1838 г. Алфред Вейл демонстрира телеграфа, като използва точки и чертички. За изобретател на телеграфа всъщност обикновено е сочен Самюел Морз, който прави демонстрация година по-рано. Вейл бил негов асистент.
Морз подхваща идеята за конструирането на телеграфа още през 1832 г., връщайки се от Европа, където прекарал няколко години на кораба „Съли”. На борда той присъствал на дискусия върху електромагнетизма, която разпалила любопитството му и го насочила към телеграфа. С практически съвети в работата му помогнал и физикът Джоузеф Хенри.
Морз представил своето изобретение на публична демонстрация в Нюйоркския университет. На 4 септември 1837 г. сътрудникът на Морз подавал знаци от разстояние половин километър, докато уредът в залата записвал върху хартията. Морз прочел числата и ги превърнал в букви: „Успешен опит с телеграф на 4.09.1837 г.”.
Същата година Морз патентовал откритието си и създал речник за телеграфисти - първо от числа, а после от думи. През 1839 г. разработил системата от точки и линии, наречена Морзова азбука, която се превръща в международен код за предаване на съобщения. Системата позволява текст, написан с букви, да се предаде чрез точки и тирета.
В следващите години Алфред Вейл усъвършенствал изобретението. През 1843 г. в САЩ била завършена първата телеграфна линия, свързваща Вашингтон с, намиращия се 60 км на север, Балтимор.
1900 г. президентът на САЩ Уилям Маккинли обявява военно положение в Аляска. Исторически свидетелства показват, че първите европейци, достигнали до Аляска, са дошли от Русия. Подбуден от държавния секретар Уилям Сюард, Американският сенат купува Аляска за 7,2 млн. долара. Флагът на САЩ е издигнат на 18 октомври с.г.
От 1867 до 1884 г. Аляска е преименувана на департамент Аляска, а в периода 1884-1912 г. носи името окръг Аляска. Първият американски администратор на Аляска е Владимир Кжижановски. На 8 януари 1900 г. американският президент Уилям Маккинли обявява военно положение в щата.
На 7 юли 1958 г. президентът Дуайт Айзенхауер подписва указ, чрез който американското законодателство влиза в сила за Аляска. Така се подготвя почвата за приемането на Аляска като 49-тия щат на САЩ, което става на 3 януари 1959 г.
1918 г. американският президент Удроу Уилсън излага своя мирен план за последиците от Първата световна война в 14 точки. Планът е обявен в специално послание до Конгреса на САЩ, отправено към воюващите през Първата световна война държави.
Външната политика на Уилсън се сблъсква с най-големите предизвикателства от времето на Линкълн насам. Решението дали да включи САЩ във войната тества до краен предел лидерските му качества. Той е за отстояване на традиционния американски неутралитет спрямо конфликтите в Европа, противопоставяки се на натиска на англо-френските привърженици в Конгреса.
Въпреки растящият натиск върху Америка да влезе във войната, Уилсън успява в периода от 1914 г. до началото на 1917 г. да запази относително неутрална позиция относно войната в Европа. Той предлага да бъде посредник между воюващите, но Антантата не приема това, защото за нея не е толкова важно да се постигне мир и общоприемливо урегулиране на конфрикта, а работи да включи САЩ на своя страна и с тяхна помощ да внесе обрат и да спечели войната. Централните сили също лекомислено подценяват предложението на единствената неутрална в момента Велика страна.
Но когато Германия възстановява производството на подводници, атакуващи англо-американските конвои в Атлантика и прави опит да привлече Мексико на своя страна във войната, Уилсън не удържа натиска на Конгреса и вкарва САЩ в Световната война като „асоцииран воюващ” с декларацията от 6 април 1917 г. за обявяване война на Германия, а на 7 декември и на Австро-Унгария.
След края на войната Уилсън работи със смесен успех за осигуряване на независимост на завладените държави и за постигане на справедлив мир. На 8 януари 1918 г. той произнася прочутата си реч за „четиринадесетте точки”. Сред тях той залага и идеята за създаване на Обществото на народите, организация, която да се стреми да помага за запазване на териториалната цялост и политическата независимост на големите и малки нации.
Уилсън се надява, че предложените „четиринадесет точки” означават край на войната и постигане на справедлив мир. Той отплува за Версай на 4 декември 1918 г., за да участва в Парижката мирна конференция (което го прави първият американски президент посетил Европа по време на мандата си).
Любопитен факт е, че именно той отстоява на мирните преговори в 1919 г. оставането на Беломорска Тракия, Южна Добруджа и Царибродско в българските държавни предели и осуетява плана за ликвидирането на България като държава и разделянето й на три района подчинени на Гърция, Сърбия и Румъния лансиран в Ньой.
За опитите си за постигане на мир Уилсън е удостоен с Нобелова награда за мир през 1920 г.
1931 г. папа Пий XI издава енциклика срещу разводите и срещу контролирането на раждаемостта. Сред енцикликите, които пше е и тази, с която установява празника Христос Цар.
Освен това именно по време на неговия понтификат е създадена държавата Ватикан - на 11 февруари 1929 г. в резултат от подписването на Латеранските договори между италианската държава и Светия престол.
Роденият като Амброджио Рати е избран за папа на 6 февруари 1922 г., след смъртта на Бенедикт XV.
1949 г. в Москва социалистическите държави учредяват Съвет за икономическа взаимопомощ. Създаден е в отговор и по подобие на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие, учредена през 1948 г.
Икономическата организация е основана на Московската икономическа конференция от Съветския съюз, България, Чехословакия, Унгария, Полша и Румъния. Основаването е публично обявено на 25 януари. Албания се присъединява месец по-късно, а ГДР - през 1950 г.
Сред главните фактори за основаването на организацията е стремежът на СССР да укрепи влиянието си над съседните държави от Източна Европа и да неутрализира интереса към Плана „Маршал”. В този момент Чехословакия, Унгария и Полша се интересуват от помощта по Плана „Маршал”, въпреки изискванията за конвертируема валута и пазарна икономика. Тези изисквания, които неизбежно биха довели до по-силни икономически връзки със Западна Европа, отколкото със Съветския съюз, обаче са неприемливи за Сталин.
В края на 80-те години 10 държави са пълноправни членове - Съветският съюз, шест държави от Източна Европа и три други държави. Така географското положение престава да бъде обединяващият фактор в организацията. Единството е осигурявано от политически и идеологически фактори.
На 25 юни 1988 г. в Люксембург е подписано споразумение между ЕИО и СИВ за взаимно признаване и официални отношения, което позволява на страните от СИВ да сключват търговски договори пряко с Европейската общност. Според доктрината „Синатра” (1989) обменът е изключително право на всяка отделна страна.
Либерализацията след това бележи началото на края на СИВ. Формално революциите в Източна и Централна Европа от 1989 г. не прекратяват съществуването на СИВ, затова в Прага през март 1990 г. се провежда следващата среща на организацията.
От 1 януари 1991 г. страните от СИВ започват да извършват сделките помежду си по правилата на пазарната икономика. В резултат на това се получава радикален спад в търговския обмен между тях, тъй като Източна Европа сменя несиметричната търговска зависимост от Съветския съюз със също толкова несиметрична търговска зависимост от Европейската общност.
Последната 46-та сесия на СИВ се провежда на 28 юни 1991 г. в Будапеща, когато България, Унгария, Виетнам, Куба, Монголия, Полша, Румъния, СССР и Чехословакия сключват споразумение за прекратяване съществуването на организацията в срок от 90 дни - 26 септември 1991 г.
1958 г. 14-годишният Боби Фишер печели Американския шампионат по шахмат за мъже. Година по-рано става шампион на САЩ за юноши, а през 1958 г., когато едва на 15 години, Фишер става най-младият в шахматната история гросмайстор, счупвайки предишния рекорд на Борис Спаски.
През 1958 г. детето-чудо печели шампионата на САЩ за мъже с блестящ резултат 11,5 т. от 13 партии, без да загуби нито една. Това му отваря пътя към междузоналния турнир за световното първенство в Порторож, Югославия, и предизвиква сензация, която разтърсва целия шахматен свят.
Петото място в Порторож го нарежда сред претендентите за титлата и му донася гросмайсторско звание.
На 29 години (1 септември 1972 г.) става световен шампион, побеждавайки руснака Борис Спаски в драматичен мач в Рейкявик, Исландия. Срещата между двамата се счита за една от най-емблематичните в историята на шахмата. Фишер е и единственият в историята на шахмата американски световен шампион, но губи титлата си на 3 април 1975 г. Отнета му е заради неприемливите условия, които поставя за мача си с Анатолий Карпов.
Името му ще остане в шахматната история със създадения от него нов стил в шаха Fisherandom. Освен това обаче ще бъде запомнен и с многото странности в характера си. По време на всички турнири Боби Фишер проявява множество претенции - за друго помещение, да повече пари, за повече светлина, не играе в събота. Фишер окончателно подписва обществената си присъда, когато малко след 11 септември 2001 г., в интервю за малка филипинска радиостанция, казва, че аплодира действията на „Ал Кайда”.
В същото време коментаторите отбелязват, че Фишер, настоявайки за идеални условия и увеличение на хонорарите, в действителност допринесъл много за подобряване на турнирните условия и повишаване на благосъстоянието на водещите шахматисти. Например благодарение на молбите на Фишер размерът на наградния фонд в мачовете за световно първенство значително набъбва. По този повод Борис Спаски се шегувал: „Фишер - това е нашият профсъюз”.
Робърт Фишер умира от неустановено заболяване в Рейкявик на 18 януари 2008 г. И тъй като Фишер не оставил завещание, претенции за наследството му имат двама негови племенници, както и бившата му жена - японската шахматистка Миеко Ватаи. Властите на САЩ също се надяват на част от наследството, защото имат данъчни претенции към световния шампион.
1959 г. генерал Шарл дьо Гол е обявен за първи президент на Петата република на Франция. Страната официално е провъзгласена за република още през 1793 г. (24 юни). Френският Конвент приема първата демократична конституция, провъзгласяваща абсолютна власт на народа, която обаче така и не влиза в действие. През 19-20 в. французите преживяват период на империи, няколко реставрации на Бурбоните и пет конституции и едва от 70-те години на 20 в. във Франция окончателно се утвърждава републиканската форма на управление.
След освобождението на Париж през август 1944 се създава т.нар. Временна република. Като председател на Френския комитет за национално освобождение генерал Шарл дьо Гол естествено става и временен министър-председател. В правителството му участват всички политически сили. Скоро цялата територия на Франция е освободена и правителството се съсредоточава върху вътрешното развитие на страната.
Основната цел на дьо Гол като премиер е да наложи умерена дясна конституция, но разигралите се политически борби правят това невъзможно. През 1945 г. в Байо той изнася важна реч, в която описва своята представа за устройството на страната – силен президент, който да олицетворява единството на нацията.
Политическата нестабилност не пречи на икономическото развитие и на една спокойна външна политика, тъй като между десетките правителства се осъществява забележителна приемственост. След плана Маршал френската икономика се възражда, но основната идея на французите е да създадат наднационално обединение от европейски държави.
Но външната политика предлага и предизвикателства, които не са по силите на слабата Четвърта република. Започналата през 1947 г. война за независимост на Индокитай завършва с трагичното поражение на французите при Диен Биен Фу през 1954 г. Необходимо е извънредно напрежение на силите, за да се подпише мир и Франция да се освободи от този товар.
Същата година обаче започва войната за независимост на Алжир - най-старата френска колония, считана за част от Франция, която никой французин не е готов да пожертва. Фронтът за национално освобождение (ФНО) е алжирска терористична организация без особена подкрепа, но подлагайки цялото население на терор, подкопава авторитета на френските власти.
През 1956 г. френската армия минава в настъпление и използвайки жестокости почти ликвидира ФНО. Това обаче предизвиква протести в самата Франция и започват преговори за освобождение на Алжир. При това положение в армията назрява заговор за сваляне на Четвъртата република (генерал Салан). През 1958 г. отряди на заговорниците правят десант в Корсика и предизвикват паника във Франция.
Напълно блокирала, управляващата върхушка кани дьо Гол на власт. Той поисква нова конституция и извънредни пълномощия за 18 месеца. Оставен без избор, президентът Рьоне Коти се съгласява и през юни дьо Гол отново поема управлението на страната.
Първата работа на генерала е да успокои армията в Алжир, че по никакъв начин няма да отстъпи тази колония. Втората - да изработи нова конституция, приета през ноември с 80% от гласовете. Тя поставя началото на Петата република и предвижда: силен президент, който да може да разпуска Националното събрание и да назначава правителството, мажоритарни избори и (с поправката от 1962 г.) пряк избор на президента от народа. Така плановете от речта в Байо са изпълнени.
През декември дьо Гол е избран за първи президент на Петата република. След като стабилизира положението си, той казва на армията в Алжир, че трябва да освободи страната, и потушава опита за въстание през януари 1960 г. През 1962 г. сключва Евианските споразумения и се оттегля от Алжир. В този момент популярността му е огромна и през 1965 г. дьо Гол за втори път е избран за президент.
1962 г. картината на Леонардо да Винчи „Мона Лиза” е показана за пръв път в САЩ. Това е една от най-известните картини в западната история на изкуството, собственост е на френското правителство и се съхранява в Лувъра в Париж.
Над 2000 официални лица, включително президента Джон Ф. Кенеди, отиват да видят известната картина. В следващите дни над 500 000 души също минават през галерията, за да видят платното. След това картината е изложена и в Музея на изкуствата в Ню Йорк, където е видяна от още един милион души.
„Мона Лиза” (Джокондата) е нарисувана с маслени бои върху дъска от топола през 16 в. Името на платното е взето от биографията на художника, написана от Джорджо Вазари и публикувана 31 години след смъртта му. Вазари идентифицира седящата дама като Лиза, съпруга на богатия флорентински търговец Франческо дел Джокондо.
Вероятно Леонардо е започнал да рисува Мона Лиза през 1503 г. и според Вазари я завършва четири години по-късно. Художникът взима със себе си картината във Франция през 1516 г., когато крал Франсоа I кани художника да работи в Кло Люс близо до замъка на краля в Амбоаз. Кралят купува картината за 4000 екю. Но според историята е възможно и картината да е поръчана от Франческо по случаи раждането на втория им син Андреа и преместването на семейство дел Джокондо в новият им дом.
Любопитен факт е, че освен за съпруга на търговец, Мона е „разпознавана” и като женски облик на да Винчи, след като са направени съпоставки с образите на художника и портрета.
След смъртта на Леонардо картината е отрязана, като са отстранени части от двете ѝ страни. Първоначално е имало колони от двете страни на фигурата, познати на изкуствоведите от ранните копия на творбата. Краищата на постаментите все още могат да се видят.
Картината първоначално е изложена във Фонтенбло, а по-късно е преместена във Версайския дворец. След Френската революция е преместена в Лувъра.
През август 1911 г. картината е открадната от Винченцо Перуджа - служител в музея. Той вярвал, че след като е нарисувана във Флоренция и от италиански художник по време на Ренесанса, картината трябва да бъде изложена в италиански музеи. Две години по-късно (1913 г.) обаче Перуджи бил заловен, а картината върната в Лувъра.
1973 г. изстреляна е съветската космическа сонда „Луна 21”. Апаратът осъществява кацане на повърхността на Луната и доставя „Луноход 2”.
На 12 януари апаратът влиза окололунна орбита. На 15 януари след 40 обиколки около Луната, орбиталната скорост е намалена още повече и апаратът преминава в свободно падане. На височина от 750 м се задействат главните двигатели за меко кацане. След намаляване на височината до 22 м, главните двигатели се изключват и се задействат второстепенните.
След намаляне на височината до 1,5 м се изключват и те, и апаратът пада на повърхността със скорост от около 2 м/с. В 23.35 ч. (по Гринуич) апаратът осъществява меко кацане в кратера Ле Мониер. След кацането „Луноход 2” заснема с камерите си околността и се отделя от „Луна 21” на 16 януари в 1.14 ч. След това апаратът зарежда батериите си в продължение на два дни и на 18 януари прави още снимки на „Луна 21” и района на кацане.
След това апаратът започва изследването на Луната. В продължение на четири месеца изминава 37 км по повърхността, заснема 86 панорами и предава 80 000 снимки. Извършени са и множество измервания на свойствата на лунната почва и измервания на разстоянието Земя-Луна с помощта на носеното от апарата огледало.
Изстрелването е част от космическата програмата „Луна”. Общо 15 от мисиите са успешни и поставят началото на изследванията с помощта автоматични апарати. Изследвани биват химическия състав, температурата, радиационните условия и гравитацията на Луната.
Мисиите „Луна” се смятат за началото на модерните автоматични космически изследвания, които представляват 100% от съвременните космически изследвания, за сметка на пилотираните мисии. Вместо планирания сблъсък с Луната, „Луна 1” става първият обект с човешки произход на орбита около Слънцето. „Луна 2”, сблъсквайки се с Луната, става първият обект с човешки произход на повърхността на друго небесно тяло. „Луна 3” заснема за пръв път обратната страна на Луната.
„Луна 9” е първият апарат осъществил меко кацане на повърхността на небесно тяло, а „Луна 10” - първият апарат на орбита около друго небесно тяло. „Луна 16” става първият автоматичен апарат доставил материал от друго небесно тяло обратно на Земята. „Луна 17” и „Луна 21” доставят до повърхността на Луната апаратите „Луноход 1” и „Луноход 2”.
Луноходите са първите самоходни устройства на повърхността на друго небесно тяло. Изстрелването на „Луноход 1” е осъществено на 11 ноември 1970 г. На 4 октомври 1971 г. мисията му обаче е прекратена след като. Докато е активен апаратът успява да пропътува повече от 10 000 м и изпраща повече от 20 000 телевизионни изображения, включително и 200 панорамни.
1992 г. президентът на САЩ Джордж Буш повръща върху японския министър-председател. По време на визита в Токио на 41-вия президент на САЩ му става зле по време на вечеря с японския премиер Киичи Миязава. Пред 130-те гости на вечерята Буш повръща и изпада в безсъзнание.
Помощниците му обясняват състоянието му с грип, който го е повалил. „Лекарите са категорични, че няма друго заболяване или някакви проблеми”, оправдават здравословното състояние на Буш те. „Президентът е човек, той се разболява”.
Любопитно е, че след като президентът Буш напуска вечерята откаран от линейка, съпругата му Барбара остава на масата и участва в обмен на тостове с Киичи Миязава.
1996 г. в България стартира масовата приватизация. Програмата е приета с решение на 37-ото Народно събрание от 19 декември 1995 г. и е обявена официално на 4 януари 1996 г. Целта е прехвърлянето на собствеността връху акции от капитала на 1063 търговски дружества от държавата върху гражданите на обща стойност по номинал 80,439 млрд. лева.
Първият етап на за масовата приватизация започва на 8 януари 1996 г. с продажба на бонови книжки. Отпечатани са 1 млн. бонови книжки, включени са 6 700 000 души, разпределени по регистрационни бюра. Крайният срок за закупуване на бонови книжки е 5 юни 1996 г.
От 20 юни 1996 г. до 31 юли 1996 г. започва вторият етап на масовата приватизация, който се изразява с прехвърляне на боновете на роднини и внасяне във фондове.
2004 г. кралица Елизабет II кръщава най-големия пътнически лайнер, строен някога - „Куин Мери 2”. В Саутхемптън кралицата разбива бутилка шампанско в корпуса на плавателния съд, както повелява традицията. На церемонията има оперни изпълнения, поп песни, благословията на свещеник, фойерверки. Прозвучава и „Одата на радостта” от Деветата симфония на Бетховен.
Лайнерът е построен за две години от френски инженери и строители в пристанищния град Сен Назер. Договорите за построяването му са сключени през 2000 г. между британския филиал на компанията „Карнивал” и френския концерн „Шантие дьо л'Атлантик”, филиал на групировка „Алстом”.
На практика в онзи момент „Куин Мери 2” е най-големият, най-дългият, най-високият, най-широкият и най-тежкият океански лайнер на света. Той е с големината на четири футболни игрища и е висок колкото 23-етажна сграда, пори океанските вълни със скорост от над 30 възела (50 км/ч).
Както и първият „Куин Мери”, този лайнер превежда пасажерите си през Атлантика от източното крайбрежие на САЩ до Великобритания. Круизният кораб побира 2620 пътници, които могат да се радват на комфорта на 17 палуби и 1310 каюти. На борда има 10 ресторанта, пет басейна, театър и кино, казино, дори планетариум на вода.
В оборудването на „Куин Мери 2” са вложени 2500 км електрически кабели, 3000 телефона, 25 000 кв.м мокет. Сателитната комуникационна система на парахода е способна да осъществи връзка до всяка точка на света.
Плавателният съд е стопанисван от британската компания „Кунард лайн”, която стопанисва и „Куин Елизабет 2”. Капитан на огромния кораб, чиято водоизместимост е над 150 000 тона, е Роналд Уоруик, син на капитана на прочутата първа „Куин Мери”, излязла от корабостроителницата през 1936 г.
Днес рекордът за най-голям лайнер в света държи „Allure of the Seas”.
