1894 г. започва продажбата Coca-Cola в бутилки. Напитката е изобретена в Кълъмбъс, Джорджия, от Джон Пембъртън първоначално като кокауайн, комбинация от вино и кокаин, наречена Кока с френско вино на Пембъртън.
В началото тя е продавана като лекарство срещу главоболие по пет цента на чаша в автоматите за газирани напитки, които стават популярни в САЩ по това време.
След забраната на алкохола в Джорджия през 1886 г. виното в рецептата е заменено с безалкохолен сироп. Първите продажби са реализирани на 8 май 1886 г. в аптеката Jacob's Pharmacy в Атланта, и за първите осем месеца са продавани едва девет чаши средно на ден. Газираната напитка става популярна и поради факта, че по това време в САЩ се смята, че газираните напитки са много полезни за здравето.
Считайки, че две „C” ще изглеждат по-добре в рекламите, Франк Робинсън, съдружник и счетоводител на д-р Пембъртън, предлага името Coca-Cola и създава характерния за марката шрифт. Първата вестникарска реклама се появява във вестник „Атланта Джърнъл” и приканва гражданите да опитат „новата и популярна газирана напитка”. По витрините на магазините се появяват изрисувани с маслени бои плакати с надпис Кока-Кола.
Д-р Пембъртън обаче не осъзнава потенциала на напитката и започва да продава части от компанията си на други съдружници. Малко преди смъртта си през 1888 г., той продава цялата останала част от компанията на Ейза Григс Кандлер от Атланта - човек с голям търговски нюх. Кандлер продължава да изкупува останалите, докато не придобива 100% от компанията.
На 1 май 1889 г. Ейза Кадлър публикува съобщение на цяла страница във вестник „Атланта Джърнъл”, че е „единствен собственик на Кока-Кола. Вкусна, освежаваща. Ободряваща. Тонизираща”. Собствеността, която Ейза Григс Кандлер всъщност придобива през 1891 година, му струва точно 2300 щатски долара.
До 1892 г. усетът на Кандлер към рекламата увеличава продажбите на сиропа Кока-Кола почти десетократно. Скоро той закрива фармацевтичната си фирма и се отдава изцяло на безалкохолната напитка. Заедно със своя брат Джон Кандлер, бившия съдружник на д-р Пембълтън - Франк Робинс и още двама нови съдружници Кандлер основава в щат Джорджия компания „Кока-Кола Къмпани”. Първоначалният капитал на компанията е 100 000 долара. Търговската марка, която се използва от 1886 г., е регистрирана в „Патентното ведомство на САЩ” на 31 януари 1893 г.
Компанията продължава да се разраства и през 1894 г. в град Далас, щата Тексас, е построена първата фабрика за производство на сиропа извън Атланта. Следващата година са открити и заводи в Чикаго, Илинойс и в Лос Анджелис, Калифорния.
„Кока-Кола” започва да се продава в бутилки на 12 март 1894 г., а първите кутии се появяват през 1955 г. Кандлър се колебае дали да бутилира напитката, но предприемачите, които предлагат идеята, са толкова настоятелни, че той подписва договор, с който им отстъпва контрола върху процеса. Към края на 1928 г. продажбите на бутилирана „Кока-Кола” за първи път надвишават продажбите реализирани от наливната.
За първи път напитка „Кока-Кола” напуска САЩ през 1900 г., когато най-големият син на Кандлър - Чарлс Хауърд Кандлър, взима със себе си шише сироп, когато заминава за Англия. Малко по-късно в Атланта получават поръчка за пет галона сироп, което е и първото експортирано количество.
След няколко години са построени първите заводи зад граница в Куба, Панама, Филипините, Пуерто Рико и Гуам. През 1920 г. във Франция започва да работи първата в Европа бутилираща компания.
Рецептата на „Кока-Кола” е легендарна търговска тайна. Оригиналното копие на рецептата се пази в главния трезор на „Сън Тръст Банк” в Атланта, Джорджия. Любопитен факт е, че упорито се твърди, че само двама души имат достъп до рецептата, като всеки знае само половината от нея.
Името на напитката пък идва от листата от кока и плодовете от кола, използвани като ароматизатор. Основните съставки са вода и захар. Други предполагаеми компоненти са карамелът, кофеинът, фосфорната киселина, сок или масло от зелен лимон и ванилия.
1933 г. в Германия е свалено знамето на републиката и е издигнато знамето със свастиката на Националсоциалистическата партия. В периода от 1933 г до 1945 г. всъщност официалното наименование на Германия е Германска империя. През този период страната е наричана в историографията също нацистка Германия или Трети германски райх и е управлявана от Адолф Хитлер според принципите на националсоциализма.
Периодът се отличава с тоталитарен политически контрол върху всеки аспект на обществото, с което се търси расова, обществена и културна чистота, базирани на теорията за арийската раса. Националсоциалистическата идеология налага милитаризма, антикомунизма, антипарламентаризма, антисемитизма и технокрацията като водещи ценности в обществото.
Крахът на Уолстрийт през 1929 г. поставя началото на Голямата депресия. Ефектът от тази световна икономическа криза достига пределите на Ваймарската република, където икономическото състояние се влошава бързо. През юли 1931 г. една от най-големите германски банки фалира, а през първите месеци на 1932 г. броят на безработните надвишава 6 млн. души. В допълнение към западащата икономика идват и политическите проблеми, изразени в невъзможността на партиите в Райхстага да образуват правителствено мнозинство. На 30 януари 1933 г., под натиск от страна на канцлера Франц фон Папен и други консерватори, президентът Хинденбург назначава Адолф Хитлер за канцлер.
За да подсигури мнозинството на Националсоциалистическата германска работническа партия (НСГРП) в Райхстага, Хитлер свиква нови избори. Вечерта на 27 февруари 1933 г. в сградата на Райхстага пламва пожар. Хитлер обвинява комунистите и убеждава президента Хинденбург да подпише Указ на Райхпрезидента за защита на народа и държавата.
Комунистическите сдружения са забранени, но по онова време не и самата комунистическа партия. 11 000 комунисти и социалисти са арестувани и отведени в концентрационни лагери, където остават в ръцете на Гестапо, новообразуваната тайна полицейска сила (9000 от затворниците са осъдени, а голям брой са екзекутирани). Комунистическите народни представители са отведени в арест (въпреки своите конституционни привилегии).
Въпреки терора и безпрецедентната пропаганда, последните свободни национални избори на 5 март 1933 г. печелят 43,9% на НСГРП, което не удовлетворява Хитлер, тъй като не му донасят мнозинство в Райхстага. Заедно с Германска народна партия той успява да образува мнозинство в парламента. В съюз с Католическата централна партия на Германия, Хитлер успява да убеди необходимите две трети от Парламента, за да се приемат „Упълномощителния закон”, който дава на неговото правителство пълна законодателна власт. Единствено социалдемократите гласуват против този закон. Той дава основа за диктатура, разпускането на Федералните провинции на Германия, като всички търговски съюзи и политически партии, освен Националсоциалистическата партия, са забранени. Поставя се началото на нов централизиран тоталитарен режим, който вече не се подчинява на демократичната Ваймарска конституция.
Германия напуска Обществото на нациите, предшественик на ООН. Коалиционният парламент е измамен на съдбоносния 23 март 1933 г., като липсата на някои от депутатите, които всъщност са убити или арестувани, се обяснява с доброволно отсъствие и следователно техните права за гласуване в Парламента са премахнати.
1935 г. Персия се преименува на Иран. Персия е латинизираното название на историческата област Фарс в Южен Иран, използвана в западните страни до 1935 г. като название за цял Иран. Името на Персия е променено на Иран с аргумента, че е „по-обединяващо за арийското население”. Иран идва от старата форма „Арианам” - „Земя на арийците”.
Персийската империя няколко пъти била основавана, погубвана и възстановявана, преди окончателното й рухване. Сред нашествениците били турците, Чингис хан и монголите и най-вече - арабите. Тласкани от пламъка на новата религия, през 7 в. те веднъж завинаги смирили древната Персийска империя и поставили началото на период на ислямско величие с характерен персийски облик.
Персия е била империя на завоеватели, но в някои отношения може да се разглежда и като една от най-славните и милосърдни цивилизации на древността. В руините на Персеполис - древна столица на Персийската империя в днешния Южен Иран, която Александър Велики завзел и опожарил, обаче е ясно забележимо отсъствието на сцени на насилие в каменните релефи по стените. Има воини, но те не се сражават; има мечове, но те са в ножниците. Повечето символи показват, че тук хора от различни страни са се събрали в мир.
Арабската експанзия се разглежда като едно от най-драматичните преселения на хора в историята. Персия се оказала на пътя на неумолимото й настъпление и оттогава насам иранците търсят начини да опазят и разграничат своята идентичност от тази на останалия мюсюлмански и арабски свят.
Любопитен факт е, че ако човек прекара прави линии от Средиземно море до Пекин, от Пекин до Кайро или от Париж до Делхи, те всичките ще минат през Иран - мястото, където Изтокът среща Запада.
1940 г. е сложен края на Зимната война между Финландия и Съветския съюз. Съветско-финската война започва на 30 ноември 1939 г. и завършва с подписването на Московския мирен договор между двете страни.
Войната започва след подписания през август договор между Германия и СССР, наричан Пакт Рибентроп-Молотов. С този документ Финландия е оставена в сферата на интереси на Съветския съюз. Затова през октомври 1939 г. СССР отправя ултимативно искане към Финландия за териториални отстъпки в района на Ленинград и няколко острова във Финския залив, като предлага за компенсация блатист район в Карелия.
Финландското правителство отказва. Дискусиите стават разгорещени, тонът на руския печат започва да става заплашителен и на 28 ноември съветското правителство анулира Договора за ненападение от 1932 г. На 30 ноември започва руското нахлуване.
Първоначално руснаците са затруднени, тъй като не могат да прехвърлят достатъчно войски на запад. Те разполагат само с една-единствена железопътна линия от Ленинград до Мурманск с едно отклонение до финландската граница. Командващият финландските войски ген. Карл Густав Манерхейм използва превъзхождаща бойна тактика и нанася на руснаците големи поражения в жива сила, хиляди руснаци загиват и от неимоверния студ.
Любопитен факт е, че финландските войници са по-добре екипирани за зимна война, придвижват се на ски, носят маскировъчни бели дрехи и използват максимално предимствата на природните дадености - безкрайни гори и блата.
В хода на войната руснаците съсредоточават многократно превъзхождащи в жива сила и въоръжение армейски части и постепенно вземат надмощие. Малката армия на Финландия започва да се стопява, а боеприпасите привършват. След като финландското правителство не получава обещаната от западните страни помощ се принуждава да поиска мир.
На 6 март 1940 г. финландското правителство изпраща делегация в Москва да преговаря за мир. На 12 март правителството на Финландия обявява, че условията са приети и се подписва Московски мирен договор от 1940 г., с което се слага край на военните действия във Финландия. Договорът променя съветско-финландската граница, установена с Тартуския мирен договор между РСФСР и Финландия, подписан в град Тарту (Естония) на 14 октомври 1920 г. след завършване на гражданската война във Финландия и Първата Съветско-Финландска война от 1918-1920 г.
В допълнение към предишните съветски условия сега Финландия е принудена да отстъпи части от общините Сала и Кунсамо, целия Карелски провлак, а също и финландската част на полуостров Рибачий.
1947 г. е обявена Доктрината Труман, която има за цел да ограничи разпространението на комунизма. Доктрината променя външната политика на САЩ към СССР от спокойна, към политика за възпиране на експанзията на съветското влияние. Президентът Хари Труман декларира, че САЩ ще оказват икономическа и военна помощ на Гърция и Турция, за да не се превърнат в сателити на СССР.
По това време се води гражданската война в Гърция между леви и десни сили. Труман развива тезата за настъплението на комунизма на Балканите. През май 1947 г. на Гърция и Турция се предоставят 400 млн. долара в икономическа и военна помощ, както и военни експерти.
В САЩ за най-успешна и дългосрочна доктрина се смята Доктрината за сдържане на комунизма. Като неин резултат се смята разпадането на СССР и социалистическия лагер. Преди да се оформи обаче тезата за сдържането на комунизма, за кратко властва идеята за пълно отхвърляне на комунизма. Тази доктрина съдържа идеята, че САЩ могат да отхвърлят комунизма, за да бъдат освободени „поробените” народи. Но бързо става ясно, че е неприложима, защото би довела до Трета световна война.
1974 г. съветският космически апарат „Марс-6” е спуснат успешно на повърхността на Марс. Сондата е част от космическа програма Марс и е съставена от орбитален апарат и спускаем модул. Изстрелването е осъществено с ракета-носител „Протон-К/Д” на 5 август 1973 г. от космодрума „Байконур” в 17.45.48 ч. (по Гринуич) на 5 август 1973 г.
Космическият апарат е първият от серията 3МП, към коиято спада и следващия апарат от програмата „Марс 7”. Орбиталните апарати „Марс 4” и „Марс 5” са изстреляни малко по-рано през 1973 г. и се е очаквало да предват информацията, подавана от спускаемите модули на „Марс 6” и „Марс 7”. „Марс 4” обаче не успява да влезе в орбита около планетата, а „Марс 5” е повреден няколко дни след като престоява в марсианската орбита.
„Марс 6” носи със себе си значително количество научно оборудване за изучаване на Марс. Спускаемия модул е оборудван с термометър и барометър за да определи условията на повърхността, акселерометър и висотомер за спускането в марсианската атмосфера, и инструменти за анализ на материал от повърхността включително и масспектрометър. Орбиталния апарат е оборудван с магнитометър, детектори за космически лъчения и микрометеорити, и инструмент за изучаване на протонните и електронните потоци от Слънцето.
В България:
1860 г. за пръв път е отслужена църковна служба на български език в Цариград. С това се поставя началото на борбата за църковна независимост и отделянето на българската църква от гръцката патриаршия.
Денят (често отбелязван и като 3 април 1860 г. - Великден по стар стил) на Възкресение Христово едва ли е бил подбран случайно. По това време българите се намирали в остър конфликт с католическите домогвания на Изток. Те трябвало да лавират между всички велики сили, да се борят с могъщата патриаршия, наследник на византийското минало, и предпазливо да заобикалят Високата порта.
1945 г. завършва Първият конгрес на Отечествения фронт. Конгресът преминава в спокойна атмосфера и решенията му за бъдеща съвместна работа получават одобрението на останалите партийни лидери, но скоро различията в политическата им линия излизат наяве.
На четиридневната среща са взети решения за: приключване на участието на България в окончателния разгром на хитлеристка Германия 1944–1945 г., провеждане на парламентарни избори, укрепване на народнодемократичната власт и др.
Отечественият фронт е образуван през 1942 г. На 17 юли 1942 г. по нелегалната радиостанция „Христо Ботев” е оповестена неговата програма. С нея се отправя призив за обединяване на патриотичните и демократичните сили в България, без разлика на политическа и верска принадлежност, за обща борба срещу хитлеристите и техните български поддръжници. В програмата се поставят общонационални външнополитически задачи: скъсване на съюза с Германия и други държави от оста, изтегляне на германските войски от България, спиране износа на храни и материали за Германия, възстановяване на дипломатическите отношения със СССР, САЩ и Англия и др.
Задачите, свързани с демократизацията на страната, са незабавно освобождаване на цивилните и военните лица, преследвани заради техните идейни убеждения, премахване на противоконституционните и противонародни закони, разтуряне на фашистките организации, прочистване на държавния апарат.
Определена е и икономическата политика, която трябва да се следва. Сред записаните приоритети попадат запазване на националните богатства и труд от чуждо посегателство, провеждане на политика, с която да се гарантира работа за всички, създаване условия за развитие на стопанството на България и др. В програмата се посочва най-близката цел: събаряне на противонародното правителство и създаване правителство на Отечествения фронт, което да гарантира независимостта, свободното обществено-политическо и икономическо развитие на страната.
До края на 1942 г. са сформирани над 100 местни отечественофронтовски комитети. През септември 1943 г. е образуван Национален комитет на ОФ от представители на Българската работническа партия, Българския земеделски народен съюз „Пладне”, Политическия кръг „Звено”, Българската работническа социалдемократическа партия и независими интелектуалци. След 9 септември 1944 г. се съставя първото отечественофронтовско правителство, в което влизат представители на БРП (к), пладненци, звенари, социалдемократи и независими общественици. Министър-председател става Кимон Георгиев.
На Втория си конгрес през февруари 1948 г. ОФ прави сериозни промени в организационното си устройство. От междупартийна коалиция се превръща в масова обществено-политическа организация, която възприема програмата на БРП(к) за изграждане на социализма по сталински модел.
1988 г. Тодор Живков излага основните моменти в „новата стратегия по възродителния процес”.
„Възродителният процес” е опит на тоталитарното управление в България да наложи насилствена асимилация на мюсюлманското население (турци, помаци, татари и роми). Това е наименованието, с което е известен в обществото процесът на системни репресии срещу тези социални групи и етноси. Възродителният процес започва в началото на 1970-те и продължава до края на 1980-те години на 20 в. Мерките за осъществяване на тази политика се състоят в принудителна смяна на арабско-турските имена с български, ограничения в използването на родния език от представителите на тези групи, насилствено ограничаване на техните традиционни обичаи и ритуали, и изповядването на тяхната религия.
За замисленото масово преименуване репресивната машина на комунистическия режим се подготвя от края на 1983 г. и през цялата 1984 г. - актуализират се вътрешни заповеди в Министерството на вътрешните работи, така че да бъдат максимално пригодени към превантивни и репресивни действия на силите на реда при оказване на масова съпротива, извършва се мащабно превъоръжаване с модерно оръжие и техника за борба с безредици, на два пъти се увеличава числеността на състава, в първите месеци на 1985 г. се увеличават възнагражденията на щатния персонал и на агентурата.
На 18 февруари 1988 г. доклад на Комисията за човешките права към ООН обвинява България в преследване на мюсюлманската вяра, и етническото самоопределение на част от гражданите на Народна Република България (НРБ). Дни по-късно (23 февруари), в условия на засилено външно внимание към насилствената асимилация и все по-голяма външнополитическа изолация, българският външен министър Петър Младенов и турският му колега Месут Йълмаз подписват протокол за „добросъседски отношения, приятелство и сътрудничество” и за създаването на двустранни групи за разрешаване на въпросите с търговията, транспорта, комуникациите и културата, както и „хуманитарните въпроси” и най-вече - проблемите с тюрското малцинство в България.
На 12 март с.г. пред Политбюро на ЦК на БКП Тодор Живков излага основните моменти в „новата стратегия по възродителния (асимилационния) процес”. Той предлага да се преселват отделни семейства и край границата да се настаняват българи. Според Живков преименуването не е дало желания резултат. „Трябва да се отиде към нови смели решения, които да ни позволят да доведем това дело докрай. Но ние не сме разсекли възела. Това, че сме сменили имената, нищо не значи. Те се обрязват вкъщи, всяко новородено има две имена и т.н. При новите условия национализмът започва да се възражда”, казва Живков.
По време на т.нар. „Възродителен процес” насилствено са сменени имената на 850 000 мюсюлмани.
1981 г. физикът Георги Наджаков наблюдава явлението фотоелектретно състояние на веществата. Изследванията му се превръщат в крайъгълен камък за развитието на фотокопирната индустрия.
През 1925-1926 г. той е на специализация в Париж при Пол Ланжвен и Мария Кюри. В лабораторията на Ланжвен провежда първите си научни изследвания на явлението фотопроводимост в твърди диелектрици.
Единайсет години по-късно - през 1937-а, Наджаков прави голямото си откритие - създава ново стабилно състояние - при едновременно действие на електрично поле и светлина върху диелектрици и полупроводници в образеца възниква постоянна поляризация. Тя се запазва на тъмно, а при осветяване се разрушава с протичането на деполяризационен ток. Веществата, при които това явление може да се наблюдава, Наджаков нарича фотоелектрети.
Втората световна война и голямата обществена и организационна ангажираност на Георги Наджаков спират изследванията му върху фотоелектретното състояние. Той отново се връща към тях в края на 40-те години. В средата на 50-те години интересът към откритието в света рязко нараства.
През 1955 г. в САЩ са публикувани две независими статии, третиращи въпроси за фотоелектретното състояние, като и в двете се признава първенството на българина Георги Наджаков.
