1539 г. Испания анексира остров Куба. Днес Куба има богата култура, която представлява смес от местни островитянски традиции и влияние на испанските колониалисти, африканските роби и САЩ.
Христофор Колумб пристига на острова през 1492 г. Главното население на острова тогава са араваките, таините и сибонеите, дошли от Северна Америка векове преди това. Названието на Куба произлиза от начина, по който таините са наричали острова - Каобана, което на езика им означава „център”.
Когато Колумб пристига в края на 15 в., той обявява острова за испанска територия и го нарича Исла Хуана, по името на принц Хуан Астурски.
През 1512 г. Диего Веласкес де Куеляр завоюва целия остров и изгражда първия испански град там - Нуестра Асунсион де Баракоа. Скоро след се създават Сантяго де Куба, Баямо, Пуерто Принсипе и Хавана, която става столица през 1515 г.
Благодарение на цветущата търговия, през средата на 18 в. Хавана вече е най-развитият град в региона.
1690 г. в Германия е създаден духовият инструмент кларинет. Инструментът е направен от видния майстор Йохан Кристоф Денер в Нюрнберг на базата на старинен френски инструмент chalumeau.
Изобретеният от Денер кларинет отначало бил много просто устроен, със 7 пръстови отвора и 2 клапи. След това обаче синът на Денер въвежда редица подобрения. През 1825 г. по подобряването на инструмента работят и Иван Мюлер, а през втората половина на 19 в. братята Щадлер и Хиацинт Клозе. Последният прилага на кларинета и Бьом-система.
Днес има около 12 разновидности на кларинета, които се различават по големина и звук - обикновен кларинет, малък кларинет, любовен кларинет, алтов кларинет, баскларинет и други. Изработва се от абаносово или кокосово дърво.
Във Франция за първи път кларинетът е бил използван от Жан Филип Рамо в операта „Акант и Кефиз” (1751 г.).
1724 г. Филип V абдикира от престола на Испания в полза на сина си Луис I, но след седем месеца се връща на трона, след смъртта на младия крал от вариола. Филип д’Анжу е роден във Версай на 19 декември 1683 г. Той е втори син на френския велик дофин Луи Бурбон и Мария Анна Виктория Баварска. По бащина линия Филип е внук на френския крал Луи XIV и на испанската инфанта Мария-Тереза. Като внук на френския крал още при раждането си Филип получава титлата Херцог д’Анжу.
На 1 ноември 1700 г. умира испанският крал Карлос II, последният мъжки представител на Хабсбургската династия в Испания, което прекъсва мъжката линия на онаследяване на испанския престол. Преди смъртта си Карлос II посочва за свой наследник Филип, внук на сестра му, Мария-Тереза. Карлос II обаче посочва като алтернативен заместник на Филип и племенника си, ерцхерцог Карл Хабсбург-Австрийски, който е син на свещения римски император Леополд I и Маргарита-Тереза, също сестра на Карлос II. Оказва се, че Филип Бурбон и Карл Австрийски имат еднакви права върху испанския престол.
Привържениците на Филип изтъкват, че той има по-големи права върху короната, тъй като баба му е по-голямата дъщеря на крал Филип IV Испански. Привържениците на Карл Австрийски от своя страна оспорват правото на Филип върху испанската корона, като изтъкват, че когато баба му се е омъжила за Луи XIV, официално е декларирала отказ от правата си върху испанския престол, което се отнасяло и за потомците й, докато Маргарита-Тереза не е била принудена да прави това.
Французите официално се противопоставят на този довод, като изтъкват, че богатата зестра на Мария-Тереза Испанска, която Франция е трябвало да получи в замяна на този отказ, не е била изплатена, което според подписания преди сватбата договор e достатъчно основание за анулиране на декларацията, с която тя се е отказала от испанското престолонаследие.
След дълги преговори между испанския кралски съвет и Великия френски дофин, който защитавал правото на сина си върху испанската корона, се стига до споразумение, според което Филип получава кралската корона на Испания. В замяна на това той и потомците му официално ще бъдат заличени от списъка с наследниците на френския престол.
След като кралският съвет приел волята на Карлос II, обявявайки Филип за крал на Испания, испанският посланик в Париж е повикан във Версай, където се представя пред новия си крал. Посланикът паднал на колене пред Филип и произнесъл дълга и тържествена реч на испански език, от която Филип не разбрал нито дума, докато самият Луи XIV разбрал всичко. Оказало се, че новият испански крал не говори испански език и трябвало да получи първия си урок по испански още същия ден.
Обявяването на Филип за испански крал е посрещнато остро от останалите европейски държави. Още през 1702 г. на Франция се налага да защитава с оръжие правото на Филип върху испанската корона. Войната продължава цели единадесет години и завършва с подписването на договора от Утрехт, с който Филип е признат от редица държави за законен испански крал, в замяна на което от Испания отпаднали териториите на Менорка, Гибралтар, Испанска Нидерландия, Неапол, Милано, Сардиния и Сицилия.
Цената, която Испания плаща, за да бъде признат новият й крал, e доста висока, тъй като значително намаля испанските територии в Европа. Освен това окончателно преотстъпва мястото си на първа морска сила на Великобритания.
На 14 януари 1724 г. Филип V абдикира в полза на най-големия си син Луис I. Тъй като Луис е наследник на огромната Испанска империя, е решено, че той трябва да бъде оженен, колкото е възможно по-рано, за да осигури повече наследници на династията на Испанските Бурбони, които са съвсем отскоро на испанския престол.
На 20 януари 1722 г. в Лерма, Луис е оженен за Луиза-Елизабет Орлеанска (1709-1742), дъщеря на херцог Филип II Орлеански, тогава регент на Франция. Зестрата на булката е уговорена за 4 млн. златни ливри. Луиза обаче така и не свиква с религиозния испански двор и често отказва да говори със съпруга си. От брака им така и не се раждат деца.
На 14 януари 1724 г. крал Филип V абдикира в полза на сина си, който е обявен за крал на Испания под името Луис I. Но седем месеца по-късно, на 6 септември 1824 г. Луис I умира от едра шарка, което налага баща му да се върне отново на престола.
1762 г. със смъртта на императрица Елисавета става възможно прекратяването на седемгодишната Руско-пруска война. Войната (1756-1763 г.) се води между коалициите на Австрия, Франция, Русия, Испания, Саксония и Швеция срещу Прусия, Великобритания (в лична уния с Хановерското курфюрство) и Португалия.
Войната е предизвикана от съперничеството на Великобритания и Франция за колониите в Северна Америка и Индия и изострянето на отношенията между Прусия и Австрия, Франция и Русия.
Войната започва на 18 август 1756 г. с нахлуването на пруските войски в Саксония. Като използва несъгласуването на плановете на антипруската коалиция, крал Фридрих II разгромява френската и австрийската армия при Росбах (1757 г.).
Руската армия на фелдмаршал Степан Апраксин разбива пруската армия при Грос-Егерсдорф и окупира Източна Прусия (1758 г.), побеждава пруските войски в сраженията при Палциг и Кунерсдорф (1759 г.). През 1760 г. окупира Померания, а един корпус под командването на генерал Захар Чернишов превзема Берлин. През 1761-1762 г. Прусия загубва Померания, Силезия и Саксония и е изправена пред катастрофа.
Новият руски император Петър III сключва сепаративен мир с Прусия през 1762 г. и отстъпва източната ѝ част, окупирана от руските войски. След свалянето на Петър III императрица Екатерина II се отказва от договора, но не участва с войски във войната. Действията на Русия по същество спасяват Прусия от пълно поражение.
Великобритания и Франция водят борба по море и в колониите. Войната в Северна Америка е известна като Френска и индианска война сред британците и Война на завладяването сред французите. Войната завършва на 10 февруари 1763 г. с подписването на Парижкия мирен договор между Франция и Великобритания.
Великобритания взема от Франция Канада, малки части от Източна Луизиана и част от колониите в Индия. От Испания, англичаните получават Флорида, която испанците заменят за превзетия през 1762 г. остров Куба. Освен това, Франция предава на Испания Луизиана, с което испанците окончателно укрепват властта си в северозападна Северна Америка.
Между Прусия и Австрия със Саксония е подписан Хубертусбургският договор (1763 г.). Прусия взема Силезия и заедно с Великобритания укрепва политическото си положение в Европа.
1897 г. за първи път е изкачен връх Аконкагуа - най-високият връх в Западното и Южното полукълбо и е най-високият изгаснал вулкан в света. Той е един от седемте най-високи континентални първенци.
Аконкагуа се извисява в планината Анди, в аржентинската провинция Мендоса, на 15 км от държавната граница с Чили. Висок е 6962 м. Има 7 ледника, дълги до 6 км. Любопитен факт е, че върхът е изкачван многократно и от български алпинисти.
Едно от последните успешни изкачвания е именно от началото на 2014 г., когато сливенският алпинист Атанас Скатов достига върха. Още на 29 декември българинът е стигнал до 6600 м, но се отказал да атакува върха, поради лоши климатични условия и силен вятър. На 2 януари, той тръгнал обратно към планината, а на 4 януари след десетчасово катерене стигнал сам връх Аконкагуа.
В края на 2013 г. пък 9-годишно американче стана най-младият човек в документираната история, изкачил връх Аконкагуа в Аржентина. Тайлър Армстронг от Калифорния покори върха на Рождество Христово заедно с баща си и тибетски шерп.
1901 г. в София е пуснат първият електрически трамвай. Пускането на трамвая у нас станало възможно благодарение на първата електроцентрала в Панчарево.
Първият вагон тръгва накичен с цветя, около него са току-що назначените ватмани, зад тях любопитните столичани. Вестник от онова време описва събитието така: „Вчера столичните жители бяха зрители на едно ново за тях явление на всемирния прогрес - първият трамвай проряза почти цялата Витошка улица. Грамадното множество се любуваше на приятната гледка от бързината на трамвая и от светлите искри под колелата му и на жицата отгоре. Трамваят върви бързо, без друсане, осветява се електрически и има изящна мебелировка”.
Първият електрически трамвай се движи по трасето от гарата до днешния пл. „Славейков”. Маршрутът е нарочно подбран и за времето си е най-представителният. Старата гара тъкмо е ремонтирана и разширена с луксозен салон, а около пл. „Славейков” още от турско време е центърът на столицата.
За център на нова градска железопътна мрежа е определена Градската градина, днес градинката пред Народния театър, която била опасана от всички страни с трамвайни линии. Това е проектът на германския инженер Клингенберг. Той е разработил седем варианта за електрическо осветление и трамваи в София още през 1896 г.
Първоначално има шест маршрута, на един релсов път, дълъг общо 25 км, с коловози за разминаване на някои от възловите места. На крайните спирки ватманите сменят кабините и обръщат ролковия токоприемник, защото мотрисите нямат обръщателни колела. Тогава е построено и депото на бул. „Княгиня Мария Луиза”.
Веднага е въведено и „класовото” деление - билетът за първа класа струвал 15 стотинки, а на втора - 10. Въпреки високите за времето си цени няколко дни тълпи се трупали по спирките, във вагоните пътниците били натъпкани. Първите, престрашили се да се качат на трамвай, били впечатлени, както описват съвременници, от „бързината му (трамваят развивал около 20 км/ч) и светлите искри под колелата и на жицата отгоре. Трамваят върви бързо, без друсане, осветява се електрически и има изящна мебелировка”.
Любопитен факт е, че работата по електрифицирането и пускането на първия трамвай е започнала 13 години по-рано, още при управлението на Димитър Петков. После са се сменили още петима кметове, но големи заслуги за новото техническо чудо има Димитър Яблански, който на два пъти е обявявал нови концесии за електрифицирането на София. То става факт при Христо Попов.
1943 г. Чърчил и Рузвелт планират бомбения тероризъм. В Казабланка (Мароко) започва срещата (конференцията) на президента на САЩ Франклин Делано Рузвелт, на британския премиер Уинстън Чърчил и на членовете на обединения комитет на началник-щабовете на САЩ и Великобритания. Срещата продължава до 24 януари.
Съветският лидер Йосиф Сталин също е поканен на срещата, но не успява да присъства на заседанието заради финала на битката за Сталинград.
В Казабланка съюзниците за първи път се разбират по въпроса за мястото и времето на съвместните си бъдещи военни операции, както и за това, че те ще се провеждат на територията на Европа. Тогава, в началото на 1943 г., Северна Африка е почти изцяло под контрола на съюзническите сили, като бойните действия продължават единствено в Тунис в района около античен Картаген.
В резултат на преговорите в Казабланка, съюзниците избират за свой неотложен приоритет приключването на войната в Африка, чрез завладяването на Тунис през лятото на 1943 г., който да се ползва като отправна база за десант в Сицилия. Уточнява се, че най-рано в средата на август 1943 г. и не по-късно от края на есента на 1943 г., ще започнат съвместна стратегическа инициатива по отварянето на Втория фронт в Европа.
След десет дни на преговори западните съюзници представят за първи път пред световните медии глобалната си цел в Световната война: безусловна капитулация на германския Райх, на фашистка Италия и Япония. Всъщност безусловната капитулация е концепция, не съществувала в международното право до 1943 г. Неин автор е президентът на САЩ Франклин Рузвелт, който цели Германия и Япония да бъдат лишени от всякакви права при евентуалното им поражение във Втората световна война и разполагане с тяхното имущество и активи по усмотрение на победителите.
Изискването за безусловна капитулация на Германия представлява по съществото си де факто отказ от духа на принципите, установени от Атлантическата харта, подписана от Чърчил и Рузвелт на 14 август 1941 г.
Също така е решено да се засилят денонощните бомбардировки на германските градове - британците през нощта, а американците в следобедните часове. Преди това Чърчил полага много усилия да убеди Рузвелт да се включи в унищожителната бомбена война. Рузвелт, явно впечатлен от „успехите” на Кралските ВВС, на драго сърце предоставя своите USAAF за целите на „моралното” бомбардиране. Уговорено е да започне работа по съвместни проекти, които да бъдат реализирани възможно най-скоро.
Конференцията в Казабланка е изключително важен момент в започващата тоталната бомбена война без спазване на никакви правила и норми в международното право при воюване. Както казва самия Чърчил в реч по време на конференцията: „Сега ние имаме цялостен план за действие... За добро или за лошо, ние знаем точно какво искаме да направим. Ние имаме общото съгласие на нашите експерти... и не остава нищо друго освен да приведем в действие тези планове един след друг”.
Всички тези „планове” касаят единствено все по-мащабни и варварски бомбардировки над германски цивилни цели. А въпросните “експерти” са все хора като Фредерик Линдеман - човекът, поставил на научни основи избиването на жени и деца. (Линдеман е германски евреин, арогантен и отмъстителен, заместник британски министър, приятел и съветник на Чърчил, автор на концепцията да се бомбардират предимно жилищни квартали.)
На 21 януари, още преди да е завършила срещата в Казабланка, съюзническите главнокомандващи издават директива, с която се определят бъдещите насоки на войната: „Прогресивно разрушение на германската военна, индустриална и икономическа система и подриване на морала на германския народ”.
По-късно шефът на Бомбардировъчното Командване Артър Харис лично поправя директивата като заменя думата „и” с „целящо”: „Прогресивно разрушение на германската военна, индустриална и икономическа система целящо подриване на морала на германския народ”. Така германският морал става единствената цел, която следва да бъде атакувана по всички възможни начини.
По същество решенията на срещата в Казабланка полагат основите на англо-американския въздушен терор, който не може да бъде окачествен по друг начин освен като престъпление срещу човечеството, но е оставен без внимание по време на Нюрнбергския процес. Само в бомбардировката на Дрезден на 13.2.1945 г. загиват над 500 000 невинни мирни граждани, което е повече от жертвите на бомбовите удари на руснаци и германци по време на Втората световна война или на двете американски атомни бомбардировки над Япония взети заедно.
1944 г. започва операцията по окончателното деблокиране на Ленинград. Ленинградският фронт започва операция „Януарски гръм” с цел окончателното премахване на обсадата на Ленинград от силите на Вермахта. Блокадата продължава 863 дни - от 8 септември 1941 г. до 27 януари 1944 г, като през януари 1943 г. тя е пробита частично и градът се свързва с територията на страната.
През лятото на 1941 г. сили на Вермахта, подкрепени от испански (Синята дивизия) и финландски войски, под командването на фелдмаршал Лееб обкръжават Ленинград. Блокирани са всички шосета и железопътни линии с изключение на тайния „Път на живота”, минаващ през замръзналото Ладожско езеро.
През септември 1941 г. в града се намират 2 887 000 жители. По време на евакуацията на Ленинград 1941-1943 г. са евакуирани над 1 млн. души. По време на обсадата на Ленинград в града и неговите покрайнини са разрушени 3200 жилища, 9000 дървени къщи (изгорели), 840 фабрики и заводи. Счита се, че от глад и бойни действия са загинали минимум 650 000 души.
На 14 януари 1944 г. Ленинградският, Волховският и 2-и Прибалтийски фронтове започват Ленинградско-Новгородската стратегическа настъпателна операция. Съветското командване съсредоточва 30 стрелкови дивизии, 3 стрелкови бригади, 4 танкови бригади - обща численост на войските 417 000 души. Те са поддържани от 600 танка, 6000 оръдия и минохвъргачки, 200 корабни и брегови оръдия, 460 самолета плюс авиация с далечно действие.
18-а немска армия разполага със 168 000 войници и офицери, около 4500 оръдия и минохвъргачки, 200 танка и 200 самолета. В направлението на главния удар войските на Лениградския фронт превъзхождат противника в жива сила над 2,7 пъти, в артилерия - 3,6 пъти, в танкове - 6 пъти.
Превъзходството в сили и средства осигурява успеха на операцията. Още на 20 януари съветските войски постигат значителни успехи: Разгромена е красноселско-ропшинската групировка на противника, а частите на Волховския фронт освобождават Новгород.
Това позволява на командването на Ленинградския фронт - арм. ген. Л. Говоров и А. Жданов на 21 януари да се обърнат към Сталин с писмо. В него искат разрешение в Лениград да бъде даден салют на 27 януари вечерта с 24 артилерийски залпа от 324 оръдия. Получават разрешението.
В операция „Януарски гръм” Съветската армия дава 10 000 убити и 500 пленници. Докладваните от Вермахта загуби са за 14 000 убити и над 35 000 ранени. Въпреки понесените тежки загуби 18-а немска не е разгромена и запазва значителна част от своя боен потенциал.
1954 г. създадена е корпорация „Америкън Моторс”. АМС е бивш американски производител на автомобили, чиито дъщерни фирми произвеждат и автобуси, градински трактори и косачки и хладилници. Седалището е в гр. Саутфийлд (Southfield), щата Мичиган, САЩ.
АМС е основана на 14 януари 1954 г. вследствие на сливането на корпорация „Неш-Келвинатор“ и компанията „Хъдсън Мотор Кар“. Оценено на 198 милиона долара (към 2006 г. сумата се равнява на 1,44 милиарда долара), това е най-голямото сливане на корпорации в Съединените американски щати за времето си.
На 2 март 1987 г. АМС е закупена от „Крайслер“, а марката АМС престава да се използва.
В началото на 1950-те год. „Дженерал Моторс“ е водещият автомобилен производител в САЩ. „Форд“ обаче се опитва да се върне на тази позиция и залива пазара с множество модели на дъмпингови цени. Дженеръл Моторс прави същото, в борбата се включва и Крайслер.
Джордж Мейсън, главен изпълнителен директор на корпорация „Неш-Келвинатор”, е на мнение, че оцеляването на останалите независими автопроизводители може да се постигне само със съкращавене на разходите им чрез тяхното сливане. Той инициира сливането на Неш-Келвинатор и Хъдсън през 1954 г. и става главен изпълнителен директор на новосформираната компания, но по-малко от година след това умира от панкреатит и пневмония и бива наследен на поста от своя заместник Джордж У. Ромни, който веднага след това отрича слуховете за сливане на АМС с вече обедените независими производители Студебейкър и Пакард.
В първите години след сливането автомобилите Неш и Хъдсън продължават да се продават отделно. Те си приличат на външен вид, но използват различни двигатели, предно окачване и др. В периода 1957-1969 г. пък автомобилите се брандират като Рамблър.
Стратегията на Ромни срещу Дженерал Моторс, Форд и Крайслер е определена като „битка с динозаврите” - докато т.нар. „Голяма тройка” пуска на пазара все по-големи автомобили, АМС се концентрира върху по-компактни модели. Формулата на успеха се крие в използването на общи части от Неш и Хъдсън и в отказа на корпорацията да участва в дизайнерската надпревара между представителите на Голямата тройка. Това спомага моделите Рамблър да се превърнат в синоним на качествени и икономични коли. Може да прилича на първоаприлска шега, но на 1 април 1959 г. са обявени планове за производството на електрически автомобил със самозареждаща се батерия.
В началото на 60-те години АМС пуска на пазара широка гама автомобили, за да може да остане конкурентоспособен. Продажбите са добри, като през 1961 г. фирмата се нарежда на трето място по продажби в САЩ. Печалбите се увеличават ежегодно и АМС успява да изчисти всичките си задължения.
1967 г. речта на уволнения от Харвард проф. Тимоти Лири, изнесена по време на The World's First Human Be-in в Сан Франциско, дава начало на световното движение Хипи.
Лиъри преподава в Харвард до 1963 г., когато е изгонен от там. По това време Лиъри вече е пробвал ЛСД, и е станал горещ негов защитник и пропонент. Той запознава с наркотика множество хора, включително Олдъс Хъксли, Телониъс Монк, Алан Гинсбърг, Уилям Бъроуз и Джак Керуак.
Лиъри вярва, че под въздействието на ЛСД може да се преживее както илюминацията, така и отделните сфери описани в Тибетска книга на мъртвите. Подтикнати от преживяванията си на ЛСД Лиъри, заедно с колегите си Ралф Мецнер и Ричард Алпърт написват психаделична адаптация на тибетския текст, който да служи за наръчник на психонавтите.
През 1970 г. Лиъри е осъден на 20 години затвор заради притежание на 40 грама марихуана, което той отрича. Малко по-късно той успява да избяга от затвора и живее в Алжир, Швейцария, Австрия и Ливан. Следва Афганистан, откъдето е отвлечен от американското разузнаване и върнат в САЩ, където е арестуван с обявена гаранция от 5 млн. долара - най-голямата в историята на САЩ до този момент.
Американският президент Ричард Никсън го обявява за „най-опасния човек в Америка”. Лиъри е поставен в отделна килия с присъда 95 години, негов съсед в срещуположната клетка е Чарлз Менсън. Лиъри води разговори с него и пише книги.
Освободен е през 1976 г. от новоизбрания либерален губернатор на Калифорния Джери Браун, който зае мястото на предишния консервативен губернатор и бъдещ президент - Роналд Рейгън. Остатъка от живота си Лиъри посвещава на писане на книги и изнасяне на лекции. След смъртта си той е кремиран, а праха му е изстрелян в космоса, заедно с останките на още 24 души, на 21 април 1997 г. Сега останките на Лиъри обикалят земята всеки 62 минути.
От САЩ хипарството бързо се разпространява в Англия, оттам и в останалите страни на Европа, а по-късно и в Япония, Австралия и Нова Зеландия. Някои изследователи считат хипи движението за по-скоро културно, отколкото политическо явление, докато други го характеризират като изцяло религиозно. То придобива ярък политически оттенък заради протестите срещу войната във Виетнам, но същевременно с това има културни и философски импликации, защото диктува нови тенденции в модата, музиката, изобразителното изкуство и литературата.
Кулминацията на движението настъпва с Лятото на любовта - събиране на около 100 000 души в Сан Франциско през лятото на 1967 г. и фестивалът Удсток през 1969 г. То оказва огромно влияние върху цялостното развитие на обществото и много негови идеи постепенно и незабелязано си пробиват път като биват внедрявани в ежедневието - музикалните фестивали, промяната на моралните норми, здравословната храна, защитата на природата и други.
За първи път думата хипи е използвана от американския журналист Майкъл Фелон през 1965 г., за да отличи новите от старите бохеми. Повечето от новите за времето бунтари са на възраст между 15 и 25 години и произхождат от бели семейства от средната класа. Стилът на изразяване, поведение и външен вид, възприети от хипитата обръщат с краката нагоре господстващите за времето норми.
1972 г. Маргрете II става кралица на Дания. Ингрид е родена на 28 март 1910 г. в Стокхолм, като Ингрид Виктория София Луизе Маргарета, принцеса на Швеция. Тя е трето дете на шведския крал Густав VI Адолф, тогава още кронпринц на Швеция, и на британската принцеса Маргарет Конаут, която е внучка на кралица Виктория. Майката на Ингрид умира през 1920 г., след което баща й се жени повторно за лейди Луиза Маунтбатън.
По време на немската окупация на Дания през Втората световна война кронпринцесата на Дания оказва голямо влияние върху отношенията между двореца и немските окупационни власти. Ингрид се превръща в символ на тихата съпротива срещу немските окупатори, показвайки непрекъснато солидарността си към датския народ и афиширайки подкрепата си за Англия и антихитлеристката коалиция.
Ингрид става кралица на Дания през 1947 г., коагато съпругът ѝ се възкачва на датския престол като крал Фредерик IX. Като датска кралица Ингрид реформира етикета в датския двор и премахва много от остарелите обичаи в двореца, изграждайки една непринудена атмосфера по време на официалните приеми.
Съпругът на Ингрид умира през 1972 г. и на датския престол се възкачва най-голямата им дъщеря Маргрете II. Същата година, след като се заклева в датската конституция, Ингрид е обявена за Регент и представител на монархията в отсъствието на дъщеря й и внука й.
Ингрид умира в двореца Фреденсборг на 7 ноември 2000 г. Поребана е до съпруга си в копенхагенската катедрала Роскиле.
1994 г. България се включва в инициативата на НАТО „Партньорство за мир”. Проектът е създаден няколко години след рухването на бившия Източен блок.
Членството на България в НАТО се поставя за първи път като политически въпрос на 23 юни 1990 г., когато Соломон Паси внася в парламента предложение за присъединяване към Северноатлантическия договор. След по-малко от месец - на 13 юли 1990 г., с Декларация на Министерството на външните работи България приема поканата за установяване на редовни дипломатически връзки с НАТО, отправена в Лондонската декларация на държавните и правителствени ръководители на Алианса от 6 юли 1990 г.
„Партньорство за мир” е проект на НАТО, чиято цел е да повиши оперативната съвместимост между НАТО и други държави в Европа, както и между НАТО и страните от бившия Съветски съюз, които се намират в Азия. Програмата предлага съвместни операции, при спазване на стандартите на НАТО, осигуряването на ново военно оборудване, както и служители на държавите членки да бъдат обучавани в други страни.
Според НАТО целта на „Партньорство за мир” е зачитане на демократичните принципи, залегнали в основата на Алианса, увеличаване на стабилността, редуциране на заплахите за мира и изграждане на отношения на сътрудничество и доверие между страните членки и партниращите такива.
2005 г. сондата „Касини-Хюйгенс” достига до повърхността на Титан. Мисията „Касини-Хюйгенс”, съвместен проект на НАСА, Европейската космическа агенция и Италианската космическа агенция започна през октомври 1997 г., когато космическите апарати бяха изстреляни от космодрума Кейп Канаверал във Флорида от ракета-носител Titan 4b/Centaur.
При изстрелването си двата апарата тежаха 5548 кг, което прави мисията най-голямата в изследването на външните планети. За да се ускорят достатъчно, за да достигат Сатурн, апаратите бяха ускорени от гравитационните полета на Венера (два пъти), на Земята и на Юпитер. На 1 юли 2004 г. „Касини-Хюйгенс” стана първият изкуствен спътник на Сатурн.
В началото на януари 2005 г. сондата се отдели модулът „Хюйгенс”, чиято основна задача бе да се гмурне със скорост 19 956 км/ч в атмосферата на Титан. Месец по-късно сондата започна „екскурзия” в околностите на Сатурн, за да огледа и проучи част от спътниците.
По-голям от Меркурий и малко по-малък от Марс, Титан е уникален със своята тънка атмосфера, предимно от азот, съдържаща въглеродни съединения. Изследвания на атмосферата могат да ни дадат важни сведения за това как Земята е станала обитаема. Химичният състав на атмосферата на Титан е много подобен на този на Земята от годините преди началото на живота, и макар да е по-студена (-180 С), също така е страдала от липса на течна вода.
Любопитен факт е, че последният космически апарат, прелетял близо до Сатурн, бе „Вояджър-2” (1981 г.). Той фотографира планетата и пръстените й, но не изясни някои важни за науката подробности, свързани с нейните спътници. Например защо само Титан разполага с атмосфера, съществува ли живот на (или под) повърхността му и как изглежда неговата „физиономия”, обвита с плътни оранжеви облаци; защо едното полукълбо на Япет е прекалено светло, а другото - прекалено тъмно; кой (или какво) издълба странните долчини, набраздили Енцелад.
