1698 г. голям пожар разрушава резиденцията на английската корона - Двореца Уайтхол. По това време дворецът бил най-големият в Европа с над 1500 стаи.
През 13 в. дворецът Уестминстър вече бил станал седалище на правителството в Англия и главна лондонска резиденция на кралете от 1049 г. Околностите му станали престижно и скъпо място. Уолтър де Грей, архиепископ на Йорк, купил имот в областта малко след 1240 г., и го нарекъл Йорк плейс.
Едуард I отсядал в имота на няколко пъти и разширил сградата, за да побере цялата му свита. Йорк плейс е построен отново през 15 в. и разширен толкова много от кардинал Улси, че с него можел да се сравнява единствено дворецът Ламбът. Впоследствие, когато Хенри VIII премахнал кардинала от власт през 1530 г., той избрал Йорк плейс вместо Уестминстър за своя главна лондонска резиденция. Той се наслаждавал на богатствата му в компанията на младата си годеница лейди Ан Болейн.
Хенри VIII преустройва Йорк плейс и продължава да го разширява и преустройва през целия си живот. Вдъхновен от двореца Ричмънд, той включил възстановителен център с боулинг, тенис кортове, арена за бой с петли и арена за турнири. Освен това през 1611 г. дворецът станал място за първото известно представление на пиесата на Шекспир „Бурята”.
Впоследствие Джеймс I прави някои значими промени на сградите на двореца, най-вече изграждането през 1622 г. на новата Банкетна зала, построена по проект на Иниго Джоунс, за да замени множеството други банкетни зали, датиращи още от времето на Елизабет I. Украсата му приключва през 1634 г. по времето на Чарлз I, който е екзекутиран пред сградата през 1649 г.
До 1650 г. дворецът е бил най-големият комплекс от този вид в Англия, с над 1500 стаи. Приличал по-скоро на малко градче, отколкото на една сграда. Чарлз II не променя много неща. Джеймс II поръчва различни промени, включително нов параклис, завършен през 1687, преустройство на покоите на кралицата (1688) и др.
През 1691 г., когато дворецът е най-големият и най-сложният в Европа, пожар унищожава повечето от старите дворцови сгради. Втори пожар през 1698 г. разрушава повечето от другите жилищни и правителствени сгради, оцелява единствено Банкетната зала. И въпреки няколкото опита да бъде построен отново, финансовите ограничения не позволили грандиозно преустройство. Така през втората половина на 18 в. местността била отпусната за строежа на градски къщи.
1847 г. Самюел Колт продава първия си револвер на правителството на САЩ. Американският оръжеен конструктор получава патент за револвера с автоматично зареждане (45-и калибър) на 25 февруари 1836 г. Година по-рано той вече бил придобил и британски патент за огнестрелното оръжие, носещо фамилията му - „Колт”.
Първият револвер „Колт” е създаден през 1835 г. като усъвършенстван вариант на съществуващите по това време барабанни оръжия и револвери. Новаторство му е, че въвежда механизъм за завъртане на барабана и фиксирането му в положение за изстрел. След като получава патент, Колт започнал и фабрично производство на продукта си в град Патерсън, щата Ню Джърси.
През 1837 г. на Колт му е отказана поръчка за армията на САЩ, с обяснението, че револверът му е твърде бързострелен. Амбициран през 1839 г. той патентова револвер, който се зарежда без сваляне на барабана, но бизнесът отново не потръгва. Така през 1842 г. първият завод на Колт е затворен.
Самюъл Колт не се отказва. През 1847 г. капитан Самуел Уокър и тексаските рейнджъри, които имали от първите револвери „Колт”, решили че оръжието е подходящо за използване в Мексиканско-американска война. Те поръчали 1000 револвери, което върнало Колт на пазара. Този неочакван обрат го стимулирал да започне отново производството на револвери и усъвършенстването на други видове огнестрелни оръжия.
Този път оръжейният бизнес на Колт преживял истински бум. Успял да открие свои филиали за производство на револвери в Англия, увеличавало се търсенето на неговите пистолети на международния пазар. Самюъл Колт купил земя в Кънектикът за създаването на нова фабрика за производството на револвери.
През 1855 г. строителството на новите корпуси на завода в Хартфорд били завършени. Производството на пистолети представлявало тогава най-големия частен бизнес с револвери в света. В новото производство на пистолети „Колт” използвал и най-новите технологични изобретения. Той не само ги внедрява, но и подобрил принципа на тяхната работа. Колт въвежда поточно-конвейерна линия и механизми за точно измерване. Благодарение на механизирането на процесите той успява да снижи стойността на револвера до 25 долара (при 200 долара цена на стария модел).
Самюъл Колт умира едва на 47 години (10 януари 1862 г.) в своя роден град Хартфорд без да дочака края на войната. Жена му Елизабет поема бизнеса си и оглавява производството на револвери в разгара на Гражданската война в САЩ. Револверите „Колт” 45-и калибър от модела „Миротворец” стават символ на американския Див запад.
1863 г. Джеймс Плимптън патентова в САЩ ролковите кънки. Историята на ролковите кънки всъщност започва доста по-рано.
Като създател на ролковите кънки е сочен белгийският изобретател Жан-Жозеф Мерлен, който демонстрира своето изобретение за пръв път през 1760 г. на лондонски бал с маски. Мерлен се пързалял сред гостите на бала, обут в скъпи обувки с монтирани на тях малки метални колелца и едновременно с това свирел на цигулка.
Първият патент за ролкови кънки получил някой си Птибле във Франция през 1819 г. Т.нар. от изобретателя „петибледи” представлявали дървени платформи с кожени ремъци и три колела. „Петибледите” бързо се превърнали в европейска мода. Любопитен факт е, че през 1840 г. в Берлин дори съществувала бирария, в която келнерите се придвижвали на кънки. През 1857 г. в Лондон се появили и първите площадки за ролкови кънки.
Постепенно увлечението по скоростните обувки достигнало до САЩ и американецът Джеймс Леонард Плимптън изобретил ролковите кънки с четири колела, разположени две по две. През 1863 г. той получил и патент за изобретението си.
Повратна точка в историята на ролковите кънки настъпила през 1979 г., когато братята хокеисти Скот и Бренън Олсон представили нов модел ролери с разположение на колелата в една линия. Конструкцията, предложена от братята, и досега се смята за най-съвършена.
1865 г. на „Уолстрийт” започва да действа Нюйоркската стокова борса. Това е най-голямата фондова борса за ценни книжа на света и втората по брой компании.
През 1790 г. филаделфийски търговци, които са подкрепяли финансово борбата за независимост на САЩ, подпомагат създаването на американска фондова борса за търговия с новоемитирания правителствен дълг, възлизащ на 80 млн. долара.
Основите на Нюйоркската стокова борса са поставени от 24-ма брокери, които се събрали, както сочи историята, на 17 май 1792 г. под сянката на един западен чинар на „Уолстрийт”, за да приемат вътрешен кодекс за поведение и фиксирани комисионни. Необходимостта от такъв кодекс била предизвикана от първия спекулативен скандал от началото на с.г., в който основни действащи лица били Уилям Дуър и неговият агент Джон Пинтард. Споразумението имало за цел да регулира комисионните за търговия на облигациите, емитирани от американското правителство за финансиране на войната, както и на две банки.
По-късно сделките се сключват в разположена на средата на „Уолстрийт” сграда, където брокерите създават офиси. През 1817 г. организацията се превръща в New York Stock Exchange Board, на която се предлагат акции на жп компании, индустриални предприятия и други ценни книжа. През 1863 г. името се сменя на New York Stock Exchange, което носи досега.
Събитието, което формира днешния облик на търговията на най-голямата борса в света, се случва през 1875 г., когато брокерът Джеймс Бойд наранява крака си. Загубвайки подвижност да обикаля сред тълпата от брокери и да проучва продаваните и купувани различни ценни книги, Бойд седнал на специфично място и търгувал една акция, тази на Western Union. Клиентите бързо осъзнали, че това е много по-удобен начин да търгуват една акция на едно и също място, което довело до създаването на специализирана система, където търсенето и предлагането се срещат на аукционен принцип.
Сега Нюйоркската фондова борса има 1366 члена, като в съвета на директорите участват 27 души. Местата се откупуват от желаещите да ги заемат, като през 2003 г. цената на място в директорския съвет се е търгувало за 1 350 000 долара.
1878 г. София е освободена от турско робство. Градът е освободен по време на Руско-турската война от руски части под командването на генерал Йосиф Гурко.
Операцията по превземането на София започва на 7 ноември 1877 г. по заповед на император Александър II. Градът бил важна стратегическа точка за по-нататъшно настъпление на руските войски в Тракия. Освен това по време на войната градът представлява и основен пункт за снабдяване на турската армия с боеприпаси и продоволствие.
Боевете за София започнали на 31 декември при Горни Богров. Въпреки численото превъзходство на турците атаките им били отбити и на 1 януари руските войни преминали в контранастъпление. На 3 януари руснаците превзели селата Кубратово, Биримирци и Орландовци. Пътят на турците за отстъпление към Пловдив бил пресечен. Създадена била възможност османските войски да бъдат обкръжени. За да избегне тази опасност, Осман Нури Паша заповядал незабавно отстъпление към Перник.
Преди да тръгне обаче издава заповед София да бъде опожарена, а складовете с оръжие - взривени. Предупредени били само консулите на европейските държави в София. Граф Вито Позитано - консул на Италия, и Леандър Леге - консул на Франция, решителто се противопоставили на този варварски акт и отказали да напуснат града. След изтеглянето на османските войски граф Позитано сформирал доброволчески отряди за борба с мародерите.
На 4 януари около 14.00 ч. в София влезли първите руски части. Генерал Гурко бил посрещнат триумфално, а в църквата „Света Неделя” бил отслужен тържествен молебен.
На 20 октомври 1878 г. от Пловдив в София се премества седалището на Временното руско управление, а на 3 април 1879 г. по предложение на Марин Дринов Учредителното събрание избира София за столица на Княжество България.
Този избор помага за превръщането на града в голям и важен политически, административен, икономически, научен и културен център на страната. Започва концентрацията на капитали и развитието на промишлеността, изграждането на предприятия на електродобивната, металодобивната, пивоварната и дървопреработвателната промишленост.
1885 г. в Айова (САЩ) д-р Уилям Уест Грант прави първата в света успешна операция по отстраняване на апендикс. Първи описание на болестта прави професорът по патоанатомия в Харвард Реджиналд Хебер Фитц. Освен че първи описва клиничната история на заболяването, Фитц е и първият, който прави предположението, че лек за апендицита е отстраняването на сляпото черво (апендектомия).
1924 г. 21-ото Обикновено Народно събрание приема изключителен наказателен закон - Закон за защита на държавата. Текстът влиза в сила с царски Указ №2 от 23 януари с.г.
Законът за защита на държавата е приет по предложение на правителството на Демократическия сговор с министър-председател Александър Цанков. Правителството идва на власт чрез Деветоюнския преврат (1923 г.) в условията на следвоенната обществена криза и среща сериозни трудности в укрепването и функционирането си. Чрез този закон правителството на Цанков се стреми да узакони разправата с политическите си противници, които са в опозиция или са организирали и осъществили Юнското и Септемврийското въстание от 1923 г.
С 18 члена на закона са предвидени различни начини за противопоставяне: забрана на организации, постановяване на система на политически престъпления, установяване на строги санкции от 15 години до доживотен строг тъмничен затвор и смъртна присъда.
Системата на политическите престъпления включва членство в забранени организации, въоръжена форма на борба, действия срещу въоръжените сили на държавата, изповядване на противодържавна идеология, интернационални връзки и помагачество. Криминализират се користни престъпления по време на метеж или размирици.
Законът за защита на държавата е изменян и допълван четири пъти, като последния път е през септември 1941 г. Преди това обаче, на 21 януари 1941 г., Народното събрание приема Закон за защита на нацията, като двата закона се допълват и действат успоредно до октомври 1944 г.
1958 г. „Спутник-1” излиза от орбитата си и пада на Земята. Спътникът изгаря при навлизането си в атмосферата, след като изминава 60 млн. км и престоява три месеца в орбита.
Първият апарат „Спутник-1” е проектиран в конструкторското бюро на Сергей Корольов и демонстрира възможността за употреба на изкуствени спътници за изследване на горните слоеве на атмосферата. С неговия старт започва надпреварата за престиж между СССР и САЩ в овладяването на космическото пространство.
Изведен е в околоземната орбита от Съветския съюз на 4 октомври 1957 г. Той е първият от поредицата спътници по космическата програма „Спутник”. Изстрелването му първоначално било предвидено за 6 октомври, но Корольов имал подозрение, че САЩ може би планират изстрелване един ден по-рано. КГБ било помолено да провери, но агентите не открили нищо. Корольов обаче не искал да рискува, отменил някои тестове в последната минута и ускорил изстрелването с два дни.
Спътникът е изстрелян във връзка с Международната геофизична година от стартова площадка в Казахска ССР с ракета-носител Р-7. По време на своя полет спътникът излъчва радиосигнали на честоти 20,005 и 40,002 MHz, които са улавяни от радиолюбителите по света. Сигналите се излъчат 22 дни, до 26 октомври 1957 г., когато батериите на предавателя свършват.
1970 г. „Бийтълс” правят последния си запис като група. Разпадането на бандата е обявено през април с.г., само месец преди да излезе последният им албум „Let It Be”. Любопитен факт е, че Пол Макартни не бил доволен от много от песните и дори се опитал да спре албума, но неуспешно.
През юли 1968 г. „Бийгьлс” реализират анимационния филм „Жълтата подводница”, а през август с.г. пускат сингъла „Hey Jude”. През ноември излиза вторият им сборен албум „Бийтълс”, който бележи началото на края за световноизвестната музикална група. След като Пол критикува стила на Ринго, напуска бандата за две седмици и се връща само след настойчивите молби на колегите си.
В същия период връзката на Джон с Йоко Оно започва да засяга отношенията между членовете на групата. Йоко е авангардна художничка от Ню Йорк и връзката й с Джон определено става сериозна. Именно любовта на Ленън към Йоко се превръща в причина за разпада в групата.
През януари 1969 г. по предложение на Пол Макартни стартира проектът „Get Back”. Следват филм и албум, озаглавени по един и същи начин - „Let It Be”. Най-голямата атракция е концертът на покрива на сградата на „Епъл Корпорейшън”. С вятър в косите си, четиримата свирят в продължение на 42 минути, а пет от песните се пеят три пъти на бис.
През юли 1969 г. „Бийтълс” се събират отново, за да запишат албума „Abbey Road”. През октомври с.г. Джон и Пол имат сериозен конфликт в заседателната зала на компанията „Епъл”. Пол настоява групата да се тръгне на ново турне, но Джон, който иска да се насочи към собствена соло кариера, отказва. Така „Бийтълс” се разпадат. Официално със съдебни документи групата престава да съществува на 31 декември 1970 г.
1980 г. президентът на САЩ Джими Картър обявява бойкот на Олимпийските игри в Москва. Градът е избран за домакин на 22-рите Летни олимпийски игри на сесия на Международния олимпийски комитет още на 23 октомври 1974 г. Поради нахлуването на съветските войски в Афганистан в края на 1979 г. обаче САЩ и западните страни обявяват бойкот на Олимпиадата.
Общо 65 държави и региони не участват на Игрите. В Москва участват само 80 нации, най-малко от 1956 г. насам. Като форма на протест 15 държави дефилират на откриването с олимпийския флаг, а не с националните си знамена. В отговор страните от Източния блок, начело със СССР, бойкотират Олимпиадата в Лос Анджелис през 1984 г.
Любопитен факт е, че това е една от най-успешните олимпиади за България. Страната ни печели общо 41 медала - 8 златни, 16 сребърни и 17 бронзови отличия. България се на 3-о място в крайното класиране по медали.
2004 г. космическият апарат на НАСА „Спирит” успешно каца на Марс. „Спирит” е част от мисията „Марс Експлорейшън Роувър”, ръководена от Пит Тесингер от JPL и Стивън Скуайърс от Университет Корнел. В състава й влиза и апаратът „Опъртюнити”. Основните цели на мисията били търсене и характеризиране на скали и почви, издаващи наличието на вода на повърхността на планетата в миналото. Мисията била изградена на данни, получени от предишни апарати на повърхността на Марс - „Викинг” и „Патфайндър”.
Марсоходът „Спирит” е изстрелян на 10 юни 2003 г. в 17.59 ч. (по Гринуич), а „Опъртюнити” - на 7 юли 2003 г. в 15.18 ч. Спирит каца в кратера Гусев на 3 януари 2004 г. в 4.35 ч., а „Опъртюнити” - в Меридианската равнина на противоположната страна на Марс на 25 януари 2004 г. в 1.05 ч.
На 21 януари наземният контрол губи връзка със „Спирит”. Първоначално се счита, че причината е буря над Австралия. Впоследствие обаче е получено съобщение от „Спирит” без валидни данни и марсоходът пропуска комуникационна сесия с „Марс глобал сървейър”.
JPL получава сигнал от апарата на 22 януари, показващ, че марсоходът е изпаднал в критично състояние поради програмна грешка. На 23 януари екипът успява да получи данни от апарата и 10 дни по-късно наземният контрол изпраща нова версия на неговото програмно управление. За грешката е установено, че се дължи на файловата система на флаш паметта. На 5 февруари „Спирит” започва нормална работа на повърхността на планетата.
На 23 март са оповестени важни открития в областта на геологията на Марс, сочещи наличието на вода на повърхността на планетата в нейното минало. Показани са снимки, на които са видени напластявания и следи от ерозия на повърхността на скали в кратер в меридианската равнина. Наличните хлор и бром пък загатват за наличието на солена вода, която впоследствие се е изпарила.
На 8 април 2004 г. НАСА обявява продължение на мисията за нови пет месеца. На 30 април 2004 г. „Опъртюнити” достига Кратера на Издръжливостта след като прекосява 200 м само за пет дни. На 22 септември 2004 г. НАСА продължава мисията за още шест месеца, а на 6 април 2005 г., след последвалите успешни изследвания на двата апарата - за още 18 месеца. „Опъртюнити” междувременно напуска кратера на издръжливостта и изследва топлинния щит на спускаемия модул, а на 21 август 2005 г. „Спирит” се изкачва до върха на хълмовете на Колумбия.
Любопитен факт е, че по време на седмицата след кацането на „Спирит”, страницата на НАСА отчита рекордните 1,7 милиарда посещения и 34,6 гигабайта изтеглени данни.
2010 г. в Дубай е открита официално най-високата сграда в света към този момент - Бурж Халифа. Със своята височина от 828 метра, Бурж Халифа изпреварва с над 300 м тогавашният носител на титлата Тайпе 101. Строежът започва през 2004 г.
Бурж Халифа е носител на множество рекорди. Архитектурата на небостъргача е нетипична за повечето такива - той се издига като пирамида в небето, като най-ниските етажи са най-широки и сградата постепенно се стеснява към върха.
Кулата е част от огромния комплекс Даунтаун Дубай, включваш множество офис и жилищни сграда. Целта на Даунтаун Дубай е да съсредоточи бизнеса в Дубай в едно конкретно място. Намира се до главния път в емирството - Шейх Зайед, който води до други забележителности в Дубай - Палмата, Емирейтс Мол и Ски пистата в Дубай.
Любопитен факт е, че хотелската част на най-високата сграда в света е постоянно е пълна. Две трети от офис пространствата в популярната сграда, символ на Дубай, обаче не са били запълнени - 20 етажа са необитаеми.
Първоначалното име на проекта било Бурж Дубай (в превод „Дубайска кула”). Името е променено непосредствено преди откриването на сградата. Повратната точка е разгарящата се световна икономическа криза, когато Дубай остава буквално без пари. Решителна намеса прави съседното емирство Абу Даби (също част от Обединените арабски емирства), като дава спасителен заем на Дубай. За благодарност по време на откриването Бурж Дубай е прекръстена на „Бурж Халифа” - на името на емира на Абу Даби.
