1613 г. Земският събор обявява Михаил Романов за цар на Русия. Решението е взето след продължителни спорове и издигане на различни кандидатури.
По това време е едва на 16 години и се намира в Ипатиевския манастир в Кострома.Михаил Фьодорович основополага династията Романови, която управлява страната 300 г. Управлението му слага край на Смутното време и възстановява стабилността на страната.
Михаил Романов е син на Фьодор Романов и Ксения Ивановна. Баща му е първи братовчед на цар Фьодор I - последния руски цар от московското разклонение на династията на Рюриковичите, който умира без да остави наследници. Според някои източници, той изявява желание да бъде наследен от Фьодор Романов.
След избора за цар на Борис Годунов (21.2.1598) семейството на Михаил изпада в немилост и е изпратени в манастир, като родителите приемат имената Филарет и Марта. Филарет бързо се издига в църковната йерархия, като е избран за митрополит на Москва.
Дошлият на власт Лъжедимитрий І, доказвайки своето родство с дома Романови, връща в двора останалите живи от членовете на семейството на Фьодор Романов с Марта и децата им.
След отблъскването на полските войски от Москва в началото на 1613 г., в столицата е свикан Земски събор, който трябва да избере нов цар. Родството с Рюриковичите послужва като важен фактор при избиране на кандидатурите за престола и затова кандидатурата на Михаил Фьодорович Романов е призната за най-подходяща.
Избраният цар обаче е млад и неопитен, затова до 1619 г. страната е управлявана от великата старица Марфа (Марта) и нейните роднини, тъй като баща му митрополит Филарет е в плен на Жечпосполита (Полша).
Основен проблем пред Русия още в началото на управлението на Михаил са продължаващите войни с Швеция и Жеч посполита. На 17 февруари 1617 г. той успява да сключи с Швеция Столбовския договор. Според него Русия си връща контролирания от шведите Новгород, но трябва да изплати парични компенсации и да се откаже от излаза си на Балтийско море и крепостта Шлиселбург.
Също през 1617 г. полският престолонаследник Владислав, който през 1610 г. е избран за руски цар и все още поддържа претенциите си, организира голям поход срещу Москва, в който се включват и много украински казаци, водени от хетмана Конашевич-Сагайдачни.
През есента на 1618 г. Владислав наближава Москва, но не успява да превземе града и на 1 декември е сключено Деулинското примирие. Според него Жечпосполита запазва Смоленск, Новгород Северски и Чернигов. Двете страни разменят и пленниците си, като в Москва се завръща митрополит Филарет.
На следващата година Филарет е избран за патриарх и практически управлява страната до смъртта си през 1633 г. Той също носи титлата Велик господар. Държавните грамоти по това време са подписвани от името на царя и на патриарха.
През 1632 г. цар Михаил прави опит да си върне Смоленск и подновява войната с Жечпосполита. След като руската армия е разбита, примирието е подновено.
През остатъка от управлението си царят се стреми към поддържане на мира. Когато през 1637 г. донските казаци превземат османската крепост Азов, той отказва да ги подкрепи и през 1642 г. те са принудени да изоставят града.
Цар Михаил страда от прогресивно заболяване на крака, като в края на живота си вече не може да ходи. През цялото си управление той оставя държавните дела на своите съветници. Умира на 23 юли 1645 г. само ден след като е навършил 49 години.
Той се жени два пъти: Първо през 1624 г. за княгиня Мария Долгорукова, която умира 4 месеца по-късно, а след това за Евдокия Стрешньова. От втората си съпруга Михаил Романов има 10 деца, от които само две доживяват до зряла възраст - наследникът му Алексей и дъщеря му Ирина.
Михаил води продължителни преговори, с цел да ожени дъщеря си за Валдемар, син на датския крал. Принцът дори пристига в Москва, но след като отказва да приеме православието бракът пропада и той остава задържан в Русия до смъртта на царя.
1848 г. немските философи Карл Маркс и Фридрих Енгелс публикуват „Комунистическия манифест”. Трудът им е считан за едно от най-значимите политически философски произведения. Текстът на манифеста нито веднъж не е претърпявал корекции.
В предговора към немското издание на Манифеста от 1883 г. Енгелс заявява, че произведението е дело основно на Маркс. В произведението Маркс изказва твърдения относно Втория Райх и възможността от евентуална война на народите. В своите тези немският философ доказва чрез неопровержими доводи, че пролетариатът в своята същност е по-скоро едно твърдение, отколкото исторически факт.
През 40-те години на 19 в. класовата борба между пролетариата и буржоазията излиза на първи план в най-развитите страни на Европа. От 1845 до 1848 г. Енгелс и Маркс живеят в Брюксел и прекарват по-голямата част от времето си в организиране на германските работници в града. Малко след пристигането си, те се свързват и се присъединяват към нелегалната немска комунистическа лига.
Комунистическата лига е приемник на старата Лига на справедливостта, основана през 1837 г., но наскоро разпусната. Тя е международно общество на пролетарските революционери с клонове в различни европейски градове и има контакти с нелегалната конспиративна организация на Луи Огюст Бланки. Макар много от членовете да са имигранти, някои от новите сътрудници са белгийци.
Комунистическата лига възлага на Маркс и Енгелс да напишат брошура, която обяснява принципите на комунизма. Така се ражда Манифест на комунистическата партия. За първи път е публикуван на 21 февруари 1848 г. Той завършва с крилатата фраза: „Нека управляващите класи треперят пред комунистическата революция. Пролетариатът няма какво да загуби, освен своите вериги. Те ще спечелят света... пролетарии от всички страни, съединявайте се!”.
Самата програма съдържа 10 точки:
Експроприация на землената собственост и използване на доходите от земята за покриване на държавните разходи; Висок прогресивен данък; Отмяна на правото на наследяване; Конфискация на имуществото на всички емигранти и метежници; Централизация на кредитирането в ръцете на държавата посредством национална банка с държавен капитал и с изключителен монопол; Централизация на всички транспортни средства в ръцете на държавата; Увеличаване на броя на държавните фабрики, оръдия на производство, разчистване и подобрения на земята по общ план; Еднакви задължения на труда за всички, учреждаване на промишлени армии, особено за земеделие; Съединяване на земеделието с промишлеността, съдействие за постепенното отстраняване на различията между градовете и селата; Обществено и безплатно възпитание за всички деца; Премахване на труда във фабриките на децата в съвременната му форма.
След смъртта на Маркс, Енгелс отдава голяма част от времето си, за да довърши редакцията на Маркс на „Капиталът”.
1885 г. във Вашингтон е открит Вашингтонският монумент - най-високият в света паметник (169,294 м). Изграден от мрамор, гранит и пясъчник той представлява висок бял обелиск в близост до западната част на парка „Национален мол” и е построен по случай годишнина от рождението на Джордж Вашингтон - първия президент на Съединените щати.
Монументът бил замислен още от края на 18 в., но идеята няма реализация. През 1833 г. се създава общност за събиране на пари за построяването на монумента и проектът на Робърт Милс, архитект от Южна Каролина. Той включва цял гръко-римски комплекс, но заради малкото средства е одобрен само обелискът от проекта.
Любопитен факт е, че паметникът е завършен едва през 1884 г. заради Американската гражданска война, която започва малко след старта на изграждането му. След войната при строителството е бил използван друг вид пясъчник; поради това на около половината височина може да се забележи промяна в цвета на паметника.
Официално паметникът е открит през 1885 г., а в ревю на местен вестник представянето му е направено с думите: „за съжаление ще минат много години, преди да падне този монумент”. Веднага започват нападки от обществото, което нарича „Вашингтонския монумент” „стрък аспержа” и „комин на фурна”.
1916 г. край Вердюн започва най-кръвополитната битка в Първата световна война. Общата равносметка е 317 000 убити и почти 400 000 ранени.
През 1915 г. на Западния фронт все още се водят позиционни военни действия. В немското върховно командване възникват противоречия относно действията, които трябва да се предприемат, за да се излезе от това неизгодно за Германия положение. По това време Централните сили страдат от недостиг на ресурси, поради наложена от Антантата морската блокада, и затова Германия търси бърз изход от войната. Военният ръководител на централните сили ген. Лудендорф е активен поддръжник на настъплението на Източния фронт срещу Русия, друго е мнението на Конрад фон Хьотцендорф (началник на Генералния щаб на австро-унгарската империя), който настоява да се пренесат военните усилия на италианския фронт.
Фалкенхайн (началник-щаб на главното командване на германската армия) налага свой план, според който, военното усилие трябва да се насочи срещу Франция. Германското Върховно командване приема този план, който обещава най-големи облаги при успешно провеждане.
Германското командване решава през 1916 г. да нанесе главен удар на Западния фронт срещу Вердюнската дъга - опора на целия френски фронт. Изборът на Вердюн е направен и заради чувствителността на френското обществено мнение, считащ го за символ на непобедимостта на Франция.
Според немското върховно командване задачата на вердюнския пробив е да "обезкръви противника", като го принуди да се бие за всеки метър срещу превъзхождащи го немски сили, да вкарва нови сили във вече загубени и добре укрепени територии и по този начин да инкасира огромни загуби в изтощителни битки.
Съществуват хипотези, че планът е изфабрикуван едва след поражението на немските сили, за повдигане на бойния дух. Фронтът при Вердюн е отбраняван от 8 френски дивизии. На 15-километровия участък на пробива, срещу две френски дивизии Германия съсредоточава шест и половина дивизии с 946 оръдия, (от които 496 тежки) от състава на Трета немска армия, командвана от кронпринца (престолонаследника) Вилхелм.
От 21 февруари до 10 март германските сили постигат очаквания резултат, те завладяват форт Думон, Морт-Ом и гористата местност Авокур. От този момент обаче атаката на немците губи набраната скорост. Редуват се атаки на немските и френските войски, които отново и отново превземат тези опорни точки.
През юни армията на кронпринца, със своите 12 дивизии постига нови успехи, превзети са фортовете Во (7 юни), Тимон (11 юни), Сувил (23 юни), самият Вердюн е под заплаха. На следващия ден Фалкенхайн решава да снеме част от атакуващите сили от Вердюн поради опасение от атака на французите при Сома - без тези сили армията, атакуваща Вердюн, е обречена на поражение.
Вердюнската операция е опит да се прекрати позиционната война и след сериозни пробиви в отбраната да се пристъпи към същността на класическото военно изкуство, а именно към "обходните маньоври", които биха позволили на настъпващата армия да обгради защитаващата се, и по този начин да се осигури значително предимство.
Битката между армиите на Франция и на Германия за Вердюнския укрепен район е едно от най-продължителните и кръвопролитни сражения, известно като “месомелачката”, през Първата световна война. В основни линии то завършва едва през лятото, без някоя от страните да получи надмощие, въпреки че общият брой на дадените жертви (заедно с гражданското население) приближава 1 милион души. Окончателно битката приключва на 2 декември.
Поради неуспеха на вердюнската операция на Западния фронт се установяват отново позиционните бойни действия, които ще се запазят почти до самия край на войната, когато на 15 юли 1918 генерал Фош преминава в масирано настъпление, съкрушавайки напълно германските сили.
1938 г. във Великобритания Уинстън Чърчил започва протестна кампания срещу премиера Невил Чембърлейн. В периода 1937-1940 г. е министър-председател на Обединеното кралство.
Чембърлейн е привърженик на политиката на омиротворяване на агресора - Хитлеристка Германия, на което е противник неговият опонент и следващ премиер - Уинстън Чърчил. През 1938 г. Чембърлейн подписва Мюнхенското споразумение с Хитлер, Мусолини и премиера на Франция Едуар Даладие. При завръщането си в Лондон Чембърлейн показва пред посрещачите подписаното споразумение с думите: „Аз ви донесох мир”.
Още на следващата година става ясно, че тази политическа позиция на Невил Чембърлейн не носи мир в Европа. Възползвайки се от дипломатическия комфорт, Хитлер започва ревизия на Версайската система от договори.
В същото време Уинстън Чърчил яростно критикува политиката на помиряване с Адолф Хитлер, прокарвана от Невил Чембърлейн и в реч пред Камарата на общините той заявява: „Даден ви беше изборът между война и безчестие. Избрахте безчестие и ще имате война”.
Чърчил се опитва да се представи като изолиран глас, предупреждаващ за германската опасност и настояващ за превъоръжаване. Макар по време на по-голямата част от 1930-те да се намира в известна изолация в собствената си партия, той получава привилегирована информация от някои членове на правителството, особено от недоволни служители във военното министерство. „Групата на Чърчил” към края на 30-те се състои само от него, Дънкан Сандис и Брендан Бракен. Тя е изолирана от други фракции в Консервативната партия, също оказващи натиск за по-бързо превъоръжаване и по-силна външна политика, като например водените от Антъни Идън и Лео Еймъри.
След избухването на Втората световна война на 3 септември 1939 г., денят, в който Великобритания обявява война на Германия (в защита на Полша по силата на Англо-полския военен съюз от 25 август 1939 г.), Чърчил е назначен за Първи лорд на Адмиралтейството и член на Военния кабинет, какъвто е бил в началото на Първата световна война. Когато узнават това, от Борда на адмиралтейството изпращат сигнал до флота „Уинстън се върна”.
На този пост той се оказва един от най-активните министри по време на т.нар. „Странна война”, когато единствените забележими действия са по море. Чърчил се застъпва за превантивна окупация на неутралното норвежко пристанище за желязна руда Нарвик и железните мини в Кируна, Швеция, в началото на войната. Чембърлейн и останалата част от военния кабинет обаче не се съгласяват и все отлагат операцията, докато през юни 1940 г. Норвегия е окупирана от немците.
На 10 май 1940 г., часове преди германското нашествие във Франция, става ясно, че след провала в Норвегия, страната няма доверие на Чембърлейн за воденето на войната и той подава оставка. Общоприетата версия на събитията е, че лорд Халифакс отказва поста на министър-председател, защото не вярва, че може да управлява страната ефективно като член на Камарата на лордовете вместо на Камарата на общините.
Въпреки че министър-председателят традиционно не посочва наследник, Чембърлейн препоръчва това да е някой, който ще има подкрепата и на трите основни партии в Камарата на общините. На среща между Чембърлейн, Халифакс, Чърчил и Дейвид Марджесън, е посочен Чърчил и като конституционен монарх, Джордж VI го назначава за министър-председател. Първата работа на Чърчил е да пише на Чембърлейн и да му благодари за подкрепата.
Любопитен факт е, че речите на Чърчил са голямо вдъхновение за британците. Първата му реч като министър-председател е известната „Нямам да предложа нищо друго освен кръв, тежък труд, сълзи и пот”. Чърчил недвусмислено дава да се разбере, че Великобритания няма да се съгласи на никакви компромиси: „Ще попитате каква е нашата цел. Моят отговор е прост - Победа. Победа на всяка цена, победа над терора, победа независимо колко дълга и тежка ще е войната, през която ще минем”.
Една от най-известните му военни речи е на 10 ноември 1942 г. в отговор на съюзническата победа във втората битка при Ел Аламейн. Чърчил казва: „Това не е краят. Дори не е началото на края. Но може би е краят на началото”.
1947 г. в САЩ за е произведен първият фотоапарат „Полароид”. Фотоапаратите се произвеждат между 1947 и 2008 г. и са известни под името „Ланд камера”. Наречени са така на откривателя на метода и основател на фирмата Едуин Ланд.
Първата „Ланд камера” всъщност е представена месец по-рано - на 21 януари 1947 г., а продажите започват едва през ноември 1948 г. През следващите десетилетия фотоапаратите за моментни снимки стават все по-популярни, защото са лесни за употреба и на хората не им се налага да чакат, за да видят снимките си.
През 1972 г. компанията „Полароид” представя новата си за времето технология, която е в основата на апаратите за моментни снимки. „Полароид SX-70” е първият фотоапарат, използващ тази технология. Този модел е уникален и със сгъваемия си дизайн, който позволява да се побере лесно в чантата или дори в джоба, когато не се използва.
С развитието на дигиталната фотография, както и заради вътрешни проблеми в компанията, „Полароид” обявява фалит през 2001 г. Наследена е от нова компания с идентично име, която обаче също фалира през 2008 г. Сегашните собственици са консорциум от две компании.
През декември 2008 г. „Полароид” обяви появата на първия моментален цифров фотоапарат в света, който печата снимки. Апаратът е плод на сътрудничеството между „Томи” и дъщерната фирма на „Полароид” - „Зинк”, която създаде термалния принтер. Новият цифров апарат позволява направените снимки да се обработят и да се отпечатат с вграден принтер. Фотоапаратът е с резолюция 5 мегапиксела, отпечатва две снимки с размер 5 на 7 см за 45 секунди.
Любопитен факт е, че „Полароид” са най-известни с моментните си фотоапарати, но всъщност започват като производител на слънчеви очила с поляризиращи стъкла (тези стъкла намаляват блясъка, който се създава при отразяването на светлината от някои повърхности, например вода) В началото „Полароид” произвеждат очила за американските военни по време на Втората световна война.
1972 г. съветският безпилотен космически апарат „Луна 20” каца на Луната.
Апаратът е ускорен към Луната от паркова околоземна орбита, влиза в орбита около Луната на 18 февруари след една корекция на курса.
На 21 февруари в 19.13 ч. двигателите за кацане са задействани в продължение на 267 секунди. Малко преди кацане са задействани допълнителните двигатели и в 19.19 ч. е осъществено меко кацане в района на Маре Фекундататис. Мястото на кацане е само на 1,8 км от мястото на разбиване на „Луна 18” и на 120 км от мястото на кацане на „Луна 16”.
След кацането са заснети и предадени към Земята панорами на повърхността. Образец от лунната почва е доставен от механичната ръка и поставен в херметизиран контейнер в горната част на апарата. Тя е изстреляна към Земята в 22.58 ч. на 22 февруари 1972 г.
Осъществено е кацане на територията на Казахстан, на остров на река Каркингир, в 19.19 ч. на 25 февруари. Любопитен факт е, че анализ на образеца показва 50 до 60% древен анортозит (съставен предимно от фелдшпат), за разлика от предимно базалтовия характер на предишният образец доставен от „Луна 16”.
