96 г. след убийството на Домициан за римски император е определен Нерва - първият от Петимата добри императори.
Тит Флавий Домициан е третият и последен римски император от династията на Флавиите. Опрян на армиите, провинциалното население, лумпенпролетариата и плебса в Рим, Домициан твърдо налага новия режим на военен абсолютизъм. Домициан засилва монархическите тенденции, изисквайки гражданите да се обръщат към него с високопарната титла „Доминус” („господар”), с което предизвиква негодуванието на всички обществени слоеве. Той среща съпротивата на благородниците от Сената, сред които възникват интриги и заговори.
За да запази благоразположението на широките маси от народа, Домициан възобновява масовата практика на раздаване на храна и подаръци, организира пищни представления, състезания и празненства, опрощава данъци на населението, увеличава заплатите на войниците.
В последните години обаче принципатът на Домициан приема облика на безмилостна тирания и буди всеобща ненавист. Започвайки масови екзекуции, в края на управлението си Домициан е обзет от клинична параноя, дотолкова че поставя огледала навсякъде в императорския дворец, за да вижда всичко зад гърба си, а и убива мнозина знатни поради неоснователни и нелепи съмнения.
През септември 96 г. Домициан става жертва на заговор в собствения си дворец, организиран от неговите врагове в Сената, Стефан (управителят на покойната Юлия Флавия), членове на преторианската гвардия и императрица Домиция Лонгина. Според слуховете императорът знае от астрологични предсказания, че ще умре около обяд. По тази причина той не почива по това време на деня. В своя последен ден, Домициан е неспокоен и няколко пъти пита слугата си колко е часа. Момчето е посветено в заговора и го излъгва, че фаталният момент е минал. Успокоен императорът отива при своето бюро, за да подпише няколко декрета, когато е нападнат и намушкан осем пъти от Стефан.
Когато римският Сенат разбира за убийството на Домициан, издава декрет да бъдат унищожени всички негови изображения, а името му било осъдено на проклятие. Домициан е наследен от един от най-старите сенатори - Марк Кокцей Нерва, първият от „Петимата добри императори”.
Възкачването му довежда легионите до ръба на бунта, отчасти и заради низвергването на Домициан. Тъй като е цивилен (по професия адвокат) Нерва няма връзки и подкрепа сред военните кръгове, поради което скоро решава да осинови наместника на Горна Германия, популярният пълководец Марк Улпий Траян, обявен за наследник на властта. През втората година в която Нерва е император, той управлява заедно с Траян, а след неговата смърт Траян става император.
1698 г. в парижката Бастилия е преместен от Пиемонт тайнствен затворник - човек, с желязна маска на лицето. Това е един от малкото достоверни факти от неговия живот, дал почва за многобройни хипотези за истинското име и произход на затворника.
Известно е, че затворникът пристига в Бастилията с надзирателя си Бенин Доверн дьо Сен-Мар, бивш мускетар, един от верните хора на Франсоа Мишел Льо Телие дьо Лувоа, министър на краля-слънце Луи XIV. Това също е потвърдено от запис в регистъра на Бастилията, направен с мастило: „В четвъртък, 18 септември, в 3 ч. следобед пристигна г-н дьо Сен-Мар, комендант на Бастилията, от остров Света Маргарита, водейки със себе си един затворник, който му е поверен още от Пинероло и когото той държи винаги с маска и чието име не се казва”.
От това излиза, че затворникът следва дьо Сен-Мар при всичките му премествания от крепост на крепост - от Пинероло, която Сен-Мар е командвал между 1665 и 1681 г., след това в Exilles между 1681 и 1687 г., на остров Света Маргарита от 30 април 1687 до 1698 г. и накрая в Бастилията. Той е докаран в Бастилията в покрита носилка и, съгласно предписанията, е заключен в едно от най-глухите подземия на крепостта-затвор, като с него е забранено да се разговаря. Живее в безмълвие и самота в килията си дълги пет години и умира на 19 ноември 1703 г. в Бастилията.
След 86 години парижани превземат с щурм Бастилията. Великата френска революция прави възможно обнародване на архивите на страшната крепост-затвор. Разкрити са вековни тайни, изяснена е съдбата на много жертви на кралския произвол. Но загадката на „Желязната маска” остава неразгадана.
Историци и писатели изграждат различни хипотези за личността на тайнствения мъж. Сред най-разпространените хипотези е, че това е граф Вермандуа, син на Луи ХІV от госпожица Дьо Ла Валиер. Принцът официално е обявен за мъртъв, покосен от чума, но се твърди, че е хвърлен в затвора за това, че е ударил плесница на дофина Луи.
Особено настойчиви са версиите, считащи, че „Желязната маска” е доведен брат на „краля-слънце”. Предполага се също, че затворникът може да е роден брат на Луи ХІV, негов близнак, който е изолиран заради опасност от междуособици в страната.
1793 г. президентът Джордж Вашингтон прави първата копка на сградата на Конгреса на САЩ - Капитолия. Величествената фасада на Капитолия се намира в американската столица Вашингтон, като стои на върха на Капитолийския хълм, носещ името си от Римския хълм Капитолий, който бил политически център на Рим.
Капитолия е изконното място, където става официалното встъпване в длъжност на президента на САЩ. Първата царемония по даването на титлата е извършена на 4 март 1801 г., когато е връчен мандата на Томас Джеферсън. Конгресът на САЩ и неговите предшественици са се срещнали преди това във Филаделфия, в Ню Йорк, както и на редица други места.
Постройката се разпростира на 16,5 дка. Архитект на оригиналната конструкция на Капитолия е Уилям Торнтън, който печели конкурса по проекта. Младият тогава архитект бил вдъхновен от източния фронт на Лувъра в Париж, а централната част архитектът заимствал от Парижкия Пантеон. Оригиналният дизайн на Капитолия по-късно е изменен от Бенджамин Хенри и в последствие от Чарлс Булфинч. Настоящият купол на Капитолия, както и крилата са по дизайн на немските емигранти Томас Валтер и Аугуст Шоенборн и са реализирани под ръководството на Едуард Кларк.
След опожаряването на Капитолия по време на Британско-американската война през 1814 г., сградата е престроена, като се прибавят и двете допълнителни крила. След големия пожар се появява и купол със статуята на Колумбия, която е символ на Америка. В следващите години Капитолия служи за пример за останалите американски щати, където започват да се строят отделни капитолии.
На 19 декември 1960 г. Капитолия е обявен за Национален исторически паметник и днес е една от любимите архитектурни постройки на американците. И макар и в сградата на Капитолия да са настанени законодателните органи на САЩ, във вътрешността на постройката са възможни организирани туристически посещения.
1810 г. в Чили е формирано първото военно правителство на страната. С това се поставя и началото на борбата за независимост от Испания.
През 1531 г. испанците завладяват инките в днешно Перу. Един от конкистадорите от този поход е Диего де Алмагро. През 1535 г. той отива в Южно Перу поради териториални спорове. Обикновено де Алмагро е приеман за първия европеец, изследвал чилийското крайбрежие. Той обаче не е оставил никакви трайни следи по тези земи. Испанското присъствие започва да се усеща чак след пътуването на Педро де Валдивия (1540-1541).
Въпреки че е притежавана от Испания до края на 1810 г., след като получава независимост през 1818 г. Чили показва забележително стабилен институален живот в контекста на неустойчивата Латинска Америка. Установеният в страната режим, макар и недемократичен, е определено прагматичен, републикански и конституционен. През 1833 г. е приета конституция, която въвежда непряко и цензово избирателно право.
1851 г. започва да излиза американският ежедневник „Ню Йорк Таймс”. Вестникът е основан от Хенри Джарвис Реймънд и Джордж Джоунс. Любопитен факт е, че Реймънд е и един от основателите на Асошиейтед прес през 1856 г.
Адолф Окс придобива „Таймс” през 1896 г. и под неговото ръководство вестникът придобива международна слава. Той повишава тиража му и издига неговата репутация. През 1897 г. именно Окс поставя лозунга „За всички новини, който стават за отпечатване”, който се възприема от мнозина като леко заяждане с конкурентните вестници в Ню Йорк, като например Ню Йорк Уърълд и Ню Йорк Джърнъл Американ, известни с „жълтите” си статии.
Първоначалният замисъл е „Таймс” да се публикува всяка сутрин с изключение на неделя, но по време на Гражданската война започва да се издава и в неделя, което е практика на другите големи издания. Вестникът печели първата си награда „Пулицър” за репортажи и статии, посветени на Първата световна война през 1918 г. През 1919 г. прави първата си трансатлантическа доставка за Лондон. Известната кръстословица на „Таймс” се появява за първи път през 1942 г. като притурка.
1928 г. за първи път е направен полет над Ламанша с автожира „С-8”, пилотиран от конструктора Хуан де Ла Сиерва.
Още на 9 януари 1923 г. испанският инженер и пилот Хуан де ла Сиерва демонстрира първия успешен вариант на апарата, послужил като прототип на хеликоптера и известен като аутоджиро. Той е наричан още жироплан, жирокоптер или роторен самолет.
Апаратът, който е комбинация от самолет и протохеликоптер, макар и да претендира, че е самостоятелен вид летателно средство, е изобретен от Сиерва още през 1919 г., но първите опити за полети били далеч от представата за успех във въздуха. След четири години експерименти обаче инженерът успял да усъвършенства ротора, задвижващ апарат във вертикално положение и в началото на 1923 г. осъществил първия сериозен полет.
През 1925 г. Сиерва се премества в Великобритания и с помощта на шотландския индустриалец Джеймс Уиър основава компанията „Сиерва аутоджиро”. По време на Гражданската война в Испания подкрепя силите на Франсиско Франко.
Технологията, ползвана за създаването на аутоджиро, впоследствие води до изобретяването на хеликоптера. Първият успешен модел от този вид апарати - FA-61, полита през 1936 г. и е дело на излезлия изпод лиценза на „Сиерва аутоджиро” „Фоке-Ахгелис”. До края на 40-те години аутоджирото превъзхожда хеликоптерите, но впоследствие постепенно губи превъзходството си.
1961 г. генералният секретар на ООН Даг Хамаршелд загива в самолетна катастрофа над Конго. В съдбоносната нощ Хамаршелд е на път за разговори с Джозеф Мобуту, водач на отцепниците в конгоанската провинция Катанга.
През 1962 г. официалното разследване на ООН за смъртта на Хамаршелд приключва без конкретен резултат. В архивите обаче е записано, че ако постъпят нови информации, ООН е готова да поднови разследването.
През 2007 г. бившият френски дипломат и висш функционер Клод дьо Кемуралиа излага в мемоарите си тезата, че самолетът на Хамаршелд е бил свален при неуспешен опит за отвличане от страна на белгийски наемници. Кемуралиа, който настоява за ново разследване, разказва, че го свързали през 1967 г. в Париж с белгийски наемници и пилот, които твърдели, че са свалили самолета. Дипломатът казва, че е предал навремето информацията на шведското правителство с надеждата то да предприеме разследване, но напразно.
Мнозина изследователи директно назовават като организатор на атентата ЦРУ и то извършен по поръчка от правителствени кръгове в Брюксел. По онова време Конго е сцена на противоборство между САЩ, т.е. ЦРУ и СССР.
САЩ подкрепят прозападния президент Джозеф Касавубу и неговата марионетка Мобуту в Катанга. Те отстраняват просоциалистически ориентирания премиер Патрис Лумумба, а в началото на 1961 г. Мобуту го убива с отрова. Документално е установено, че разпореждането е дадено лично от президента Айзенхауер на директора на ЦРУ Алън Дълес, като Мобуту е подпомогнат от главния химик и специалист по отровите в ЦРУ Сидни Готлиб. Този факт е установен след разследване на Сенатската Комисия по Разузнаване върху тайните операции на САЩ.
В контекста на изложеното следва, че мисията на Даг Хамаршелд е пречела на усилията на ЦРУ да изтласка съветското влияние от Централна Африка и версията за американското участие в атентата срещу Даг Хамаршелд изглежда напълно логична.
Хамаршелд е смятан за най-значимия генерален секретар на ООН. По време на Студената война обаче шведът е трън в очите на Великите сили. Той не само се застъпва за сътрудничество и разбирателство, но и подкрепя стремежа към независимост на африканските и азиатските страни. Съветският съюз дори настоява за отстраняването му.
1970 г. Джими Хендрикс е намерен мъртъв в Лондон. Той е прекарал нощта с германската си приятелка Моника Данеман, която обаче не помага много на разследването. Съмнителните обстоятелства, при които умира звездата, и до днес не са изяснени. Двете най-логични версии говорят за доброволно поемане на огромно количество хапчета за сън или свръхдоза наркотици.
Четири години след смъртта му се появяват информации, че Джими е бил жив, когато е откаран с линейката, но полицията и медицинските власти докладват, че към момента на тяхното пристигане Хендрикс е бил мъртъв, външната врата на апартамента - широко отворена, а самият апартамент - празен. Самата Данеман се самоубива през 1996 г. по време на ново разследване, след като е обвинена от Кати Етчингам за смъртта му.
Американският певец и китарист е роден в Сиатъл под името Джони Алън Хендрикс. Като дете приятелите му го наричат Джими, което става и артистичният му псевдоним. Отгледан е от баба си във Ванкувър, Канада. След като свири с няколко местни банди, създава първата си група - The King Kasuals, в Кларксвил, Тенеси, с която свири на „Джеферсън стрийт”, сърцето на живата ритъм енд блус сцена.
Несвикнал с живота на юг, Джими се мести в Харлем, Ню Йорк през 1964 г. През 1965 г. се присъединява към групата „Curtis Knight and Scuires”, а през лятото на следващата година основава своя банда - „Jimmy James and the Blue Flames”. По същото време е забелязан за първи път от продуцента Лес Пол в Гринич Вилидж. След поредица от хитови представления в различни европейски клубове следва големият му успех в Лондон, където музикантът решава да живее за постоянно с приятелката си Кати Ичингъм.
През 1967 г. излиза албумът му „Are You Experienced”, който има огромен успех. Следват триумфи на поп фестивала в Монтерей, в Роял Албърт Хол през февруари 1969 г. и в Уудсток през август 1969 г.
Последният концерт на Джими Хендрикс е на 6 септември 1970 г. На фестивала Фемарн в Германия обаче музикантът е освиркан от публиката, на което той отвръща с неприлични жестове.
1976 г. в Пекин се състои погребалната церемония на лидера на Китай Мао Дзъдун. Китайският революционер оглавява Китайската комунистическа партия (ККП) през 1943 г., а от нейното основаване през 1949 г. до своята смърт през 1976 г. е начело и на Китайската народна република.
Мао е в лошо здравословно състояние в продължение на няколко години, като то намалява видимо през последните шест месеца преди смъртта му. Според непотвърдени източници, той е починал от амиотрофична латерална склероза.
В пет часа следобед на 2 септември 1976 г. Мао претърпява сърдечен удар, много по-тежък от предишните два, който засяга голяма част от сърцето му. Рентгеновите снимки показват, че белодробна му инфекция се е влошила. Мао е буден и нащрек по време на цялата криза и пита няколко пъти лекарите дали е в опасност. Състоянието му продължава да се колебае и животът му виси на косъм. Три дни по-късно, на 5 септември, състоянието на Мао е все още критично.
Следобед на 7 септември състоянието на Мао се влошава. Мао е заспал и се нуждае от почивка, но съпругата му Дзян Цин настоява да разтрие гърба му, да раздвижи крайниците му и да поръси с пудра тялото му. Медицинският екип протестира, че прахът действа зле на белите му дробове, но тя инструктира сестрите да последват нейния пример. На следващата сутрин, 8 септември, тя пак отива при Мао. Настоява да сменят позицията му на спане, защото лежи твърде дълго на лявата си страна. Дежурният лекар възразява, знаейки, че той може да диша само на лявата си страна, но въпреки това тя го мести. Мао спира да диша и лицето му посинява. Дзян Цин напуска стаята, докато лекарите му слагат респиратор и му правят сърдечен масаж и изкуствено дишане.
Лекарите успяват да го спасят. Органите му обаче започват да спират да работят, той изпада в кома и е поставен на машина за поддържане на живота. Машините са изключени 12 часа по-късно, малко след полунощ. Избрано е Мао да умре на 9 септември, защото датата е лесна за запомняне.
Поменът му се състои на площад Тиенанмън на 18 септември 1976 г. Тялото му е положено в Мавзолея на Мао Дзъдун, въпреки че самият той е пожелал да бъде кремиран.
1998 г. е създадена неправителствената организация ICANN, която отговаря за поддържането на системата от домейни и IP-адреси в Интернет. Организацията е създадена от Джон Постел в Марина Дел Рей, Калифорния.
Преди учредяването на ICANN правителството на САЩ е контролирало раздаването на интернет адреси. Официално ICANN получава своя мандат по времето на администрацията на президентите Бил Клинтън и Джордж У. Буш.
Основните принципи на работа на ICANN са запазване оперативната стабилност на интернет, насърчаване на конкуренцията с цел да се постигне широко представителство на световната интернет общност и за разработване на политики, подходящи за бъдещото развитие на организацията.
