Слънце, секс и социализъм: за едни Куба е райски остров със социална справедливост, а за други - диктатура от Третия свят. И двете представи обаче са клиширани. Реалността е доста по-многообразна.
Кастрова Куба отдавна е нещо като Мека за леви бунтари. Още през 60-те години на миналия век, бунтът на Фидел и неговите съмишленици срещу режима на Фулхенсио Батиста се възприема на много места по света като алтернатива на обичайния обществен модел, типичен за Западния свят. И в Европа „комунистическият остров сред морето от капиталисти” скоро намира последователи от двете страни на „Желязната завеса”. Западногерманската левица например в лицето на Руди Дучке и лявоориентирани хора в бившата ГДР, изпитващи недоволство от реалния социализъм, виждат за себе си алтернатива в антиимпериалистическото движение за независимост в Куба. Островът в Карибско море е голям пример и за редица латиноамерикански интелектуалци, тъй като олицетворява борбата на Давид срещу Голиат.
60 години от началото на Кубинската революция
Революцията на Фидел Кастро започва официално на 26 юли 1953 г. с щурма над казармата „Монкада” в Сантяго де Куба. Година преди това подкрепяният от САЩ диктатор Батиста е дошъл на власт с преврат. Фидел Кастро, по онова време неизвестен млад адвокат, прави опит да свали диктатора с жалба пред Конституционния съд. Тя обаче се проваля и така се взима решение за въоръжена борба. Тя се увенчава с успех едва през 1959-та, когато двамата братя Кастро, Че Гевара и техните бойни другари прогонват диктатора Батиста и поемат властта в свои ръце.
И нима от този миг нататък Куба се превръща в рай? Много хора с леви убеждения и до днес си остават в плен на подобни силно романтизирани представи за острова. „Всъщност става дума за една утопия, която смесва представите за красиви мулатки, танцуващи салса, и елегантни господа в раирани костюми, които посръбват коктейли и пушат хавански пури”, казва социоложката Роза Брандхорст. Реално погледнато това се разминава доста радикално с действителността.
Най-добрите си икономически данни Куба постига в края на 1980-те години. Това се променя обаче с разпадането на Съветския съюз. Новата програма за пазарно ориентирани реформи, която беше стартирана от брата на Фидел - Раул Кастро, поставя страната пред огромни предизвикателства.
Ножицата между бедни и богати се разтваря все по-силно и все повече хора обедняват. Проституцията се е завърнала с нова сила. От друга страна пък броят на онези, които получават социални помощи, е намалял с близо 70 на сто. Изобщо в момента страната предлага редица контрасти: тя има най-ниската детска смъртност и най-високата продължителност на живота в цяла Латинска Америка, но в същото време социалната сигурност, образованието и здравеопозването на населението са се влошили сериозно в последно време.
Равносметката от eрата на Кастро
И все пак в Куба има и положителни промени. Напоследък бяха подсилени някои граждански права - например правото на пътувания, възможността да се емигрира и да се правят частни инвестиции, макар че този процес на реформи все още носи „авторитарни черти”.
Затова и равносметката от 60-годишнината на щурма срещу „Монкада” все още е твърде „бедна”. Дълбоки обществени промени, водещи до демократизация в отношенията между държавата и гражданите, така и не са настъпили. Както казва политологът от мексиканския университет във Веракрус Армандо Чегуаседа: „Гражданите са уморени, те усещат, че гражданските им права са ограбени, самите те са разединени в мненията си и им липсват примери за мирен граждански протест. Затова пък срещу тях е изправен политически и финансово силен елит, който контролира целия информационен поток и всички инструменти на властта”.
