Факти от календара: 2 декември

1857 г. руският император Александър II слага началото на т.нар. Селска реформа в Русия и премахва крепостното право..

Александър II Николаевич е император на Русия, цар на Полша и велик княз на Финландия (1855-1881 г.) от династията Романов-Холщайн-Готорп. Той е син на бъдещия император Николай I и Александра Фьодоровна, дъщеря на пруския крал Фридрих Вилхелм III. При управлението на баща му атмосферата в страната се основава на консервативни принципи, като свободата на мисълта се потиска и цензурата е изключително строга. Самият Александър получава по-скоро либерално образование под наставничеството на поета Василий Жуковски.

Александър наследява трона след смъртта на баща си през 1855 г. През първата година от управлението си той продължава Кримската война, а след падането на Севастопол сключва мир, като преговорите води бъдещият външен министър Александър Горчаков. Подтикнат от поражението във войната, през следващите години Александър II провежда редица реформи, които имат за цел да модернизират страната и да възвърнат нейното положение на важен фактор в европейската политика.

Реформите на Александър II целят либерализация на стопанския живот, която довежда до създаването на много нови предприятия. Най-важното преобразувание е отмяната на крепостничеството, което от десетилетия спира икономическото развитие на страната. След внимателна подготовка, в която активно участват Яков Ростовцев, Николай Милютин и братът на императора Константин Николаевич, на 3 март 1861 г. е публикуван законът за отмяна на крепостното право, който и предвижда процедури за оземляване на освободените селяни.

При управлението на Александър II са проведени и други важни реформи. Цензурата е отслабена, премахнати са ограниченията за пътуване в чужбина и е намалена държавната намеса в управлението на университетите (1863 г.). Съдебната система е преобразувана по френски модел (1864 г.), опростени са съдебните процедури и е въведен нов наказателен кодекс, премахнато е смъртното наказание, създадена е система на местно самоуправление в провинцията (1864 г.) и градовете (1870 г.). През 1874 г. сериозно е реформирана армията, като е въведена всеобща военна повинност.

Но въпреки провежданите реформи, Александър II продължава политиката на потискане на полското национално движение. Януарското въстание от 1863-1864 г. е потушено след осеммесечни боеве, като хиляди поляци са екзекутирани, а други десетки хиляди са депортирани в Сибир. Въведеното в Литва военно положение се запазва близо половин век. Забранени са публикациите на местните езици - литовски, украински, беларуски (вижте Емски указ), а полският е разрешен само в частни разговори. В същото време във Финландия е възстановен парламентът, въведена е местна валута (финландска марка), финският език получава равен статут с шведския.

След 1866 г. срещу него са извършени осем атентата, при последния от които той е убит.

1901 г. в Бостън е патентована първата самобръсначка със сменяемо ножче. Изобретението носи името на американския изобретател Кинг Камр Жилет.

Идеята се заражда спонтанно в главата на 40-годишния Кинг, докато се бръсне една сутрин. Той се замисля над факта да направи бръснач, но такъв, че да не се налага да го остри човек. Т.е. за удобство, той да бъде със сменяемо ножче, като след неколкократна употреба да се изхвърля и на негово място да се сложи друго.

През следващите шест години той работи върху парчето стомана, докато го докара в нужния вид ¬ тънко и остро от двете страни. Така през 1901 г. той патентова изобретението си, след което основава компанията „Жилет”.

През 1903 г. тя започва производството на самобръсначки. От начало продукцията му не върви на пазара и той успява да продаде само 178 парчета. На следващата година обаче мъжете оценяват изобретението му, по-точно удобството от ползване на самобръсначката със сменяеми ножчета, и продажбите рязко скачат на 90 000 бройки.

На третата година от производството им вече се пласират 123 000 парчета. Бумът идва през 1917 г., когато фирмата изпълнява поръчка за 36 000 ножчета за нуждите на американските войници, взели участие в Първата световна война.

1915 г. Алберт Айнщайн публикува знаменитата си Теория на относителността. В основата й е принципът на еквивалентността, според който състоянието на тяло в покой, намиращо се в определено гравитационно поле се описва по еднакъв начин като ускорително движение на същото тяло, без наличие на гравитационно поле.

Още през 1905 г., едва на 26 години, Айнщайн пише пет статии на три различни теми, които разтърсват и променят научния свят. Темите са специалната теория на относителността, статистическата теория на брауновото движение, обясняваща го на молекулярно и на атомно ниво, и уравнението E = mc² за еквивалентност на маса и енергия.

През 1911 г. година той става професор в Университета в Цюрих, а малко след това е назначен в Университета в Прага. През 1913 г. се завръща в Политехническия институт в Цюрих, а през 1914 г. заминава за Германия. От 1914 до 1933 г. Айнщайн е директор на института по физика „Кайзер Вилхелм” в Берлин. През 1914 г. става редовен член на Кралската пруска академия на науките в Берлин, а през 1915 г. формулира и публикува своя революционен труд - Общата теория на относителността.

Специалната теория на относителността постановява, че времето за два обекта, които се движат един спрямо друг, е различно. Това се пояснява от „парадокса на близнаците” в следния въображаем опит: единият от тях остава на Земята, докато другият е астронавт и се отправя на междузвездно пътешествие в Космоса. Неговият кораб отлита от планетата, след което се ускорява до скорост, сравнима със скоростта на светлината (с=299 792 458 m/s). Една година по-късно корабът и астронавтът се завръщат в точката, от която са тръгнали. Но при това завръщане се установява, че неговият брат близнак е остарял значително.

Общата теория на относителността постановява, че всяка маса изкривява пространството също както билярдна топка върху опъната покривка. Едно от следствията на общата теория на относителността е откриването на черните дупки - небесни тела, които са с огромна маса в малък обем и създават огромно, безкрайно голямо гравитационно поле, от което дори светлината не може да избяга.

През 1921 г. Айнщайн година получава Нобелова награда за приноса си към теоретичната физика и откриването на закона за фотоелектричния ефект.

1946 г. САЩ и Великобритания обединяват окупираните от тях зони в Западна Германия, наричайки тази територия Бизония. С присъединяването на окупационната зона на Франция наименованието става Тризония. През 1949 г. Тризония става Федерална Република Германия.

1961 г. кубинският лидер Фидел Кастро обявява, че Куба ще приеме като форма на управление комунизма.

Фидел Алехандро Кастро Рус става министър-председател на Куба след Кубинската революция, която отхвърля, подкрепяната от САЩ, диктатура на Фулхенсио Батиста. През 1965 г. става Първи секретар на Кубинската комунистическата партия и трансформира страната в еднопартийна система и социалистическа република. През 1976 г. става председател на Държавния съвет на Куба. Той също заема поста върховен главнокомандващ на Въоръжените сили на Куба.

Кастро превръща Куба в социалистическа държава, извършва големи промени в държавата от социално и икономическо естество. Създава програми, които изцяло повишават грамотността на нацията и повишават качеството на здравните грижи за почти всички кубинци. На 17 май 1959 г. се извършва национализация на промишлеността, банките и външната търговия. Започва се и аграрната реформа, която въвежда кооперативите като форма за владеене и обработка на земята. Забранява се едрата поземлена собственост и владеенето на земя от чужденци.

През 1960-те години Кастро се сближава все повече със СССР. Той подкрепя и революциите за национално освобождение в Латинска Америка, Африка и Азия и става лидер на държавните глави на нациите, които скоро са се освободили от колониалните сили. Кастро става силна опозиция на САЩ, които преди това са били метрополия на Куба. Много американски политици виждат в социалистическата политика на Кастро (а по-рано - и в съюза му със СССР) заплаха за сигурността на САЩ.

1971 г. Сформирана е федерацията Обединени арабски емирства (ОАЕ). Тя включва седем емирства - Абу Даби, Аджман, Дубай, Рас ал-Хайм, Ум ал-Куейн, Фуджейра и Шарджа.

Преди откриването на нефта по тези земи през 1950 г. ОАЕ е група от силно изостанали и неразвити държавици под закрилата на Великобритания. Петролната индустрия довежда до бърз икономически растеж и модернизация, което помага на емирствата да се освободят от британска зависимост през първата половина на 70-те години.

Днес със стабилна икономика, поддържана от нефтената индустрия, ОАЕ се славят с един от най-високите стандарти на живот в света. Конституцията на ОАЕ, приета с независимостта през 1971 г. временно, а през 1996 г. окончателно, постановява федерално правителство, като оставя много власт на емирствата. Правителството има изпълнителна, законодателна и съдебна власт, като изпълнителната има най-големи правомощия.

Политически страната е стабилна от десетилетия, водена от емира на Абу Даби шейх Зайед бин Султан ал-Нахаян до неговата смърт през 2004 г. Той е наследен на поста владетел на Абу Даби от най-големия си син шейх Халифа бин Зайед ал-Нахаян, който става и президент на ОАЕ.

1982 г. в университета в Юта 61-годишният зъболекар Барни Кларк става първият човек, на когото е присадено изкуствено сърце. Хирурзите имплантират в гърдите му пластмасова помпа. Два дълги маркуча, проврени през ребрата му, стигат до компресор, голям като гардероб. Машината скърца и пъшка, а самият човек страдал жестоко и умира 112 след интервенцията.

Изкуствените сърца не могат да заместят съвършенството на Божието творение, но могат да отложат смъртта и да спасят човека, чакащ трансплантация.  През 1967 г. Клод Бернар прави първото в света присаждане на сърце. Само през следващата година са извършени 101 подобни операции. Така през 1982 г. IХ-ият Световен конгрес на трансплантолозите отчита повече от 700 присадени сърца.

1989 г. започва срещата край Малта, белязала края на Студената война. Неофициално с нея се слага край на Студената война между съюзниците, последвала края на Втората световна война.

Срещата се провежда символично край бреговете на остров Малта, на борда на кораба „Максим Горки”, акостирал в залива на пристанището Марсашлок в югоизточната част на средиземноморския остров. Това е първото пристанище на острова, ползвано още от античността - първо от пуните, после от римляните, а през Средновековието - от османците.

На практика на срещата край Малта се отменят договорките от конференцията в Ялта за бъдещето на Европа. От съветска страна домакин на срещата на борда на круизния кораб е Михаил Горбачов, а от американска страна гост на борда на съветския съд е новоизбрания президент на САЩ - Джордж Х. У. Буш.

Срещата между двамата лидери е втора след тази в Ню Йорк през декември 1988 г., но първа между тях като едновременни ръководители на двете свръхсили.

Предисторията на тази среща е повече от показателна за бъдещето - в началото на 1945 г. се провежда втората среща на върха от общо трите между съюзниците - т.нар. Ялтенска конференция. Като първоначално място за провеждането на ялтенската конференция е планувана Малта, но поради лошото здравословно състояние на Йосиф Сталин, съветската страна отказва такова пътуване на съветския ръководител и по тази причина срещата се провежда на съветска територия - в Ялта, Крим. Предходната среща на върха между съюзниците е в Техеран - територия под съветски контрол в края на 1943 г., а последващата - в Потсдам - също територия под съветски контрол след края на войната срещу Третия Райх.

Срещата край бреговете на Малта е на неутрална територия и в международни води. От 1980 г. Малта е неутрална страна без чужди военни бази и присъствие на острова.

Брент Скаукрофт и други членове на администрацията на САЩ първоначално гледат на заплануваната среща край Малта песимистично, като на преждевременна. От такава среща в подобен формат, и в онзи момент, нямало големи очаквания.

Независимо от тези прогнози, след падането на Берлинската стена на 9 ноември 1989 г. събитията в Централна Европа набират неочаквана сила и интензитет, и президентът на Франция по това време Франсоа Митеран и министър-председателят на Обединеното кралство Маргарет Тачър заедно с други европейски лидери и водещи членове на Конгреса убеждават новоизбрания тогава президент Буш в необходимостта от такава среща със съветския лидер Михаил Горбачов с цел „урегулиране на нововъзникналото положение”.

По време на срещата на върха край бреговете на Малта не са подписвани някакви официални споразумения, но въпреки това срещата дава възможност на двете суперсили тогава - СССР и САЩ, да обсъдят настъпилите събития и вероятни промени в Централа и Източна Европа възникващи след падането на желязната завеса - разделяла Европа в продължение на четири десетилетия. Някои външнополитически наблюдатели разглеждат срещата край Малта като формален край на студената война, най-малкото защото същата се превръща в повратна точка в отношенията между тогавашния свят разделен на Изток и Запад. По време на срещата Буш изразява подкрепата си за новата политика на демократични и други реформи в страните от социалистическия лагер.

Михаил Горбачов заявява от борда на кораба „Максим Горки”, че светът бележи края на една епоха оставяйки я в историята, както и началото на един дълъг път към траен мир без заплахи от насилие, без недоверие, без психологическа и идеологическа борба, т.е. без всичко идеологическо и символическо разделящо света, което трябва да премине в забвение. В заключение, съветският лидер уверява президента на САЩ, че Съветският съюз никога няма да започне война срещу САЩ.

В отговор на заявлението и уверението на съветския лидер, Джордж У. Буш заявява, че идеята за траен световен мир е постижима посредством трайно и надеждно сътрудничество между Изтока и Запада. Именно тук в Малта, Буш и Горбачов полагат основата за едно такова бъдеще за Европа и света.

1995 г. изстрелян е космическият апарат СОХО („Слънчева хелиосферна обсерватория”). Апаратът е изстрелян на ракетата Атлас IIAS. Започва да функционира нормално през май 1996 г.

СОХО е проект на Европейската космическа агенция (ЕКА) и НАСА с цел изучаване на вътрешната структура на Слънцето, неговата обширна атмосфера и произхода на слънчевия вятър, потока от силно йонизиран газ, който се излъчва непрекъснато далеч извън пределите на слънчевата система.

След извеждането му в космоса през 1995 г., СОХО трябваше да работи до 1998 г., но заради неговия успех НАСА и EKA решиха до продължат неговата дейност до 2003 г. Тази отсрочка позволява на учените, работещи със СОХО, да сравнят слънчевото поведение от 1996 г., когато имаше малко слънчеви петна по неговата повърхност, и пикът на слънчевите петна през 2000 г. СОХО бе изгубен за няколко седмици през 1998 г., но бе върнат към нормална работа след малко повече от четири месеца.

СОХО е съставен от два модула. Сервизният модул заема по-малката част от апарата и се грижи за захранването, контрола на температурата, текущата позиция и телекомуникациите за целия космически кораб и слънчевите панели. Товарният модул се намира над сервизния и в него се помещават всички научни инструменти.

Космическият апарат се движи около Слънцето, бавно орбитиращ около първата точка на Лагранж, където комбинираната гравитация на Земята и Слънцето задържа кораба на тази позиция. Всеки ден СОХО изпраща изображения, от които учените изучават слънчевата природа и поведение. Данните от СОХО помагат на учените и да предсказват неблагоприятните космически бури, които въздействат на нашата планета.