1653 г. Оливър Кромуел става лорд-протектор на Англия, Шотландия и Ирландия. Той започва военната си кариера в началото на Английската гражданска война, командвайки кавалерийски отряд от 60 конници, и в качеството си на капитан, води известния като „Желязната кавалерия”, която по-късно става негова основна армия на Новия модел.
Кромуел се оказва талантлив пълководец. Неговата войска, която включва членове предимно от привърженици на парламента, удържа победа над един от привържениците на крал Чарлз I, а по-късно именно тази армия разбива Чарлз I, в решаващото сражение при Нейзби, на 14 юни 1645 г. Кромуел слага край на управлението на монарха и на неговата абсолютна власт.
Оливър Кромуел, получава определени пълномощия, опразва палата на парламента и назначава съвет от свои бойни съратници-протестанти. Взел властта в свои ръце, Кромуел започва да въвежда строг порядък, започнал с установяването на диктатура. Той жестоко потушава въстанията в Ирландия и Шотландия, разделя страната на 12 военни губернаторства, начело на които са подотчетни на него генерал-майори, въвежда охрана на главните пътища, налага система за събиране на данъци.
По време на своето управление Оливър Кромуел сключва мир с Дания, Швеция, Холандия, Франция и Португалия. Последователността и твърдостта на Кромуел прави така, че цяла Европа започва да уважава и Англия и нейния лидер - Лорд-протектора.
Малко по-късно, когато в страната е установен ред, Кромуел разрешава да бъде избран парламент. Кромуел обаче не постига разбирателство и с новия парламент, защото контролът остава в ръцете на армията. От 1654 г. в страната настъпва истинска военна диктатура, като страната е разделена на 11 военно-административни окръга, оглавявани от генерал-майори. Те имат почти неограничена власт - управляват областите, ръководят събирането на данъците, следят за нравствеността и строго наказват проявите на недоволство.
Кромуел отказва да приеме короната, защото се страхува да не загуби доверието на армията, сред която царят републикански настроения. През 1657 г. той склонява да възстанови Камарата на лордовете и определя сина си Ричард за свой наследник. До неговата смърт Англия остава република, а след кончината му лорд-протектор става неговият син Ричард Кромуел. Той няма способностите на баща си и изпълнителната власт преминава фактически у командирите на армията.
След смъртта му в Англия настава хаос. Парламентът изпада в паника, а неговият син не успява да се справи с положението. При това положение парламентът набързо решава да издигне на трона сина на Чарлз I - Чарлз II.
1773 г. състои се прословутото „Бостънско чаено парти”, като израз на протест срещу водената от британското правителство данъчна политика. През нощта в Бостън група членове на организация „Синове на свободата”, водени от Самюъл Адамс, изхвърлят в пристанището на града натоварените на три кораба на Източноиндийската търговска компания 342 палети пресован чай. Това е в знак на протест срещу данъчните мерки на метрополията Англия. Събитието е предвестник на започналата няколко години по-късно война за независимост в САЩ.
Бостънското чаено парти се случва в резултат на два нерешени проблема, стоящи на дневен ред пред Британската империя през 1765 г. - финансовите проблеми в Британската източноиндийска компания и непрекъснатите разногласия за степента на парламентарната власт над британските колонии в Америка, които нямат изборни представители. Опитът на британците да разрешат тези въпроси довежда до революция в колониите.
Тъй като през 17 в. европейските вкусови предпочитания към чая стават по-разнообразни, се оформят конкуриращи се компании за внос от Китай. През 1698 г. английският парламент дава монополни права на Източноиндийската компания за внос на чай. Когато той става популярен в британските колонии, парламентът успява да ликвидира чуждестранната конкуренция чрез гласуването на закон през 1721 г., който изисква от колонистите да внасят чай единствено от Великобритания. Източноиндийската компания не изнася директно чай в колониите - по закон, компанията трябва да продава чая на търгове на едро в Англия. Британски фирми закупуват чая и го експортират в колониите, където го препродават на търговци в Бостън, Ню Йорк, Филаделфия и Чарлстън.
Негодуванието на американците всъщност датира още от началото на колонизацията. Сериозните конфликти обаче започват през 1765 г., когато е приложен т.нар. Гербов данък, който облага всичко, което излиза от печатниците, включително и картите за игра. Преди него има множество насилствено приложени договорености, осигуряващи монопола на Англия. Стоките от Новия свят се изкупуват на безценица, а се продават с пъти по-скъпо.
Актът Таунсенд от 1767 г. увеличава сериозно данъчното бреме върху американските колонии, без да им дават политически права. От края на 60-те години в колониите започва движение срещу законите под лозунга „Без представителство няма данъци”, с което колонистите от 13-те задокеански щата искат представителство в английския парламент. В същото време метрополията и колониите на практика водят търговска война, като колонистите използват контрабандисти, а Лондон увеличава правата на Източно-индийската компания.
Положението става взривоопасно на 15 март 1770 г., когато в Бостън британски войници, изправени срещу разярена тълпа, убиват много заселници. Но английското правителство остава неумолимо и запазва таксите върху чая. С това събитие жителите на колониална Америка показват желанието си за независимост.
Реакцията на това Бостънско чаено парти не закъснява. Англичаните затварят пристанището на Бостън до изплащане на щетите от изхвърления чай от корабите „Дартмут”, „Елинър” и „Бийвър”, ограничават свободите на колонията Масачузетс, чиято столица е Бостън, и подсилват гарнизона.
Американските колонисти не бавят отговора си. През 1774 г. е свикан Първия континентален конгрес във Филаделфия, където се споменава за скъсване с метрополията.
1899 г. в Милано е основан футболният клуб „Милан”. „Асочационе Калчо Милан” е един от най-успешните и титулувани отбори в историята на футбола. По годишен оборот за финансовата година към сезон 2011/2012 „Милан” е на осмо място в света и на първо в Италия с оборот от 216 млн. британски лири.
Отборът по футбол и крикет „Милан” е основан от англичанина Алфред Едуард, който също така е и първият президент на „Милан”. Неговият приятел Херберт Килпин е първият капитан и треньор на отбора. Росонерите се регистрират в Италианската футболна федерация, където с течение на времето се превръщат в един от най-успелите отбори. Първият мач е изигран на 11 март 1900 г. срещу друг милански отбор - „Медиалано”, мач, в който „Милан” постига победа с 3:0. Първият официален мач на „Милан” е срещу отбора на Торино на 15 април 1900 г., резултатът е 3:0 за „Милан”.
Успехите съвсем скоро идват и Росонерите печелят първата си титла на Италия през 1901 г., побеждавайки „Дженоа” с 1:0. Следват трофеи през 1906 г. и 1907 г. с победи срещу „Ювентус”, „Торино” и „Андреа Дория”. Първото дерби с ФК „Интер Милано” е изиграно на 15 октомври 1908 г. и завършва с победа за „Милан” с 2:1.
През 1929 г. президентът Пиетро Пирели открива новия стадион на отбора - „Сан Сиро”. В периода между двете световни войни „Милан” не изживява най-бляскавите си години и постига две трети места през 1938 г. и 1941 г.
60-те се оказват златната ера за Росонерите. Спечелвайки през 1962 г. Скудетото, „Милан” се подготвят за спечелването на първата им титла на Европейските шампиони, която идва през 1963 г., когато надиграват отбора на Еузебио - „Бенфика”. През 1967 г. „Милан” печели и първата си купа на Италия, като на финала побеждава „Калчо Падуа” с 1:0. През следващата 1968 г. Росонерите правят дубъл. Следващият сезон идва и така жадуваната втора купа на Европейските шампиони срещу силния отбор на Кройф - „Аякс”.
70-те години се явяват като преходни по много причини, като една от тях е преместването в други клубове на редица водещи играчи. През 1980 г. пък, след скандал с уредени мачове и корупция, „Милан” за първи път в историята си е принуден да играе в Серия Б. След много добра игра отборът се завръща в Серия А като завършва на първо място.
През 1986 г. Силвио Берлускони купува клуба и го спасява от фалит. С бавен, но сигурен старт, отборът започва да демонстрира своя потенциал и с атакуващ футбол и много добре оттренирана тактика в защита, Росонерите се превръщат в истинско страшилище за съперниците си.
1920 г. България става член на Обществото на народите. Следващата година е открито и българско представителство при ОН, чието седалище е в българското генерално консулство в Женева.
1981 г. в Полша жандармерията и спецслужбите атакуват мина „Вуек”. Акцията е проведена в рамките на военното положение, което е въведено в страната на 13 декември.
Официален повод за въвеждането му е влошаването на стопанското състояние на страната, включително липсата на стоки в магазините, опасността от енергийна криза и т.н. най-важният аргумент, който е изтъкнат в защита на решението е предотвратяването на навлизането на войски на варшавския договор в Полша за действия срещу политическите опоненти на комунистическия режим, подобно на Пражката пролет през 1968 г.
Мярката остава в сила до 22 юли 1983 г., като през това време авторитарното правителство на Народна република Полша, ръководено от Войчех Ярузелски, драстично ограничава нормалния живот в опит да смаже политическата си опозиция. Хиляди опозиционери са интернирани без съд и присъда, други 100 души са убити.
В противоречие с Конституцията е създадена военна хунта, наречена Военен съвет за народно спасение, като властта в държавата се поема от армията.
Като отговор на въведените мерки синдикалистите от „Солидарност” призовават към стачки. Армията окупира корабостроителницата в Гданск. Последователно силите за сигурност окупират последователно и мините „Юлски манифест” и „Вуек”. През втория ден на протеста а миньорите са застреляни девет работници, 21 са ранени. На 23 декември е проведена военна обсада и на мините в Катовице. На 28 декември е проведена обсада и на мина „Пяст”, с което е прекратено гражданското неподчинение в страната.
1997 г. децата в Япония преживяват „Покемон шок”. В 18.30 ч. 4000 японски деца тръпнат в очакване на новата серия на популярния сериал „Покемон” по канал TV Tokyo. Излъченият епизод - „Електрическият воин Поригон” (38-ата серия от анимационната поредица), обаче довежда до хоспитализацията на близо 700 япончета заради припадъци, нарушение на зрението, повръщане и други симптоми.
Епизодът е базиран на покемона Поригон - същество от кибер пространството, което вкарва героите в компютъра на един професор. Оказва се, че компютърът е заразен с вирус и героите са обречени. Вирусът е нарисуван като ярки червени ракети. За да спаси приятелите си, Пикачу пуска силна светкавица, която взривява няколко ракети в редуващи се сини и червени светлини. Бързината на сменяне на цвета, комбинирана с ярката светкавица, е именно сцената, която постига ужасния ефект.
20-ина минути след началото на епизода погледът на зрителите се замъглява, някои усещат световъртеж, гадене и главоболие. При други положението е още по-тежко - получават пристъпи, временна слепота, конвулсии и дори губят съзнание.
Родителите на 685 деца, от които 310 момчета и 375 момичета, звънят на Спешна помощ и линейки откарват хлапетата в болници. Над 150 от тях са хоспитализирани за няколко дни, а двама изкарват на легло в медицинско заведение две седмици. Най-тежки са двата случая на фотоепилепсия, причинена от визуалните ефекти.
Освен тези пострадали отделно при още 12 000 деца се наблюдават леки симптоми на заболяването, без да се стига до лекарска помощ.
През 2000 г. в САЩ е направена цензурирана версия на серията, в която сцената е забавена, но така и не стига до ефир.
Любопитен факт е, че в следствие на тази катастрофа Поригон никога не получава основна роля в „Покемон”, а бъдещите му форми - Поригон 2 и Поригон Z са единствените покемони, които никога не са се появявали в анимационния сериал. Този епизод не е излъчван никога повече и е включен в рекордите на Гинес като анимационното филмче, което може да увреди здравето. Серията обаче може да бъде намерена свободно в интернет.
В този момент „Покемон” е световна мания, тръгнала от едноименната видеоигра, разработена от компанията „Нинтендо”. На другия ден след излъчването на епизода обаче каналът TV Tokyo осъмва с надписи с извинение към японския народ, а сериалът е спрян за четири месеца.
В България:
1934 г. официално са завършени и осветени сградите на Ректората и библиотеката на Софийския университет. През 1880 г. Министерството на просвещението на възстановената българска държава внася в Народното събрание проект за Основен закон за училищата, чиято идея е да се създаде българско висше училище, което да приема завършилите обучението си в реалните и класическите гимназии.
Едва през 1887 г. обаче е издадена наредба от министъра на просвещението Тодор Иванчов за откриване на педагогически клас към Първа мъжка гимназия в София. Във временния правилник е предвидено функционирането само на историко-филологическо отделение.
На заседанието си от 8 декември 1888 г., отчитайки доброто начало на Висшия педагогически курс, Народното събрание взема решение и приема закон за преобразуването му във Висше училище. На 29 януари 1889 г. в присъствието на Иван Шишманов, представител на Министерство на просвещението, е избран първият ректор на висшето училище - Александър Теодоров-Балан.
През 1906 г. е обявен конкурс за сграда на държавен университет. Той е спечелен от идеен проект на френския архитект Анри Бреансон. Първоначално проектът представлява ансамбъл от десетина сгради, които трябва да се разположат върху сегашното място на университета, бившия царски манеж (дн. Народната библиотека) и Докторската градина.
Проектът обаче се оказва прекалено амбициозен и строителните планове така и не са завършени преди избухването на Първата световна война през 1914 г. Във войната България се оказва на губещата страна, преживява национална катастрофа и е принудена да изостави грандиозните архитектурни замисли. През 1920 г. ефорията възлага на арх. Йордан Миланов да преработи първоначалните проекти в една сграда.
Строителството започва на 30 юни 1924 г. с тържествено полагане на основният камък, ръководството на работата е поето от арх. Миланов. Същата година арх. Бреансон завежда и на следващата година спечелва дело за нарушени авторски права и ефорията му изплаща обезщетение. Строителството продължава и арх. Миланов влага всичко от себе си в него. Той работи до последни сили - повален е от тежка простуда и издъхва на строежа на 8 февруари 1932 г.
Централното крило на сградата на СУ е на стойност около 6 млн. златни лева. В началото на 30-те години ефорията започва строежа и на университетската библиотека. Проектът е изработен от архитектите Иван Васильов и Димитър Цолов.
Двете сгради са тържествено осветени на 16 декември 1934 г. Пред фасадата на Ректората са поставени изработените от скулптора Кирил Шиваров бронзови фигури на първите и най-големи благодетели на Софийския университет - братята Евлоги и Христо Георгиеви. Разнообразната украса на сградата е дело на скулпторите Михайло Парашчук, Любен Димитров и Любомир Далчев.
През 1940 г. започва изграждане на разширение с добавяне на две крила към университета. То е възложено на арх. Любен Константинов. Втората световна война довежда до забавяне на строителството. То е продължено чак през 50-те години, а окончателно Северното крило е завършено едва през 1985 г. В завършването й участва и арх. Спас Рангелов.
