Холандското правителство неотдавна обяви, че се опитва да забрани носенето на мюсюлмански забрадки на обществени места. Ватиканът заяви, че забраждането е проява на неуважение към местните култури и чувствителност. Властите в германската провинция Северен Рейн-Вестфалия се заканиха, че ще накажат учителките мюсюлманки, които носят забрадки въпреки наложената през май забрана. Във Великобритания Джак Стро наля масло в огъня с изказването, че този елемент от традиционното мюсюлманско облекло "разделя хората" и затруднява интеграцията.
"Общуването изисква всеки от участниците да вижда лицето на другия, каза неотдавна бившият британски външен министър, демонстрирайки съвършено познаване на междукултурната чувствителност. "Вие не само чувате онова, което ви казват хората, но и виждате какво имат предвид". Британските мюсюлмани веднага се запитаха как бившият колега на Стро в кабинета - министърът на вътрешните работи Дейвид Бланкет, който е сляп по рождение - изобщо си е вършел работата.
Стро вероятно не е имал намерение да засегне никого. Седмицата и без това бе неприятна. Лидерът на консерваторите Дейвид Камерън бе подложен на нападките на "мюсюлманските гета" по думите му. Британските таблоиди се възмутиха от шофьор на такси мюсюлманин, който бил отказал да качи в колата си сляпа жена, тъй като присъствието на кучето й в колата било оскърбление за вярата му. Дори премиерът Тони Блеър не успя да се удържи и нарече мюсюлманските забрадки "белег на разделението".
Кой би си помислил, че ще се вдигне такъв шум заради парче плат, с което известна част от мюсюлманките на Запад покриват лицата си? Това не е първият случай, когато облеклото на мюсюлманките предизвиква криза, няма да бъде и последният. Защо обаче покривалото така разбуни духовете, подхранвайки подозренията, че мюсюлманите са неприспособимо малцинство, в противоречие с европейския начин на живот, както и заплаха за сигурността?
Първо, нека се върнем на плоскостта на дебатите и видим коя съм аз: добре образована и "добре интегрирала се" млада британка с професия, избрала да носи открито символите на вярата си - в моя случай забрадка. Родена съм в Лондон, но израснах в Сингапур. Никоя от жените в семейството ми не носеше забрадка, а на откритите прояви на религиозност се гледаше като на отживелица. Водена от силното си чувство за социална справедливост и в желанието да се върна към духовността си, "открих" исляма в университета. Решението ми да нося забрадката "хиджаб" първоначално бе свързано с определянето ми като личност, но с времето тя се превърна в израз и на религиозната ми посветеност. Вероятно никога няма да нося "ниджаб"-а, който закрива лицето, тъй като честно казано не ми е удобен. Но в духа на Волтер ще кажа, че винаги ще се боря и ще защитавам правото на мюсюлманката да се облича така, както иска.
Не съм единствена. Както установих неотдавна все повече млади и образовани жени избират да носят покривало. Типичен случай е университетската преподавателка по психология и физика Фатима Маят, която ми каза, че носи покривало, тъй като чувства, че това религиозно облекло стои най-близо до ислямския идеал. Тя обаче подчерта, че не би наложила избора си на друг. "Покривалото е просто част от забележителното разнообразие в тази страна", обясни Маят. Тя ежедневно води откровени и приятелски разговори с немюсюлмани, разяснявайки им защо носи покривало и рядко среща враждебно отношение. За разлика от Мароко, където хората на улицата викали "Хизбула!" при вида й.
Почти неизменно мюсюлманката, която носи покривало, е смятана за социално неангажирана, безсилна, за пионка на мъжа си и на една назадничава култура. При все това нека видим кои са забрадените жени, които така притесниха Стро. Като достатъчно загрижени за общността си, а и достатъчно добре запознати с демократичните процеси, те комуникират със своя представител в парламента. Колко британци, французи или германци знаят поне името на представителя си или си позволяват открито да го апострофират по време на публични срещи. А какво ще кажете за организации като женското дружество "Ан Ниса"- първото, което работи по програми за психично и сексуално здраве при мюсюлманките? Тази седмица то свика национална конференция, за да насърчи подпомагането на бащите мюсюлмани. Малко от присъстващите носят фередже, други хиджаб, трети пък не носят каквото и да било покривало. Това няма особено значение, по-важна е ангажираността.
Дебатите за забрадките във Великобритания, както и продължаващите спорове по темата във Франция или настървението след убийството на режисьора Тео ван Гог в Холандия, са свързани по-скоро с кризата на идентичността на самата Европа.
Присъствието на дейни и силни мюсюлмански общности, които държат на религията, променя европейския обществен баланс. Демографските тенденции - имиграцията в добавка към високата раждаемост при мюсюлманите - показват, че ислямското население в страни като Австрия ще се увеличи от 4 на сто днес на 26 на сто към 2050 г., твърди политологът Ерик Кауфман в най-новия брой на сп. "Проспект". В резултат на това все по-трудно е да се мисли за отделни хора или страни в стриктно расови или етнически измерения, без да се има предвид тяхната религиозна идентичност. Затварянето на очите за демографското разнообразие, както постъпват французите, само вреди на интересите на онези, които го правят.
За много европейци покривалото е цивилизационно предизвикателство, заплаха за техния "християнски клуб". Онези, които мислят по този начин, напоследък се сдобиват с неволни съюзници. Председателят на британската Комисия по въпросите на етническото равенство Тревор Филипс предупреди, че некрасивият тон на дебатите за покривалото и нападките над британските мюсюлмани като цяло могат да предизвикат размирици на расова основа, подобни на размириците в северната част на Англия през 2001 г. Предупреждението на Филипс година след бунтовете в Париж подсилиха разпространеното впечатление, че британската мюсюлманска общност е тенджера под налягане, готова всеки миг да избухне, че е неспособна да бъде мирен участник в демокрацията и поради тази причина се нуждае от специални правила.
Всичко това отслаби вярата на британците в "мултикултурния" идеал, смята Хумера Хан, съучредител на дружеството "Ан Ниса". "Едно от достиженията на мултикултурния модел бе, че като нация станахме по-толерантни към външният вид на хората". Трябва ли сега, когато свикнахме с тази свобода, тя да се отнеме на жените, избрали да носят покривало. "Нужна ни е задълбочена дискусия за разбиранията ни за живота в едно разнообразно общество", отбелязва Хан.
От друга страна, и мюсюлманите не си помагат сами. Вместо да се съсредоточат върху силното теологично послание на исляма и че мюсюлманите хвърлят прекалено много енергия да защитават външните символи на вярата си. "Кризи като тази свидетелстват за духовен вакуум. Превръщаме се в обсебена от иконите религия.
Забравяме, че боготворим Бога, но не и забрадките и брадите си", казва британският кинодокументалист Навид Ахтар.
Тези вътрешни борби не са новост. Преди близо 15 години известно време след публикуването на "Сатанински строфи" на Салман Рушди основателят и редактор на лондонското мюсюлманско списание Q-News, Фуад Нахди, запита: "Каква е идентичността на мюсюлманите от 21-ви век зад брадите, покривалото и халала?". Днес все още се стремим да отговорим на този въпрос.
И все пак почти неизбежно е европейският ислям да изплува на повърхността, вдъхновен от своето 1400-годишно, но автентично и съвместимо с нашите днешни европейски разбирания наследство. Голяма част от британските мюсюлмани са като мен: млади, интересуващи се от политика и обществено активни, възмутени от погрома в Ирак и т.нар. война срещу тероризма, но наред с това жадни за сериозни разисквания. Ние сме най-глобализираното поколение в европейската история, свързани със страните на родителите и дедите си, както и с широката духовна общност, Умма, на исляма в световен план.
Онези, които бият тревога заради покривалото, трябва да се запитат към какво точно трябва да се интегрират европейските мюсюлмани? Има много по-съществени причини за сегрегация от покривалото. Такива са бедността, жилищните проблеми и неравенството при търсене на работа, както и в областта на образованието. И за финал, в случай че не е очевидно - ние вече не сме чужденци. Живеем тук и повечето от нас вече са се интегрирали със или без покривало. /БТА/
