Когато Аугусто Пиночет решава да проведе референдум на 5 октомври 1988 г., той има два успешни народни вота зад гърба си. Цар е на референдумите, казват съветниците му. Първият му тест е през 1978 г.
Тогава въпросът към латиноамериканците е литературен шедьовър: "Поставени пред опасността от международна агресия срещу правителството на отечеството, подкрепям президента в неговата защита на достойнството на Чили и препотвърждавам законното право на републиката за продължаване процеса на деинституционализация по начин, който съхранява суверенитета на страната". Чилийците са нация литературна и Пиночет получава 75%. Две години по-късно, през 1980, той си тръгва победоносно от втория референдум с 67% "за".
Самият Пиночет не вижда опасност в следващия, трети референдум, който трябва да затвърди диктатурата и да му позволи да бъде президент още 8 години. С наближаването на 5 октомври опозицията започва да работи активно. По това време хунтата на Пиночет се е окопала добре и приближените на генерала не очаквали изненади. Нещо повече - страната се развивала добре икономически, властта контролирала медиите, зависимите от държавни заплати били много. Единствената тема за безпокойство е международният натиск, който принудил Пиночет да проведе сравнително прозрачен вот.
Два месеца преди датата на референдума рекламистът Евгенио Гарсия вдигнал телефон в офиса. Шеф на конкурентна рекламна агенция искал да го види. Рекламистите, много от които активни и в политическия опозиционен живот, трябвало да действат с рекламни методи, за да спечелят гласове. Решили да се обединят. Пиночет разрешил 15 минути програмно време (късно вечер) за опозицията. Техните 15 минути слава, казвал си той. Но точно тези 15 минути, с които хунта чилийски рекламисти се захванали, променили вота. На 5 октомври 1988 г. за Пиночет гласуват 44%. Рекламистите залагат на позитивна кампания, която никой не очаква. Макар да запазвал властта си над армията, генералът изпуснал абсолютната власт в референдум, който сам е предизвикал. Ефектът на бумеранга. Много учени са изследвали референдумите, повечето се обединяват около схващането, че референдумът е точно бумеранг и с него шега не бива.
В един референдум цял един народ гласува по определен въпрос. Погледнато от някоя космическа станция, почти хиляда референдума са били проведени на национално ниво по света. Половината от тях - в Швейцария. В почти всички референдуми избирателната активност е драматично ниска, като спада с всяка изминала година. В много резултатите не са представителни, съответно - неочаквани. Малко са имали положително значение в исторически план. Много са глупави, например тези в Швейцария.
Една сутрин миналата есен активисти изсипаха 8 милиона монети на улица в Берн, за да защитят нова идея за референдум - всеки жив швейцарец да получава сигурен месечен доход само защото е жив. Въпросният минимум е фиксиран на 2500 швейцарски франка. Не ме разбирайте погрешно. Не съм против идеите на Росен Плевнелиев за задължително гласуване и електронен вот, даже напротив. За мажоритарни избори предпочитам да не говоря, там аргументите ми против са поне 100. Не съм против и самата идея на президента Плевнелиев това да се реши след провеждане на референдум. Тя дойде във важен момент, точно на място. Но принципно погледнато, в исторически план, няма референдум, който да е довел до нещо чак толкова хубаво и значимо (сигурно Пиночет е голямото изключение).
Предложението на Плевнелиев за референдум идва тъкмо навреме, връща президента в играта, поставя на масата някои разумни и някои недотам разумни идеи. В същото време заиграването с мантрата "България - малката Швейцария" започва да става опасно. Пак не ме разбирайте погрешно. Дори и баща ми да предложи референдум, ще съм против провеждането на референдуми. Нищо, че самата идея за провеждане на референдуми е родена по почтен начин. Разбира се, че референдумите остават част от демократичната традиция на модерните държави.
Продължително историческо изследване на последствията от референдумите довежда до два неминуеми изхода: а) резултатите не са добри в дългосрочен план, и б) не заздравяват демократичните принципи в една страна.
Държавите днес са различни от държавите вчера. Глобализацията, свободното движение на хора и куп други неща ги превръщат в комплексни формирования. Така както роднините на болния делегират на хирурга да извърши операция или пасажерите на презокеански лайнер се доверяват на капитана и неговия екипаж, населението на една държава делегира определен тип работа на политици, избрани за това. Ще кажете - как да се доверим на хора, които не сме избрали, не познаваме? Но така работят успешните спортни отбори, армии, компании, държави. Така е по света независимо от културите, така ще бъде.
Колкото и безумно да е изграждането на АЕЦ "Белене", няма как да довериш такова решение на хората, защото мнозинството от тях не разбира нищо от темата. Доверяваш се на политиците, като гласуваш за тях и тайничко се молиш, че по-добрите ще спечелят. Не са един или двама философите, които твърдят, че демокрацията удря хората по главата само когато гласуват. В този момент, тази секунда, в която слагаш знак до предпочитаната партия и пускаш запечатания плик - само тогава си свободен, пише Жан-Жак Русо. Нещо подобно се случва в България. Еуфорията в деня на вота е голяма, минути след това апатията превзема. Винаги има защо. Хората се чувстват измамени, спасението "Костов - царят - Бойко" сега си има ново име - "Референдум".
В същото време аргументите против провеждането на референдуми не са един или два:
1) решението на народа след провеждане на референдум често изненадва (както казва Сенека - "хората от тълпата живеят като в гладиаторска школа - с когото днес са пили, с него утре се бият";
2) референдумът е отказ от власт на легитимно избраните да я упражнят, алиби за властимащите;
3) един референдум води до друг - защо за този въпрос да има референдум, а за онзи да няма и това може да се превърне в опасна тенденция;
4) всяко общество е податливо на популизъм и провеждането на референдуми по безумни теми също е опасно;
5) населението на всяка страна е слабо информирано, за да вземе решение по експертен въпрос;
6) правителството никога не е неутрален наблюдател и самото формиране на въпроса може да обърка тотално нещата;
7) определени групи могат лесно и с малко средства да повлияят на вота на хората;
8) на доста въпроси е трудно да се отговори просто с "да" или "не";
9) честото провеждане на референдуми също води до апатия сред избирателите; на практика навсякъде по света избирателната активност на референдуми е по-ниска от тази на обикновени избори;
10) ниска избирателна активност на референдумите изопачава крайния резултат;
11) в някакъв момент определено решение може наистина да доведе до абсолютна тирания на мнозинството (тогава всички активисти за това или онова в крайна сметка ще бъдат напълно разочаровани от крайния резултат);
12) финансирането - честото провеждане на референдуми струва пари, които ние плащаме; от друга страна, правителството винаги е облагодетелствано - има повече средства за кампания и т.н.
13) в исторически план референдумите, които помним, водят или до диктаторско управление, еднопартийни системи, легитимацията на Наполеон, или до глупави въпроси като тези в Швейцария (колко дни да почиваме през лятото, каква да е цената на книгите, да работят ли проститутките в секс кутии, да имат ли право животните да се представляват от адвокат);
14) дават шанс на безумни идеи (1000 лева минимална заплата, циганите вън и т.н.) да получат бърз отговор "да";
15) играят опасна роля срещу парламентарната демокрация като такава (не че в България има такава).
Вярно е, че не всички референдуми се вписват в горните 15 примера. Затова трябва да бъдат провеждани възможно най-рядко или изобщо забравени. В този смисъл дано референдумът на Плевнелиев е последният референдум поне за близките 20 години и дано се случи и доведе до нещо разумно.
Но референдумите не са спасение, добре е да се избягват, искрено вярвам в това. Не бива да се забравя и още нещо - колкото и властимащите да представят, че референдумите са "глас народен", толкова те ги използват (и ще ги използват), за да прокарат своето виждане по въпроса. Колкото и да ни се иска, такова стечение на обстоятелствата е непреодолимо, защото референдумите работят по един начин и той често е в интерес на управляващите, не на "гласът народен". Не ми се иска да мисля какво ще се случи при задължително гласуване в България и как мечтата за прозападния вътрешен глас, който би трябвало да се крие у тези, които не гласуват, може бързо да рухне. Референдумът е и остава бумеранг и онези, които не искаме, пак ще се смеят последни.
