Ани Кеванс привлече вниманието ни, когато видяхме невинните й портрети на дечица. Сладки дечица, ще кажете, но забравяте една важна подробност. Ани Кеванс рисува Сталин, Хитлер, Милошевич, Мусолини, Мао - цяла плеяда диктатори - като деца. Като сладки деца.
Потърсихме повече информация за Ани, но не можахме да открием нищо смущаващо - родена в Кан, израснала във Великобритания. Учила в престижно училище, първи самостоятелни изложби, логичен успех.
Първите й 30 картини, част от серията Boys, които Ани Кеванс прави за дипломната си работа, са изцяло купени от Чарлз Саачи през 2004 година. Именно Boys представят тираните на 20 век по нетрадиционен начин - като малки деца. След успеха на Boys Кеванс продължава да прави концептуални проекти и рисува картини, обединени по дадена тема.
През 2009 година Ани Кеванс решава да направи серията All The Presidents‘ Girls, която представя любовниците на американските президенти. Буквално за часове картините са продадени, като рекорд естествено държат изображенията на дами, свързани с Джон Ф. Кенеди.
Ани Кеванс в интервю за проекта "Иноваторите" на Дарик радио.
Константин Вълков: Харесва ли ви това, което правите?
Ани Кеванс: Да, много.
Обяснете в три причини.
Основната причина е задоволството, което изпитва човек, когато има идея и тя се осъществява след това. Идея, която се превръща в нещо истинско. Трябва да призная, че едва ли мога да бъда така удовлетворена от друга работа. Удоволствието от рисуването като такова е голямо. Всеки е изпитвал това удоволствие и го познава от детските си години. Рисуването, скицирането - това са все забавни неща.
Винаги е хубаво да споделиш някаква идея, без да казваш нищо, хората просто да гледат как си я нарисувал и да изпитват определени чувства, емоции.
Вие рисувате хора - нека обобщим така. Бихте ли рисували пейзажи например?
Не точно - ако правя нещо подобно, то по-скоро ще бъде само за забавление. Не смятам, че за мен това е важно. Няма да съдържа необходимата дълбочина като другите ми работи. Едното прилича на филм, който много харесвам и гледам с наслада, а другото е просто някакво анимационно филмче, което просто се налага да гледам.
Какво разкриват Вашите творби?
Мисля, че няма никаква полза в това просто да се репродуцират фотографии на известни личности без добавянето на нещо свое. В противен случай се получава поредният фен постер. Това е повърхностна работа. Все пак като артист ми се иска да не правя подобни неща, те не са интересни, в тях няма никакъв смисъл. Те не постигат абсолютно нищо в художествен смисъл.
Казвате "известни личности". Какво е Вашето обяснение на определението "известен"? Ако мога да го свържа с детските портрети на диктатори, които излагате сега, не иска ли всяко дете да бъде известно и как обяснявате това?
Ако бях дете в днешно време, навярно също бих искала да съм известна. Децата буквално са засипани от образи, от изображения на известни хора, които живеят някакъв фантастичен и измислен живот. В списанията могат да видят техните домове. По телевизията, например MTV, могат да гледат къде и как живеят, какво правят. Виждат хора, които са само няколко години по-големи от тях, а всъщност имат абсолютно всичко. Големите къщи, парите, колите, възхищението на феновете, уважението. Предполагам, че преди много години някакъв еквивалент на всичко това е била аристокрацията. Фантазията тогава е била свързана с мечтата да се омъжиш за аристократ. За да можеш да пристъпиш от един живот в друг.
Навярно всичко това е нормално за днешните деца, като вземем предвид купищата образи и информация, сред които растат.
Има ли разлика между известните мъже и жени, когато ги рисувате?
Моята работа се върти около определена концепция. Хората, които избирам, за да се потопя и изследвам съответната концепция, след това рисувам в сходен, идентичен начин. Основното е концепцията, това е нещото, което свързва творбите ми.
Преди време направих серия от рисунки на психично болни. Серията всъщност представяше много популярни и успешни хора, които са имали психични заболявания. Толкова много бяха - писатели, артисти, всякакви хора, мъже и жени. Те бяха част от тази серия, но по същество се отнасях към тях по един и същ начин, ако мога така да се изразя.
Гледате ли назад към работите си с желание да промените нещо в тях?
Да, непрекъснато. Когато започвам дадена серия, не знам точно колко работи ще направя. Спомням си серията за любовниците на американските президенти, това беше за една изложба в Ню Йорк, където зададената тема беше любов и война. Помислих, че идеята с любовниците ще се впише добре, като първоначално на ум се появиха просто няколко дами - Моника Люински, Мерилин Монро, очаквах да са не повече от седем-осем. Когато навлязох дълбоко в темата, установих, че почти всеки американски президент е имал любовница, незаконни деца и т.н. Много книги са написани за това. Оказа се дълга тема. Бях уловена в клопка - реших, че не мога да оставя някои настрана, трябва да ги нарисувам всички. Тъй че винаги се появява едно особено чувство, че трябва да се бърза. Признавам - някои от работите са направени прибързано, въпреки че после се оказва, че точно те са едни от най-добрите.
Коя е най-важната картина в кариерата Ви?
Мисля, че най-важният период беше, когато правих серията с диктаторите като деца. Обмислях тази идея доста години. Първоначално бях решила да ги направя в цял ръст. Това не проработи както трябва. След това опитах на платно само с лицата им, но и това не се получи. После открих една хартия, на която може да се рисува с маслени бои по много интересен начин. Това промени начина ми на рисуване, накара ме да рисувам другояче, но пък ми хареса. Първата картина, която направих на тази хартия, беше на Хитлер като дете. В момента в галерия Saatchi в Лондон са изложени тези мои работи.
Освен подходящата хартия, какво друго Ви трябва, за да рисувате добре? Околна среда, вдъхновение, технически средства?
Ако съдя по повечето артисти, които познавам, те си мечтаят да имат собствено студио у дома. Това е забавно, защото пък други хора искат да живеят в студио, което прилича на студио на художник. Естествено, че мястото, където рисуваш, е важно. Хубаво е да си имаш собствено място, където да работиш на спокойствие, без да се разсейваш. За да работя добре, трябва да бъда и стимулирана интелектуално - аз чета много, гледам телевизия. Проучвам доста исторически книги, нищо че обикновено чета по десет книги едновременно.
Ще разкажа една история, много интересна. Реших да не живея известно време в Лондон и се изнесох в провинцията за четири месеца с моето семейство. Беше ужасно, животът беше прекалено спокоен. Прекалено тихо, нямах възможност да се срещам с хората в Лондон, които ме вдъхновяват, стимулират. Важно е да живееш сред хора, които стимулират и провокират. В Лондон и други големи градове има много галерии, където можеш да видиш какво правят твоите съвременници. Това съревнование е важно, тъй като отиваш да видиш някаква изложба и си казваш - ето това е страхотно, искам да правя подобни неща, искам един ден в тази галерия да има мои неща.
Всеки известен диктатор е удостоен с един портрет. Няма примерно 20 различни портрета на Хитлер. Как ги нарисувахте обаче? Как открихте как диктаторите са изглеждали като малки?
Нека обясня нещата така - между моите работи и портретите има една съществена разлика. Това, за което говорите, е по-скоро валидно за портретите. Преди сто години това е бил начинът да се уловят лицата на хората, но мисля, че съвременното изкуство отива встрани от това. Интересно е колко артисти като мен продължават да използват класическите портретни методи. Това, което аз правя, не е портретно изкуство. При много от моите работи не можете да установите прилика с човека, когото рисувам. Например при серията с диктаторите като деца, която включва 30 работи, едва седем или осем са направени на база истински фотографии. Всички други на практика са измислени. Сигурно е, че ако видите снимка на Милошевич като дете няма да откриете прилика с моята картина. Моята картина просто не е портрет, няма претенциите да бъде портрет на Милошевич като момче. Концептуално портретите представят идеята за злото и невинността на децата.
Когато хората видят портрет, те са свикнали да вярват, че това е истинската визия на съответния човек, не поставят под съмнение дали това е той. Спомням си, че гледах хора на моя изложба в Ню Йорк, които се възхищаваха как съм успяла да намеря определени фотографии от преди много години, без да си дават сметка, че тогава не е съществувала фотографията. Интересно е, че цялата тази концепция за портретността може да бъде използвана, за да представи определени идеи като истински, да убеди хората в нещо. Това няма как да се случи на кино например, защото тогава знаеш, че всички тези хора са актьори. Но при изкуството не е така.
Вашите картини на диктаторите като малки деца могат да предвизвикат и любопитството на децата? Ако Вашето дете попита какво е станало с Милошевич, като е пораснал, какво му казвате? Бихте могли да бъдете обвинени също така, че представяте невинната част от живота на едни диктатори...
Знаете ли, интересно е, но никой не е бил засегнат от тези картини. Прочетох много неща, които са написани за моите работи с диктаторите, но всички хора се интересуват от тематиката по един интелигентен начин. Не мисля, че хората си представят, че когато съм нарисувала Хитлер като дете, съм искала да покажа, че той е добър човек. Хората разбират много добре това, което искам да покажа - че това са ужасни хора, които са причинили множество злини. И продължават да го правят в някои случаи.
***
С партньорството на IBM
ИНТЕЛИГЕНТНИ РЕШЕНИЯ ЗА МАЛЪК И СРЕДЕН БИЗНЕС
