1317 г. Филип V е коронован за крал на Франция. Той бил наричан Дълги заради необичайния си ръст.
Верен поданик на короната, до смъртта на брат си Луи Х през юни 1316 г., Филип се заема с това да бъде обявен за регент на все още нероденото дете на Луи Х и кралица Клеманс Унгарска, втората му съпруга, бременна в четвъртия месец, в ущърб на принцеса Жана, единствено дете на Луи X и Маргьорит Бургундска. Срещу нея той поставя три важни точки: принцесата е все още малолетна и не би могла да защити себе си или страната при нужда, все още има съмнения относно бащинството на Луи Х, породени от Скандала с кулата Нел, и последно - тя е жена, а според салическото право жените не могат да станат наследници на бащите си.
На 14 ноември кралица Клеманс ражда момче, а Филип е официално избран за регент на новородения крал. Детето е кръстено Жан в чест на Йоан Кръстител, светец покровител на кралицa Клеманс.
Само пет дни след раждането си бебето - крал Жан I, наричан Посмъртни, умира, оставяйки отново страната на ръба на хаоса. Филип, завръщайки се от Лион, където по заповед на покойния си брат Луи Х наглежда избора на нов папа, със своята бърза реакция привлича на своя страна голям брой феодали, между които Шарл дьо Валоа, срещу отново издигнатите претенции към трона на принцеса Жана, подкрепяна от вуйчо си Йод IV Бургундски, който по-късно с обещание за кралски годеж между него и една от дъщерите на Филип се отказва от подкрепата към племенницата си.
Филип V е набързо коронован в Реймс от архиепископ Робер дьо Куртеней, но на церемонията множество благородници отказват да се явят. На по-нататъшното събрание на Генералните щати той се позовава на новооткритото Салическо право, синтезирано от предавани от поколение на поколение закони на салическите франки и факта, че вече е миропомазан крал.
Със своето възкачване на трона той наследява едно разделено кралство, разпокъсано от бунтове, разорено от изтощителни войни и слаби реколти. Следвайки примера на баща си, Филип V се опитва да стабилизира валутата, намалявайки вноса, отменя някои непопулярни закони, издадени от брат му Луи Х, опитва да уеднакви единиците за тежест и дължина, дотогава подлежащи на спекула.
Още през 1317 г. Филип V възобновява закон, проектиран от баща му, но забравен от управниците, според който частното присвояване на кралска земя и титли във френските провинции, дотогава пренебрегвано случайно или целенасочено става углавно престъпление.
До 1318 г. положението на кралството укрепва и Филип V започва нов проект. Първо са разграничени земите, собственост на краля (т.е. земи не управлявани от феодал на краля) и земите, получени по наследство или по незаконен начин (чрез присвояване).
След това издава декрет, в който заявява, че единственият начин земя да бъде предадена от един собственик на друг е по наследство, или ако се откаже от земите си или бъдат лишени от тях като наказание. Във втория случай земите се връщат при краля. С това си решение краля заявява на своите благородници, че нищо не може да ги лиши от земите им освен техните собствени действия.
Филип V също така е отговорен и за създаването на Двора на графовете през 1320 г. Неговата задача била да съблюдава изплащането на дължими суми на и от краля.
През 1321 г. е разкрита т.нар. конспирация, организирана от мавърските крале на Гренада и Тунис срещу християните във Франция. Твърди се, че прокажените, дотогава лекувани в специализирани санаториуми далеч от здравите, сега подкупени от евреите, работещи за мюсюлманските крале, бродят из страната, заразявайки водни източници и разнасяйки заразата.
Евреите, които до 1321 г. били асоциирани с кралската власт, заемали пари на краля за погасяване на дългове, взети от предишните крале. След събитията от 1320 г. Филип V се заема да изнамери виновници за масовото избиване на евреите от Пастирския кръстоносен поход и именно при свое посещение в своето графство Поатие, планувайки нови реформи в юга, Филип V научава за заплахата от проказа.
Филип, неговия брат Шарл ІV и неговата жена Жана д’Еврьо.
Незабавно е издаден декрет, с който се заповядва всеки прокажен, признат за виновен в заразяване на водата да бъде изгорен, а собствеността му прехвърлена на Короната. Това решение провокира масови прояви на насилие не само спрямо прокажените, но и спрямо представители на други малцинства, на които бързо е придадена роля в „конспирацията”,
Скоро Филип V се намира в задънена улица - не може да подкрепи тези прояви на насилие, които раздират страната,но и не може да ги заклейми. От друга страна, не изявявайки някакво становище по въпроса отслабва позицията си на владетел.
Продължавайки своите реформи в Южна Франция, през август 1321 г. Филип V се разболява и скоро е прикован на легло. Болестта му продължава близо пет месеца до началото на януари 1322 г., когато Филип V Дълги умира в двореца Лонгшамп в Париж, ненавършил още тридесет години. Тъй като никое от децата му не могли да го наследят, на френския трон е последван от брат си Шарл IV.
Погребан е, както повелява традицията, в Базиликата Сен Дени до своите предци. На съпругата му кралица Жана Бургундска, която остава вдовица е осигурена издръжка, с която да може да се грижи за себе си и домакинството си до 1330 г., когато и тя умира и е погребана да съпруга си в Сан Дени.
1399 г. войските на монголския хан Тимур завземат Бейрут. Tюркизираният монголски емир успял да се наложи във властта в обстановка на разразили се династически конфликти, обхванали владенията на монголи и татари в Централна Азия.
Самият Тимур отрано се включил в политическите борби на племената и още около 1361 г. успял да се наложи като командир на група джигити. Когато през 1362 г. хан Тоглук-Тимур завзел властта в Маверанахр, той влязъл в редовете на неговата войска и ханът го назначил за управител на град Кеш, център на вилает.
В стремежа си да постигне самостоятелност Тимур отхвърлил зависимостта си от сина на Тоглук-Тимур, Иляс Ходжа, и преминал на страната на неговия противник - емира на Балха и Самарканд - Хусеин. В тясно взаимодействие с него вдигнал въстание, но и двамата съюзници претърпели поражение. Включвал се на служба при различни ханове и емири, участвал в различни битки.
Двамата съюзници Тимур и Хусеин успели през 1364 г. да завладеят Маверанахр и да установят своята власт. Следващата година обаче били разгромени и трябвало да се спасяват с бягство в град Балх. През 1366 г. се завърнали отново в Самарканд, където успели да измамят ръководителите на въстанието сербедари, да ги избият и да покорят столицата на Маверанахр. Известно време управлявали съвместно. Но между двамата съюзници възникнали противоречия, предизвикани от жаждата за власт.
Изразявайки интересите на феодалната аристокрация, Тимур поставил началото на редица завоевателни походи в Средна Азия. В границите на неговата държава влязло цялото Двуречие, долината на р. Сърдаря. В борба срещу завоевателите, отблъсквайки пет техни похода, загубило своята независимост населението на Хорезъм. Столицата Ургенч, важен икономически и културен център в Средна Азия, била разрушена до основи, населението насилствено евакуирано в Самарканд, а върху територията на бившия град бил засят ечемик.
Едва след три големи похода разбил Златната орда и подложил на разграбване и разрушаване столицата и Сарай-Берк, а след нея и Астрахан. Грузия и Армения били опустошени. През лятото на 1395 г. той навлязъл в земите на руската държава и замислял да предприеме поход към Москва, но несигурният тил, който имал в Средна Азия, го принудил да се върне назад.
Завладял през 1393 г. Иран, Тимур покорил Грузия, Армения, Азербайджан, Афганистан. През 1398-1399 г. осъществил своя поход, най-големия, в Индия, която била покорена, а прочутата й столица, град Делхи - разграбена и опустошена. Покорена била и Сирия, а след това и една част от Мала Азия.
Тимур е останал в историята като особено жесток владетел. Походите му били съпровождани не само с опустошения, но и с масови избивания на огромни маси хора. При покоряването на град Исфахан в Иран той наредил да посекат 70 000 души, от главите на които издигнал пирамида. Когато завладял Индия, заповядал да ликвидират 100 000 пленници, понеже транспортирането им до Средна Азия било свързано с редица затруднения.
Всяка най-малка съпротива той наказвал по най-безмилостен начин. Само в Багдад за един ден през 1401 г. били избити 90 000 човека.
1431 г. започва процесът срещу Жана Д’Арк в Руан. Тя е обвинена в ерес и магьосничество и е изправена пред църковния съд.
Жана Д’Арк е родена в Лотарингия, в семейство на заможни селяни. По това време Шарл VII е поел управлението, а Франция е в критично положение. Цялата северна част на страната е окупирана от англичаните, докато френската армия е крайно отслабнала. Независимостта на държавата е под въпрос.
Според преданието, когато Жана вече е девойка, докато се разхожда в бащината градина тя чува гласовете на архангел Михаил, на Св. Екатерина и Св. Маргарита. Светците я подканят да защити Франция, като и обещават своята помощ и закрила. Младата жена се изпълва с увереност, че мисията и е да спаси страната.
Благодарение на познанството си с кралския капитан Робер Бодрикур, тя успява да получи аудиенция при Шарл Седми. В този момент ситуацията вече е бедствена. Англичаните са обсадили крепостта Орлеан и ако тя падне това означава да нахлуят навътре в страната, където вече трудно ще бъдат спрени. В отчаянието си Шарл Седми е готов да повярва в освободителната мисия на младата девойка и є поверява военен отряд, както и опитни военноначалници.
Водена от силната си вяра в Бога Жана повежда отряда към стените на Орлеан. След редица поражения нанесени на англичаните, обсадата е свалена, а градът освободен. Победата вдъхва на френския народ вяра, че Жана действително е богоизбрана и нейната слава и влияние нарастват изключително много.
Когато отрядът й пристига в Реимс по нейно настояване Шарл Седми е тържествено коронован. След като вече официално е получил короната, доскорошният дофин започва по-скоро да се плаши от войнствената жена и без особен ентусиазъм слуша плановете и за отвоюването на останалата френска територия. Орлеанската Дева прави опит за щурмуване на Париж, който завършва неуспешно, а самата тя е ранена.
През пролетта на 1430 г. жителите на Компеня, обсадени от войските на бургундския херцог, викат героинята за помощ. Когато пристига тя попада в плен на бургундците, които я предават на англичаните. Завеждат дело срещу нея в църковния съд в Руан, Жана Д’Арк е обвинена в ерес и магьосничество. Осъждат я на смърт „без кръвопролитие” т.е. изгаряне на клада. Шест години по-късно папа Каликст Трети я оневинява, а през 1920 г. е канонизирана и призната за свята покровителка на Франция.
1768 г. Филип Астли отваря в Лондон първия модерен амфитеатрален цирк. Циркът като забавление бил познат още от Древен Рим, но едва през 18 в. се превръща в съобразена с изискванията на времето си уникална атракция.
Именно английският кавалерист и старши сержант Астли е смятан за създател на съвременния цирк, във вида, в който изкуството съществува и сега. Първият му цирк всъщност представлявал... училище по конна езда!
Още от най-ранните си години Филип обичал много конете и бил един от най-добрите конни ездачи на своето време. След като изпълнил военния си дълг, през 1768 г. Астли открил първата си школа по езда, за която мечтаел от малък.
Школата представлявала голяма кръгла арена, около която имало конюшни и малка къщичка за отмора и попълване на документи. За да привлече клиенти в новооткритата си школа Филип всеки ден провеждал безплатни демонстрации по яздене на кон. Хората обаче толкова харесвали т.нар. от тях „конни представления”, че накрая му оставяли пари.
Тези представления бързо добили огромна популярност и Филип взел решение да построи за тях отделна сграда. През 1769 г. той преместил школата си на по-голямо място. На това ново място Астли въвел и входна такса: театрите през това време вече не можели да съществуват без да печелят пари, затова всеки се стараел да привлече възможно най-много публика с нещо ново и необикновено. Астли построил и място за публиката, обезопасил и арената с въжета, за да не стават инциденти.
После Астли започнал да показва и номера с други животни. През 1769 г. показал за първи път „военна дресирана маймуна” на име генерал Джак.
Любопитен факт е, че самият Филип Астли, никога не казвал на своята идея цирк. Думата била измислена от неговия съперник Чарлз Дибдин, който на 4 ноември 1782 г., заедно с човек на име Чарлз Хюс (бивш участник в трупата на Астли) създал още един амфитеатър заедно с училище за ездачи.
1793 г. Жан-Пиер Бланшар осъществява първи полет с балон над Америка. Френският изобретател и пионер на авиацията поема от Филаделфия, Пенсилвания, и се приземява в Дептфорд, Ню Джърси. Полетът му е наблюдаван лично от първия президент на САЩ Джордж Вашингтон, а тогава за пръв път по въздуха е пренесена и поща.
Бланшар е роден през 1753 г. в Пти Андели. От малък се увлича по техниката и създава собствени модели на капан за мишки с пистолет, велосипед и хидравлична помпа, която издига вода до височина от 122 м от р. Сена до Шато Гайяр.
Опитите му да разработи ръчно задвижван самолет и хеликоптер обаче се оказват неуспешни. След първия полет с балон, осъществен от братя Монголфие през 1783 г., Бланшар се увлича по този вид летене. Още през март 1784 г. той полита над Франция, а през януари 1785 г. прелита над Ламанша между Дувър и Кале заедно с американския лекар Джон Джефрис.
Същата година Бланшар успешно тества парашута, като спуска от балон в кошница малко животно, а по-късно и сам скача с парашут. След полета в Америка той се връща в Европа и осъществява първите полети с балон над Германия, Белгия, Холандия и Полша.
През февруари 1808 г. по време на полет над Хага в Холандия Бланшар е повален от сърдечен удар и пада от балона от височина около 15 м. Макар и да оцелява, не успява да се възстанови напълно и умира през март 1809 г.
1799 г. в Англия за първи път в света е въведен данък върху дохода. Тогава е приет 10-процентен данък в Обединеното кралство, за да се финансира войната срещу Наполеон. Преди това толкова висок данък е бил събиран само за финансиране на войната срещу разбунтувалите се колонии на Северна Америка, но като данък върху поземлената собственост.
През 1799 г. обещанието на тогавашния министър председател Уилям Пит-младши е, че данъкът ще бъде отменен веднага след предполагаемата победа над Наполеон. Данъкът започва да се събира през 1802 г. Към 1816 г. във фиска на кралството са направени толкова много пробойни, че той не може да бъде събран, но въпреки това е ревностно защитаван от данъчните власти. Защото именно те фактически могат да го събират по усмотрение. В крайна сметка този данък тогава е и отменен.
През 1842 г. прекият данък върху дохода е възстановен от премиера сър Роберт Пийл. Това е данък от 3%, събиран при източника. Обещанието е да бъде отменен веднага след като бъдат заздравени публичните финанси. Той донася в хазната 50% повече приходи, отколкото сър Робът е предвидил. Тогава данъкът е приет и от бизнеса, защото той отменя две дузини други данъци, мита и такси. Философията на Пийл била „малко на брой данъци при ниски ставки, които генерират възможно най-голям приход в хазната”.
1861 г. параходът Star of the West, изпратен от президента Джеймс Бюканън в помощ на Форт Съмтър с храна и амуниции, е обстрелван от оръдията на Южна Каролина. В основата на конфликта, довел до Гражданската война (1861-1865), са противоречията между южните щати, с икономика до голяма степен основана на робския труд, и северните щати, в които общественото мнение е настроено срещу робството.
През 50-те години в центъра на политическите спорове в страната е въпросът, дали да се разреши робството в новоприсъединените към Съюза територии. И докато привържениците на робството се позовават на автономията на щатите, неговите противници настояват, че принципът за равенство на всички хора има предимство.
В края на 50-те години кризата се задълбочава. Вътрешните несъгласия по въпросите на робството, демокрацията и стопанските перспективи довеждат до разпадането на Партията на вигите и политическото движение Ноу Нотинг. На тяхно място се появяват Партията на свободната земя през 1848 г, Републиканската партия през 1854 г., Партията на конституционния съюз през 1860 г. Същата година и последната общонационална партия, Демократическата, се разцепва на две регионални части.
Кандидатите за президент на САЩ през 1860 г. са Ейбрахам Линкълн от Републиканската Партия, Стивън Дъглас от Северни демократи, Джон Брекинридж - Южни демократи и Джон Бел от Партията на конституционния съюз.
Линкълн побеждава на север, а Брекинридж печели на юг, но в крайна сметка Линкълн е избран за президент. Линкълн твърдо се противопоставя на робството, особено в новоприсъединените територии и победата му на допълнително поляризира нацията.
И макар да той обещава, че няма да предприеме нищо срещу робството в Юга, на 20 декември 1860 г. Южна Каролина напуска Съединените щати.
През следващите шест седмици преди новият президент да встъпи в длъжност Мисисипи (9 януари), Флорида (10 януари), Алабама (11 януари), Джорджия (19 януари), Луизиана (26 януари) и Тексас (1 февруари) също се отделят от федерацията. На 9 януари параходът Star of the West, изпратен от все още президента Джеймс Бюканън, в помощ на Форт Съмтър с храна и амуниции, е обстрелван от оръдията на Южна Каролина.
На 4 февруари 1861 г. седемте щата създават общо правителство под името Конфедеративни американски щати. То установява контрол над федералните укрепления и федералната собственост в отделилите се щати. Те приемат конституция и избират за свой президент бившия сенатор от Мисисипи Джеферсън Дейвис, който, заедно с другите ръководители на Конфедерацията, заявява, че на тяхната територия робството ще съществува „вечно”. Столица на Конфедерацията става град Монтгомъри (Алабама), а след присъединяването на Вирджиния - Ричмънд.
Частите на федералната армия в Тексас, които наброяват около една четвърт от цялата армия, преминават на страната на Конфедерацията. Джеймс Бюканън, отиващият си президент, не оказва особена съпротива на тези действия. Макар че смята отделянето на щатите за необосновано и нежелателно, той не смята, че при създалите се обстоятелства федералното правителство има право да употреби сила.
Бойните действия започват на 12 април 1861 г. със сражението за Форт Съмтър в залива Чарлстън. На 15 април 1861 г. правителството на САЩ обявява обща мобилизация. Това действие става причина за отцепването на още няколко щата, които минават на страната на Конфедерацията - Вирджиния (17 април), Арканзас (6 май), Тенеси (7 май) и Северна Каролина (20 май).
1882 г. Оскар Уайлд изнася първата си лекция на тема „Английският ренесанс в изкуството” в Ню Йорк.
Световноизвестният днес писател, поет и драматург е роден на 16 октомври 1854 г. в ирландския град Дъблин. След като завършва колежа „Тринити”, постъпва в университета в Оксфорд, където изучава философия и класическа литература. Бързо става известен в обществото с предпочитанията си към зараждащото се течение на „чистото изкуство” и екстравагантния си стил на обличане.
През 1881 г. Оскар Уайлд издава първият си сборник, наречен просто „Стихотворения”. Макар и да привлича интереса на читателите с дълбочината на посланията си и с новаторските си похвати на изразяване, стихосбирката е заклеймена от критиката като „неискрена”. Може би този хладен прием кара младият автор да се насочи към прозата и да започне да работи върху разкази, романи и есета.
Междувременно Уайлд пътува из Франция, чете лекции по съвременно изкуство, мода и дизайн в Англия и САЩ и работи като редактор в списанието „Женски свят”.
През 1890 г. излиза романът „Портретът на Дориан Грей”, който носи на Уайлд световна слава на писател със собствен стил и нестандартно мислене.
1900 г. в района Прати на Рим е основан футболният клуб „Лацио”. Любопитен факт е, че Лацио е не само първият сформиран футболен отбор от Рим, но и първият в цяла Централна и Южна Италия.
Предложението за името Società Sportiva Lazio е на офицера Луиджи Бигиарели. Тъй като вече съществувало Гимнастика Рома (Рим), Бигиарели предложил да бъде нещо по-голямо, в което Рим е включен. Така клубът приел и названието на региона - Лацио.
Отначало Лацио е спортен клуб, като постепенно членовете му започват да играят футбол около 1901-1902 г. През 1907 г. „Лацио” печели турнир с участието още на Лука, Пиза и Ливорно. Всичките мачове се играят в един ден, като „Лацио” печели и трите си мача. До 1925 г. клубът се състезава в местния шампионат и на няколко пъти поради доброто си класиране там взима участие и в Италианския футболен шампионат.
През сезон 1925-1926 „Лацио”обаче не успява да се класира в новосформираната Националната дивизия. Шампион в това първо издание става отборът на Торино, но по-късно титлата им е отнета. През 1927 г. представителят на „Лацио” генерал Джорджо Вакаро отхвърля идеята на фашисткия лидер Итало Фоши за участие на „Лацио” в сливането на всичките тогавашни римски клубове в един - „Рома”, с цел да се изгради силен столичен отбор, който да може да се противопостави на водещите по онова време клубове от Северна Италия.
През този сезон „Лацио” вече си спечелва участие в Националната дивизия за 1927-1928. При дебюта си заемат предпоследно място от общо 11 отбора и трябва да изпаднат заедно с „Наполи” и „Реджиана”. На трите отбора обаче им е разрешено да вземат участие и през следващия сезон. През 1928-1929 „Лацио” и „Наполи” се спасяват на косъм, двата отбора играят квалификационен мач, завършил 2:2 след продължения и печелят правото да участват в новосформираната Серия А.
Дебютният сезон на Лацио в новия турнир отново не е впечатляващ - „орлите” са на дъното на таблицата, делейки 15-то място заедно с „Триестина” от 18 отбора общо и едва се спасяват от изпадане. Следващите няколко сезона „Лацио” завършва в средата на таблицата.
Бележита за клуба е 1934 г. - към „Лацио” се присъединява Силвио Пиола и играта на отбора значимо се подобрява. По време на Втората световна война официални състезания от Серия А не се провеждат, а „Лацио” печели Римския военен шампионат през 1943-1944 и завършва на второ място в същия турнир през 1944-1945.
След възобновяване на шампионата „Лацио” стига до седмото място. През последвалите три сезона отборът завършва в средата на таблицата, докато от сезони 1949-1950 до 1951-1952 три пъти поред „орлите” заемат 4-то място. Отново три сезона поред „Лацио” завършва в средата, а през 1955-1956 и 1956-1957 заема 3-то място. Оттук започва и постепенното западане на клуба, като единствения светъл лъч в този период остава спечеления първи значим трофей.
През 1958 г. „Лацио” триумфира с Купата на Италия. Клубът завършва като първенец в група с отборите на „Рома”, „Палермо” и „Наполи”. На 1/4-финала „Лацио” побеждава „Марцото” с 2:1 на „Стадио Олимпико”, а на 1/2-финала отново в Рим „небесносините” побеждават и „Ювентус” с 2:0. На 24 септември 1958 г. също в Рим се играе и финалът между „Лацио” и „Фиорентина”. С гол на Маурилио Прини в 30-та минута „Лацио” печели трофея. За клуба обаче следват цели 30 години на борба за място в Серия А.
Силвио Пиола е най-добрият голмайстор в историята на Серия А с 274 гола, 49 гола пред следващия в класацията. За „Лацио” има 227 мача и 142 гола в Серия А. Общо за Лацио е записал 237 участия, в които е отбелязал 148 гола. Той е сочен за бащата на задната ножица.
В историята си „Лацио” два пъти е ставал шампион на Италия през сезоните 1973-1974 и 1999-2000. Шест пъти е печелил Купата на Италия, за последно през сезон 2012-2013. „Лацио” е последният носител на Купата на носителите на купи през 1999 г. Печели и Суперкупата на Европа през следващата година, като побеждава „Манчестър Юнайтед” с 1:0. Клубът печели три пъти и Суперкупата на Италия.
1909 г. ирландският изследовател Ърнест Шакълтън достига на 156 км от Южния полюс. Това е най-близкото дотогава приближаване на изследователи в района.
През 1901-1904 г. Ърнест взема участие в антарктическата експедиция на Робърт Скот, която става сериозна школа за по-нататъшните му полярни изследвания. От 2 ноември 1902 г. до 3 февруари 1903 г. участва в похода на Скот на юг от базата с кучешки впрягове. На 31 декември 1902 г. групата достига рекордна за времето си 82° 17' ю.ш., но по време на обратния път Шакълтън сериозно се разболява от скорбут и през февруари 1903 г. е евакуиран от базата, заедно с други деветима моряци с помощния кораб „Морнинг”.
Скоро след преждевременното си завръщане от Антарктида Шакълтън е избран за секретар на Кралското шотландско географско дружество и започва да развива активна дейност за организирането на нова британска експедиция на ледения континент с цел покоряване на Южния полюс. По същото време и Скот започва подготовка за нова експедиция и между тях се заражда съперничество.
Благодарение на своето положение на секретар на Кралското шотландско географско дружество Шакълтън разполага с по-голямо влияние от Скот и решава да го изпревари. Той заема от частни лица значителни суми. Голяма част от средствата са предоставени от едрия финансист Уилям Бърдмор.
Плановете за експедицията са съставени с голям размах. Бреговият отряд трябва да се състои от три групи, като една от тях трябва да изследва Земя Крал Едуард VІІ, втората, южната, трябва да се отправи на покоряване на Южния полюс, а третата е необходимо да потегли на запад и да достигне до Южния магнитен полюс. За целите на експедицията е оборудван здравия, но бавен кораб „Нимрод”.
На 1 януари 1908 г. експедицията напуска Нова Зеландия, достига море Рос и продължава на изток покрай Ледената бариера Рос с цел откриване на подходящо място за построяване на зимовъчна база. По пътя натам е открит Китовия залив, който не се харесва на англичаните, и който след малко повече от две години ще стане изходна база на Роалд Амундсен при атаката му към полюса.
След като неуспява да намери подходящо място за построяване на база Шакълтън се завръща в старата база на брега на залива Макмърдо, където зимува с 15 души.
На 10 март 1908 г. група от шест човека, водена от Шакълтън, се изкачва на върха на близкия вулкан Еребус. Зимуването преминава успешно и през ранната пролет (септември-октомври) на 1908 г. Шакълтън пристъпва към създаването на спомагателни складове по пътя към полюса, като главния склад е създаден на 192 км южно от базата. В началото на октомври група от трима човека начело с Томас Уилям Еджуърт Дейвид се отправя на запад с цел достигане на Южния магнитен полюс.
В началото на октомври 1908 г. Шакълтън с трима спътници се отправя към Южния полюс с шейни, теглени от манчжурски понита. При прехода през шелфовия ледник Рос всичките животни умират от изтощение и Шакълтън и спътниците му са принудени сами да се впрегнат в шейните, за да продължат пътя си на юг през ледената пустош. По пътя на юг са открити ледника Бирдмор, планините Кралица Александра и Доминион и ледника Дейвид.
На 9 януари 1909 г. достигат на 179 км от полюса, до 88º 23º ю.ш., но заради недостиг на припаси и заради много силните ветрове са принудени да се върнат. Обратния път е тежък и труден. На 23 февруари 1909 г. групата достига до главния склад, като всички са слаби и болни. Тогава Шакълтън решава да остави в склада двамата обезсилени Маршал и Адамс, а той заедно с Уайлд се отправя към базата за помощ. На 28 февруари двамата достигат до базата, където бързо е организирана спасителна група и на 4 март 1909г. всички се натоварват на палубата на „Нимрод”.
Групата на Дейвид изпълнява успешно поставена ѝ задача, като на 16 януари 1909 г. достига до Южния магнитен полюс, намиращ се тогава на 72°25′ ю. ш. 155°16′ и. д. и на 4 февруари се прибират на кораба.
Цялата експедиция, без никакви човешки загуби се завръща на 22 март в Нова Зеландия. В Англия Шакълтън е посрещнат като национален герой.
1929 г. в Лондон за първи път е използван суров пеницилин като лекарство. Пеницилинът вече е добре изследван и е известно, че спада към групата на бета-лактамите. Емпиричната му формула е R-C9H11N2O4S.
Първият в света антибиотик, пеницилинът, е открит от Александър Флеминг през 1928 г. Флеминг разказва, че моментът на пробива му е в утрото на 29 септември, докато работи в лабораторията си в мазето на болницата „Св. Мария” в Лондон.
Тогава забелязва „ореол”, в който липсва бактериален растеж около синьо-зеления мухъл, замърсяващ паничката на стафилококова бактериална култура. Той заключава, че мухълът освобождава субстанция, която потиска бактериалния растеж и разтваря клетките на бактерията. Отглежда чиста култура и открива, че това е пеницилиновия мухъл, сега познат като Penicillium notatum.
На 9 януари 1929 г. Флеминг за пръв път експериментира в клинични условия субстрат от непречистена пеницилинова култура в клинични условия. Резултатите поразяват с ефективността. Дори в тези ранни етапи пеницилинът се оказва най-ефективен срещу Грам-положителните бактерии и неефективен срещу Грам-отрицателни организми и плесени.
Първоначално Флеминг смята, че пеницилинът ще бъде полезен дезинфектант, тъй като е мощен при минимална токсичност в сравнение с антисептиците в онези дни, и отбелязва неговата стойност при изолация на Bacillus influenzae, причиняващ бактериална инфлуенца (грип), сега познат като Haemophilus influenzae.
След понататъшни експерименти Флеминг остава с убеждението, че пеницилинът не може да оживее достатъчно продължително в човешкото тяло, за да убие патогенните бактерии, и спира да го изучава след 1931 г. Той не успява да изолира чист пеницилина като химически стабилен продукт в количество, достатъчно за продължаване на изследванията, заради което и се отказва от работата си в тази област. Именно поради това той не навлиза като лекарствено средство. Това съумяват да направят Хауърд Флори и Ърнст Чейн.
Флори и Чейн се запознават с публикация на Александър Флеминг, в която той съобщава за откритието си на антибактериалното действие на плесента Penicillium chrysogenum. Флори, Чейн и сътрудниците им откриват нов начин за култивиране на пеницилиновата плесен и получават количество, достатъчно за изолирането на веществото в чист вид.
Те правят първите опити върху мишки, а през 1941 г. за първи път успешно го прилагат върху човек чрез клинично изследване, от което става ясно, че пеницилинът е с много по-ниска токсичност и по-висока ефективност от всички познати дотогава антибактериални средства.
По това време Европа е във война и има огромна нужда от подобно лекарство, но при тези условия е невъзможно промишлено производство. През юни 1941 г. Флори отпътува за САЩ, където успява да убеди представители на американското правителство да се направят солидни инвестиции в производството на пеницилин. Първите възползвали се са войниците, участващи в десанта в Нормандия през лятото на 1944 година.
През 1945 г. Александър Флеминг, Хауърд Флори и Ърнст Чейн получават Нобеловата награда за физиология или медицина за ролята им в откриването на пеницилина и лечебното му въздействие при различни инфекциозни болести. Смята се, че откритието е спасило живота на повече от 80 милиона души по целия свят.
1941 г. осъществен е първият полет на британския бомбардировач „Авро Ланкастър”. Това е един от най-успешните бомбардировачи на Великобритания, създаден в следствие на провалилия се двумоторен „Авро Манчестър”.
Тежкият бомбардировач се произвежда от компанията „Авро”, но малко по-късно започва да се произвежда и във „Метрополитън-Викърс”, „Викърс-Армстронг”, „Армстронг-Уитворт” и още от 600 фирми, които произвеждат детайли и възли за самолета.
„Авро Ланкастър” има правоъгълен корпус, средно дълго крило и двойни опашни стабилизатори и рулове. В състояние е да носи много тежки бомби и огромни „специални” оръжия; с някои модификации може да побере до 10 000 кг бомби. Шумен и неудобен на дълги полети, „Ланкастър” е силен и надежден самолет. Екипажът е от седем души - пилот, летателен инженер, навигатор, мерач, радио оператор и двама картечари.
„Ланкастърът” атакувал германските градове, участвал в специални операции и бил любим самолет на британските военачалници. Представен е за пръв път през януари 1941 г., влиза на въоръжение през 1942 г., снет е от служба последно в Канада през 1963 г.
Построени са общо 7377 машини, 3249 от които са свалени по време на акция. Само 35 „Ланкастъри” извършват над 100 успешни мисии. Причина за това вероятно е и ниската скорост на самолета - 450 км/ч при 5600 м.
1951 г. в Ню Йорк е официално открита сградата на ООН. Международната организация на суверенни държави е създадена за поддържане и укрепване на международния мир и сигурност и за развитие на мирното сътрудничество между държавите. Приемник е на Обществото на народите.
Уставът на ООН е подписан на 26 юни 1945 г. на конференцията в Сан Франциско от представителите на 50 държави. Влиза в сила на 24 октомври 1945 г. след ратифицирането му от петте Велики сили и мнозинството подписали го държави.
По това време Рокфелер купува за 8,5 млн. долара парцел на брега на Йист ривър и го подарява на световната организация. Той се намира между 42 и 48 улица, пресичащи крайбрежната магистрала на името на Рузвелт. В това време участъкът е доста запуснат със стари промишлени предприятия, скотобойни и товарно речно пристанище.
Страните членки единодушно решават да не обявяват търг за проекта, а да направят, в духа на равнопоставеността, един общ международен екип. Мястото е малко и се търси уникална идея как най-рационално да се използва.
Според историята концепцията за сградата е на Шарл Льо Корбюзие. Той е известен като един от създателите на функционализма и е планирал, стремейки се към свобода и гъвкавост на структурите в пространството. Над проекта работят архитекти, дизайнери и инженери от целия свят. Сред тях е Оскар Нимайер, автор на авангардния проект за новата едноименна столица на Бразилия. Директор по планирането е Макс Абрамович от Щатите. От тогавашния Съветски съюз участва Николай Басов, инженер-консултант е французин с руски произход - Владимир Бодянский. Австралия, Гърция, Китай, Полша, Югославия, Канада също изпращат своите специалисти.
Водещият архитект е американецът Улъс Харисън. Той е близък приятел на Нелсън, един от шестимата внуци на Джон Д. Рокфелер, и участва в изграждането на едноименния център на фондацията на семейството.
Първата копка е на сградата е направена през 1949 г. на рождения ден на организацията 24 октомври. Комплексът е завършен за 19 месеца и струва 65 млн. долара. Първоначалният проект е бил за 85 млн. долара, но тогавашният генерален секретар Трюгве Ли намалява сумата. САЩ отпускат за строежа безлихвен заем, който е изплатен през 1982 г.
На близо 73 000 кв.м са разположени високата сграда на Секретариата, която заради финансовия недостиг е с шест етажа по-ниска в сравнение с първия проект, и ниските здания на Общото събрание, конферентните зали, които също са по-малки, и библиотеката. Това са централните учреждения на ООН, които имат статут на международна територия. Нито един член или сътрудник на федералните, щатските или местните органи на САЩ не може да влезе там без съгласието и в съответствие с условията на международната организация. От своя страна пък международната организация е поела ангажимента да не дава убежище на своя територия на лица, преследвани от закона.
В сградата са създадени всички условия за обслужването на четирите основни групи: делегациите на 191 държави членки, които по време на сесиите изпращат над 5000 души; Секретариата, който е 4900 служители в Ню Йорк от общо 7500-те му сътрудници по света; журналистите, от които 3600 са с постоянна акредитация, а по време на големите събития достигат 10 000, и посетителите, които са средно 700 000 на годината.
През годините са правени много промени, за да може комплексът да поеме нарастващия брой делегати и служители. В залите се увеличават местата за сядане, множат се и канцелариите. Но това не е достатъчно и ООН наема под аренда сграда на отсрещната страна на Първо авеню и 44-та улица.
Сега основните служители са настанени в Секретариата - високата над 160 метра сграда от алуминий. Фасадата е стъклена, а северната и южната стена са облицовани с 2000 тона вермонтски мрамор. Под земята има още три етажа, където са пожарникарите, товаро-разтоварните платформи, службата по сигурността, складовете, помещенията на дипломатическата поща, автосервиз и гараж. В комплекса действа и автономно пощенско отделение, има ресторанти и столова за 750 души, фитнес и съвременна печатница.
До Секретариата е сградата на Общото събрание, която е със сферичен купол. В северната й част, която гледа към градината, е официалният вход на комплекса. Източната и западна стена са облицовани с английски варовик.
До входа във вестибюла е стаята за молитви и размишление. В нея има масивен къс желязна руда. Над стълбищната площадка от тавана виси махалото на Фуко, подарено от правителството на Холандия. Пак във вестибюла има витражно стъклено пано на Марк Шагал. Паното е посветено на генералния секретар Даг Хаммаршелд, който заедно с още 17 сътрудници загива през 1961 г. в самолетна катастрофа при изпълнение на мирна мисия в Африка. Самата зала е в синьо, зелено и златно. Всяка делегация има в нея по шест места - три отпред за делегатите и още толкова отзад за техните заместници.
В комплекса влиза и конферентното здание, което е изградена на пилони над магистралата „Рузвелт”. В него е залата на Съвета за сигурност, оборудвана от Норвегия и проектирана от норвежеца Арнстайн Анеберг, известен с революционните си нововъведения в архитектурата. На източната стена има голямо пано от друг норвежец - Пер Крог, което символизира надеждата за мир.
Залата на Съвета по попечителството е направена от Дания и проектирана от Фин Юл, който е известен дизайнер, дал нов живот на традиционния за родината му стил. До една от стените е голяма статуя на жена с вдигнати ръце. Тя е изваяна от тиково дърво от друг датчанин - Хенрик Старке, който пък е известен с нетрадиционализма си.
Залата на Икономическия и социален съвет е подарък от Швеция и е проектирана от Свен Маркелиус, който е авангардист. Под трите зали има още три големи помещения за заседания.
Сградата на библиотеката на името на Даг Хаммаршелд е построена за 6,6 млн. долара, отпуснати от Фонда на Форд. Тя е от бял мрамор, стъкло и алуминий с шест етажа над земята и три отдолу. Тук има над 400 000 тома, милиони документи, 80 000 географски карти и 1500 атласа. Официалните периодични издания в библиотеката са 10 000, а неофициалните 4000.
На площада на ООН в комплекса се веят знамената на 191 държави членки. Пред сградата на Секретариата има кръгъл декоративен басейн, който е подарък от децата на Щатите. На края на басейна е „Самотната форма”, скулптура, посветена на гибелта на Хаммершелд. Тя е на англичанката Барбара Хепуърт. На абстракционистката принадлежи идеята да се пробие „дупка” в скулптурата, за да стане тя по-олекотена.
В парка е и мемориалът на Елеонор Рузвелт - съпругата на щатския президент, която след смъртта му става американски говорител в световната организация. В парка цъфтят над 1500 розови храста, 140 вишни, 95 дъба, 59 акации, 48 платана и 30 000 нарциса, азалии, глицинии и много други цветя.
1960 г. започва строежът на Асуанския язовир в Египет. Асуанската язовирна стена („Високата стена”) край град Асуан в Южен Египет прегражда река Нил. Построена е между 1958 и 1970 г. с финансиране и техническа помощ от Съветския съюз. Високата стена е разположена на 7,3 км над завършената през 1902 г. и неколкократно реконструирана Ниска стена и увеличава значително обема на образувания от двете стени язовир Насър.
Чрез изграждането на асуанската язовирна стена се образува язовир Насър, заемащ територия в Южен Египет и Северен Судан. По времето, когато е създаден, язовирът е вторият по големина в света - дълбочината му е 300 м, а дължината е 400 км. И до днес обаче Насър си остава най-големият язовир в Африка.
Изграждането на езерото Насър позволява на Египет да се справи с проблемите, които идват от ежегодните наводнения по долината на Нил. Наред с това то осигурява водните ресурси, необходими за култивиране на части от пустинята. Същевременно изграждането на гигантския язовир води до екологични и демографски трудности, както и проблеми, свързани с опазването на културното наследство в региона.
Най-старите известни планове за строителство на язовирна стена при Асуан са от 11 в., когато известният учен Ибн ал-Хайтам пристига в Египет по покана на халифа Ал-Хаким бир-Амриллах. Той трябва да организира мерки за регулиране на течението на река Нил, вероятно чрез изграждане на язовирна стена при Първия праг. След като провежда проучвания намясто, той преценява, че задачата е неосъществима, и, опасявайки се от гнева на халифа, решава да се престори на полудял. Той остава под домашен арест от 1011 г. до смъртта на халифа през 1021 г.
В края на 19 в. Египет е поставен под контрола на Британската империя и през 1898 г. британците започват изграждане на язовирна стена при Първия праг на река Нил. Проектът е ръководен от Уилям Уилкокс, като в него участват и други видни инженери, сред които Бенджамин Бейкър и Джон Еърд. Стената е тържествено открита на 10 декември 1902 г.
Ниската стена е проектирана като гравитационна с множество контрафорси с разположени между тях шлюзове, отворени целогодишно, за да пропускат водата и плодородните наноси без да задържат воден резерв между отделните години. Предвиден е и плавателен шлюз на западния бряг, даващ възможност за продължаване на корабоплаването нагоре по реката до Втория праг. Стената е зидана с необработен камък и е облицована с плочи от червен гранит. По времето на завършването си Ниската стена е най-голямата зидана стена в света и един от най-големите строителни проекти изобщо.
Първоначално височината на Ниската стена е ограничена, за да се избегне заливането на храмовия комплекс във Филе, но скоро се оказва, че съоръжението не е достатъчно. Стената е надграждана на два пъти, през 1907-1912 г. и 1929-1933 г., като са добавени мощности за производство на електричество. В окончателния си вид Ниската стена има 1950 м дължина и 36 м височина на короната над първоначалното речно легло. След изграждането на Високата стена възможността за пропускане на плодородните наноси и корабоплаването е изгубена. Днес Ниската стена се използва за регулиране на водите, изпускани от преливниците на Високата стена.
След като през 1946 г. Ниската стена е почти залята от придошлите води на река Нил, британската администрация взема решение, вместо да надстроява стената за трети път, да построи втора стена на 7 км нагоре по течението. Тя обаче не успява да осъществи намеренията си, поради настъпилите политически промени в страната. През 1951 г. е отменен Англо-египетския договор от 1936 г., а на следващата година монархията е премахната и в страната е установен националистически режим, начело с Гамал Абдел Насър.
Конкретното проектиране на високата стена започва през 1954 г., но скоро основен фактор за реализацията на проекта става международната политика. И Съединените щати, и Съветският съюз предлагат изгодни финансови условия за изграждане на стената с тяхно участие, стремейки се да привлекат Египет на своя страна в рамките на конфликта си в Студената война, докато правителството на Насър се опитва да лавира между тях, за да извлече максимална полза.
Поврат в преговорите настъпва през 1955 г., поради нежеланието на САЩ да доставят на Египет въоръжение, което може да бъде използвано за нападение срещу Израел. През септември с посредничеството на Чехословакия Египет и Съветския съюз се договарят за доставки на съветско оръжие срещу бъдещи доставки на египетско зърно и памук. Въпреки това, американците продължават да се надяват на успех и през декември предлагат нови преференции за реализирането на Асуанската стена.
След признаването от египетското правителство на Китайската народна република, Съединените щати решават да се откажат от участие в проекта, още повече, че Египет продължава да влошава отношенията си с Турция и Ирак, основни американски съюзници в региона. През юни 1956 г. Съветския съюз предлага на Египет дългосрочен кредит от 1,12 млрд. долара при 2% лихва, който да бъде използван за строителството на Асуанската стена, а на 19 юли американското правителство обявява, че финансовото участие на страната в проекта „не е осъществимо при сегашните обстоятелства”.
На 26 юли 1956 г. Гамал Абдел Насър обявява национализацията на Суецкия канал, надявайки се да използва приходите от експлоатацията му за финансиране на Асуанската стена. В последвалата Суецка война Египет претърпява военно поражение от Великобритания, Франция и Израел, но излиза от нея с минимални политически щети след намесата на САЩ и Съветския съюз в негова полза.
През 1958 г., след края на Суецката война, Съветския съюз предоставя финансирането за проекта. Строителните работи отново са забавени, поради опасенията на археолозите от заливането от водите на язовира на няколко важни обекта.
През 1960 г. е проведена спасителна операция под егидата на ЮНЕСКО. Големият храм в Абу Симбел е запазен чрез преместването на 22 паметника и архитектурни обекта на бъдещия бряг на язовира. Други паметници са предадени на страните, помогнали при строителните работи, например Храмът от Дебод в Храмът от Тафис в Лайден и Храмът от Дендур в Ню Йорк. Въпреки това много археологически обекти, като селището Бухен, остават под водите на езерото Насър.
Любопитен факт е, че още в древността египтяните забелязали, че слънцето над град Асуан най-продължително време не прави сянка. Затова те очертали на това място северния тропически паралел, който с модерни средства е установен малко по на юг.
1969 г. във Великобритания се извършва първи пробен полет на прототипа на „Конкорд”. Цели 15 години са необходими на специалистите, за да направят авангардната транспортна машина. И всъщност свръхзвуковият самолет „Конкорд” прави първия си полет от Париж до Ню Йорк на 22 ноември 1977 г.
Тъй като свръхзвуковият самолет е с големи разходи, първоначално никоя самолетна компания не се интересува от изобретението. До 1978 г. „Конкорд” получава поръчки за направата само на 20 самолета. Машината се оказва неефективна при полети под 6000 км.
В същото време повечето летища й отказват кацане или излитане поради големия шум на двигателите.
Крахът на „Конкорд” обаче настъпва с катастрофа при излитане от парижкото летище „Шарл де Гол” на 25 юли 2000 г. една минута след старта машината пада върху хотел в Париж, а при инцидента загиват 113 души.
Полетите на „Конкорд” са възобновени едва през ноември 2001 г., а месеци след това става ясно, че се подготвя и пълното изтегляне на машините от експлоатация. Днес „Конкорд” е експонат, изложен в Музея на автомобилите и техниката в Синшайм, САЩ.
1995 г. космонавтът Валери Поляков завършва своя 366-дневен престой на борда на космическата станция „Мир”. Поляков е 66-и космонавт на СССР и Русия, 207-и космонавт в света. По професия е лекар, доктор на медицинските науки, професор.
Избран е за космонавт на 22 март 1972 г. Първият си космически полет извършва от 29 август 1988 г. до 27 април 1989 г. като първи космонавт-изследовател на „Союз ТМ-6” заедно с Владимир Ляхов и Абдул Мохманд в 3-та посетителска експедиция на станцията „Мир”, третата (заедно с Владимир Титов и Муса Манаров) и четвъртата основна експедиция (заедно с Александър Волков, Сергей Крикальов и Жан-Лу Кретиен (Франция). Продължителността на полета е 240 денонощия 23 часа 35 минути.
От 8 януари 1994 до 22 март 1995 г. извършва втория си космически полет като лекар-космонавт-изследовател на космическия кораб „Союз ТМ-18” и орбиталния комплекс „Мир”. Неговата продължителност е 437 денонощия и 18 часа. Това е абсолютният рекорд за продължителност на работа в космоса за един полет.
За два орбитални полета той е прекарал в космоса 678 денонощия 16 часа и 34 минути. По този показател Поляков отстъпва само на двама - Сергей Крикальов (804 денонощия) и Сергей Авдеев (747 денонощия).
2005 г. в Палестина се провеждат избори за поста на починалия през 2004 г. Ясер Арафат, спечелени от Махмуд Абас.
Абас е роден в разположения в библейския регион Галилея град Сафед, Северен Израел. Войната от 1948 г., която довежда до създаването на държавата Израел, принуждава неговото семейство заедно с хиляди палестинци да напуснат родните си места.
Той е ветеран от борбите на палестинците за независимост. Абас е съавтор на временното мирно споразумение с Израел от 1993 г., което даде на палестинците да се самоуправляват на Западния бряг и ивицата Газа.
Известен още като Абу Мазен, палестинският политик е ръководител на Организацията за освобождение на Палестина (ООП), след като е избран на 11 ноември 2004 г., като заема мястото на починалия Ясер Арафат. От март до октомври 2003 г. е министър-председател на Палестинската автономия, но си подава оставка след борба за надмощие с Арафат.
Той е посочен от Централния комитет на движението Фатах, което е основен елемент в състава на Организацията за освобождение на Палестина. Избран е за президент на Палестинската автономия на 9 януари 2005 г.
