, която след тази случка се превръща във фикс идея за китариста. Тя обаче го отблъсква неведнъж.
По това време станало ясно, че Джордж е влюбен... но не в жена си. Новата му тръпка била съпругата на Ринго Стар. Новината Харисън съобщил пред най-близките си хора на купон. Тогава Пати решава отново да се завърне на модния подиум, но без да напуска мъжа си. Дори отива на парти с него, на което се среща с Клептън.
Той се появил с дама, но щом видял изгората си, веднага забравил за другото момиче. Нещо повече. Дръпнал на страна Джордж и му заявил, че така както той е обикнал половинката на Ринго, така се е случило между него и Пати. Реакцията на Джордж се изразила в едно изречение: „Много добре. Взимай я в такъв случай, а аз ще се позабавлявам с твоето момиче”. След като разбрала за репликата, манекенката напуснала Харисън.
През март 1975 г. Пати Бойд вече е в публиката на концерт на Ерик. След края му тя неочаквано се появява пред вратата на хотелската му стая. Две години по-късно разводът между Пати и Джордж е факт, също както и любовта й към Ерик. След венчавка в Америка младоженците правят парти и в Англия, на което за тях свирят бившият съпруг Джордж, Пол Макартни, Ринго Стар, Мик Джагър, Дейвид Бауи, Кийт Ричардс и Елтън Джон.
Но една слънчева утрин Пати си купува вестник и на последна страница вижда заглавие: „Клептън стана татко”. Новината се оказва истина, майката на новороденото момиченце се казва Ивона Хан Кели и е подчинена на Ерик в неговото студио. Пати напуска съпруга си, но се връща. Но скоро става ясно, че Клептън не е страдал сам, а е бил обятията на телевизионна водеща, която девет месеца по-късно също му ражда дете. Това окончателно слага край на любовната история.
1968 г. започва главната атака в битката при Ке Сан. Битката се води между американската армия и армията на Северен Виетнам. Ке Сан е американска военна база на територията на Южен Виетнам, близо до границата с Лаос и малко на юг от тази със Северен Виетнам.
Базата в град Ке Сан е военно летище и е построена през 1962 г. извън града само на около 11 км от границата с Лаос. Летището е употребявано слабо до построяването на база на Специалните Сили близо до него през 1968 г. През следващите пет години базата се използва за атаки над частите на Северен Виетнам и Виет Конг по снабдителната линия Хо Ши Мин. Малката база на Специалните Сили, наричана Лонг Вей е преместена на пътя към границата за Лаос и при започване на атаката тя е в процес на преместване.
В края на 1967 г. зоната става сцена на „планински битки” между морската пехота и Северен Виетнам. Това е началото на подготовката за Офанзивата Тет. През 1968 г. генерал Уилям Уестморленд се опитва да предизвика Северен Виетнам в директен сблъсък. Той изпраща голям брой подкрепления в базата, планирайки голяма офанзива срещу линията Хо Ши Мин, за да прекъсне операциите на Северен Виетнам и Виет Конг на юг от Ке Сан. Това би довело до бърз край на войната.
Докато американците се подготвят, Северен Виетнам се разгръщат в перфектна защитна позиция по близките хълмове, изпълнени с пещери, което ги прави неуязвими при земни и въздушни атаки. Само за седмица дивизията нараства на 20 000 души. От тази позиция те започват минометен и ракетен обстрел на базата.
Главната атака започва на 21 януари 1968 г. С няколко мощни атаки Северен Виетнам превземат Ке Сан само за седмица, впоследствие обаче морската пехота се разгръща и си връща базата. Въпреки това подготовката продължава и от двете страни и за кратко време морската пехота разгръща малка офанзива срещу Северен Виетнам.
След тези събития ходът на битката се забавя и заприличва повече на обсада. Артилерийският обстрел не стихва и от двете страни, и битката заприличва повече на Първата световна война. Американците започват бомбардировки с Б-52, извикани от остров Окинава.
Опитите на Северен Виетнам да унищожи летището не са напълно успешни и въпреки многото загубени хеликоптери американците могат да се разгърнат бързо при нужда. Скоро Северен Виетнам решава да използва успешната тактика от Диен Биен Фу, започвайки прокопаването на голяма система от тунели и окопи, за да влязат в базата под прикритието им. Но американската артилерия е много по-ефективна от тази на французите през 1954 г. Б-52 придават на района „лунен пейзаж” и унищожават извършеното от Северен Виетнам.
Следват още две атаки - на 17 и 29 март, но и те не са успешни. Впоследствие Северен Виетнам се изтеглят и битката започва бавно да завършва. Ке Сан е окончателно защитен на 6 април от 1-ва кавалерия. Два дни след това боевете в района стихват.
1976 г. е осъществен първият редовен полет на свръхзвуковия пътнически самолет „Конкорд”. И до днес „Конкорд” (заедно с ТУ-144) е сред единствените до момента свръхзвукови самолети, извършвали пътнически полети. Постиганата скорост е малко повече от 2 мах, трансатлантическият полет е продължавал около 3 часа и половина.
Историята на „Конкорд” започва през ноември 1962 г. Тогава Франция и Великобритания сключват договор за съвместна разработка на свръхзвуков пътнически самолет. В цялостното проектиране и изработване на самолета участват около 300 френски и 250 английски фирми. Проектът струва около 3,5 млрд. долара, като в осъществяването му участват 200 000 души от двете страни на Ламанша. По идея на Шарл дьо Гол самолетите носят името „Конкорд”.
На 2 март 1969 г. самолетът извършва първия си пробен полет от Тулуза до Париж. Редовната експлоатация започва през 1976 г.
Най-забележителното преживяване с „Конкорд” е, че това е единственият самолет, който „изпреварва залеза”. По време на полети рано вечерта от Париж или Лондон до САЩ самолетът е излитал по тъмно и е настигал слънцето - от кабината се е виждало как слънцето изгрява от запад. По време на полет фюзелажът на „Конкорд” се удължава с около 300 мм заради нагряването на корпуса.
Любопитен факт е, че „Конкорд” е считан за най-сигурният пътнически самолет до единствената му катастрофа през 2000 г. При полет 4590 на Ер Франс от летище „Шарл де Гол” в Париж до летище „Джон Ф. Кенеди” в Ню Йорк на 25 юли 2000 г. 16.40 ч. лявото крило на самолета се запалва при излитане и той катастрофира. Всички пътници и екипажът загиват, както и четирима души на земята. При излитането си „Конкорд”-ът пука гума на това парче при висока скорост, от което конструкцията му се поврежда, получава се теч на гориво.
На 10 април 2003 г. British Airways и Air France едновременно обявяват, че ще прекратят полетите на Конкорд по-късно през годината. Те посочват нерентабилността на „Конкорд“ поради по-ниския брой пътници след катастрофата от 2000 г., намаляването на пътниците след атаките на Световния търговски център в Ню Йорк през 2001 г., както и повишените разходи за гориво и поддръжка.
През 2003 г. легендарният свръхзвуков самолет „Конкорд” направи и последния си трансатлантически полет от Ню Йорк до Лондон. По време на последния полет на борда бяха актрисата Джоан Колинс, моделите Кристи Бринкли и Джоуди Кид, шефът на „Формула 1” Бърни Екълстоун.
