1315 г. Данте Алигиери е осъден задочно на смърт от властите на Флоренция. По онова време не е лесно да се занимаваш с политика, тъй като папа Бонифаций VIII обмисля военна окупация на Флоренция и градът е в центъра на италианските и международни политически съперничества.
През 1301 г. Шарл дьо Валоа, братът на френския крал Филип IV, трябва да посети Флоренция, тъй като папата го назначава за помирител на Тоскана. Но правителството на града вече се е отнесло зле спрямо папските посланици няколко седмици по-рано, тъй като се стреми към независимост и откъсване от влиянието на папата. Подозирайки, че Шарл дьо Валоа може да е получил неофициални нареждания, градският съвет решава да изпрати делегация до Рим, за да се увери в истинността на намеренията на папата. Данте оглавява тази делегация.
Папа Бонифаций VIII бързо отпраща другите представители и моли Данте да остане в Рим. По същото време (1 ноември 1301 г.) Шарл дьо Валоа влиза във Флоренция заедно с черните гвелфи, които през следващите шест дена убиват много от своите врагове. Черните гвелфи въвеждат свое ново правителство в града, а Канте деи Габриели ди Губио е определен за кмет. Данте е осъден на изгнание за две години и трябва да плати голяма сума пари. Поетът е все още в Рим, където папата му „предлага” да остане. Поради това той е обявен за беглец. Данте не може да си плати глобата и накрая е осъден на доживотно изгнаничество. Ако флорентински войници го хванат, той ще е незабавно екзекутиран.
Поетът взема участие в няколко опита на белите гвелфи да възвърнат властта си, но те се провалят поради предателство. Данте е изпълнен с горчивина от отношението, на което е подложен от враговете си, и се отвращава от вътрешните борби и неефективността на някогашните съюзници. По това време започва и творческата история на „Комедията”. Неговото най-прочуто произведение е „Комедия”, по-късно получило името „Божествена комедия”, е считано за връхна точка в развитието на средновековната литература и основополагащо за развитието на съвременния италиански език.
Данте гостува на Бартоломео дела Скала във Верона, после отива в Сарцана (Лигурия), и след това вероятно живее за известно време в Лука с мадам Джентука. Според някои източници той е бил и в Париж - между 1308 и 1310 г.
През 1310 г. Ариго VII напада Италия и Данте вижда в това нахлуване възможност за отмъщение. Италианският поет му пише (както и на други италиански принцове) няколко писма, в които настоява черните гвелфи да бъдат унищожени.
Във Флоренция Балдо д’Агулионе амнистира голяма част от белите гвелфи, които са в изгнаничество, и им позволява да се завърнат в града. Данте обаче не е помилван поради писмата, които праща на Ариго.
През 1312 г. Ариго напада Флоренция и побеждава черните гвелфи, но няма доказателство, че Данте е замесен. Според някои, той се отказва да участва в нападението на чуждестранен нашественик в родния му град, а според други името му става неприятно дори за белите гвелфи и те заличават всяка следа от неговия преход. През 1313 г. Ариго умира, заедно с всичките надежди на Данте да види Флоренция отново. Той се връща във Верона, където Кангранде дела Скала му разрешава да живее в известна степен безопасно, и вероятно му осигурява благополучие.
През 1315 г. Флоренция е принудена от Угучоне дела Фаджуола, военния офицер, който контролира града, да амнистира флорентинците, които са в изгнание. Данте фигурира в списъка на изгнаниците, но отказва да се върне в родния си град, тъй като Флоренция иска изгнаниците да се съгласят да се отнасят към тях като към обществени престъпници в една религиозна церемония.
Когато Угучоне най-накрая побеждава във Флоренция, смъртната присъда на Данте се заменя със затвор, като единственото условие е той да отиде във Флоренция и да се закълне, че никога повече няма да влезе в града. Данте не прави това. Неговата смъртна присъда се запазва и се прехвърля по-късно на неговите синове.
В по-напреднала възраст Данте все още таи надежди, че един ден ще го поканят във Флоренция при благоприятни условия. За Данте изгнаничеството е вид смърт, която го лишава от голяма част от неговата самоличност.
Гуидо Новело да Полента, принц на Равена, го кани там през 1318 г., и той приема отправеното предложение. Там той завършва „Рай” и скоро след това умира, вероятно от малария.
Впоследствие Флорентинското правителство отменя изгнанието на Данте и моли многократно за пренасянето на тленните му останки във Флоренция. Молбите им не са удовлетворени, като тялото на Данте остава в гробницата, издигната му в Равена през 1483 г. Въпреки това през 1829 г. във Флоренция е издигната гробница на Данте, която все още стои празна. На нея стои надпис от трета песен на Ад, гласящ „Почитайте най-славния поет”.
1492 г. Колумб се запознава с индианския обичай да се пуши тютюн. Тогава за пръв път той наблюдава странния обичай на индианците в Куба.
Туземците държали в устата си единия край на тръбичка, пълна с навити треви, а другият край на тръбичката тлеел. От време на време индианците изпускали през носа си всмукания ароматен дим. Според индианците това било „тобако”.
За проникването на тютюна в Европа спомага монахът Роман Пане, който съпровожда втората експедиция на Колумб в Америка като мисионер. Той донася в Испания тютюневи семена и започва да отглежда растението като декоративно. През 1496 г. в Испания се появяват и първите тютюневи насаждения, през 1559 г. те се разпространяват в Португалия, а оттам и във Франция.
Увлечението по тютюна става толкова силно, че на тези растения започнали да приписват и лечебни свойства, считали го едва ли не за панацея. Френският посланик в Португалия Жане Нико поднасял на своята кралица Екатерина Медичи листа и семена от тютюн за бодрост, против главоболие и против много други болести. В знак на благодарност тя нарича чудодейното лекарство „никотин” по името на своя посланик.
Неумереното потребление на тютюна обаче не рядко довеждало и до тежки отравяния, което подтикнало властта и църквата да започат борба с пушенето. В Америка например пушачите били екзекутирани, в Турция ги набивали на кол, в Италия ги отлъчвали от църквата или ги зазиждали живи в стена. В Русия тютюнът попада през Украйна - с царски указ от 1683 г. на пушачите им удряли 60 пръчки по петите, а на търговците на тютюн им рязали носовете.
1521 г. 115 души екипаж, тръгнали с Фернандо Магелан на околосветско пътешестие, достигат Молукските острови. Магелан е първият мореплавател, достигнал от Европа до Азия в западна посока и първият европеец, плавал в Тихия океан. Въпреки че самият той умира преди завръщането си в Европа, част от екипажа, организиран и ръководен от него през първата половина от пътуването, се завръща в Испания през 1522 г., успявайки да обиколи света.
След смъртта на Магелан за капитани на флотилията са избрани Дуарте Барбоза и Хуан Серано. Новопокръстеният управител на Себу, узнавайки за предстоящото отплаване на корабите, поканва своите съюзници на прощално празненство. 24 моряци, в т.ч. Барбоза и Серано, приемат поканата и слизат на брега, но двама от тях - Гонсало Гомес Еспиноса и щурманът на „Консепсион” португалецът Жуау Лопиш Карвалю се връщат, защото заподозират измяна. Всичките участници в празничното тържество са коварно избити по заповед на местния раджа.
След смъртта на Барбоза и Серано за началник на експедицията е избран португалецът Жуау Лопиш Карвалю, който издига своя флаг на „Тринидад”, а за капитан на „Виктория” - Гонсало Гомес Еспиноса. На корабите остават живи едва 115 човека, от които голяма част са болни и поради това, че няма необходимия брой хора да управляват трите кораба е решено „Консепсион” като най-пострадал от плаването да бъде запален и изгорен. Останалите два кораба „Тринидад” и „Виктория” продължават на запад, минават покрай остров Негрос и се насочват към Палаван.
На 21 юни го напускат и на 9 юли корабите хвърлят котва в пристанището на Бруней на остров Борнео. Испанците остават в Бруней 36 дни, като сключват съюз с местния раджа, закупуват продукти и местни стоки, но въпреки всичко не могат да узнаят пътя до Молукските острови.
На 7 септември корабите вдигат котва и се отправят в плаване покрай североизточните брегове на Калимантан. Около най-северната точка на гигантския остров испанците престояват около месец и половина, запасяват се с продукти и дърва и най-важното успяват да пленят джонка с малайски моряци, които знаят пътя до „Островите на подправките”. Скоро Карвальо е свален от поста командир на експедицията „заради неизпълнението на кралските укази” и за такъв е избран Еспиноса, а за капитан на „Виктория” е назначен баскът Хуан Себастиан де Елкано.
На 26 октомври в море Сулавеси корабите издържат първата голяма буря след преминаването на Магелановия проток и на 8 ноември 1521 г. достигат до остров Тидоре от Молукските о-ви. Испанците успяват да осъществят сделки със султана на Тидоре, съперник на султана на Тернате, който е съюзник на португалците. Закупуват на ниски цени ценни подправки - канела, карамфил, мускатови орехи. „Тринидад” се нуждае от ремонт и решават, че след неговото завършване Еспиноса ще тръгне на изток към Панама, а Елкано да поведе „Виктория” към родината на запад - покрай нос Добра Надежда.
На 21 декември 1521 г. с екипаж от 60 човека „Виктория” поема към родината. В края на януари 1522 г. лоцманът-малаец довежда кораба до остров Тимор, а на 13 февруари испанците го напускат и поемат към нос Добра Надежда. На 20 май 1521 г. „Виктория” заобикаля нос Добра Надежда, като по време на прехода през Индийския океан екипажът се съкращава до 35 човека. На островите Зелени Нос, принадлежащи на Португалия, испанците спират за да попълнят запасите си от прясна вода и продоволствия. Дванадесетте моряци и един малаец, които слизат на брега са арестувани от португалците, а „Виктория” вдига платна и продължава за родината.
На 6 септември 1522 г., след като загубва още един човек, Хуан Себастиан де Елкано с остатъкът от екипажа на Магелан, заедно с „Виктория”, последният кораб от флотилията, пристигат в Испания, като за 1081 дни извършва първото в света околосветско плаване.
1860 г. Ейбрахам Линкълн става президент на САЩ. Понякога наричан Ейб Линкълн, известен с прякорите си Честния Ейб, Ковача на огради или Великият освободител е 16-ят президент на САЩ и е първият президент от Републиканската партия.
През 1846 г. Линкълн е избран за един мандат в Камарата на представителите, като член на партията на вигите. Верен неин член, Линкълн често гледа на лидера й Хенри Клей като на политически идол. В средата на петдесетте години на 19 в. Линкълн вече постигнал значителна известност в правните кръгове на Илинойс, особено с участието си в правното уреждане на транспортната рамка на речните баржи и железниците.
Приемайки номинацията на републиканците за Сената през 1858 г., Линкълн произнася прочутата си реч, в която казва, че „Къща, в която царува разкол не може да се задържи на основите си” (Исус, Евангелие на Матея 12:25). Речта създава траен образ на възможното разделение по въпроса за робството. Линкълн е виждан в политическите среди като възможния кандидат срещу широко популярния Дъглас.
По време на неуспешната си кампания за Сената от 1858 г., Линкълн провежда поредица от дебати с Дъглас, на които се спори по въпроси от национален интерес и които въпроси ще разделят нацията на две. По време на дебатите Линкълн принуждава Дъглас да предложи Доктрината Фрийпорт и като последица той губи подкрепата от робовладелците и води до разпад в редиците на Демократическата партия. Въпреки, че Конгресът на Илинойс преизбира Дъглас за Сената (това става преди влизането в сила на 17-та поправка), красноречието на Линкълн по време на кампанията го превръща в политическа звезда от национален мащаб.
Линкълн е посочен за кандидат на Републиканската партия понеже се е считало, че неговите възгледи за робството са по-умерени и поради неговите корени от Запада (за разлика от другия основен претендент - Уилям Сюърт, който е от Ню Йорк) и поради това, че другите претенденти имат врагове в партията. По време на кампанията Линкълн е бил наричан „Ковача на огради”, за да се подчертае неговият обикновен произход и близост с народа, при все че по това време е доста заможен поради адвокатската си практика.
На 6 ноември 1860 г. Линкълн е избран за президент на САЩ като побеждава Дъглас и двама други претенденти. Той печели благодарение на пълната подкрепа, която му дава Севера за разлика от Юга, където печели само в две от общо 996 общини.
Линкълн твърдо се противопоставя на робството, особено в новоприсъединените към Съюза територии и победата му на президентските избори през 1860 г. допълнително поляризира нацията. Преди церемонията по встъпването му в длъжност седем южни щати се отцепват от САЩ и формират Конфедеративните американски щати като включват в границите си голям брой фортове и друга значима собственост. Тези събития скоро водят до Американската гражданска война, въпреки че самият Линкълн е твърдо против войната и лозунгът под който преминава управлението му е за обединяване на нацията.
1926 г. американецът Джейкъб Шик патентова електрическа самобръсначка. Роденият в щата Айова през 1878 г. американец още като млад показва способности в мениджмънта и изобретателството.
Едва 16-годишен той поема управлението на жп линия от градчето Лос Корилос, щата Ню Мексико, до откритата от баща му край него въглищна мина. На 20 години постъпва в армията и служи във Филипините, но е преместен в Аляска, след като се разболява тежко от дизентерия. Там прокарва телеграфна линия с дължина над 1500 км по замръзналото крайбрежие на полуострова и изобретява лодка, специално пригодена за плитки води.
През 1910 г. се уволнява, но остава в Аляска, за да търси злато. При един инцидент усуква коляно и му се налага да остане на лагер дълго време при минусови температури. Тогава установява колко е неприятно да се бръснеш по традиционния начин при подобни условия и започва да разработва прототип на електрическа самобръсначка. Плановете са изпратени на производител, но той ги отхвърля. По време на Първата световна война Шик се връща в армията, а след края й се посвещава на усъвършенстването на изобретението си.
През 1926 г. на пазара се появява модел, заимстващ метода си на работа от огнестрелните оръжия, като остриетата за бръснене са поставени в калъф и не се докосват с ръка. Апаратът получава популярност, но Шик продължава да работи върху идеята си за апарат за напълно сухо бръснене. През 1927 г. продуктът вече е готов за пазара, а след пускането му на следващата година се оказва огромен успех.
1939 г. германските окупатори провеждат в Краков (Полша) акцията Sonderaktion Krakau, насочена към ликвидиране на интелектуалците на града. Задържани са и са изпратени в концентрационен лагер 183 професори от Ягелонски университет и други ВУЗ-ове в Краков.
Професорите са поканени на „лекция” на германския офицер от СС Бруно Мюлер в зала 56 на Collegium Novum. Случайно на лекцията присъстват и други слушатели, в т.ч. трима лектори от Стопанската академия на Краков. В аудиторията им е съобщено, че са арестувани за тяхното вражеско настроение към окупатора и откриването на академичната година без разрешение на новите власти.
По същото време в друга аудитория на Университета са събрани по друг повод 21 професори на Минната академия на Краков, които също са арестувани.
Групата от 183 академични преподаватели е преведена първоначално в затвора в Краков, а по-късно в концентрационния лагер Захсенхаузен. Поради тежките условия и унижението през декември и януари умират няколко от най-известните учени на Полша.
Последвалите протести сред световната научна общност и застъпничеството на Бенито Мусолини принуждават властите да освободят от лагера 101 интелектуалци на възраст над 40 години. Много от тях обаче скоро след освобождаването си също умират.
На 9 ноември с.г. е осъществена втора акция, по време на която са арестувани 120 представители на интелигенцията на Краков - учители, адвокати, депутати, духовници и др. След първоначален престой в затвора на Краков, групата е изпратена в концентрационния лагер Аушвиц.
1991 г. Борис Елцин издава указ, с който прекратява дейността на КПСС на територията на Русия.
Елцин издава указ №169 за прекратяване на дейността върху територията на Русия на структурите на КПСС и на КП РСФСР, като им се национализира имуществото. В указа, след като се констатира, че ръководните структури на КПСС са погълнали държавата и я ползват като свой инструмент, се посочва: „Стана очевидно, че докато съществуват структури на КПСС, няма гаранция за пореден пуч или преврат”.
Елцин е избран за президент на РСФСР на 12 юни 1991 г. с 57% от гласовете на избирателите. На 10 юли той полага клетва за вярност пред Русия и встъпва в длъжност. Още същия месец, с един от първите си президентски укази той прекратява дейността на организационните структури на политическите партии и масовите обществени движения в държавните органи, учреждения и организации в Русия.
Още на 23 август - ден след приключване на „Августовския пуч”, по време на сесия на Върховния съвет на РСФСР Елцин подписва указ №79 за преустановяване на дейността на Комунистическата партия на РСФСР до изясняване по съдебен път на нейните неконституционни действия.
На 18 август 1991 г. властта в СССР е завзета от самопровъгласилия се орган Държавен комитет за извънредни ситуации, известен като „Августовски пуч”, насочен против президента на Съветския съюз Михаил Горбачов. Участниците в комитета са високопоставени лица в държавата, които са против реформиране на Съветския съюз в нов Съюз на суверените държави. Заговорниците въвеждат в Москва 279 броя БМП, 148 БТР и 362 танка от Кантемировската дивизия.
Решителните и точни действия на ръководството на Русия разрушават плановете на превратаджиите. Опирайки се на подкрепата на народа и на армията, Елцин съумява да предпази страната от гражданска война. Всички активни организатори и участници отиват в затвора.
На Елцин му е пределно ясно, че Комунистическата партия е само формално разпусната през август, но нейните структури продължават да са значим фактор в държавата. Затова на 6 ноември той фактически поставя партията извън закона.
Новата КП на Руската федерация е образувана чак на 12 февруари 1993 г. като възстановена КП на РСФСР. Времето от 1 г. 3 мес. е достатъчно на Елцин да укрепи властта си, а СССР безвъзвратно е отишъл в историята и превратаджиите вече нямат кауза. През 1994 г. те са амнистирани и излизат от затвора. Междувременно на 25 декември 1991 г. РСФСР получава името Руска федерация.
1990 г. украинският сериен убиец Андрей Чикатило убива и осакатява Света Коростик. Андрей Романович Чикатило е известен и като „Канибала от Ростов”. Чикатило е обвинен за убийството и изнасилването на 53 души, предимно деца, в Руската СФСР за периода от 1978 до 1990 г. Той е разстрелян на 14 февруари 1994 г.
Чикатило е роден през 1936 г. в украинското село Яблочное. През 1978 г. се премества в Шахти и извършва първото си сериозно престъпление. На 22 декември 1978 г. той изнасилва и убива 9-годишното момиченце Елена Закотнова. Въпреки, че доказателствата сочат връзка между Чикатило и убийството, погрешно е арестуван Александър Кравченко и по-късно даден под съд. Той е накаран да направи самопризнания чрез измъчвания и е екзекутиран заради убийството.
Чикатило губи своята учителска работа през 1981 г. и започва работа в местна фирма. Той не убива отново до 1981 г., през 1982 г. жертвите са седем. Чикатило създава свой собствен стил, като говори по автобусни спирки и жп гари с избягали от дома деца или млади скитници, примамвайки ги да дойдат с него в близката гора, където обикновено жертвите намират смъртта си. През 1983 г. Чикатило не убива до юни, но до началото на септември умъртвява 4 души.
6 тела от общо 14 били намерени и московската милиция решила да се намеси. В Ростов на Дон бил изпратен екип, воден от майор Михаил Фетисов, който трябвало да води разследването. Фетисов съсредоточил разследването в района около Шахти и назначил Виктор Бураков, съдебен лаборант химик, за главен следовател в тази област. Разследването се концентрирало върху умствено неуравновесените и известните на него сексуални престъпници, като започнало бавно и постепенно да ги залавя и изключва от списък на заподозрените. Милицията разширява периметъра на своето разследване все повече и повече.
През 1984 г. жертвите наброяват 15. Решено е да се усилят мерките - да се увеличи броя на патрулите и да се разположат цивилни милиционери на много обществени транспортни спирки.
Чикатило е разпознат, защото се държи подозрително на една автобусна спирка в Ростов. Той е арестуван и задържан. Установено е, че той е заподозрян за други престъпления, което юридически дава право на следователите да го задържат за неопределен срок от време. Разкрито е съмнителното минало на Чикатило, но то не било достатъчно за да го осъдят за убийствата. Все пак той е признат за виновен и осъден на една година. Той е освободен през декември 1984 г. след като е прекарал три месеца в затвора.
Чикатило си намира нова работа в Новочеркааск стои в сянка. Той не убива скоро никого, докато през август 1985 г. не умъртвява две жени в два отделни случая. Не се знае да е убивал отново до май 1987 г., когато убива младо момче. Той убива отново в Запорожие през юли и в Ленинград през септември.
Замиращото разследване е подновено в средата на 1985 г., когато Иса Костоев е назначен да води случая. Убийствата около Ростов са проучени обстойно за втори път и отново започва поредица от разпити на сексуалните престъпници в района. През декември 1985 г. милицията отново засилва охраната по жп гарите около Ростов. Чикатило е в течение на разследването и предвидливо се въздържа от престъпната си дейност.
През 1987 г. Чикатило подновява убийствата, като обикновено ги извършва далеч от околностите на Ростов. Той убива една жена в Красний-Сулин през април, като убива още 8 души през същата година, включително две жертви в Шахти. Отново има дълга пауза докато Чикатило не възобновява своята дейност, убивайки седем момчета и две женина 21 март 1990 г. между януари и ноември с.г. Откриването на едно от телата близо до спирката в Лескоз кара милицията да повиши бдителността си и да увеличи патрулите.
На 6 ноември Чикатило убива и осакатява Света Коростик. Когато се връща от гората, той е спрян от милицията, но после е пуснат да си ходи. На 20 ноември 1990 г., след като поведението на Чикатило буди подозрение у милицията,по заповед на инспектор Иса Костоев той е арестуван. Между 30 ноември и 5 декември Чикатило се признава за виновен и описва петдесет и шест изнасилвания и убийства, извършени от него. Той признава, че е пиел от кръвта на жертвите си и е изяждал части от тях.
Съдебният процес срещу него се състои на 14 април 1992 г. Въпреки неговото странно и смущаващо поведение, съдът намира, че той е в състояние да издържи процеса. Процесът приключва през юли и присъдата е отложена за 15 октомври, когато той е намерен за виновен за извършването на 52 от 53-те убийства, и е осъден на смърт за всяко едно престъпление. Чикатило е разстрелян с изстрел в задната част на главата на 14 февруари 1994 г.
1991 г. в Кувейт е потушен последният пожар на нефтен кладенец след инвазията на Ирак и денят е обявен за официален празник.
2001 г. денят е обявен за Международен ден за предотвратяване на експлоатацията на oколната среда по време на война и въоръжени конфликти.
Обявен е с резолюция 56/4 на Общото събрание на ООН от 5 ноември 2001 г. с мотива, че въоръжените конфликти нанасят поражения на околната среда и оказват влияние върху състоянието на екосистемите и природните ресурси години след тяхното прекратяване.
В България:
2012 г. почива Патриарх Максим, глава на Българската православна църква с титлата Патриарх Български и митрополит Софийски от 1971 г. до смъртта си.
Патриарх Максим почина на 98-годишна възраст в болница „Лозенец”. Хиляди българи изпратиха дядо Максим в София в храм „Света Неделя”, както и в катедралния храм „Св. Александър Невски”. Духовният глава на Българската православна църква беше погребан на 9 ноември в Троянския манастир.
Негово Светейшество патриарх Максим беше начело на Българската православна църква 41 години (1971-2012). Той е най-дълго управлявалият БПЦ патриарх.
