1492 г. испанците превземат Гранада - последната крепост на маврите в Европа. Така завършва освободителната Реконкиста, продължила 774 години, по време на която северните християнски кралства Кастилия, Навара, Леон, Арагон и Португалия отвоюват обратно южните иберийски земи, завладени от Арабския халифат.
Реконкистата започва през 718 г. с Първото християнско въстание на арабския васал Дон Пелайо Астурийски срещу Халифата. Поради отдалечеността на владенията му в Астурия - на северния бряг на Пиренейския полуостров, от главните арабски центрове Гранада, Кордоба и Малага, въстанието се разраства бързо и в съседните провинции. Въпреки това Пелайо скоро е разгромен, пленен и отведен в Кордоба, за да бъде съден. По пътя обаче успява да избяга, за да се върне отново в Астурия, където започва организиране на ново въстание.
През 722 г. Дон Пелайо вече разполага с няколкостотин добре въоръжени мъже, с които успява да победи арабския гарнизон в град Кобадонга. Това малко сражение е първата истинска битка от Реконкистата на Испания. През следващите десетилетия и други васали в най-северните части на Испания започват да се надигат срещу маврите.
В началото на 15 в. испанските кралства се обединяват за общ щурм срещу останалите на полуострова големи арабски крепости. През 1492 г. испанците, предвождани от крал Фернандо Арагонски, превземат и последната мюсюлманска крепост Гранада, след като последният емир на Гранада Мухамад XII се предава. До началото на 16 в. почти всички араби са изгонени от страната или са изгорени на клада от Инквизицията.
1635 г. кардинал Ришельо създава Френската академия. Научното учреждение е организирано с цел изучаване на езика и литературата, формиране на езиковите и литературни норми на Франция. Любопитен факт е, че като официална дата на създаване на академията често е сочена и 22 февруари.
През 1622 г. Арман Жан дю Плеси дьо Ришельо става член на Кралския съвет, а след като през есента с.г. е въздигнат в сан кардинал от папа Григорий ХV. През 1624 г. той става първи министър на краля, а от 1629 г. практически управлява Франция.
Основните черти в политиката на Ришельо касаят изграждането на абсолютизма във Франция. Той обезсилва политическите и религиозни претенции на хугенотите, като ги разгромява при Ла Рошел (1628 г.) и премахва привилегиите им. Тази победа окончателно утвърждава централизирането на властта.
Засилва единството на властта, като въвежда система за подбор на кадри, според която благородният произход не е единственото условие. Със същото намерение той се опитва да налага правила и систематизъм дори и в сферата на културата и изкуствата. Именно тогава започва целенасоченото формулиране и нормативизиране на естетиката на класицизма. За тази цел Ришельо създава Френската академия.
Френската академия наброява 40 члена, избирането в Академията е пожизнено. След смъртта на някой академик на неговото място се избира нов, който в деня на своето „приемане под свода на Академията” трябва да произнесе реч в чест на своя покоен предшественик.
Понякога в Академията се избират личности, известни преди всичко не като писатели или учени, а в качеството им на военни или политици. Но обикновено тези академици вече имат едни или други публикации, мемоари и т.н.
1835 г. по инициатива на Васил Априлов в Габрово е открито първото взаимно училище. Първият учител Неофит Рилски съставя и първите взаимоучителни таблици на български език, които служат за учебни пособия. В тях се съдържа целият учебен материал, предвиден за децата от взаимните училища.
Учениците изучават граматика, нравоучение, хигиена, естествознание, география, история, аритметика и вероучение. В този си вид взаимните училища са важен етап в развитието на учебното дело на българските земи през Възраждането.
Взаимното училище поставят началото и на новобългарското образование. След Габрово на 1 март 1841 г. просветителят Атанас Иванов открива и в Стара Загора взаимно българско училище.
1839 г. френският художник Луи Дагер - сочен за един от създателите на фотографията, прави първата снимка на Луната. Когато е 35-годишен той създава т.нар. диорама - фантастична поредица от панорамна живопис, изложена със специални светлинни ефекти. Тогава започва сериозно да мисли и за разработване на механизъм за автоматично възпроизвеждане на изгледи без помощта на четки и боя.
Първите му опити да създаде такъв апарат са безуспешни. През 1827 г. се запознава с Жозеф Ниепс, който също се опитва да изобрети камера. Две години по-късно двамата стават съдружници. През 1833 г. Ниепс умира, а Дагер продължава работата по проекта.
През 1839 г., използвайки опитите на Ниепс, разработва първия практически осъществим фотографски метод. При дагеротипията образът се отбелязва върху плака, намазана със сребърен йодид. За експониране са нужни 15 до 20 минути, което прави този метод, макар и тежък, удобен за практическо приложение. Той го показва публично, без да го патентова, в отплата на което френското правителство отпуска пожизнена пенсия и на него, и на сина на Ниепс.
И въпреки че много хора са участвали в създаването на фотографията, се смята, че именно Луи Дагер е с най-голяма заслуга. Преди него няма реална фотографска техника, докато дагеротипията е практична и скоро намира широко приложение.
1870 г. започва строежът на Бруклинския мост. Изграден над Ийст Ривър, мостът свързва районите на Ню Йорк, Бруклин и Манхатън.
Бруклинският мост е дълъг 1834 м, най-широкият му проход над водата е 486 м, има ширина 26 м и максимална височина над водата 84 м.При откриването му за експлоатация бил сред най-дългите метални висящи мостове в света.
Мостът е проектиран от фирмата на германския архитект Джон Аугуст Рьоблинг от Трентън. Идеята за мост над Ийст Ривър му хрумнала, след като при едно пътуване с корабче самият той закъсал в замръзналата река. По това време Рьоблинг вече има значителен опит в изграждането на мостове. Но плановете му за Бруклинския мост предизвикали почуда дори сред най-големите оптимисти. Никой не вярвал, че над тази река може да бъде изграден мост.
Германският инженер е обаче толкова настоятелен, че през 1857 г. все пак успява да получи официално разрешение. Работата по моста започва доста по-късно, тъй като до набавянето на всички документи изминават близо 12 години. Главният проектант обаче умира още в началото на строежа и работата е поета от сина му - Уошингтън Роублинг.
Основите на съоръжението се изграждат посредством т.нар. кесони - затворени кладенци от дърво, с които работниците се спускат на дъното на реката. Условията в кесоните са нечовешки, а и твърде опасни за здравето. Но когато това става ясно, вече е прекалено късно. Много от работилите в тези кладенци страдат от припадъци и силно кръвотечение от носа и устата. Някои оглушават, други губят зрението си, а трети прекарват остатъка от живота си в инвалидна количка.
Самият Уошингтън Рьоблинг също става жертва на кесоните. След като един ден слиза до дъното на реката, за да контролира работата по изграждането на основите, той постепенно започва да губи зрението си, а няколко дни по-късно се оказва парализиран.
Изграждането на моста струва живота на още 20 работници, но младият Рьоблинг не се отказва - той иска да осъществи мечтата на баща си. Наема си стая в хотел, който се намира директно срещу моста, откъдето с бинокъл наблюдава строежа, а съпругата му Емили предава на работниците наставленията му.
Мостът е открит официално на 24 май 1883 г. На официалното освещаване Емили Рьоблинг преминава първа по моста - тя е първият човек, който го прекосява. Тъй като мнозина се съмняват в стабилността на моста обаче, преди откриването му по него преминават десетки слонове от цирк „Барнум”.
След този тест мостът се превръща в същинска сензация - наричат го „осмото чудо на света”. Днес по него преминават над 100 000 превозни средства дневно. В началото обслужва единствено движението на конни впрягове и трамваи, а днес има шест ленти за автомобили и в краищата - пешеходни и велосипедни ленти.
1891 г. в софийското читалище „Славянска беседа” се състои първото оперно представление. Трима български музиканти Драгомир Казаков, Иван Славков и Ангел Букурещлиев организират първата оперна трупа в България като отделение на „Столичната драматично-оперна трупа”.
Спектаклите - 12 опери и откъси от 11 опери, с участието на българи, чехи и италианци в съпровод на пиано, на Гвардейския оркестър, оркестъра на Шести пехотен полк и хора на Италианското певческо дружество, се приемат с неочакван успех.
През май 1891 г. драматичното отделение се обособява като отделна трупа „Сълза и смях”, а оперното - като Столична българска опера. През 1891 г. се е състояло първото оперно представление в страната - Драматическо-оперната трупа на Иван Славков и Ангел Букурещлиев поставя сцени от „Трубадур” и „Веселите уиндзорки”.
Финансовите затруднения и липса на държавна поддръжка са обективна причина на 1 октомври 1892 г. с указ се обяви разформироването на трупата.
1905 г. след шестмесечна обсада Япония завзема руската крепост Порт Артур. Обкръженият руски гарнизон се предава на японците, което повлиява решително върху хода на Руско-японската война (1904-1905).
През 1888 г. Русия взима под аренда от Китай пристанището на Порт Артур заедно със залива Далиен. За да утвърдят позициите си, руснаците започват строеж на железопътна линия от Харбин през Мукден до Порт Артур. Започват и усилени строежи на пътища. През 1898 г. Русия получава концесии за добив на дърва и въглища по поречията на китайските реки Ялу и Тумен.
През 1900 г. Русия изпраща армия в Манджурия, за да подсигури и защити строежа на своята жп линия. Китайската армия няма възможност да се справи с руските сили и се изтегля от Манджурия, което дава възможност на руснаците да се установят трайно. Русия уверява останалите велики сили, че ще изтегли войските си след края на кризата, но до 1903 г. руското командване така и не обявява график за изтегляне.
Всички тези действия от руска страна водят до основателно безпокойство на Япония, която се чувства застрашена. Японците твърдят, че Русия нарушава предписанията на Протокола „Лобанов - Ямагата” от 28 май 1896 г. за Корея като буферна държава. Затова през 1902 г. Япония започва преговори с Русия относно ситуацията в Манджурия. Принц Ито Хиробуми е убеден, че за момента Япония е твърде слаба, за да влезе във война с Русия, и за това предлага Русия да задържи контрола си над Манджурия срещу японски контрол над Северна Корея.
Двете страни си разменят предложения, като възникват малки проблеми около статута на Корея. На 14 януари 1904 г. Япония предлага формула, според която Манджурия ще бъде извън японската сфера на влияние и реципрочно - Корея ще остане извън руската сфера на влияние. Руският цар Николай II умишлено забавя своя отговор с ясната мисъл, че подобен ход ще доближи двете империи до война. Но той не вярва, че Япония е готова за тази война и ще нападне първа.
След като в продължение на три седмици не получава официален отговор на отправеното предложение, на 6 февруари японският министър Курино Шиничиро се среща с руският министър на външните работи граф Ламбсдорф и го уведомява, че Япония прекъсва дипломатическите си отношения с Русия.
Николай II е убеден, че една успешна война срещу Япония ще възроди руския патриотизъм. Не на това мнение обаче са неговите съветници. Те смятат, че подобна война ще бъде много трудна поради проблеми с прехвърлянето на достатъчно войски от Европа в Далечния Изток и съответно снабдяването им.
На 8 февруари 1904 г. Япония обявява война на Русия, но японският военен флот под командването на адмирал Того Хейхачиро още три часа преди това изненадващо атакува руските кораби в пристанището Порт Артур.
Николай II е шокиран. Осем дни по-късно Русия също обявява война на Япония. Руският гарнизон и флот в Порт Артур, както и цялата руска армия, в този момент е тотално неподготвен за войната. Крепостните съоръжения на Порт Артур са на твърде ранен етап от изграждането им. За късмет на руснаците Порт Артур е естествено укрепен, тъй като се намира на тесния полуостров Ляондун и достъпът по суша е възможен единствено по тясна шийка. След началото на войната руснаците трескаво ускоряват изграждането на отбранителните съоръжения около самия град, но не полагат сериозни усилия да укрепят достъпа в тясната част на провлака.
Японското настъпление срещу Порт Артур започва с атака точно срещу позицията на шийката полуостров. Командирът на укрепения район генерал Стесел възлага отбраната на позицията на един единствен пехотен полк. Две руски дивизии и руският флот бездействат в Порт Артур, докато три японски дивизии със съдействието на флота буквално прегазват руския полк и превземат с лекота иначе естествено силно укрепената позиция.
На 11 февруари руският миноносец „Енисей” минира входът към пристанището. Човешка грешка обаче причинява избухването на една от мините и потъването на кораба заедно със 120 души екипаж и единствената карта, показваща разположението на минните полета. Два дни по-късно японците опитват да блокират движението на кораби в и извън пристанището, като спускат във водата корабни комини пълни с цимент, но те потъват прекалено дълбоко и се оказват неефективни.
На 8 март в Порт Артур пристига известният адмирал Степан Макаров, който поема ръководството по защитата на пристанището. Присъствието на Макаров повишава бойния дух на руските моряци. Руският флот на два пъти се опитва да разкъса блокадата на пристанището през следващия месец. И двата опита се оказват неуспешни, като все пак руснаците успяват да нанесат щети на два от водещите японски кораби.
На 13 април руският линкор „Петропавловск” се натъква на три мини и потъва за 2 минути заедно с 635 моряци и офицери, включително адмирал Макаров. На следващия ден адмирал Того спуска всички знамена наполовина в знак на уважение към прославения руски адмирал. След гибелта на Макаров флотът преминава към пасивна отбрана.
През април 1904 г. японското командване извършва успешен десант край Порт Артур и след изключително тежки боеве и много понесени жертви японските въоръжени сили превземат ключови възвишения около пристанището. Именно там те разполагат своите 280 мм оръдия „Круп”. Благодарение на своята тежка артилерия японците успяват да нанесат изключително тежки поражения на руския флот, намиращ се в пристанището. До декември на практика целият руски флот в Порт Артур е унищожен.
На 3 май 1904 г. японците отново правят опит да блокират пристанището, като този път използват остарели морски съдове. Въпреки липсата на инициатива от наследниците на Макаров, японският флот претърпява загуби заради руските мини. На 15 май двата най-мощни линкора „Яшима” и „Хатсусе” са ударени от мини и потъват. Японският флот губи 1/3 от ударната си сила само за няколко минути.
През август 1904 г. руснаците правят опит блокадата на пристанището да бъде разкъсана. Тази битка е известна като Битката за Жълто море. След смъртта на вицеадмирал Макаров, командването на руския флот е поето от адмирал Вилфелм Витгефт. Той получава заповед директно от Санкт Петербург да събере флотилията, да разкъса блокадата на пристанището и да съедини силите си с ескадрата във Владивосток.
Рано сутринта на 10 август адмирал Витгефт повежда своите 6 линкора, 4 крейсера и 16 торпедоносеца в отчаян опит за разкъсване на обсадата. Срещу него адмирал Того разполага своите 4 линкора, 10 крейсера и 18 торпедоносеца. Около обяд двете ескадри се срещат и започват сражението с артилерийски обстрел от голяма дистанция. Няколко часа по-късно двете флотилии се доближават на достатъчно разстояние и включват в боя основните си батареи. Около 18.30 ч. директно попадение в мостика на руският флагман „Царевич” убива на място адмирал Витгефт. Руската ескадра преминава в отстъпление, а адмирал Того се отказва от по-нататъшно настъпление.
На 2 януари 1905 г. главнокомандващият руските сили в Порт Артур генерал-майор Анатолий Стесъл предава града на изненаданите японски генерали. Руските сили окончателно загубват инициативата, докато японските войски предприемат по суша бързо, енергично и стремително настъпление.
1905 г. американският астроном Чарлз Дилон Перин открива естествения спътник на Юпитер Елара. Принадлежи към групата Хималия, която се състои от пет спътника.
Първите четири спътника на Юпитер били открити от Галилео Галилей още през 1610 г. Това откритие дало мощен тласък в утвърждаването на хелиоцентричната система на света от Коперник, явявайки се ярък модел на тази система.
Перин прави откритието си в обсерваторията Лик. Името Елара обаче (на майката на гиганта Титий от гръцката митология) е прието едва през 1975 г. Преди това спътникът е известен като Юпитер 7.
Днес са известни 16 спътника на Юпитер. Това са (според отдалечеността им) Адрастея, Метис, Амалтея (имената на нимфите, откърмили Юпитер), Фива; после четирите галилееви спътници - Йо, Европа, Ганимед, Калисто; по-далеч - Леда, Гималия, Лиситея, Елара, Ананке, Карме, Пасифе, Синопе. Спътниците от външната група са наречени с имената на възлюбените на Юпитер.
1912 г. на гарите в София, Пловдив и Плевен са монтирани първите телефони. Само три години след като Александър Бел създава в Бостън телефона, през 1879 г. той вече се появява и у нас. Това обаче става не в столицата София, а в Пловдив. Първият телефонен разговор в Източна Румелия е от канцеларията на Александър Богориди до неговите подчинени.
Първата телефонна връзка в София е осъществена едва през 1884 г. Тогава трима офицери, завърнали се от обучение в Русия, донасят със себе си и два телефонни апарата. Монтират ги в две съседни къщи на ул. „Вълкович” в столицата (дн. ул. „Иван Вазов”). На №18 са живеели тримата офицери, а на №13 е пребивавало семейството на полк. Решетин, по това време началник на артилерията. Интересът на младите хора към №13 се засилвал и от още едно обстоятелство - Решетин имал твърде хубава дъщеря на подходяща възраст. Така свързването и монтирането на телефоните се пада на младия капитан Груев, който се превръща в един от първите специалисти по „свързочно дело”.
На първата демонстрация присъстват Стефан Стамболов и премиерът Петко Каравелов, които останали изненадани. Стамболов дори изпълнява по телефона една народна песен. Така 26 ноември 1884 г. може да се смята за рождения ден на телефона в София.
Само след две години (1886 г.) в техническата работилница на пощите на ъгъла на улиците „Васил Левски” и „Стефан Караджа” в центъра на София е бил инсталиран първият в страната градски телефонен номератор с пет телефонни поста. С него се прави връзка между сградите на Народното събрание, Министерския съвет, Двореца на княза, Главната дирекция на пощите и 4-то Полицейското управление, както и един частен абонат - търговския представител Кауфман.
През 1891 г. е осъществена и първата междуградска телефонна връзка от София до Пловдив. Нейното официално откриване става на 13 януари 1892 г. Първата междуградска телефонна мрежа е изградена по случай откриването на първата индустриална изложба в Пловдив, като в столицата и в града под тепетата са монтирани и първите телефонни кабини.
1929 г. Канада и САЩ приемат план за запазване на Ниагарския водопад. Историческите корени на Ниагарския водопад са в Уисконсинското заледяване, което завършва преди около 10 000 години. Големите американски езера, както и река Ниагара, са резултат от тази последна континентална ледена кора, огромен ледник, пълзящ през региона от Източна Канада.
Ледникът преминава през местността като огромен булдозер, смилайки скали и почва, премествайки ги и удълбочавайки някои речни легла, за да образува езера. След като ледът се разтапя, оттокът на горните Големи езера се превръща в днешната река Ниагара, която няма възможност да следва старата си, вече запълнена, долина, така че намира най-ниския изход в трансформираната топография.
Любопитен факт е, че първоначалният Ниагарски водопад се е намирал близо до днешния Люистън, но ерозията на кората е довела до изместването на водопада няколко километра на юг.
През първите две столетия след заселването на европейците в района земята от двете страни на водопада Ниагара е частна собственост. Разработването и търговските начинания застрашават природната красота на местността и посетителите понякога трябва да плащат такси, за да видят водопада през отвори в ограда.
През 1885 г. американските и канадските власти започват да изкупуват съседните земи с цел запазване на природната среда. В Ню Йорк художникът Фредерик Чърч и ландшафтния архитект Фредерик Лоу Олмстед оглавяват движението Свободна Ниагара, което убеждава щата Ню Йорк да изкупува земи за създаването на щатския парк Резерват Ниагара. Канадската провинция Онтарио пък създава парка Кралица Виктория Ниагара Фолс със същата цел.
На 2 януари 1929 г. Канада и САЩ договарят план за защита на водопада. През 1950 г. двете страни подписват Договор за отклонение на водите на река Ниагара, който определя по-конкретно този процес. В допълнение към ефекта от отклоняване на вода към електроцентралите, мерките за контрол на ерозията включват подводни съоръжения, пренасочващи най-разрушителните потоци, и директно механично заздравяване на горната част на водопада.
1959 г. от космодрума „Байконур” СССР изстрелва първия в света изкуствен спътник на Луната - „Луна 1”. Космическата сонда, първоначално известна просто като Първи Космически кораб, а по-късно като „Мечта”, е първият обект с човешки произход, който влиза в хелиоцентрична орбита.
Това е първият апарат, изстрелян от СССР по програмата „Луна”, който достига близко разстояние до естествения спътник на Земята. „Луна 1” става първият обект с изкуствен произход, достигнал втора космическа скорост, след като се отделя от третата степен на ракетата-носител. На 3 януари бива изпуснат 1 кг натриев газ на разстояние 113 000 км от Земята, като по този начин апаратът става първата изкуствена комета.
Апаратът, изстрелян с ракета-носител „Луна (8К72)”, има сферична форма и разполага с пет антени, монтирани към едното му полукълбо. Инструментите са монтирани в издатини по обвивката. Оборудването включва радиотелеметрична система, магнитометър, гайгеров брояч, сцинтилатор, микрометеоритен детектор.
Малфункция в наземния контрол обаче причинява грешка в горенето на ракетата-носител и космическият апарат пропуска своята цел Луната. На 4 януари, 34 часа след изстрелване, апаратът преминава на 5995 км над повърхността на Луната и се установява на орбита около Слънцето между тези на Земята и Марс.
И въпреки привидно неуспешната мисия, учените успяват да си набавят не малко нова информация. Потвърдено е наличието на високоенергийни частици във външната част на радиационния пояс на Ван Алън. Измерванията направени по време на космическия полет дават нова информация за радиационния пояс. Сондата разкрива, че Луната няма следи от магнитно поле. Също така са извършени първите директни зимервания на слънчевия вятър, силен поток от йонизирана плазма излъчвана от Слънцето и насочена към междупланетното пространство.
