Акушерка: Намаляваме, след 10 години няма да има кой да обслужва нас като пациенти
Акушерка: Намаляваме, след 10 години няма да има кой да обслужва нас като пациенти / снимка: Sofia Photo Agency, архив
Акушерка: Намаляваме, след 10 години няма да има кой да обслужва нас като пациенти
72176
Акушерка: Намаляваме, след 10 години няма да има кой да обслужва нас като пациенти
  • Акушерка: Намаляваме, след 10 години няма да има кой да обслужва нас като пациенти

Новозавършили акушерки у нас вече почти няма, а към момента средната възраст на работещите акушери в България е между 50 и 55 години. Това съобщи пред Дарик Мария Димитрова, акушерка от Добрич, и зам.-председател на асоциацията на професионалистите по здравни грижи.

В Международния ден на акушерката, Димитрова определи професията си като призвание и сподели, че то е само за хора с големи сърца. Зад тази теза обаче се застъпвали единствено онези, които се оказвали по-силни от неудачите в системата и оставали да работят в България. Всички други, по думите на Мария Димитрова, си стягали куфарите и отпътували в чужбина.

Кажете малко повече за призванието да бъдеш акушер?

Нашата професия се упражнява от хора, които са с много добри сърца, защото там, където се дава живот, трябва да се отдадеш на 100%, за да повярва майката, за да се чувства спокойна и да можеш да споделиш с нея радостта от това да дадеш живот. Много са инфарктните ситуации, много пъти умираме и се раждаме с майката и с бебето. Тези, които продължаваме да упражняваме професията в България, просто я обичаме много. Но това за мен и колегите ми не е професия, това е призвание.

Благодарното в очите на Вашите пациенти осмисля ли работата Ви?

Благодарното в очите на нашите пациенти е най-важното. Едната сълза, усмивката, едно тихо „благодаря“, ако щете и въздишката на облекчение, че всичко е минало добре, че всичко е наред.

По гергьовденските празници, сред които и Вашия, работите. Кога почива акушерът?

Почиваме на промеждутък, с усмивка. Когато можем сме сред природата. Никога не отказваме помощ извън работното място, защото сме акушери 24 часа в денонощието.

От какво имат нужда акушерите в България? Много Ваши столични колеги са споделяли за ниските заплати, за необходимостта от увеличаване на средствата за раждане. Отблъсква ли понякога ниското финансиране някои специалисти от Вашата професия или те са по-силни от него?

Тези, които сме в България, се оказваме по-силни от тези неудачи в системата. Това, за мен са неудачи в самата система. Недооценяване на риска от нашия непрекъснато намаляващ брой като работещи, който, за съжаление, ще рефлектира най-вече върху пациентите. Новозавършили акушерки няма, за жалост. Тези, които завършват, са единици. Ако са в голям град като София, Пловдив и Варна, те остават там и започват работа там, защото работят в по-голямо лечебно заведение. Всички останали обаче след няколкомесечен или едногодишен опит, придобит в нашите болници, отиват и започват работа в европейска държава или в държава от третия свят, говоря за Кувейт, за Обединените арабски емирства, много колежки имам, които работят и в Либия, въпреки всички събития, които се случиха там. За съжаление, това е истината, много повече напускат страната и като работещ в асоциацията имам информацията, защото се обръщат към нас за изготвяне на съответните документи за легализация на дипломи и заминаване в чужбина. А, за да обучиш един професионалист по здравни грижи, независимо дали акушерка, сестра, фелдшер, лаборант, изисква страшно много средства, компетентни преподаватели, както и хора, които имат желание да придобият тази професия. Наистина е трудно, полагаш усилия, образоваш се, дообразоваш се, и в един момент на колежките ни писва, взимат си разрешителното и заминават някъде. Но на тяхно място не идва млада колежка. Средната ни възраст е 50 – 55 години. Нали се сещате, че след 10 години няма да има кой да обслужва нас като пациенти. А това е жалко, защото нашето образование е на много високо ниво.

Значи има разлика между акушерството в големия град и възможностите за реализация в дълбоката провинция?

Трябва да Ви кажа, че ако столичните колежки имат избор между няколко болници или медицински центрове, в които могат да се реализират, или да създадат такива, в т.нар. общински центрове съвсем не е така. Да не говорим за проблема със закриването на малките общински болници.

А има ли го изобщо желанието сред младите да станат като Вас?

Желание има, интерес към професията също. Но ако ти си от едно средностатистическо семейство, нещата не опират само до желание, опират и до финансова възможност. Много пъти сме предлагали да върнат държавната поръчка или, примерно, облекчения режим с такси за обучение, но… Такива стратегии за спасяване на сестринството организацията пише многократно. Продължаваме обаче да сме оптимисти, че все някой ще ни обърне внимание и ще вземе адекватно решение. Защото това е ценна професия, и не само моята, но и на всички колеги в бранша, и трябва да се направи нещо. Трябва по някакъв начин да се подпомогнат младите хора да успеят да завършат нашата професия. Може би с това разкриване на филиали в по-малките населени места или по-друг начин. Мисля, че някои общини започнаха да ни чуват и да ни помагат и за това се похвалваме по въпроса. Трябва да сме оптимисти, разбирате ли? Ако ние се откажем, отчаем се и спрем да вярваме, че нещата ще се променят, те няма да се променят. Освен, че вярваме, ние и работим за тази промяна, защото нищо даром няма.

Интервю