1600 г. Светата инквизиция признава Джордано Бруно за еретик. Известен още като Бруно от Нолано, той получава жестоката присъда заради твърдения, че Земята не е център на вселената и не Слънцето се върти около нея, а тя около него.
На 17-годишна възраст Бруно постъпва в Доминиканския манастир. Прекарвайки голяма част от времето си в библиотека на манастира, той развива траен интерес към философията. Изучава природата, математиката, философията, теологията.
През 1581 г. монахът заминава за Париж, където започва да преподава наученото от книгите, както и своите собствени теории за живота. По-късно води лекции в Оксфордския и Парижкия университет. През април 1583 г. отива в Англия с писмо от Анри III, но през октомври 1585 г. отново се връща във Франция след обявената от Френската монархия война срещу Англия.
Консервативните духовници обаче го заклеймяват като магьосник. Заловен е от римската църква и предаден на Инквизицията заради еретичните си и опасни за църквата теории и учения. На 17 февруари е изгорен на клада от папата на Кампо дей Фиори.
1841 г. Китай отстъпва Хонконг на Великобритания. Решението е следствие от Първата опиумна война, която се води между Британската източноиндийска компания и династията Инг от 1839 до 1842 г. Целта била принуждаването на Китай да разреши на Великобритания да внася опиум.
През 19 в. търгуването със стока от Китай към Европа било много доходно, както за европейските, така и за китайските търговци. Преди 1821 г. Англия е главен вносител на сребро. Когато обаче страната открива опиума, намалява вноса на сребро и увеличава производството на опиум основно в Британска Индия. Между 1821 и 1837 г. вносът на наркотици в Китай се увеличава пет пъти, не зачитайки забраната за използване на наркотици, датираща от 1729 г.
Алармирани за намаляването на вноса на сребро и за повече от 2 милиона зависими, правителството на Инг се опитва да прекрати търговията с опиум, но усилията са напразни заради корупцията на местните власти.
Подготвяйки се за война, през 1839 г. Великобритания се насочва първо към Хонконг и след бързото му превземане го използва като база. През октомври с.г. Томас Коутс пристига в Гуангджоу с кораб на квакери, които отказват да търгуват с опиум. Техният капитан Смит се договаря с правителството на Кантон, като се надява всички кораби да могат да изпразнят товара си с опиум и търговията с Китай да продължи. Обаче командващият Британската армия нарежда да се блокира Пърл Ривър.
Войната започва на 3 ноември 1839 г., когато втори британски кораб - „Роял Саксън”, се опитва да си пробие път към Гуанджоу. Китайските кораби откриват предупредителен огън. Официалният доклад на армията на Инг твърди, че китайските войски се опитали за защитят британския кораб и това било голяма победа. Командващият Британската армия защитава всичките си 29 кораба в Чуенпех и, знаейки, че ако открие огън, те ще бъдат атакувани, нарежда всички кораби да напуснат Чуенпех и да се насочат към Тунг Ло Ван.
През юни 1840 г. група от 15 кораба, пълни с войници, четири военни кораба и 25 по-малки съда с почти 4000 души войска, достигат Гуангдонг от Сингапур. Войниците са водени от Джеймс Бремър. Той поискал от правителството на Инг компенсация за Великобритания заради причинените загуби от прекъснатата търговия. Правителството отказва и тогава британците атакуват. Устието на Пърл Ривър е силно защитавано от комисаря Линк, затова британците се спускат на север до Хиамен.
През следващата 1841 г. британците окупират Боуг фортс, който пази устието на Пърл ривър - водния път между Хонг Конг и Гуангджоу. През януари 1841 г. британските сили разбиват китайците край Нингбо и военната им база в Чингкай. В средата на 1842 г. британците печелят победа над китайците и край устието на тяхна друга голяма търговска столица - Йангтзе, и окупират Шанхай.
Правителството на Инг показва безсилие да се справи със Западните сили нито политически, нито с военна артилерия. Войната завършва през август 1842 г. с подписването от Китай на първия „неравен договор” - Договора на Нинджи. Генерал Антъни Страншам, предвождал британските войски през Опиумната война като младши офицер, е награден от кралица Виктория.
Успехът от войната, позволил на Великобритания да продължи трафика на опиум в Китай и отворил пътищата към изгодния китайски пазар. По силата на клауза от договора на Великобритания е отстъпен Хонконг. На Китай е наложена огромна контрибуция и му се налага да отвори пет пристанища за международна търговия (Кантон, Амой, Фучжоу, Нинбо и Шанхай). Практически обаче най-унизителното условие от договора се явява това Китай да изплати 6 млн. долара обезщетение за конфискувания от китайските власти в Кантон контрабанден опиум на протежираните от британската власт контрабандисти.
В следващите години новата колония на Великобритания процъфтява като център на търговията между Изтока и Запада и като търговски портал и дистрибуторски център за южната част на Китай.
През 1898 г. на Великобритания са отпуснати допълнителен 99 години на власт над Хонг Конг под Втората конвенция от Пекин. През септември 1984 г., след години на преговори, британците и китайците подписват официално споразумение за връщане на властта на острова през 1997 г. В замяна на обещанието Китай трябва да запази капиталистическата система в Хонконг.
1895 г. в щата Ню Хампшър започва рутинно използване на рентгенов апарат за клинични цели. Всъщност немският физик Вилхелм Конрад Рьонтген открива рентгеновите лъчи случайно.
На 8 ноември 1895 г. той изучавал лъчението на катодните лъчи от вакуумна тръба, когато забелязал, че една плака на няколко крачки разстояние започва да свети. Рьонтген знаел, че катодните лъчи са прекалено слаби, за да проникнат през алуминиевите стени на вакуумната тръба, което означавало, че някаква друга форма на лъчение предизвиква флуоресценцията на плаката.
Ученият започнал да поставя предмети от различни материали между тръбата и екрана. Картонът, хартията, ебонитът не влияели на яркостта на светене, докато металните предмети хвърляли сянка върху екрана. Когато съпругата му сложила ръката си върху фотографската плака, се появил образ на костите и пръстена й, а около тях бледо се виждала плътта й.
Рьонтген нарекъл лъчите „Х”-лъчи, защото източникът и естеството им все още били загадка. Поради факта, че лъчите не се държат като видимата светлина, той не виждал връзката между тях.
Статията му „За новия род лъчи“, в която описвал свойствата им, обиколила буквално целия свят, а по-късно била издадена като отделна брошура на всички европейски езици. Получил е първата Нобелова награда за физика - през 1901 г., „в знак на признание за необикновено важни заслуги пред науката, изразени в откриването на лъчи, наречени впоследствие в негова чест”.
Любопитен факт е, че всъщност Рьонтген така и не съумял да обясни природата на загадъчните лъчи. Той дори не подозирал за съществуването на електроните, а всъщност точно намаляването на тяхната скорост в стъклото на тръбата е причината за появяване на излъчването на „Х-лъчите” и на зеленикавата видима светлина.
Едва през 1912 г. немският физик Макс фон Лауе провел експерименти, доказвайки, че рентгеновите лъчи са форма на електромагнитно лъчение.
1924 г. на 53-годишна възраст умира Владимир Ленин - вождът на Болшевишката революция в Русия. Когато умира, тялото му е старателно балсамирано и положено в мавзолей на Червения площад в Москва.
Владимир Илич Улянов е политическият водач, довел до установяването на диктатурата на болшевиките в Русия. Пламенен последовател на Карл Маркс, Ленин е инициаторът на политически действия, които само са загатнати от Маркс.
След като прекарва три години като заточник в Сибир заради революционна дейност (до февруари 1900 г.) той заминава за Западна Европа. След като Руската социалдемократическа работническа партия, в която членува, се разцепва на две, Ленин става водач на по-голямата фракция - тази на болшевиките.
Краят на Първата световна война предлага на Ленин големия шанс. За Русия тя е военно и икономическо бедствие и предизвиква все широко недоволство от цялата система на самодържавието. Царското правителство е свалено през март 1917 г. и известно време има изгледи страната да бъде управлявана от демократичен режим.
Още щом научава за падането на царя, Ленин се връща в Русия. Пристигайки той оценява, че демократичните партии, макар и създали Временно правителство, нямат голямо влияние. Така според него се открива възможността малобройната, но дисциплинирана комунистическа партия да вземе властта. Първият опит за въстание през юли обаче се проваля и Ленин е принуден да се укрива. Но вторият опит през октомври с.г. е успешен и той става новият държавен глава на Русия.
Като ръководител Ленин е безмилостен и прагматичен. Отначало той ратува за безкомпромисен и бърз преход към напълно социалистическа икономика. Когато това не дава резултат, той въвежда смесена капиталистическо-социалистическа икономика, която се задържа в течение на няколко години, докато приемникът му Сталин я изоставя и въвежда тоталното икономическо планиране.
Ленин проявява интерес към революционната тактика и се смята за специалист в тази насока. Той постоянно набляга върху необходимостта от революционно насилие.
За смъртта на Ленин съществуват редица версии. Според медицинското заключение Владимир Илич умира от нарушено кръвоснабдяване на мозъка и кръвоизлив - инсулт. Той страдал от сериозна атеросклероза на съдовете на главния мозък. Според други хипотези обаче той не е починал от естествена смърт. Учени изказват предположение, че Ленин е отровен. Те обръщат внимание на факта, че в документацията около смъртта му не е отразено дали е проведен токсикологичен анализ при съдебномедицинската експертиза.
1937 г. Франклин Делано Рузвелт поставя началото на полагане на клетва президента на САЩ. Преди това датата на това събитие била 4 март.
САЩ са първата държава в света, която поставя начело на изпълнителната власт в държава от републикански тип президент. Президентът на Съединените американски щати е държавен глава на страната. Съгласно Конституцията той е глава на Федералното правителство и Главнокомандващ на Въоръжените сили на САЩ.
През 1933 г. влиза в сила 20-ата поправка на Конституцията, според която новоизбраният или преизбраният президент встъпва в длъжност на 20 януари на годината следваща изборите. Денят се нарича Ден за встъпване в длъжност. Церемонията се ръководи от Председателя на Върховния съд на САЩ, макар че при необходимост може да се проведе и под ръководството на всеки федерален съдия.
Съгласно Конституцията преди да встъпи в длъжност Президентът на САЩ трябва да положи клетва: „Тържествено се заклевам, че честно ще изпълнявам длъжността Президент на Съединените щати и ще дам най-доброто от способностите си, ще спазвам и защитавам Конституцията на Съединените щати”.
Любопитен факт е, че клетвата завършва с думите „И нека бог да ми е на помощ”. Някои президенти по религиозни причини завършват с „Помогнете ми” или „Кълна се”. А двама президенти - Франклин Пиърс и Хърбърт Хувър, дори са избрали да използват думата „тържествено заявявам” вместо „кълна се”.
1942 г. в Берлин нацистите провеждат конференция за окончателното решаване на еврейския въпрос („Холокост”). Първоначалната дата за провеждане на конференцията е 9 декември 1941 г., но е отложена за 20 януари 1942 г. За място на конференцията Хайдрих избира уютната и живописна берлинска вила Марлир, намираща се на брега на езерото Ванзее. Гостите са поканени на закуска в 9.00 ч., а заседанието е предвидено за 12.00 ч.
На Ванзейска конференция се събират представители на министерствата и други властови структури на нацистка Германия. На срещата е прието решение за начините и способите за привеждане в ход на „Окончателното решение на еврейския въпрос” - програма за геноцид над еврейското население на Европа, за която понастоящем се използва термина.
Геноцидът над евреите започва още преди Ванзейската конференция. След нахлуването на Германия в СССР на окупираните територии са задействани специални подразделения „Айнзацгрупен”, чиято главна задача е идентифицирането и изтребването на еврейското население. Тези подразделения са подчинени на Министерството по сигурността на Райха, оглавявано от Райнхард Хайдрих. На 31 юли 1941 г. Херман Гьоринг подписва заповед за назначаването на Хайдрих за отговорен за „окончателното решаване на еврейския въпрос”.
На 29 ноември 1941 г. Хайдрих разпраща покани за конференция, на която да бъдат обсъдени най-ефективните и икономични пътища за решаване на задачата по унищожаване на милиони евреи в Европа. Сред поканените са ръководители на СС, високопоставени членове на НСДАП и представители на различни министерства в нацистка Германия.
В дневния ред на конференцията били залегнали множество въпроси, основно от технически характер, на които е трябвало да отговорят представителите на изпълнителната власт на Райха. Една от най-горещо дискутираните теми бил проблемът със смесените еврейско-арийски бракове - да се считат ли за евреи хора, на които един от родителите е евреин а другият немец, и как да се постъпва с тези които имат еврейска баба или дядо. Решение по този въпрос така и не било прието и било отложено за някое от следващите заседания.
Адолф Айхман, който води протокола на конференцията, съобщава на присъстващите, че в съответствие с получената по-рано заповед на Хитлер, трябва да се пристъпи незабавно към изселване на евреите в Източна Европа на територията на окупираната Полша, където впоследствие са построени множество концлагери. В протокола не се говори в прав текст за газови камери и крематориуми, а за „каторжен труд, при който, да се надяваме, повечето ще измрат”, както и за това, че трябва да има оцелели, доколкото те могат да се превърнат в ядро за възраждане на евреите.
Стенографираният от Айхман протокол е преработван по-късно многократно от Мюлер и Хайдрих. Отпечатани са около 30 екземпляра, обозначени с гриф „Държавна тайна” и са изпратени на участниците в конференцията, или съответно на техните работни места.
На 31 януари 1942 г. Адолф Айхман изпраща срочни заповеди до командния състав на полицията, тайните служби за сигурност и ръководителите на СД, съдържащи подробни указания за подготовката за депортиране на евреите от Германия, Австрия и Чехия. От този момент започва систематичният и щателно разработен геноцид.
1946 г. с акт на президента Хари Труман е основана Централна разузнавателна група на САЩ. На 22 януари президентът подписва административния акт, с който създава групата, която действа под управлението на Щабът на националното разузнаване. Този щаб е съставен от президентски представители и Министрите на външните работи, на войната и военноморските сили.
Всъщност президентът на САЩ Труман натоварва директора по бюджета към президентството Харолд Смит да организира разграждането на американската военна машина. По същество демобилизацията се превръща в дезинтеграция не само от военна гледна точка, особено по въпросите на сигурността на страната, но също така и по въпросите на разузнаването.
Преди разпускането на единствената разузнавателна служба - Службата за стратегическо разузнаване, тя е била сериозно разградена. Отделът й за изследване и анализи се прехвърля към Държавния департамент, отделът за секретно събиране на информация и контраразузнавателният отдел преминават към Военното министерство, а голяма част от висококвалифицираните служители на ССР просто напускат.
На 9 януари президентът свиква в Белия дом специално съвещание по въпросите на разузнаването. Началникът на военния щаб при Президентството адмирал Уилям Лийхи с нескрита доза раздразнение казва на Труман, че „разузнаването е било третирано позорно”. Но върху американския президент натискът за създаване на национално разузнаване бил оказван и от много други страни и той предприема конкретни действия.
Труман призовава бившия заместник директор на Военноморското разузнаване контраадмирал Сидни Сауърс, верен член на Демократическата партия и богат бизнесмен и на 24 януари 1946 г., той става първият директор на следвоенното американско разузнаване, с наименование „Централна разузнавателна група - ЦРГ”. В нея влизат над 2000 разузнавачи, без помощния персонал, предимно бивши служители от ССР. Под контрола на ЦРГ се предават досиетата на повече от 400 000 лица.
Любопитен факт е, че президентът никога не говорел за новата разузнавателна служба и затова никой от правителството не признавал нейната легитимност. Държавният департамент и Пентагонът отказвали да контактуват със Сауърс и неговите хора, а армията, Флотът и ФБР се отнасяли с подчертано пренебрежение към службата. Ето защо престоят на Сидни Сауър като директор на новосъздадената служба продължило само 100 дни.
Преди да напусне директорския пост, Сауърс оставил само един единствен документ - секретна бележка: „Спешно е необходимо да се придобие разузнавателна информация от възможно най-високо качество за СССР, за възможно най-кратко време”.
По-късно службата прераства в Централно разузнавателно управление, основано като организация за сдържане на комунизма, като наследник на Бюрото за стратегически операции, действало през Втората световна война.
Организацията се занимава с операции под прикритие и добиване и обработка на разузнавателна информация. ЦРУ е базирано в Ленгли, окръг Феърфакс, щата Вирджиния, недалеч от столицата Вашингтон.
1961 г. Джон Кенеди стъпва в длъжността президент на САЩ. Той е 35-ият президент на САЩ и остава на поста до убийството му през 1963 г.
Кенеди е единственият католик, избиран за президент, първият, който е роден в 20 в..ек, последният (за момента), който умира преди мандатът му да е изтекъл, последният демократ от Севера, избран на този пост и последният, който встъпва в длъжност направо от Сената. Кенеди освен това е и най-младият починал президент - той е на 46 години и 177 дни, когато е убит на 22 ноември 1963 г.
През 1960 г. Джон Кенеди декларира намерението си да се кандидатира за президент. На първичните избори на Демократическата партия негови конкуренти са Хъбърт Хъмфри от Минесота, сенатора Линдън Б. Джонсън от Тексас и Адлай Стивънсън кандидат-президент на Демократическата партия за изборите през 1952 и 1956 г.
Кенеди печели първичните избори в Уисконсин и Западна Вирджиния. Впоследствие посещава въглищните мини и търси подкрепата на миньорите, които по принцип са силно консервативни протестанти, гледащи с недоверие католика Кенеди. Победата на Кенеди в Западна Вирджиния е решаваща за успеха на номинацията му.
На 13 юли 1960 г. Демократическата партия издига Кенеди за свой кандидат на изборите за президент. Въпреки острите сблъсъци с конкурента си Линдън Джонсън, Кенеди го посочва за кандидат за вицепрезидент, защото се нуждае от силата на Джонсън в Юга, за да спечели в очертаващите се като най-оспорвани избори от 1916 г. Основни теми по време на кампанията са ситуацията в Куба, стимулирането на икономическото развитие, военните и космическите програми и съревнованието със СССР.
За да успокои страховете, че неговата римокатолическа вяра ще влияе при взимането на решения JFK произнася своята прочута реч в Хюстън, Тексас на 12 септември 1960 г.: „Аз не съм католическият кандидат за президент. Аз съм кандидатът на Демократическата партия за президент, който по стечение на обстоятелствата е католик. Аз не говоря от името на църквата по обществените въпроси, нито тя говори от мое име”.
През септември и октомври се провеждат президентските дебати, като за първи път се излъчват по телевизията. В тях участват двамата основни претенденти Кенеди и кандидатът на Републиканската партия Ричард Никсън.
Никсън оставя лошо впечатление. Напрегнат е, поти се, небръснат е, което силно контрастира със спокойствието и добрия външен вид на Кенеди. Излъчването на дебатите по телевизията е повратна точка в политическия живот на страната, който става още по-тясно свързан със средствата за масова информация и най-вече с влиянието на телевизията. На изборите от 8 ноември 1960 г., Кенеди побеждава Никсън с изключително малка преднина от две десети от процента.
На лице са изключително сериозно обвинения за изборни измами в Тексас и Илинойс, които, според някой мнения, костват президентството на Никсън. Има необичайно голяма разлика в гласовете в Чикаго, която е обявена след като цял Илинойс е гласувал. Единствената промяна след официалното преброяване на гласовете е,решението, че Кенеди печели в Хавай.
След като побеждава републиканския кандидат-президент Ричард Никсън, Кенеди започва да събира идеи и мисли за встъпителната си реч. Той търси предложения от приятели, сътрудници и съветници, включително от пастори за библейски цитати. Кенеди тогава прави няколко чернови, използвайки мислите си и тези предложения, като крайната версия е написана и редактирана изключително от самия него.
В навечерието на обръщението вали силен сняг, но плановете да се отмени речта са отхвърлени. След като посещава католическата църква „Св. Троица” в столицата Вашингтон, Кенеди се отправя към сградата на Конгреса на САЩ, съпътстван от предшественика си президента Дуайт Айзенхауер за церемонията по встъпване в длъжност.
Президентът на САЩ Джон Ф. Кенеди произнася встъпителното си обръщение в 12.51 ч., веднага след като е положил президентската клетва за встъпване в длъжност под диктовката на върховния съдия Ърл Уорън. И макар че е сред най-кратките президентски встъпителни речи, словото на Кенеди е считано за едно от най-добрите в историята.
В своята знаменита реч той казва: „Не питайте какво държавата може да направи за вас, а се запитайте какво вие може да направите за държавата си”. Кенеди призовава народите по света да се обединят в борбата срещу това, което той нарича, „общите врагове на човека: тиранията, бедността, болестите и войната”.
1968 г. бомбардировач Б-52 с четири водородни бомби на борда катастрофира над Гренландия. След възникване на пожар на борда на стратегическия бомбардировач, екипажът аварийно напуска самолета в условния на полярна нощ над базата на Военно-въздушните сили на САЩ Туле. Неуправляемата машина с четири термоядрени бомби се разбива близо до базата.
По време на инцидента бомбардировачът изпълнява бойно патрулиране в рамките на операция „Хромов купол” с четири термоядрени бомби B28FI. При падането бомбите се разрушават и предизвикват радиоактивно заразяване на местността.
Катастрофата става само две години след инцидента над испанското село Паломарес, когато пак горящ Б-52 хвърля четири термоядрени бомби в морето и на брега. Международният скандал е огромен.
Още от 1961 г. стратегическото командване на ВВС на САЩ провежда операция „Хромов купол” за постоянно бойно патрулиране във въздуха с термоядрено оръжие на борда, с готовност да се нанесат незабавно удари по територията на СССР.
От края на с.г. е изпълнявана и задача под кодовото име „Хард Хед” за постоянно визуално наблюдение на радиолокационната станция в авиобазата Туле в Гренландия, представляваща ключов компонент от системата за ранно предупреждение за ракетно нападение BMEWS. Целта на „Хард Хед” е получаване на оперативна оценка на ситуацията при нарушаване на връзката със станцията, позволяваща да се определи дали това евентуално е резултат от атака от страна на СССР. След катастрофата в Паломарес операция „Хромов купол” е значително съкратена, а от 1967 г. единствено се изпълнява задачата по наблюдението на базата Туле.
В ранното утро на 21 януари 1968 г. в 9.29 ч. (по Гринуич) от авиобазата Платсбург в щата Ню Йорк излита за поредно патрулиране по задачата „Хард Хед” бомбардировач B-52G с борден номер 58-0188 от състава на 528-а ескадрила на 380 бомбардировъчно крило на стратегическата авиация на САЩ. Командир на кораба е капитан Джон Хог. На борда, освен петимата щатни членове на екипажа, се намират сменният щурман (навигатор) капитан Крис Кьортис и резервният пилот майор Алфред д’Амарио.
Третият пилот при излитане заема мястото на щурмана-инструктор в кърмовата част на долната палуба. После разследването на инцидента се установява, че преди излитането д`Амарио поставя върху вентилационния отвор на системата за отопление под седалката три поролонови възглавнички в калъфки, а скоро след излитането добавя още една.
По време на полета извършват дозареждане с гориво във въздуха. Около час след това командирът нарежда на втория пилот капитан Леонард Свитенко да се смени за почивка с майор д’Амарио. Тъй като в кабината е хладно, д’Амарио отваря клапана за горещ въздух от двигателния тракт в системата за отопление.
Поради техническа неизправност горещият въздух от турбината (600-700°С) при влизане в системата за отопление практически не се охлажда и скоро в кабината става много горещо. Поролоновите възглавнички под седалката се запалват. Замирисва на горяща синтетика.
Екипажът започва да търси източника на миризмата и щурманът, след като два пъти оглежда долната палуба, открива огнището на пожара. Опитите да загасят пламъците с помощта на двата пожарогасителя, не се увенчават с успех.
В 15.22 ч., когато самолетът се намира на 140 км от авиобазата Туле, капитан Хог предава сигнал за бедствие и иска аварийно кацане. В продължение на пет минути всички пожарогасители на борда са употребени, електроснабдяването е изключено, но кабината се изпълва с дим до такава степен, че пилотите не могат да различават показанията на приборите.
Командирът разбира, че няма да успее да приземи машината, и в 15.37 ч. дава команда на екипажа да се катапултира над Туле. Това правят шестима и се спасяват, макар и с различни травми. За втория пилот Свитенко обаче няма катапултна седалка и той се опитва да напусне самолета през долния люк, но смъртоносно си наранява главата.
Капитан Хог и д’Амарио се катапултират последни и се приземяват непосредствено на територията на базата. Те веднага уведомяват командването, че шестима са се катапултирали и в самолета са останали водородните бомби.
Неуправляемият самолет продължава да лети малко в северно направление, след това завива обратно и след общо 2 минути полет пада на леда в залива Северна звезда на около 11 км от пистата на базата. Ударът от падането и възпламененото гориво пробиват в леда отвор от с диаметър над 50 м и повечето отломки от самолета отиват на океанското дъно.
Ударът предизвиква детонацията на тротила в запалките на четирите бомби. Ядрен взрив не последва, но радиоактивни елементи и компоненти от бомбите (плутоний, уран, америций и тритий) са разпръснати на голяма площ. Концентрацията на плутоний достига 380 мг/кв.м. Точното количество на плутония в бомбите и сега е секретно, но според съвременни оценки при взрива са разсеяни около 7,5 кг от него. Инцидентът е отнесен към категорията „Счупена стрела”, обозначаваща произшествие с ядрено оръжие, не създаващо заплаха за война.
Въздушното разузнаване е извършено практически веднага. То открива върху леда само шест двигателя, обшивка от тялото и малки радиоактивни отломки, разпръснати върху територия с дължина 5 км и ширина 1,6 км. Части от бомбовия отсек са намерени на повече от 3 км северно преди мястото на падане на машината, което свидетелства за разпадането й още във въздуха.
Американските и датските служби незабавно започват работа по очистването и дезактивация на местността. Проектът официално получава малко странното кодово име „Крестед Айс”. Целта на проекта е дейността да завършат до настъпването на пролетното топене на леда, за да предотвратят радиоактивното заразяване на океана.
За ръководител на операцията е назначен генералът от ВВС на САЩ Ричард Ханцигер. Неговото име носи лагерът с жилищни иглу, електростанция, свързочен възел и вертолетна площадка, създаден в непосредствена близост до мястото на падане на самолета, с цел да се осигури денонощна работа.
Операцията започва при екстремални метеорологични условия: полярна нощ, средна температура на въздуха около -40°C (често падаща и до -60°) и вятър до 40 м/сек (144 км/ч). При тези условия хората работят, но уредите с електрически батерии не могат. Слънцето за първи път изгрява на 14 февруари.
Грейдерите остъргват от заразения сняг и лед слой с дебелина от 5 см, които са товарени в дървени контейнери, трактори ги издърпват до площадка за складиране на брега, след това съдържанието им се пресипва в стоманени цистерни и заминават за преработка в САЩ. Отначало американците искат да погребат контейнерите непосредствено до брега или да разтопят и дезактивират снега на място, като пуснат чистата вода в океана, но датчаните възразявят много остро.
Отломките от водородните бомби са изпратени за изследване в завода „Пантекс” в Тексас, останките на самолета заминават в Националната лаборатория в Оук Ридж (Тенеси), а цистерните за закопаване потъват в ядреното гробище Савана Рийвър в Южна Каролина.
Операцията приключва в края на лятото - на 13 септември 1968 г. и последната цистерна е натоварена на кораб за САЩ. Като цяло са събрани 6700 куб.м заразен сняг и лед, както и голям брой контейнери с радиоактивни части от бомбардировача.
След катастрофата над Туле операция „Хромов купол” окончателно е спряна, тъй като разходите и рисковете, свързани с нея, са преоценени като неприемливи. Веднага след катастрофата военният министър на САЩ Робърт Макнамара забранява полетите с ядрено оръжие на борда, наблюдателните полети без оръжие продължават до май с.г., когато изобщо са спрени. Междуконтиненталните балистични ракети с наземно и морско базиране стават основно средство на САЩ за осигуряване на ядрен паритет.
1980 г. САЩ обявяват бойкот на Олимпийските игри в Москва. Бойкотът е част от редица действия, инициирани от САЩ в знак на протест срещу участието на СССР във войната в Афганистан.
Съветската инвазия в Афганистан през 1979 г. кара Джими Картър да издаде ултиматум на 20 януари 1980 г., предупреждаващ, че САЩ ще бойкотират Летните олимпийски игри в Москва, ако съветските войски не се изтеглят от Афганистан в рамките на един месец.
Плюсовете и минусите на вероятен бойкот се обсъждат на няколко срещи в хотела Билдерберг в Аахен, Германия. В крайна сметка е прието, че подобно действие от страна на САЩ в световен мащаб ще бъде възприето като сантиментално, а не като стратегически акт.
По време на срещата африкански представител заявява, че бойкотът ще е „ефективен символичен протест не само срещу инвазията на Съюза в Афганистан, но и за видимото страдание на жителите на самия СССР”. Същият представител уведомява съветските делегати, че бойкотът ще се състои, независимо от това дали ще предизвика отговор. Администрацията на Картър оказва невероятен натиск върху страните от НАТО, тъй като доста от тях са били против бойкот на игрите.
Канцлерът на ФРГ Хелмут Шмит се оплаква от отношението на щатите към съюзниците им и становището, че „добрият съюзник трябва да прави това, което му се нареди“. Същевременно САЩ изпращат свои дипломатически мисии в Танзания, Нигерия и Сенегал, за да се склонят правителствата на страните да се присъединят към бойкота. Американската преса обаче оценява резултата от мисиите като провал.
Към бойкота, обявен от Съединените щати, в крайна сметка се присъединяват и други страни, сред които Япония, Западна Германия (Шмидт успява да убеди националния олимпийски комитет да не изпраща екип на игрите), Китай, Филипините, Аржентина и Канада. Някои от тези страни участват и в бойкота от 1984 г. Великобритания, Франция и Австралия подкрепят безпрекословно бойкота, но дзават свобода на своите атлети да участват, ако желаят.
В резултатът на това решение Великобритания и Франция изпращат много по-малочислени делегации от атлети от обикновено. Английските отбори по езда, хокей и ветроходство бойкотират напълно Летните олимпийски игри в Москва. Въпреки това, делегацията на Великобритания е най-многочислената сред страните от Западна Европа, като наброява 170 атлети.
Испания, Италия, Швеция, Исландия и Финландия са сред другите страни, които представят Западна Европа. Изключение правят само тези италиански атлети, които принадлежат към военни структури, тъй като страната е член на НАТО и правителството официално е решило да подкрепи бойкота. Някои спортисти, родени в САЩ, но с чуждо гражданство, също участват в игрите в Москва, но като състезатели на Италия, Австралия и други страни.
На церемониите по откриването и закриването атлети от много страни, в това число Австралия, Андора, Белгия, Дания, Франция, Обединеното Кралство, Ирландия, Италия, Люксембург, Нидерландия, Португалия, Пуерто Рико, Сан Марино, Испания и Швейцария маршируват под олимпийския флаг, вместо под националните си знамена.
Въпреки че правителството на Нова Зеландия официално подкрепя бойкотирането на Игрите, четирима атлети от тази страна се състезават, но не за страната си. Същевременно атлети от 16 други страни също не представят родините си и на церемонията по награждаването звучи олимпийският химн вместо този на съответната страна. В резултат на това се случва церемония, по време на която са вдигнати три олимпийски флага.
Въпреки бойкота и участието на едва 80 страни на Игрите са подобрени много рекорди.
1986 г. Маргарет Тачър и Франсоа Митеран подписват договор за съвместно строителство на тунел под Ламанша. Реализирането на жп връзка под морското дъно между двете страни става мечта на много френски и британски инженери още през 19 в.
Идеята за построяването му е още от 1802 г. на френския инженер Албер Матьо. През 1830 г. са направени първите хидрогеоложки проучвания между Кале и Довър. След като са отхвърлени редица проекти за строежа на обекта, през 1880 г. започва изграждането на един тунел. То е прекратено много скоро, след като вода залива съоръжението. Другата пречки са британските управници, които се опасяват, че връзката ще бъде използвана от французите за инвазия срещу Англия. Преговорите за проекта се подновяват едва след Втората световна война.
През 1957 г. е образувано дружество, което препоръчва изграждането на жп тунел с две основни тръби и една сервизна. Проектът стартира през 1973 г., но две години по-късно е преустановен по финансови причини. Идеята е подновена през 1984 г., като този път се осъществява с частен капитал. От четирите предложения се възприема старият план от 1973 г. Договорът е сключен от двете правителства, а година по-късно е ратифициран. По план тунелът трябва да свърже Кале и Фолкстоун, въпреки че това не е най-късият път за пресичане на Ламанша.
С подкрепата на Маргарет Тачър строителството набира скорост. Над 15 000 работници се включват в изграждането, което става едновременно от двете страни. Подвижни фабрики осъществяват прокопаването, изхвърлянето на пръстта, укрепването и направата на обшивката на тунелите. На 1 декември тунелите от двете страни се засичат с отклонение от 2 см там, където днес се намира „Залата за пресичане”.
Съоръжението е открито на 6 май 1994 г. от президента Франсоа Митеран и от кралица Елизабет Втора. Тунелът под Ламанша е дълъг 50 км, от които 39 км са под морското дъно. Средната дълбочина под нивото на водния грунд е 40 м.
Тунелът под Ламанша е най-дългият международен тунел в света със своите 50 500 м, които свързват Великобритания и Франция. Тунелът започва от Фолкстоун, Кент и стига до Кокел, Па дьо Кале във Франция.
