1856 г. в Цариград е обнародван султанският реформаторски указ Хатихумаюн. Актът е обявен от султан Абдул Меджид I.
Хатихумаюнът повтаря основните постановки на Гюлханския хатишериф и обещава нови реформи. Документът е споменат в Парижки мирен договор и по този начин придобива характер на международно задължение. Любопитен факт е, че в буквален превод думата „хатихумаюн” означава щастливо писмо.
Хатихумаюнът предоставя право на всяка християнска общност да се обръща пряко към правителството със свои искания. Той прокламира равните възможности между мюсюлмани и немюсюлмани при заемане на държавни длъжности, в съдилищата, при прием в гражданските и военни учебни заведения.
Новият реформен акт създава условия за по-бързото навлизане на капиталистическите отношения в икономиката, като стимулира оформянето на буржоазна прослойка, предимно от нетурските народности, дава тласък на светската култура и образование. С настъпването на Източната криза (1875-1878) реформите са прекратени, а по време на управлението на султан Абдул Хамид II в империята е установен реакционен режим.
1861 г. Виктор Емануил II става първият крал на Италия. Италианците го наричат „Бащата на Родината”.
Виктор Емануил II е представител на Савойската династия, крал на Сардинското кралство (Пиемонт) от 1849 г., първи крал на единна Италия (от 1861 г.). На 17 март 1861 г. той приема титлата крал на обединена Италия за пръв път в историята.
Италианското кралство или Кралство Италия (на италиански: Regno d'Italia) е съюз от монархически европейски щати, чиято територия е приблизително същата като на днешната италианска република. Кралството е създадено през 1861 г., след историческия период, наречен „Рисорджименто”, от сардинското кралство, управлявано от кралете от савойската династия.
При управлението на Виктор Емануил II през 1860 г. Херцогството Парма и Пиаченца, Херцогството Модена и Ерцхерцогството Тоскана решават да се обединят със Сардинското кралство с всенародно гласуване и да създадат Кралство Италия. През самата година новороденият щат завоюва Кралството на двете Сицилии с помощта на Джузепе Гарибалди и неговата експедиция на Хилядата, както и районите Романия, Марке и Умбрия от Папската държава. Тези територии са присъединени с всенародно гласуване.
През януари 1861 г. гражданите на новия щат за първи път избират италиански парламент. От почти 26 милиона души, са можели да гласуват само 419 938 души (почти 1,8% от цялото население). Този първи парламент се състои от 85 депутати.
Първият акт на италианския парламент е да провъзгласи Виктор Емануил II за Пръв крал на Италия на 17 март 1861 г. През 1866 г., след победата в Австро-пруската война, Италия превзема района Венето от Австрийската империя. През 1870 г., италианските войски превземат Рим и района Лацио, елиминирайки Папската държава. Рим официално става италианската столица (след Торино и Флоренция).
1929 г. са обявени първите Награди на филмовата академия. „Оскар”-ите са най-значимата филмова награда в САЩ. Статуетката, изправен рицар, подпрян на меч, се дава всяка година от Академията на филмовите изкуства и науки - професионална почетна организация.
Любопитен факт е мистерията около избора на име на статуетката. Най-популярната история гласи, че библиотекарката на Академията Маргарет Херик, виждайки статуетката на една маса, възкликва: „Досущ прилича на моя чичо Оскар!”. За първи път това име се употребява от Уолт Дисни през 1934 г. в негова реч. Въпреки че в пресата това наименование набира популярност в края на 1930 г., Академията приема официално неговата употреба едва през 1939 г.
Първите награди са раздадени на банкет в „Блосъм рум” в холивудския Рузвелт Хотел на 16 май 1929 г., но сред участниците в банкета няма особено напрежение, тъй като имената на победителите са известни още от 18 февруари. Първите наградени филми са заснети между 1 август 1927 г. и 31 юли 1928 г. Първоначално гласуват всичките членове на Академията, като номинират кандидатите във всички категории. След това пет комисии определят десетимата претенденти с най-много гласове за номинации в по три категории. Компетентно жури от петима членове отличава финалистите.
1930 г. американският астроном Клайд Томбо открива Плутон. Той прави откритието в обсерваторията „Лоуъл” във Флагстаф, щата Аризона, по време на системно търсене на т.нар. планета Х, орбитираща отвъд Нептун.
Съществуването й е предсказано от Пърсивал Лоуъл и Уилям Пикъринг въз основа на аномалиите в орбитите на Уран и Нептун. Томбо прави откритието посредством т.нар. „мигащ сравнител” - уред, който позволява сравняване на две снимки чрез поставянето им едновременно в полезрението на наблюдаващия. При този метод движещ се обект, като планета, променя позицията си на фона на формално неподвижните звезди.
Новооткритата планета била наречена на римския бог на подземното царство - Плутон, който според митовете имал способността да става невидим. Първите й две букви пък са препратка към човека, който първи предсказал съществуването й - Пърсивал Лоуъл.
Името всъщност е предложено от 11-годишното британско момиченце Вениша Бърни.
Плутон е единствената планета в Слънчевата система, която все още не е посетена от земен космически апарат. Тя може да се забележи с големи телескопи, където се вижда като звездичка от 14-звездна величина. Заради огромното разстояние, което я дели от Слънцето, планетата се движи много бавно по небето. Плутон е най-далечната и най-малка планета на Слънчевата система. Или поне беше... до 2006 г.
Тогава Международният астрономически съюз „понижи” Плутон от статута му на планета в планета-джудже. Това се случи на базата на наблюдения и откритието, че Плутон е по-скоро голям скален къс, дошъл отвън на Слънчевата система (от т.нар. Куйперов пояс), а не се е образувала като останалите планети.
1942 г. най-голямата подводница в света - „Сюркуф”, потъва в Атлантическия океан. Подводницата носи името на френския корсар Робер Сюркуф и към средата на 40-те години е най-големият плавателен съд в света от този клас. Нейната кратка военна история е обгърната с противоречия и конспиративни теории.
Френската подводница е пусната на вода на 18 октомври 1929 г. и приета на служба във военноморския флот през май 1934 г.
Сюркуф потъва в Атлантическия океан в нощта на 18 срещу 19 февруари 1942 г. Години наред официалната версия за гибелта на подводницата е, че е пострадала поради челен сблъсък с американски товарен кораб, в акваторията на север от Панамския канал, малко след напускане на пристанището на Бермудските острови.
Разследване, проведено от френска комисия обаче, достига до извода, че причината за потопяването на „Сюркуф” е приятелски огън от страна на патрулиращ хидроплан, изпълняващ охранителна мисия срещу подводници в района. Взета е по грешка за голяма германска или японска подводница и е атакувана с гранати. Загиват 126 души, сред които и капитанът.
1960 г. в Скуо Вали, Калифорния, са открити Осмите Зимни олимпийски игри. Другите градове кандидати за домакинство тогава са били Инсбрук, Санкт Мориц и Гармиш-Партенкирхен.
Скуо Вали е първият зимен център, построен специално за олимпийските игри. В този американски курорт си съперничат 665 спортисти от 30 страни.
Уолт Дисни организира церемониите по откриване и закриване на игрите. Олимпийският огън е запален в къщата на норвежеца Сондре Норхайм и е пренесен от Осло до Лос Анджелис със самолет. Любопитен факт е, че пламъкът все още гори в Скуо Вали.
На игрите в Скуо Вали дебют прави биатлонът и за пръв път жени взимат участие в бързото пързаляне с кънки. Проведени са 15 състезания по ски скокове и алпийски ски, осем надпревари по бързо пързаляне с кънки и три по фигурно пързаляне. В същото време организационният комитет решава да не се провежда състезание по бобслей, тъй като участие са заявили само девет нации.
В България:
1873 г. Васил Левски е обесен в покрайнините на София. Днес тази годишнина официално се чества на 19 февруари.
Васил Левски е псевдонимът, с който е известен Васил Иванов Кунчев, революционер, идеолог и организатор на българската национална революция. Основател е на Вътрешната революционна организация (ВРО) и на Българския революционен централен комитет (БРЦК). Известен е и като Апостола на свободата заради организирането и разработването на стратегията за освобождаване на България от османско иго. Други негови прозвища са „Дяконът” и „Джингиби” (Неуловимият).
Турската полиция разполага със сведения за него и го търси още отпреди фаталната случка в Къкринското ханче, затова свидетелстват много негови съратници, както и самият Левски в някои от писмата си. Повод за активизиране на търсенето му стават разкритията около обира на Орханийската хазна.
На 22 септември 1872 г. Димитър Общи организира обир на турската поща в Арабаконак. Левски е против, но е подкрепен единствено от поп Кръстю Никифоров. Залавянето на участниците нанася тежък удар на революционната организация. Левски получава нареждане от БРЦК и Каравелов за вдигане на въстание, но отказва да го изпълни и решава да прибере архивите на ВРО от Ловеч и да се прехвърли в Румъния. Той знае за провала при обира в Арабаконак, но не знае, че турската полиция разполага с негова фотография и знае къде може да бъде открит.
На 27 декември 1872 г. Васил Левски е заловен от турската полиция до Къкринското ханче (източно от Ловеч). Според различни проучвания предателство спрямо Левски не е имало. До последно османците не знаели кого са заловили и Левски бил откаран в Търново, за да бъде разпознат. Чак там станало ясно кой е той. Впоследствие е бил отведен в София, където бил предаден на съд.
В София Левски е изкарван на разпит шест пъти. Първият разпит е проведен на 4 януари 1873 г. от комисия начело с Али Саиб паша. Пред съдиите Апостолът прехвърля цялата вина за дейността на Вътрешната революционна организация върху себе си и предотвратява задържането на други нейни дейци. По време на разпитите се провеждат много очни ставки на Левски с дейци от организацията, които потвърждават неговата роля в нея.
Левски се разграничава от дейността на Димитър Общи, за да избегне криминални обвинения. Очаквало се Великото везирство да освободи всички освен обирачите на пощата, защото политически процес не е в интерес на Турция и вреди на авторитета ѝ пред Европа. Комисията за процеса е: Али Саид паша, Шакир бей и Иванчо Хаджипенчович. В инструкциите към съдиите е записано да се накажат строго само ръководителите. В състава на съда са включени и българите: х. Мано Стоянов и Пешо Тодоров като представители на българската община в града. Включени са още мюсюлмани и евреи.
Смъртната присъда е издадена на 14 януари, потвърдена е седмица след това - на 21 януари 1873 г. 60 подсъдими са осъдени на затвор и заточение и двама са обесени - Димитър Общи и Васил Левски.
На 18 февруари 1873 г. присъдата е изпълнена в околностите на София (днес това е в центъра на града). На мястото, където било издигнато бесилото на Васил Левски, е издигнат паметник.
