Началото. Фуболни мечти и прочие
Аз йощ от далечните години, когато водех неравна битка с дебютните си младежки пъпки и окончателно оформих първата си и последна мозъчна гънка, та, от тези далечни времена мечтаех да гледам на мач на „Реал” Мадрид и то не къде да е, а на стадион „Сантяго Бернабеу”
И вече толкова петилетки продължавах да мечтая / един хасковски футболен мъдрец нарече същия процес „продължавами да мичтайм”/, че накрая мечтанието ми сгъна нозе и направо предаде богу дух.
Но изведнъж в разгара на световната икономическа криза аз реших да реанимирам своя блян и...го направих. В нощта, когато Ливърпул ни размаза с 4-0 и ни изхвърли от Шампионската лига, точно тогава инатливо и напук на всичко купих през интернет портал два билета за срещата Реал Мадрид срещу Алмерия, оттам ми отвърнаха, че ще ми доставят билетите на мястото, което упомена и отсякох ЖЕНА, ТРЪГВАМЕ КЪМ ИСПАНИЯ!!!!!
Аууу, страхотно...това е един от световните модни центрове – добави моята законна пред бога и пред хората половинка, на което аз реагирах със свъсване на вежди.
...и също така културен център- обогати експозето си тя...а аз сбърчих ноздри и задишах учестено...
...и ще бъде топло – тук моята свъсеност се позаличи, защото с тази януарска газова криза, с това парно и прочие такива ледени екстри през изминалата зима трътката ми се беше смръзнала, та приех варианта да добавим към поклонението в „Сантяго Бернабеу” и посещение на модни центрове, музеи, катедрали и прочие такива мадридски културности, чужди на първичната ми същност.
А жена ми пъргаво избра хотел, където да отдъхнем....Мария Елена Палас...де ла третата пряка от метростанцията „Гран Виа”, абе нещо такова беше.
И така, въпреки всички коварни удари на съдбата, изразили се със срив на компютрите в банката, където държа скромните си спестяванийца, въпреки снега по пътя, по който фамилното „Рено” залиташе като подпийнал подофицерин, въпреки всичко стигнахме до чекирането на багажа ни на аеропорта в София.
После преди митническия контрол малко се забавихме заради три грации от неизвестно българско село. Двете бяха на обща видима възраст поне 120 години, а третата беше млада и напращяла селска мадона, обладаваше поне до 67 кг, напъхани в анцуг с типичната за нашите географски ширини изящност. Та, троицата дами, които аз кръстих съответно сеньора Паткита, сеньора Свинита и сеньорита Ансунсита де Потурес едновременно атакуваха служебното лице. Лицето им каза строго да се явят пред него една по една, а те отново атакуваха гишето вкупом. Служебното същество се предаде и им отвори дверите към самолета, пък след тях явно беше омаломощен, че пусна и нас безпроблемно. Щото ако ме беше питал за естеството на пътуването ми и аз да му кажа, че отивам да гледам мач, за който съм мечтал 25 години, абе...щеше да се получи неловка пауза, която във филмите озвучават с някаква по-специална музика. Излетяхме за Мадрид.
Летище Барахас 21 март...около обяд температура 22 градуса
Самолетът ме изплю в цялото ми великолепие. Кафяво поло, кафяво кожено яке, кафяви дънкови панталони, кафяви чорапи, кафяви слипове...абе, направо да ти приседне от кафяво.
Тук някъде преживях първото си разочарование. Попитах двама българи от пълния със сънародници самолет „Извинете, къде се намира метрото?” и двамата казаха, че не знаят. Боже, колко нищожен се почувствах. Явно бях попаднал на аристократи, които пътуват с лимузини, а не с подземната железница. А Паткита, Свинита и Ансунсита деПотурес бяха посрещнати и си заминаха по живо по здраво, а аз идиотинът с претенции си тъпеех все така на аеропорта.
И понеже усетих, че рейтингът в очите на жена ми пак се срина, размахах огромните си познания, придобити от двукратното повторение на курс по английски за начинаещи и заявих...Ще намеря пътя!!!!
Десетина минути по-късно бях изпаднал в сериозни трабахос...оказа се, че иначе много любезните сеньори и сеньоритас не зная бъкел английски. Запомнете ИСПАНЦИТЕ НЕ ЗНАЯТ АНГЛИЙСКИ!!!! Това е неоспорим факт, също както и истината, че БЕЛИТЕ НЕ МОГАТ ДА СКАЧАТ!!! Това последното май някой чак го беше филмирал, пък може и да бъркам.
Накрая след огромни лингвистични еквилибристики, след които се почувствах
Първо тъп
Второ по-тъп
Трето най-тъп
разбрах, че метрото се намира на десет минути пеш все по коридорите на летище „Барахас”
Карамба!!! Направо замязах на кафяв сюнгер от пот, щото да теглиш два куфара и две чанти на врата си през терминали и пътеки, ами то това би накарало дори и симпатичните „Бурлаки на Волге” да изреват на умряло.
Метрото на Мадрид преди обяд
Припотих се, ама когато стигнахме до метрото, потта ми стана ледена. Гледах и практически нищо не виждах, щото системата на метрото се оказа прекалено непонятна за човек, който не знае дори откъде точно минават двете автобусни линии 12А и 12 в Бургас.
И в ролята на моя личен Ел Салвадор / ел спасител, демек/ се появи жена ми. Тя разчете картата на метрото и когато аз с нова порция лос инглесиаз дрънкане успях да изтръгна информация за точното място на нашия хотел, половинката ми каза „това е нашият път”
Оставих се в ръцете и, а тя остави в моите своя куфар, тъй де думата ми е пак за ония два куфара и две чанти. После намерих служител от метростанцията, който знаеше английски и той, по-точно беше тя, ама приличаше на той, та, същата тази тя ми разпечата карта и на нея отбеляза с кръст хотела ни, улицата му и спирките, на които трябва да се прикачваме по пътя си от линия на линия.
След едно стабилно лутане из метростанциите по някаква понятна само на жена ми система, накрая стигнахме до „Гран Виа”
Малко ескалатори, малко стълби, малко крачки и ооооо, соле мио, мучос грасиас и изобщо най-после на финала....ъъъ...не съвсем.
В хотела и малко преди това
С два куфара в ръцете, с две чанти на все по-издължаващия ми се от напън врат, аз пуснах на макс своя чар и сексапил и се насочих към група полицаи, по-точно към полицайката измежду тях.
Пуснах едно ескюзми, мей ай ескю ъ куесчън, плийз?
Полицайката кимна, а аз размахах картата и попитах ъъъъъ, айм лукин фор дис хоотел и забих пръст в нарисуваната улица и отбелязания с кръст хотел.
А полицайката усмихнато / тая пък кво се хили, бе/ ме упъти ТРЕТАТА ПРЕСЕЧКА В ЛЯВО СЕНЬОР и прощално се усмихна.
И тръгнах аз, а жена ми грациозно заприпка до мен, а наоколо жени, жени, жени, секс шопове, секскабини, спа център само за мъже, жени, жени..абе, кви са тия жени до витрините и пред входовете, бе!!!! Ужас...тия всинца са проститутки!!! ревнах аз, а половинката ми повяхна и посърна.
Любима, щом по главната улица има проститутки, представи си кво става по пресечките и в нашия хотел!!! – промълвих аз, а съпругата ми се срина психически...
Като бити кучета се дотътрахме до хотела и точно когато очаквах да ни порещне някоя тлъста мадам с бримки на чаропогащника и три пласта фон дьо тен, точно тогава се оказа, че нашия хотел е най-прекрасното място на света....чист, светъл, красив, уютен, топъл, а стаята, а банята ...еееееее, страхотно!!!!! А билетите за Реал Мадрид бяха на рецепцията и ми ги дадоха в плик. Мучос страхотно!!!
Абе, ултрамодерният хидромасажен панел в банята малко ми се поопъна, поне десетина пъти ме разстреля с мощни струи, но накрая се изкъпах и сякаш цялата жега и пот от митичното кафяво поло се изпариха. А тая дреха направо я разжалвах и я запокитих на дъното на куфара.
Колкото до хотела, оказа се, че е на 100 метра от Пеурта дел Сол...това е сърцето на Мадрид, което тупти денонощно. За това после.
Събота ранен следобед.
Въоръжих се с карта и по кале „Алкала” се добрах до пласа „Сибелес”...за нефутболните фенове да обясня, че това е фонтан на един площад, където феновете на Реал Мадрид се къпят след славни победи и шампионски титли. Всъщност победите на моя любим отбор са толкова много, феновете се къпят толкова често, че този красив фонтан си е направо като градска къпалня. Имам предположение, че в него не тече вода, а сълзите на феновете на Барселона и на другите отбори, които редовно ядат бой от Раул Гонзалес Бланко и компания. Не знаете кой е Раул? Няма какво да разговарям тогава с вас, казвам ви адио, а другите да ме последват по кале „де Серано”.
Това е успоредна улица на „пасео де Реколетос”, но не мислете, че има някакъв вторичен статут. Жена ми изпадна в див възторг, когато видя магазин на „Ив Сен Лоран” и на..абе, някакви световно известни имена бяха, ама на мен ми изглеждат абсолютно еднакви и абсолютно скъпи.
И по този случайно избран маршрут стигнахме до Археологическия музей и го разгледахме безплатно, но що се отнася до мумиите, испанските археолози са се изложили. Че то по улиците в България има повече мумии!!! / шегичка, тъпа при това/
А по испанските улици се разхождат грозни жени, по-грозни жени, най-грозни жени. Испанката замята артистично шал върху могъщите си рамене, притежава лоша кожа, черна коса, дрехи в абсолютен цветови дисонанс и говори бързо и по много. Едновременно с това пазарува с кредитни карти, пие горещ шоколад и топи в сладката течност огромни препържени ...хм...нещо със структура на бишкота, но адски мазно. После ла трътка гранде, мадре миа. Но пък в този ареал видях една жена, която ме накара да хлъцна. Истинска класа..истинска французойка. И жена ми я загледа. Абе, шармантна беше таз мадам.
Що се отнася до мъжете, хм...испанците не пестят гела и зализват всеки косъм, ама те принципно имат много коса по главата, по ръцете, по гърба, по краката и като бухне цялото това оперение, сеполучава нещо мургаво с огромни лос бакембардос.
Нашето пътешествие ни отведе до пласа де Колон, т.е до мястото, където има огромен паметник на Христофор Колумб. Тъй де, там си го наричат Колон, пък ние сме колосали името му и е станало Колумб.
И обратно покрай Националната библиотека на „пасео де Реколетос”, където се питаш защо тук имат такова преклонение пред културата, а ние все се пускаме към халтурата. Айде, стига нихилизъм, де. И ний смедалинещо на света, ама след малко зърнах института „Сервантес” и ми прилоша. Прекрасна сграда с колони и с..дух. Всъщност сградите в Мадрид са невероятни. Красиви, солидни, респектиращи и те карат да се прехласваш и да се питаш кой идиот събори старите къщи в центъра на Бургас и на тяхно място нацвъка едни тъпотии...а за панелите не искам и да споменавам, щото ще превъртя.
И така пак в хотела.
Пуерта дел Сол. Нощем
Тук се е изсипал целия Мадрид и сякаш целия испаноезичен свят. И накъдето да тръгнеш улиците са препълнени. Прочутата скулптора с мечката, която стръвно клати ягодово дърво, кара туристите да освирепяват и да се снимат хиляди пъти до нея. А светлинният надпис ТИО ПЕПЕ е нещо като събрат на рекламите на лондонския Пикадили Съркъс или нюйоркския Таймс скуеър.
По кале „Кармен” и кале „Пресиадос” са разположени всички магазини, които карат жените да пазаруват, да пазаруват, да пазаруват. Но ако не ви се разхожда, пъхнете се в Корт Инглесиаз и пазарувайте на едно място или в огромния магазин за техника „Фнак”, където можете да си купите всичко от телефон до плазмен телевизор, от радиотор до вибратор...ъъъ...без вибратор...тия уреди бяха на онази улица, по която търсихме хотела.
А във всяка странична уличка те канят гостоприемно в уютни сервезарии / бирарии демек/, шоколатерии, ресторанти и прочие такива изкусителни местенца....охххх, сбогом тънка талия и коремни мускули, привет шкембе и здрасти паеля, риба, салати това само за около 35-45 евро за двама, заедно с виното. И глъчка, веселие, смях и песни.
И така цяла нощ.
Полунощ
Испанците са прекрасни хора, знаят как да се веселят и нощният им живот е страхотен.
След полунощ
Испанците много се веселят, ей
Много след полунощ
Веселят се бе!!!
Около 6 часа сутринта
Испанците ми скриха топката. Още се веселят!!!!! Улицата е пълна с кикотещи се, викащи, пеещи, смеещи се и ядящи хора!!!
Около 7 часа сутринта
Испанците май заспаха, а ние ставаме.
Закуска в хотела.
Ооооохххх, корема ми. Защо ядох толкова много!!!!
22 март Разходка преди обяд.
Улиците са празни и тихи и красиви и чисти. А нашата незнайна трета пресечка на онази улица с жените, абе..мият я със сапунка и с мощна струя вода под голямо налягане я изплакват.
Боже колко е чисто.
По кале „Алкала” тръгваме към стария градски център „пласа де Мехор или „пласа де Майор”. По пътя се стъписвам, защото виждам огромна реклама на „Музео де Хамон”, демек музей на шунката, още по-точен превод би бил музей на сушения свински бут, който се реже на тънки ивици и се яде с дебели филии:)
И там посетителите изяждаха в захлас килограми шунка или тънки ивици месо и поливаха с бира. То от толкова много хамон ще да им са таквиз едри задниците на испанките и на испанците.
Навред, където ти стигне погледът, много стилни и красиви сгради, а на самия площад и в съседните улички артистични типове разменят марки, монети и сувенири за своите колекции. На площада има и ресторанти, където можеш да хапнеш добре и това ще ти струва от 15 евро до 50 евро. Има и по- евтини варианти.
И след този красив площад, където едната сграда е била на хлебопекарите, а отсрещната на месарите, минаваш покрая стария пазар, после още малко и ето я!!!!
Катедралата „Алмудена”
Огромна, внушителна, помпозна, бяла, красива, а акустиката те кара да притихнеш смирено и да разбереш какво говедо си бил до днес.
Бога ми, помолих се за спасение на греховете ми, но в следващия момент се загледах в една русокоса мацка, чиято фризура беше просто перфектна. Ама и виждах само гърба.
Изправена, наперена, стегната, направо изящна и
И...видя ли онази руса баба, поне на 70 години е – прошепна жена ми
Каква баба, бе любима – трепнах аз..тая отпред ли?
Ами да, виж и лицето, то е бръчка до бръчка, ама с каква прическа, а!!! – продължи да ме разбива съпругата.
Господи помилуй, заради тези мадридски трътки се загледах в баба...господи не ме наказвай, аз съм само един тъп жител на комплекс „Изгрев” в Бургас, а не геронтофил.
Ама, че излагация!!!!
Паласио Реал. Кралският дворец
Трябва да го видите. Много е красив и се намира на около 100 метра от катедралата.
Не правете като мен. На проверката в началото на двореца аз си изръсих билетите и след като посетих кралската фармация, бях спрян на портите с един въпрос, зададен ми от любезна сеньора
Вашите билети моля!!!
Аз захъмках, засумтях, запъшках, затършувах из чантата и билетите все така ги нямаше, а сеньората все така любезно ме гледаше , а останалите туристи ме фокусираха с един особен поглед, с който обикновено се гледат натрапницитепо цялото земно кълбо.
Нейсе, по радиостанцията сеньората получи потвърждение, че двамата лос идиотас пред нея са същите двама лос идиотас, които са изръсили билетите си на входа до рентгеновия апарат и ни пуснаха вътре.
Не ме карайте да ви разказвам какво има вътре в двореца. Неща, който ние в България нямаме нито вътре нито вънка. Само помещението, където са измивали приключилото с малките си и големи нужди тогавашно величество, беше към 60 – 70 квадрата. Брей, голямо нуждене ще да е било!!!
Да, ама нашият цар има повече гори - ми идеше да извикам към гордите испанци, поданици на краля, но се сетих за излагацията с билетите и млъкнах.
И тъй се изниза почти целия ден, а вечерта ме чакаше мача на Реал Мадрид. Вечерта ли!!!!
Реал Мадрид на живо
В центъра на града има и свестни магазини, а не само представителства на модни марки, които превръщат дори и най-кротката женица в обезумяла потребителка.
И понеже вече знаех, че има фирмен магазин на Реал Мадрид, обясних стратегията на жена си.
Любима, ще влезем да питаме в колко часа започва мача, щото нищо не пише върху билетите, не знам дали е в 8 часа или в 10 часа вечерта, после ще се приберем в хотела да хвърлим тези торби с покупки, ще се изкъпем и може да ме огрее, а...пък после ще отидем на мача.
И влязохме в магазина, където продавачката на втория етаж беше заобиколена от купища скъпоценни артикули с логото на клуба на сърцето ми.
И вече бях придобил самочувствие на един малък бургаски шекспир с моя английски и така почти пренебрежително попитах девойката КОГА ЗАПОЧВА МАЧА НА РЕАЛ ДОВЕЧЕРА?
Пък тя ми отвърна В ПЕТ !!!!
Какво пет, как пет, кога пет, защо пет!!! -запелтечих аз, защото моят мобилен телефон показваше 5 без 20.
Тая не знае бъкел английски и не знае нищо за мачовете – обясних на жена ми, но лицето ми някак загуби кръвообращението си.
И попитах охраната, внушителен сеньор.
КОГА ПОЧВА МАЧА НА РЕАЛ МАДРИД СРЕЩУ АЛМЕРИЯ ДНЕС?
А човекът любезно ме осведоми
След двайсет миунти сеньор...
Светът се срина. Видях на кинолента как 25 годишната ми мечта окончателно подгъва крака и умира в агония.
Да пропътувам цяла Европа, да се киндилкам първо на автомобил Рено, после на дърт Бойнг и накрая да пропусна мача, за който си купих скъпи билети...не, животът ми вече нямаше смисъл.
Метро, каляска, рикша, вертолет, какво превозно средство да намеря и накъде изобщо се намира „Сантяго Бернабеу”?????
Да хванем такси – предложи жена ми и това се оказа най-умното решение...
Нахлух в някакво такси с безумен поглед и издадох вопъл „Гоу ту Бернабеу” или нещо от сорта, а шофьорът погледна часовника си и погледна мен, пък каза хм...
Малко по-късно ми обясни, че не знае добре английски / има си хас и да знае, бе тия кво учат в училище, бе/ и после любезно ръкомахайки ми разясни, че до стадиона не може да ме откара, защото там има полицейски кордон заради мача, но шансът да сваря мача бил 50 на 50, фифти фифти му бяха думите, а аз бях готов на уан хъндрид пърсентс да го удуша.
Но пък светофарите светеха в зелено, а човекът ми каза, че улиците били пусти заради мача и заради празника на Свети Йосиф, който мадридчани почитали много и ходели в негова чест на село или все ми е тая къде. И се помолих горещо на свети Йосиф / важно!!! Като се върна в България, да проверя защо е канонизиран за светец/
И накрая моят Виа долороса, който изстрадах и платих за това 10 евро и накрая мъките ми свършиха и се появи стадионът.
Нямам думи. Нямам никакви думи да ви опиша как се почувствах.В какво се превръщат мечтите ли. В случая моята мечта оживя под формата на едно архитектурно бижу, стадион великан, митичен и могъщ. Боже, като си спомня, че сервилните журналисти в недалечното минало пишеха, че стадион „Нефтохимик” в Бургас бил един от най-красивите стадиони в Европа и по този начин се подмазваха на тогавашния футболен президент Порточанов. Боже нали си им простил това късогледство и раболепие.
С няколко залпа от въпроси на английски получих няколко откоса на испански или на мавритански, но намерих пуерта Ц или гейт Ц и преминах през контрола, билетите ми бяха валидни, после по витата стълба, после някакси влетях в една от стотиците тоалетни, после чух химна „Хала Мадрид” , след това прекрачих една порта и ....влязох в рая, където ме посрещнаха 80 хил. души по трибуните...
Къде по дяволите е моето място – успях да си задам тоя въпрос, преди да загубя разсъдъка си окончателно.
И не ме питайте как си намерих местата, това е без значение, важното е, че след минутки аз гледах към терена, където далече далече долу под мен на зеления килим Касияс, Канаваро, Пепе, Хайнце, Серхио Рамос, Марсело, Снайдер, Ласана Диара, Раул, Робен и Хунтелаар правеха магии.
А когато Марсело вкара гол, аз просто загубих говор и картина и ми беше все едно, че англичанинът зад мен ме заля с кока кола...важното беше, че тази фиеста ставаше пред мен, а аз бях част от нея. И после Хунтелаар на два пъти вкара гол и агитката „Ултрас Сур” изпадна в делириум, а феновете на стадиона ръкопляскаха, пееха, биеха тъпани, свиреха на тромпети, жени, мъже, деца, цели семейства и групи от приятели от цял свят потъваха в бялата магия, наречена РЕАЛ МАДРИД. Велико!!!
Моята мечта се сбъдна, а бях на 20 минути време да я пропусна.
Края на мача
15 минути след края на мача стадионът се е опразнил без никакви драми и задръствания, само няколкостотин ентусиасти се снимат по трибуните. Аз също.Пред стадиона фенове на Алмерия и на Реал се кискат, прегръщат и се веселят. А хората се разотиват усмихнати.
Нощта след мача
Ядох, пих и се веселих
Понеделник 23 март
Сутринта. Пак пред стадиона.
Билетите за музея на Реал Мадрид са по 13 евро. Бих дал много повече, за да вляза в тази светая светих на световния футбол. Първо се качваш с панорамния асансьор и гледаш от високо, ама от много високо към улицата. После влизаш на трибуните и се снимаш отвисоко. Ред е на „Плейс ъф онър”, демек музея на славата. Всички купи, отличия и исторически паметници на едно място.
Застанете да витрините, притихнете до деветте купи на европейските шампиони и тогава ще разберете какво означава този клуб за футбола. Мамка му, батериите на фотоапарата ми сгънаха. Правя си снимки с видеокамерата, но на тях обикновено излизам идиотски.
Та, докъде бях стигнал, ах...да..до терена. Седнах на резервната скамейка, където снощи стоеше Хуанде Рамос, помощник треньорите му и резервите на отбора. После по едни стълби ни отведоха до съблекалнята за гостите.
Хм, нищо особено- коментира жена ми.
Абе, ти луда ли си – скръцнах със зъби аз. Това да не ти е нашата баня в панелния дворец в бургаския комплекс „Изгрев”
И накрая в клубния магазин, където не е за жени, не е и за пристрастени към Реал Мадрид мъже, щото изведнъж се охарчваш. Скъпо е, мучо скъпо е, но е оригинално и можеш да си купиш от значка, до бебешки ританки и костюм на Хуго Бос, който носи самият Ел Капитан Раул Гонзалес Бланко.
И когато накрая излезеш от стадиона, разбираш че тези хора са превърнали футбола в икономика, а у нас сме превърнали икономиката в нещо като ръгби, само че без правила.
Същият ден, по обяд
Щом си в Мадрид, трябва да видиш музея „Прадо”. От пуерта дел Сол тръгнах към кале „Аточа”, после по някаква малка , тясна уличка кале „Моратин” и малко по-късно излязохме пред музея, където има толкова платна на прочути художници, че...че първо посетихме Ботаническата градина, за която билетите са по 3 евро.
Хм, извинявайте амигоси, ама морската градина в Бургас е не по-малко красива, освен това изложбата „Флора” е прекрасна, ама е само по няколко дни в годината, иначе тази ботаническа градина е хубава, но..абе, китките не са чак кой знае какво, но можеш да седнеш на някоя пейка и да целунеш момичето до себе си. Хм, две момчета вървяха хванати ръка за ръка там край някакви насаждения. Абе, сигурно са се целували, но размножителният период на глухарите и любовният живот на гейовете са ми еднакво безинтересни.
Запомнете!!! МУЗЕЯТ ПРАДО НЕ РАБОТИ В ПОНЕДЕЛНИК.
После обратно към хотела, а по пътя тапас бар, паеля, бяло вино и местна бира / сервеза/
Нощта след това
Шопинг тур, мидена супа, пак бира, шоколатерия с голяма купа течен шоколад, сладоледена торта, плодова торта и мучо гранде шкембе.
По улиците и магазините на Мадрид. 24 март
Това беше денят, когато земята спря да се върти, защото жена ми ме завъртя по цялата магазинна и търговска мрежа. Пазарувахме, много, пазарувахме, още повече. Торби, чанти, пробни, изгодно, за малките и за големите, абе, уморих се, не пей ми се, пък и защо ли да пея.
Дори намерихме любимите в момента играчки на сина ми ГОРМИТИ. Грозни пластмасови чудовища, които струват майка си и баща си. Децата са луди по тях, майките и бащите лудват заради цените им.
На обяд в аржентински ресторант, мучо грамадна пържола, пак местна бира /сервеза/ и нещо тестено за жена ми, което долу горе пак аз изплюсках и после лос коремос ла дебелос. И сладоледос!!!
Време е за изкуство, за това нашият тур продължи към Прадо.
Към него слязохме от пласа „Сибелес”, т.е първо кале де Алкала и после пасео де Прадо. Билетите са по 6 евро, а хората, които си ги купуват са страшно много.
Нека се разберем, аз обичам изкуството, мога да съзерцавам една картина много време / едно време един мой приятел съзерцаваше с часове жените на Евиния плаж в Бургас/ ама когато влязох в музея, първият въпрос, който исках да задам на служителите от информацията, не беше „Уеър ис Гоя ериъ или Уеър ис Веласкес ериъ” ами, вместо това исках отчаяно да ги питам „Карамба, лос пикалос, уеър ис дъ тойлет мадъ факър?
Но не посмях да отправя такъв дивашки въпрос и с особено нервен галоп запрепусках по етажите. Гоя е ...той е добъъъъърррр художник. И защо е рисувал „Голата Маха”, че и „Облечената Маха”, а аз все по- отчаяно махах гащи из коридорите в търсене на моето писоарно Ел дорадо.
Повярвайте ми, на първия етаж дъ тойлетс ар броукън, аз пък щях просто вече да издивея.
И накрая, оооо, аааа, уаууууу, видях Ел Псисоарооооооссс, където пъргави служителки замитаха пода със стирки, а по писоарите дейци на културата или културни дейци, а може би некултурни пейзани като мен ...хм...чуркаха.
После погледнах на Веласкес със съвсем други очи, а Морильо също ме впечатли.Дори исках да разгледам Никола Пузини, но не го открих.
Заслужава си да разгледате „Прадо”, ама контролирайте бъбреците си по същото време. И понеже ще ме анатемосате, да ви кажа, че стадо американки в младенческа възраст едва не изкъртиха мъжката тоалетна, защото в паническия си бяг в търсене на „онова място” бяха подминали женския сектор.
Изкуството иска жертви.
Вечерта на същия ден
Рибен ресторант. Ястие от миди и октоподи. Поредната местна бира и местно бяло вино. И отново лос шкембелос грандисимо. Честно казано такова надебелисимо съм станал, че не ми се приказва.
Последни покупки, ей така за спорта.
Късно вечерта..Гледам сай фай филма „Гарванът” на испански. Хм, тази версия с онази актриса, която игра любимата на „Спайдърмен”, не съм я гледал. Абе, забравих и името, ама беше зъбеста, плоска и руса. Ах, да...Кирстен Дънст беше май. Филмът свърши. Мадридската ми одисея също ...почти.
25 март. Мадридско адио
Е, това беше. Платих си чинно хотела с кредитната карта. И така ми беше някак приятно и дори като една по-кльощава версия на Арнолд Шварценегер изрекох „Айл би бек” и рецепционистът ме изгледа опулено, щото явно съм мязал на някакъв идиотас.
И атакувахме метрото и вече обяснявах на жена ми как ще отидем на летището „Барахас” и някаква ухилена до уши, ухилена със силно дръпнатите си очи, латиноамериканка почна да сочи една от двете провесени на врата ми чанти и да ръкомаха и да се смее, а аз и отвръщах „Сори, бът а кен нот ъндъстенд ю” пък тя пак ми обсняваше нещо и ми сочеше чантата и се смееше и накрая една девойка ми каза на английски, че женицата ме предупреждава да си затворя чантата, защото някой може ме ограби.
Аз бързо отвърнах едно тенкс и си спомних как през цялото време навсякъде ни предупреждаваха за джебчии и за стотен път обясних на жена ми да си държи здраво своята чанта, щото каквато е разсеяна, току виж я преджобили и бръкнах в моята чанта, където би трябвало да е портфейла ми, но той не беше там и тогава малкият ми мозък, главният ми мозък, костният ми мозък, изобщо малолитражният ми мозък изпрати сигнал, че работата е дебела и че всъщност аз съм станал жертва на грабеж.
Из полицейски бюлетин. Летище Барахас. 25 март
Уно идиото булгаро беше ограбен, докато гледаше кой знае къде в метрото. Същият лос тъпанарос позволи да му вземат личната карта, кредитните и дебитните карти, картите за пазаруване в две търговски вериги в България, двулевова банкнота, иконка , подарена от сливенския митрополит Йоаникий, и кой знае какво още.
По случаят не се води следствие, защото лос идиотас позорно излетя, засрамен от собствената си разсеяност
Идиот не идиот, но бързо развънях телефоните, които мои приятели ми продиктуваха и блокирах картите си...ъъъ...айде отново. Развънях телефоните, които ми даде един приятел, но на същите вече беше позвънила моята дясна ръка сеньорита Златина, та същата тази страхотна девойка ме накара да се усмихвам, а крадците да скърцат със зъби, защото те не можаха да изтеглят нито лев от моите сметки. Толкоз. Резултатът стана 1-1.
Всъщност не съвсем.
На автомата за напитки на летището изръсих монета от 1 евро и две монети по 20 цента и една монета от 10 цента, за да купя бутилка вода за прежаднялата ми съпруга. Цената на услугата 1.50 евро.
На дисплея на автомата се появи надпис 1 евро , от който стана ясно, че дребните монети не са изобщо регистрирани, а защо изобщо съм се надявал да ги пробутам на машината? Абе, лос идиотос на годината.
Това е. Излетях от Барахас.
Няма шега, вече правя планове да изпълня заканата си на рецепцията, демек да изпълня онова „Айл би бек”
Важно:
Мадрид никога не спи
Жените са грозни, не ги заглеждай
Храната е много вкусна
Реал Мадрид е най-великият отбор на света
Един път в Мадрид не стига
Последно
Мучос грасиас Мадрид
