1708 г. излиза първото напечатано произведение на Йохан Себастиан Бах - Кантата 71 - „Бог е моят цар”. Докато е жив Бах е известен най-вече като първокласен органист, преподавател и съчинител на музика за орган. Творчеството на немския композитор Йохан Себастиан Бах съдържа над 1000 оцелели и каталогизирани произведения, а друга част, навярно по-малка, е изгубена.
През дълъг период от живота си всяка неделя Бах ръководи в църквата „Св. Томас” изпълнението на кантати, темата на които се избира съгласно лютеранския църковен календар. Въпреки че Бах изпълнява кантати и на други композитори, в Лайпциг той съчинява най-малко три пълни годишни цикъла кантати - по една за всяка неделя от годината и за всеки църковен празник. Освен това, той съчинява редица кантати във Ваймар и Мюлхаузен.
Кантатите на Бах се различават една от друга по форма и инструменти. Някои от тях са написани за един глас, други - за хор; някои изискват при изпълнението си голям оркестър, а други - само няколко инструмента. Най-често следваният модел обаче е: кантатата започва с тържествено хорово встъпление, след което се редуват речитативи и арии за солисти или дуети, като се завършва с хорал. За речитатив обикновено се ползват тези цитати от Библията, които се четат през съответната неделя по лютеранския канон.
Още от арнщадския период е кантатата „Защо ти няма да допуснеш душата ми да отиде в Ада” (BWV 15). На 4 февруари 1708 г. е изпълнена кантатата „Бог е моят цар” (BWV 71) - единствената отпечатана през живота му - акт по-скоро на почит към общинският съвет, за чието всъпване е предназначена, отколкото към композитора. Тук композиторът разполага с ресурса на големият хор и оркестър и той блестящо го използва. Силен ефект предизвиква противопоставянето между трите инструментални и двата вокални ансамбъл, като текста е по псалм 73 – „Не предавай на зверовете душата на твоята гургулица”.
В Мюлхаузен е сътворена кантата „От дъното на душата си викам тебе” (BWV 131, псалм 129) - поредна творба за струнен оркестър, обой и фагот. От първите години във Ваймар са „Към тебе Боже се стремя” (BWV 150) и „Божието време е най-доброто време” (BWV 106).
Любопитен факт е, че през най-плодотворния си период на писане на органна музика период (1708-1714 г.) Йохан Себастиан съчинява и „Органна тетрадка” - сборник от 46 кратки хорални прелюдии (завършена само на 1/3 от планираното), в които се демонстрират различни техники и подходи за съчиняване на произведения на хорални теми.
1899 г. е основан германският футболен отбор „Вердер Бремен”. Първият отбор на Фусбалферайн Вердер фон 1899 е основан от група 16-годишни ученици от семейства на търговци. Младежите спечелват истинска футболна топка от състезание, в което участват, и с нея за първи път играят на речен остров в река Везер. От там произлиза и името „Вердер” (на немски език - „речен остров”).
През декември 1899 г. Вердер става член на Бременския футболен съюз. През първите години членове на отбора са ставали само мъже, завършили своето училищни образование или приети с гласовете на повече от две трети от членовете на клуба. През 1903 г. и трите формации на Вердер печелят първенствата на Бремен в своите възрастови категории, а от 1905 г. Вердер е първият отбор от града, който събира пари от билети за своите домакински срещи и огражда игрището си с ограда.
За разлика от други отбори Вердер оцелява през следвоенния период. Това става благодарение на усилията на тогаващният ръководител на отбора Ханс Ярбург. Тогава започва и ново структуриране на отбора, а от 1919 г. е разрешено на жени също да членуват в спортното дружество. Година по-късно спортната активност на клуба се разширява и той приема и тенисисти, лекоатлети, шахматисти, бейсболисти и играчи по крикет. Така отборът се превръща от футболен в спортен клуб, въпреки че футболът си остава най-важният спорт.
Вердер Бремен е първият германски отбор, който назначава професионален треньор по футбол - това е унгарецът Франц Коня, който идва в Бремен през 1922 г. От 1930 г. футболистите на Вердер Бремен играят домакинските си мачове на построения през 1909 г. Везерщадион. След първото си преустройство през 1926 г. той е преименуван на името на своите реконструктори Алгемайнен Турн унд Шпортферайн в А Бе Те Ес-Кампфбан. Стадионът носи името „Везерщадион” от 1930 г., тъй като се намира на брега на река Везер.
През 1963 г. Вердер Бремен е един от съ-основателите на Първа Бундеслига. Клубът е четирикратен шампион на Германия, шесткратен носител на Купата на Германия и победител в турнира на Купата на носителите на национални купи през 1992 г. Освен това е съосновател на германската Първа Бундеслига, като участва във всички нейни сезони с изключение на 1980/81. Във вечното класиране на германското елитно първенство Вердер заема второто място след Байерн Мюнхен.
1906 г. полицията в Ню Йорк започва да използва пръстовите отпечатъци за идентифициране на престъпници.
Дактилоскопията (наука за следите от ръцете) е метод за разпознаване на човека, само по отпечатъците от пръстите, основан на уникалната рисунка на човешката кожа. Това е специален дял от криминалистиката, при който се използват методи за установяване на личността по отпечатъци от пръстите.
Първият европеец, решил да използва пръстовите отпечатъци, е британецът Уилям Хершел, служител в индийска компания през втората половина на 19 в. Негово задължение било да изплаща заплатите на местните жители. Индусите, обаче, му се стрували напълно еднакви и той не можел да ги различава. Те използвали това и се редели по няколко пъти на опашка за пари. За да сложи край на тази практика, Хершел ги накарал да поставят отпечатъците си в специален тефтер, което му позволявало безпогрешно да разпознава личността на получателя. А през 1860 г. той предложил системата си на местен затвор.
Шотландският лекар Хенри Фаулдс пък има решаващ принос за въвеждането в употреба на отпечатъците в съдебномедицинската практика. Той работел в Япония, където първоначално открил отпечатъци върху древни парчета глина. Фаулдс се обърнал към Чарлз Дарвин, негов братовчед, с молба да се създаде класифицираща система за отпечатъците. Дарвин отказал, но предавал тази задача на Франсис Галтън, който днес има световно признати заслуги в областта на дактилоскопията.
През 1906 г. и полицията в Ню Йорк започва да използва пръстовите отпечатъци за идентифициране на престъпници.
Любопитен факт е, че вероятността от пълно съвпадение на пръстовите отпечатъци на различни хора е 1 на 64 милиарда. Дори на близнаците, които може да делят една и съща ДНК, или много голяма част от нея, пръстовите отпечатъци никога не са еднакви. Това на практика ознаава, че... пръстовите отпечатъци са по-уникални и от ДНК.
1911 г. Ролс-Ройс утвърждава емблемата за своите автомобили - статуетката „Духът на екстаза” (Spirit of Ecstasy).
Статуетката е вдъхновена от обожанието на един барон към секретарката му. Герои в легендата за страстта са Елинор Веласко Торнтън и Джон Едуард Скот-Монтагю. Тя – бивша актриса, той - втори барон Монтагю ъф Болио. Обожавал я толкова, за да поръча статуетка с образа й, която да краси ролса му. Но... не достатъчно, за да изгуби титлите си, като се ожени за нея напук на семейството си и на предразсъдъците на викторианска Англия.
Погледите на Елинор и Джон се кръстосали в кабинета му през 1902 г. По онова време тя е само на 22 години и постъпва при него като секретарка. Шест години по-рано е напуснала училище и е изкарвала парите си като актриса и модел. Джон е по-възрастен от нея с 14 години и с амбиции за политическа кариера. Три години след като очите му се заковават в нейните, той влиза в Камарата на лордовете.
Бързите коли са другата страст на барон Монтагю. Той е редовен участник в състезания и паради и минава за пионер на автомобилизма на Острова. Обича да пътешества с „Ролс-Ройс”-а си и Елинор е неотлъчно до него. В тези воаяжи посветените са малцина. Сред тях е скулпторът Чарлз Сайкс, близък приятел на Джон. Баронът му поръчва да извае статуетка, която да краси автомобила му, и именно Елинор позира за пластиката.
Така се ражда първата емблема на прочутите автомобили - „Шепотът”. Това е статуетка на жена, която е поднесла единия си пръст към устните си, сякаш приканва да пазим тайна. Предполага се, че по този начин скулпторът е въплътил идеята за тайната любов на Джон и Елинор. „Шепотът” украсява радиатора на Ролс-Ройса на Джон.
Сайкс прави втората фигура, която е вариация на първата. Тя представлява жена, протегнала ръце назад и нагоре, подобно на богинята на победата Нике. Ръкавите й се веят зад нея, наподобявайки криле. Това е прочутият символ „Духът на екстаза”
През 1911 г. от компанията вече започнали да предлагат статуетката като допълнителна екстра към всеки автомобил. Но нямало клиент, който да не поиска „Духа на екстаза”. В онези години фигурата се правела, като калъпът се счупвал, за да се извади отливката, и така не можел да се използва отново. Затова няма две съвсем еднакви статуетки. Фигурките били покрити със сребро, заради което често ставали и кражби.
Любовниците остават заедно тринайсет години. Секретарката дори ражда дъщеря на шефа си. Но за незаконното дете на барона няма бъдеще и Елинор го дава за осиновяване. Въпреки това не къса с любимия си. Остава до него до 30 декември 1915-а. В последния ден на тайния им съвместен живот двамата са на борда на кораба „Персия” и плават за Индия по настояване на Монтагю. По това време Първата световна война отдавна вече е започнала и всичко британско е германска мишена. Макар корабът да не е военен, немска подводница го торпилира. Загиват стотици, сред тях е и Елинор. По ирония на съдбата Монтагю се спасява.
През следващите години статуетката, вдъхновена от Елинор, става все по-малка и по-деликатна. В началото Хенри Ройс, един от създателите на Ролс-Ройс, не харесва Сребърната дама, както понякога наричат фигурката. Смята, че тя пречи на шофьора да вижда добре пътя и разваля изчистените линии на колата. Така самият Ройс рядко кара Ролс-Ройс с фигурка. Когато обаче Сайкс прави по-малкия вариант, и Ройс се убеждава, че марката му вече е свързана с тази малка сребърна статуетка. На специална цена скоро започнал да се предлага и златен вариант на прочутия символ.
Любопитен факт е, че в някои страни фигурката се оказала проблем и нарушавала законите, защото била класифицирана като остър предмет на колата, който може да нарани човек при произшествие. През 70-те години в Швейцария дори забранили да се карат Ролс-Ройсове с фигурки, а новите автомобили, внасяни в страната, били с фигурката в жабката.
Днес единственият Ролс-Ройс в света, който няма „Духа на екстаза” на радиатора си е този на английската кралица. Тя си има специално направен за нея Свети Георги на кон, убиващ змея.
1922 г. компанията „Форд” купува компанията „Линкълн”. Сделката е направена във време, когато Синият овал губи пазарен дял срещу основния си конкурент „Дженеръл Моторс”, предлагащ на пазара гама от автомобили, докато „Форд” продължава да се фокусира само върху производството на Model T.
Действително Model T, излязъл на пазара през 1908 г., става най-продаваният автомобил в света и революционизира цялата автоиндустрия, но претърпява много малко промени. През май 1927 г. намалялото търсене на колата принудило „Форд” дори да спира конвейера. Малко по-късно същата година компанията представя по-комфортния и стилен Model A, чиито по-изчистени форми напомнят тези на автомобилите на „Линкълн”.
Хенри Леланд, основател на „Линкълн Мотор”, продава компанията на „Форд” заради финасови затруднения. Основен двигател на сделката е синът на Форд – Едсел, който го убедил да купи „Линкълн”. Договорът е подписан от синовете Едсел Форд и Уилфред Леланд под строгия поглед на бащите Хенри Форд и Хенри Леланд.
Моделът Lincoln Continental, който световно известният архитект Франк Лойд Райт нарича „най-красивата кола правена някога”, е лансиран през 1939 г. и остава флагшип на марката за десетилетия.
1932 г. в Лейк Плесид, Ню Йорк, са открити III-те Зимни олимпийски игри. Това е и първият път, когато зимните олимпийски игри се провеждат извън Европа. Другите градове, кандидатирали се за домакинството тогава, са Монреал, Йосемити, Лейк Тахо, Дулут, Минеаполис и Денвър.
Пътешествието през океана по време на Голямата депресия не е по джоба на повечето европейски спортисти, поради което общият брой на участниците - 252 - е по-малък, отколкото на предишните игри. Половината от тях са американци и канадци, а традиционно силните в зимните спортове скандинавски страни изпращат в Лейк Плесид малобройни делегации (Швеция 12 души, Финландия - 7).
Според историците организирането на тези игри в САЩ едва не убило самата идея за бели олимпиади. Организаторите например настояват бързото пързаляне с кънки да се проведе според възприетите в САЩ правила, т.е. с общ старт. В крайна сметка всичките 4 златни медала отиват у американци. Любопитен факт е, че само няколко дни след закриването на олимпиадата отново в Лейк Плесид се провежда световно първенство по бързо пързаляне по международните правила и всички отличия заминават за скандинавските страни.
За късмет пък и времето се оказало необичайно топло. Организаторите били принудени да пренасят сняг от съседна Канада. Състезанията по фигурно пързаляне били спасени единствено благодарение на факта, че се провеждали в олимпийската арена, която е първият закрит олимпийски обект за фигурно пързаляне и хокей с размери 100 х 197 м и повърхност 19 700 кв.м.
Любопитен факт е, че на отпечатаната в чест на Игрите пощенска марка е изобразен състезател по ски алпийски дисциплини, а в програмата в действителност тази дисциплина не е включена. Объркани са и датите на самата олимпиада.
Освен това градът не успява да построи улея за бобслей поради липса на пари. Президентът на организационния комитет Годфри Деу отпуска средства от бюджета на собственото си семейство, за да бъде завършено съоръжението. Американци печелят бобслея четворка, като единият от членовете - Еди Ийгън, става първият и единствен спортист, спечелил медали от летни и зимни игри. Ийгън печели златен медал и в лека тежка категория по бокс през 1920 г.
Лейк Плесид поставя началото на най-дългата олимпийска династия. В състезанията по бързо пързаляне с кънки два златни медала печели Джек Ши. Неговият син Джим е участник в ски бяганията в олимпиадата в Инсбрук през 1964 г. Синът на Джим пък, който също се нарича Джим Ши, става олимпийски шампион по скелетон през 2002 г.
1944 г. в САЩ в специализирано медицинско списание (The Journal of Experimental Medicine) е отпечатана статия за едно от най-важните открития в биологията. В изследвания, извършени в лаборатория на Рокфелеровия медицински институт в Ню Йорк, учени неопровержимо доказват, че носител на наследствената информация се явява дезоксирибонуклеиновата киселина (ДНК). Откритието е направено от Осуалд Ейвъри и неговите асистенти Колин Маклауд и Маклин Маккарти.
Самата ДНК е открита от Йохан Фридрих Мишер още през 1869 г. Биологическата функция на новооткритото вещество обаче остава неясна и дълго време е считана като запас от фосфор в организма. Дори и в началото на 20 в. много биолози считат, че ДНК няма никакво отношение към предаването на информация, тъй като според тях строежът на молекулите е твърде еднообразен и не може да съдържа закодирана информация.
Постепенно обаче е доказано, че именно ДНК, а не белтъчините, както е считано първоначално, са носители на биологична информация. Едно от първите решаващи доказателства идва именно от експериментите на Ейвъри по трасформация на бактерии. Той доказва, че за т.нар. трансформация (придобиване на болестотворни свойства от безвредна култура в резултат на добавяне в нея на мъртви болестотворни бактерии) са отговорни отделените от пневмококите ДНК. Чак до 50-те години точният строеж на ДНК, както и способът за предаване на наследствена информация, остават неясни. И днес, макар да е достоверно известно, че ДНК се състои от няколко вериги, състоящи се от нуклеотиди, никой не знае с точност колко са тези вериги и как са съединени.
1945 г. започва Ялтенската конференция с участието на Йосиф Сталин (СССР), Франклин Рузвелт (САЩ) и Уинстън Чърчил (Великобритания). Датата често е сочена като отправна точка за развитието на света след Втората световна война. Освен че уточняват плановете за окончателния разгром на нацистка Германия, държавниците набелязват и курса на развитие в следвоенния свят, както и ролята на своите страни в него.
Според взетите тогава решения Германия е разделена на три окупационни зони - съветска, американска и британска. От вторите две се отделя и територия за френска окупационна зона. Стига се до споразумение за Далечния Изток, което признава Монголската народна република и предоставя Южен Сахалин и Курилските острови на СССР.
Освен това е приета идеята за подготовка на конференция за приемане на Устава на ООН. Ялтенската конференция приема структурата и началния състав на Организацията на обединените нации. Решено е на 25 април 1945 г. да се свика в Сан Франциско конференция на Обединените нации за учредяване на ООН. За основите ООН представителите на СССР, САЩ, Англия и Китай се договарят на конференцията в ДУМБАРТОН-Оксе през август-октомври 1944 г., където е изработен Уставът на ООН, но не е бил съгласуван въпросът за процедурата по гласуване в Съвета по безопасност на ООН. През декември 1944 г. страните достигат до споразумение, че решение е прието тогава, когато за него гласуват всички постоянни членове на Съвета за безопасност (СССР, САЩ, Англия, Франция, Китай).
Ялта е втората от три военновременни конференции между „тримата големи” (Чърчил, Рузвелт и Сталин). Предхожда я Техеранската конференция през 1943 г., а след нея се провежда Потсдамската конференция през юли 1945 г., на която присъстват Хари Труман (на мястото на починалия Рузвелт), Сталин и Чърчил, който по средата на конференцията е заместен от новоизбрания министър-председател на Великобритания Клемент Атли.
Любопитен факт е, че след като победителите във Втората световна война си поделят света, тръгвайки си от Ялта, Уинстън Чърчил произнася знаменитата си фраза; „Единственото, което свързва победителите, е силата, с която се мразят”. Статуквото действа до 1989 г., когато в Малта Джордж Буш-старши, от американска страна, и Михаил Горбачов, от съветска страна, чрез подписите си обезсмислят решенията на Ялтенската конференция на Тримата големи.
1972 г. в Австралия е намерен най-големият дотогава в света опал - 1520 карата. Но всъщност отдавна този камък е загубил първенството си по големина.
През ноември 2011 г. прочутият дизайнер Стюърт Хюз заедно със своите австралийски партньори представи най-големия опал в света - самороден къс, намерен в Южна Австралия, който тежи... цели 55 000 карата. Дължината му е около 30 см, а височината на различните места варира от 15 до 20 см, дебелината - 4 см.
Освен това първенството му в подобна класация може да оспорва и къс намерен още през 1956 г. Тогава в находището Куубър Педи в Южна Австралия е открит къс опал с тегло 3,450 кг, който в много исторически източници също е определян като... най-големият открит опал. Камъкът, който днес се пази в Мелбърн, бил наречен Olympic Australis, защото по това време се провеждат Олимпийските игри.
Най-големият опал в света, с тегло 5,27 кг, е посочван и къс, намерен през 1990 г., отново в Австралия. Всички тези детайли не са учудваще предвид факта, че Австралия произвежда 97% от опалите в света.
Опал е открит за първи път в Австралия през 1849 г. Името на скъпоценния камък опал остава непроменено още от времената на Древния Рим, където са наричали камъка „омагьосващ погледа”. Опалът е единственият камък, за който Плиний указва конкретна цена. Също така го нарежда втори по ценност след смарагда измежду всички скъпоценни камъни.
Любопитен факт е, че в началото на 70-те години за първи път е създаден опал с игра на цветовете в лабораторни условия, като понастоящем съществуват няколко технологии за изготвянето му. Обикновено процесът трае месеци и въпреки че лабораторният опал е доста по-евтин от естествения си събрат, все пак е по-скъп от имитациите от стъкло.
1976 г. в Инсбрук, Австрия, са открити XII-те Зимни олимпийски игри. Състезанията продължават до 15 февруари. Това е втората зимна олимпиада, която се провежда в Инсбрук след тази от 1964 година. Поради този случай на церемонията по откриването са запалени два олимпийски огъня - един за 1964 г. и един за 1976 г.
Другите градове, кандидатирали се за домакинство, били Сион, Тампере, Ванкувър, Гранада, Лейк Плесид и Шамони. Първоначално игрите е трябвало да се проведат в Денвър, но жителите на американския град отказали да бъдат домакини след референдум, породен от утрояването на разходите спрямо първоначално планираните. 62% от жителите на града гласувли против провеждането на Игрите.
Игрите повтарят дотогава рекордния брой страни участници от Олимпиадата в Гренобъл през 1968 г. На тези олимпийски игри за първи път състезателите карат пластмасови ски и аеродинамично облекло, а кънкьорите носят цели костюми. На тази Олимпиада дебютират и танцовите двойки във фигурното пързаляне.
Любопитен факт е, че на тези игри България за първи път участва в повече от един спорт, като дебютира в хокея на лед и биатлона и участва в алпийските ски. Българският национален отбор по хокей на лед дебютира на Зимни олимпийски игри и губи всичките си пет мача. Петър Попангелов печели 26-тото място в дисциплината гигантски слалом, а Сашо Диков отпада във втория манш на слалома. Иван Лебанов участва на първите си олимпийски игри и завършва на 24-то място на 15-километровата дистанция. В биатлона участват Христо Маджаров и Илия Тодоров, които завършват на 32-ро и 43-то място от 52-ма стартирали.
На Игрите с допинг е хванат капитанът на чехословашкия отбор по хокей на лед Франтишек Поспишил. Това е вторият случай на хванат спортист с допинг след първия на Игрите през 1972 г. Германката Рози Митермайер печели две от трите алпийски дисциплини - спускане и слалом.
1998 г. е прието Национално знаме на Босна и Херцеговина. Съвременното знаме е прието по политически път, без национален консенсус, и не се базира на никакви културни-исторически паралели. Заменя старото знаме на страната, използвано от независимостта до 1998 г.
Парижкият мирен договор от 1995 г. не предвижда решение за знамето на Босна и Херцеговина. Дълго време политическите представители на трите народа имат коренно различни предложения за държавното знаме, около които не успяват да се договорят.
Има предложение държавното знаме на страната да представлява две отделни полета, където да бъдат поместени символите на Федерация Босна и Херцеговина и на Република Сръбска, три полета в знамето за трите народа, та дори има предложение за знаме с две лица.
В началото на 1998 г. Висшият представител за Босна и Херцеговина Карлос Вестендорп отхвърля всички предложения и подкрепя няколко неутрални проекта за знаме, по които депутатите в Парламентарната Скупщина отново не успяват да се договорят. На 3 февруари Вестендорп сам издава указ за Закона за знамето на Босна и Херцеговина, който конституира днешния национален флаг.
Първоначалният светлосин цвят от знамето съответства на цвета от знамето на ООН, след което цветът е сменен с тъмносин като този от знамето на Европейския съюз. Звездите от знамето представляват европейската принадлежност на Босна и Херцеговина. Трите страни на триъгълника символизира трите народа, които съжителстват в страната - бошняци, хървати и сърби.
2003 г. Съюзна република Югославия официално е преименувана на Сърбия и Черна гора. Приета е нова конституция, наречена Конституционна харта.
След кървавото разпадане на Социалистическа федеративна република Югославия в началото на 1990-те години двете нейни бивши републики Сърбия и Черна гора сформират нова държава - Съюзна република Югославия (СРЮ). Първи президент на СРЮ е Добрица Чосич.
Новата държава се смята за наследник на СФРЮ, но след дългогодишни спорове с останалите бивши югославски републики, чак през 2001 г. се подписва споразумение, според което наследници на бивша Югославия са всички нейни бивши републики. През 1993 г., почти веднага след образуването й, Генералната асамблея на ООН налага пълно ембарго на Съюзна република Югославия, заради войната в Босна и Херцеговина. Страната претърпява най-голямата инфлация в света.
Политиката на Слободан Милошевич води до международна изолация на страната и до радикализиране на косовските албанци. След международен натиск започват преговорите в Рамбуйе за връщане автономията на Косово. Преговорите са стопирани от твърдата позиция на Милошевич и етническото прочистване на косовските албанци от областта, в резултат на което на 24 март 1999 г. силите на НАТО започват бомбардировки на Съюзна република Югославия. На 9 юни 1999 г. в македонския град Куманово e подписано споразумение за прекратяване на военните действия, а на 10 юни спират и бомбардировките.
На 24 септември 2000 г. в Съюзна република Югославия се провеждат избори, на които за президент на страната е избран кандидата на коалиция Демократическа опозиция на Сърбия (ДОС) Воислав Кощуница. Режимът на Слободан Милошевич обаче не признава изборните резултати. Това води до масови протести в столицата Белград, които заедно с международния натиск принуждават Милошевич да признае изборните резултати и победата на Кощуница. На парламентарните избори в Сърбия побеждава Демократическа опозиция на Сърбия и новият министър-председател става Зоран Джинджич.
На 4 февруари 2003 г. е прието Конституционно решение на Сърбия и Черна гора, с която се преустановява съществуването на Съюзна република Югославия и се създава Държавна общност Сърбия и Черна гора.
От 3 юни 2006 г. Черна гора е самостоятелна държава.
2004 г. се появява, макар в началото достъпна само за студентите в Харвард, социалната мрежа Facebook.
Всъщност предшественик на Facebook е създадената на 28 октомври 2003 г. от Марк Зукърбърг платформа Facemash. Тогава той е втора година студент в Харвард. Сайтът използва снимки от онлайн директория със снимки на студенти от университета, като се сравняват по две едновременно и се търси по-привлекателния между двамата. За да постигне това, Зукърбърг хаква недостъпна информация от мрежата на Харвард и копира личните снимки на студентите от всички общежития.
Сайтът бързо се популяризира в кампуса, но е затворен няколко дни по-късно от администрацията. Зукърбърг е изправен пред изгонване и е обвинен в застрашаване на сигурността, нарушаване на авторски права и личното пространство. Впоследствие обвиненията биват свалени. Зукърбърг развива този проект същия семестър точно преди изпит по история на изкуството. Той качва 500 снимки от Древен Рим на сайт, като всяка снимка съдържа секция за коментари. Когато разпространява сайта сред останалите студенти, те започват да коментират и да обменят идеи.
През януари 2004 г. Зукърбърг започва да пише код за нов уебсайт. Той споделя, че е бил вдъхновен от статия, свързана с инцидента с Facemash.
На 4 февруари 2004 г. той пуска „Thefacebook”, което предшества днешния сайт. В работата по сайта скоро се включват и неговите съседи по стая по време на обучението им в Харвардския университет - Едуардо Саверин, Дъстин Московиц, Андрю Макколъм и Крис Хюз.
Идеята за наименованието Facebook изглежда е свързана с ученическите години на Марк Зукърбърг в гимназията. В престижната Phillips Exeter Academy, в която той учил, на всеки постъпващ давали справочник със снимките, адресите и телефоните на всички съученици. Оригиналното название на справочника било „The Photo Address Book”, но всички ученици го наричали просто „The Facebook” (букв. „Книгата с лицата”).
На 15 ноември 2010 г. Facebook купува домейна fb.com от Федерацията на американските фермери, като сумата обаче остава тайна. На 11 януари 2011 г. Федерацията обявява 8,5 млн. долара като „приходи от продажби на домейн”. Така придобиването на fb.com става една от десетте най-скъпи продажби на домейни в историята.
От 2006 г. регистрацията е отворена за всички интернет потребители на възраст над 13 години, имащи електронна поща. В момента аудиторията на Facebook надвишава 1 милиард потребители.
Любопитен факт е, че потребителската страница е изчистена, с основен син цвят, тъй като Зукърбърг не може да вижда цветовете червено и зелено.
В България:
1997 г. председателят на БСП Георги Първанов и министърът на вътрешните работи Николай Добрев връщат мандата за съставяне на Правителство на България.
В периода януари и началото на февруари 1997 г. България изпада в дълбока политическа и финансова криза. Големите градове са обхванати от протести, блокирани са пътища и улици, страната изпада в хаос. В началото на февруари България е изправена пред хиперинфлация, след като за по-малко от два месеца цената на 1 долар от 500 достига до 3000 лв.
Добрев и Първанов отиват в президентството, където ги приема новоизбраният за държавен глава Петър Стоянов ги приема. Очаква се Добрев и Първанов да му връчат състава на новия кабинет, те обаче връщат мандата.
В периода 21-23 декември 1996 г. Българската социалистическа партия (БСП) провежда извънреден - XLIV конгрес. Още в началото Жан Виденов обявява, че подава оставка като министър-председател и като председател на партията. Причина за оставката е дълбоката криза, в която страната изпада вследствие на двугодишното управление на правителство, ръководено от него. Делегатите на конгреса избират за нов председател на Българската социалистическа партия дотогавашният ѝ заместник-председател Георги Първанов. На 28 декември 1996 г. на извънредно заседание 37-то Народно събрание приема оставката на правителството на Жан Виденов.
На 3 януари 1997 г. парламентът, в който мнозинство има Българската социалистическа партия, отлага гласуването на предложената от Съюза на демократичните сили (СДС) „Декларация за национално спасение” от „националната катастрофа”. На 8 януари 1997 г. парламентарната група на Демократичната левица номинира за премиер в оставащия двегодишен парламентарен мандат Николай Добрев - министър на вътрешните работи в кабинета в оставка на Жан Виденов.
На 10 януари 1997 г. президентът д-р Желю Желев (чиито мандат изтича на 21 януари 1997 г.) отказва да даде на БСП мандат за съставяне на ново правителство, макар че е задължен по Конституция. Опозицията обявява начало на национална политическа стачка, призовава към гражданско неподчинение и организира протестно шествие срещу Народното събрание. То завършва с обкръжаване на сградата и с опит за погром и палеж. Полицията и вътрешни войски се намесват и със сила привечер разпръскват и преследват демонстрантите.
На 28 януари 1997 г. президентът Петър Стоянов, който е встъпил в длъжност само шест дни по-рано, връчва на БСП мандат за съставяне на правителство, което съгласно Конституцията на Република България той е задължен да направи.
На 4 февруари покойният Николай Добрев като кандидат-премиер и Георги Първанов като лидер на БСП отиват в президенството, за да връчат състава на новия кабинет. Двамата носят само една папка - с имената на новите министри. Пред Петър Стоянов, президент само от дни, има две възможности - или да я внесе в парламента и да се състави кабинет - нещо, което е вероятно предвид мнозинството на социалистите, или да откаже и на „ръба” на Конституцията да свика Консултативен съвет.
В светлината на всекидневните многохилядни протести и блокади Петър Стоянов отказва да връчи мандата. Така нарушава Конституцията, но спасява България от гражданска война. По-рано - на 10 януари, протестиращи срещу правителството в оставка на Жан Виденов нападат парламента. В резултат на натиска от улицата, БСП се отказва да състави правителство и Николай Добрев връща мандата на президента Стоянов.
Така на 12 февруари президентът Петър Стоянов назначава служебно правителство, оглавено от Стефан Софиянски (тогава кмет на София), разпуска 37-то Народно събрание и обявява предсрочни парламентарни избори на 19 април с.г. Първото решение на служебния кабинет на Стефан Софиянски е за въвеждане на валутен борд в България.
На последвалите парламентарни избори абсолютно мнозинство с 52,26% и 137 депутатски мандати (от общо 240) печелят Обединените демократични сили (Съюз на демократичните сили, Демократическа партия, Български земеделски народен съюз (БЗНС), Българска социалдемократическа партия (БСДП)). Втора остава Демократичната левица (Българска социалистическа партия (БСП) и „ПК Екогласност”) с 22,07% и 58 мандата. На трето място е Обединението за национално спасение (БЗНС-Никола Петков, Движение за права и свободи (ДПС), Зелена партия, Партия на демократическия център, Нов избор, Федерация Царство България) със 7,6% и 19 мандата, а на четвърто - Евролевицата с 5,5% и 14 мандата. Последна от парламентарните партии е Български бизнес блок (БББ) - с 4,93% и 12 мандата.
На 21 май 1997 г. 38-то Народно събрание одобрява новия кабинет, оглавен от лидера на СДС Иван Костов.
