Експертно предложение за необходими изменения в Наказателно - процесуалния кодекс (НПК) от страна на главния прокурор Иван Гешев представиха от държавното обвинение в сряда. Тогава говорителят на главния прокурор Сийка Милева и зам.-лавният прокурор Красимира Филипова дадоха идеите за промени в НПК в резюме.
Сред основните акценти, представени от тях, бяха предложенията очевидни фактически грешки в обвинителните актове да се чистят устно, още в разпоредително заседание; не всяко формално нарушение при събирането на доказателства да ги прави негодни, както и опростяване на обвинителните актове.
Конкретните текстове на предложенията вече са при народните представители, а „Правен свят“ ги представя в конкретика.
За Европейската заповед за разследване
В чл. 25, ал. 2 след думите „правна помощ“ се поставя запетая и се добавят думите: „както и когато се чака признаване и изпълнение на изпратена Европейска заповед за разследване. “ Касае се за хипотеза, която е аналогична на хипотезата с изпратена молба за международна правна помощ (вече уредена в чл. 25, ал. 2 НПК). Подходът на българския НПК, изискващ формален акт както при образуването, така и при всички по - съществени промени в развитието на едно наказателно производство, налага да се предвиди възможност за спиране на наказателното производство и с оглед времевия период, необходим за признаване и изпълнение на Европейска заповед за разследване. Резултатът от това допълнение ще е създаване на нова законова възможност за спиране на наказателното производство (следва от израза „може да бъде спряно“), а не хипотеза на задължително спиране. Това ясно указва, че правомощието за спиране няма да се упражнява от прокурора, респективно от съда, докато е възможно извършването на други процесуални действия на досъдебното производство, респективно в производството пред съда. Промяна в този смисъл поражда необходимост и от промяна в чл.234, ал.8, изр.2 от НПК, като вместо „чл. 25“ се запише „чл. 25, ал. 1“.
Свидетел да не може да се отказва от показания за близки или роднини
Да се създаде разпоредба, която да предвижда свидетел, отказал да се ползва от възможността по чл.119 от НПК в първия разпит, да не може да се ползва от нея впоследствие, когато се отнася до неговите възходящи, низходящи, братя, сестри или съпруг или лице, с което той се намира във фактическо съжителство.
За целта би могло актуалният текст на чл. 119 НПК да стане ал. 1 и да се създадат две нови алинеи, като пълният текст придобие следния вид и смисъл:
„Лица, които могат да откажат да дават показания
Чл. 119. (1) Съпругът, възходящите, низходящите, братята и сестрите на обвиняемия и лицето, с което той се намира във фактическо съжителство, могат да откажат да дават показания.
(2) Органът, провеждащ разпита, разяснява на лицата по ал. 1 правото им да откажат да дават показания, като при поискване им осигурява възможност да се консултират с адвокат.
(3) Показания, дадени след изпълнение на задълженията по ал. 2, могат да се използват при условията и по реда, предвидени в този кодекс за използване на гласните доказателствени средства, включително и когато при последващ разпит свидетелят упражни правото си по ал. 1.“
Възможността свидетел да обезсилва по своя воля доброволно дадени и законосъобразно събрани доказателствени материали противоречи както на принципа за разкриване на обективната истина, така и на безспорната у нас концепция за субектите на ръководно – решаващата функция в наказателния процес.
От редакцията на заглавието и от текста на чл. 119 НПК се извлича тълкуването в съдебната практика, че определени лица, свързани с обвиняемия, имат не просто правото да не дават показания, а имат много по-силно право - да откажат „да свидетелстват“, т.е. едностранно да определят както дали да придобият процесуалното качество „свидетел“, така и дали да се оттеглят от това процесуално качество, макар първоначално доброволно да са го приели. Отказвайки се от процесуалния си статут на свидетели (напр. по време на съдебното следствие), те правят негодни доброволно дадените и законосъобразно събрани по-рано показания (дори да са дадени пред съд в досъдебното производство или пред друг състав на съда в съдебната фаза; негодна като доказателствено средство би трябвало да стане дори и тази част от показанията, която се отнася до други обвиняеми). Така е, защото в НПК не съществува фигурата показания на „несвидетел“ - напр. чл. 281 НПК предвижда четене на показания на свидетел, т.е. предпоставка за прочитането им е съответното лице към този момент да има качеството „свидетел“. В случай на приемане на настоящото предложение, трябва да има ефективни процесуални гаранции, че отказът от правото да не се дават показания във вреда на лица, с които свидетелят е в особено близки отношения, е информиран и доброволен, изричен и недвусмислен.
Промени в режима на СРС
8.1 .Да се разшири кръгът от престъпления по чл. 173, ал.5 от НПК, при които спрямо свидетели могат да се използват специални разузнавателни средства за установяване на престъпната дейност на други лица -и за престъпления по чл. 142-142а от НК. Престъпленията по чл. 142 и 142а НК представляват изключително тежко и опасно посегателство срещу основно право на личността.
Разкриването, преустановяването и доказването им следва да са бързи и ефективни. Същевременно, има съгласие и на свидетеля, спрямо когото се използват СРС. Следователно, използването на СРС при такива престъпления и при условията на чл. 173, ал. 5 НПК напълно отговаря на изискванията за необходимост и пропорционалност.
8.2. Да се предвидят по — дълги срокове за използване на специални разузнавателни средства при разследването на извършено тежко умишлено престъпление по глава първа от НК, както и на престъпления по чл.321 и чл.321а от ПК Това би могло да стане с промени в чл.175, ал. З и ал. 4 от НПК, като за тези престъпления първоначалният срок е до 4 месеца, с възможност за удължаване до 12 месеца, а за служителя под прикритие - до 6 месеца, с възможност за удължаване до 18 месеца. Мотиви за това се извеждат от спецификите на дейността на организираните престъпни групи и от необходимия по - дълъг период от време за проследяването й, а за агентите под прикритие и от продължителния период от време за инфилтриране в престъпната група и създаване на отношения на доверие. Тези престъпления са не само внимателно подготвяни, но също така професионално осъществявани и прикривани. В тази връзка би могло да се обсъди възможността за допълване на лицата, които могат да се използват като служители под прикритие, с чужди оперативни полицейски или разузнавателни служби, както и с лица, извън компетентните органи на българската или чуждата държава.
8.3. Да се предвиди възможност за протестиране на разпорежданията на съда, с които се отказва прилагането на специални разузнавателни средства, пред председателя на по - горния по степен съд, което е логично с оглед на изискването на разпоредбата на чл. 174, ал.4 от НПК за мотивираност на разпореждането за отказ.
Касационната проверка по дела да стане извънредна
Предлага се идентичен законодателен подход към въззивните решения като предмет на касационна проверка (чл. 346 НПК), т.е. без да има значение дали въззивният акт е постановен от окръжен съд или от апелативен съд. Решенията на апелативния съд като въззивна инстанция няма да подлежат на касационна проверка и ще влизат в сила от момента на постановяването им - точно както е решен въпросът de lege lata с решенията, постановени от окръжния съд като въззивна инстанция. Осъденият ще разполага с правото си по чл. 420, ал. 2 НПК (което включва и право на т.н. „квазикасация“ — да поиска възобновяване на наказателното дело в случаите на чл. 422, ал. 1, т. 5 НПК).
Освен за постигане на процесуална икономия и по — бърза реализация на наказателната репресия, промяна в посочения смисъл ще допринесе и за преодоляване на конфликта на действащата правна уредба с чл.6 от Конституцията и с чл. 14 от ЗСПЧОС. Става дума за следното: Ако едно престъпление е родово (материално) подсъдно на районен съд като първа инстанция, подсъдимият в общия случай няма да има право на касационна жалба срещу въззивното решение по своето дело. Ако обаче подсъдимият е министър или друго лице по чл. 35, ал. 3 НПК, респ. ако е военнослужещ или друго лице по чл. 396 НПК, при напълно аналогична хипотеза (за същото престъпление) ще разполага с право на касационна жалба срещу въззивното решение по своето дело (защото то ще е постановено от апелативен съд). Действащата уредба създава процесуални привилегии/ограничения на основание лично/обществено положение (поради което е несъвместима с чл. 6 от Конституцията), респективно създава дискриминация в процесуалните права по „друг някакъв признак“ (в противоречие с чл. 14 от КЗПЧОС).
Сред основните акценти, представени от тях, бяха предложенията очевидни фактически грешки в обвинителните актове да се чистят устно, още в разпоредително заседание; не всяко формално нарушение при събирането на доказателства да ги прави негодни, както и опростяване на обвинителните актове.
Конкретните текстове на предложенията вече са при народните представители, а „Правен свят“ ги представя в конкретика.
За Европейската заповед за разследване
В чл. 25, ал. 2 след думите „правна помощ“ се поставя запетая и се добавят думите: „както и когато се чака признаване и изпълнение на изпратена Европейска заповед за разследване. “ Касае се за хипотеза, която е аналогична на хипотезата с изпратена молба за международна правна помощ (вече уредена в чл. 25, ал. 2 НПК). Подходът на българския НПК, изискващ формален акт както при образуването, така и при всички по - съществени промени в развитието на едно наказателно производство, налага да се предвиди възможност за спиране на наказателното производство и с оглед времевия период, необходим за признаване и изпълнение на Европейска заповед за разследване. Резултатът от това допълнение ще е създаване на нова законова възможност за спиране на наказателното производство (следва от израза „може да бъде спряно“), а не хипотеза на задължително спиране. Това ясно указва, че правомощието за спиране няма да се упражнява от прокурора, респективно от съда, докато е възможно извършването на други процесуални действия на досъдебното производство, респективно в производството пред съда. Промяна в този смисъл поражда необходимост и от промяна в чл.234, ал.8, изр.2 от НПК, като вместо „чл. 25“ се запише „чл. 25, ал. 1“.
Свидетел да не може да се отказва от показания за близки или роднини
Да се създаде разпоредба, която да предвижда свидетел, отказал да се ползва от възможността по чл.119 от НПК в първия разпит, да не може да се ползва от нея впоследствие, когато се отнася до неговите възходящи, низходящи, братя, сестри или съпруг или лице, с което той се намира във фактическо съжителство.
За целта би могло актуалният текст на чл. 119 НПК да стане ал. 1 и да се създадат две нови алинеи, като пълният текст придобие следния вид и смисъл:
„Лица, които могат да откажат да дават показания
Чл. 119. (1) Съпругът, възходящите, низходящите, братята и сестрите на обвиняемия и лицето, с което той се намира във фактическо съжителство, могат да откажат да дават показания.
(2) Органът, провеждащ разпита, разяснява на лицата по ал. 1 правото им да откажат да дават показания, като при поискване им осигурява възможност да се консултират с адвокат.
(3) Показания, дадени след изпълнение на задълженията по ал. 2, могат да се използват при условията и по реда, предвидени в този кодекс за използване на гласните доказателствени средства, включително и когато при последващ разпит свидетелят упражни правото си по ал. 1.“
Възможността свидетел да обезсилва по своя воля доброволно дадени и законосъобразно събрани доказателствени материали противоречи както на принципа за разкриване на обективната истина, така и на безспорната у нас концепция за субектите на ръководно – решаващата функция в наказателния процес.
От редакцията на заглавието и от текста на чл. 119 НПК се извлича тълкуването в съдебната практика, че определени лица, свързани с обвиняемия, имат не просто правото да не дават показания, а имат много по-силно право - да откажат „да свидетелстват“, т.е. едностранно да определят както дали да придобият процесуалното качество „свидетел“, така и дали да се оттеглят от това процесуално качество, макар първоначално доброволно да са го приели. Отказвайки се от процесуалния си статут на свидетели (напр. по време на съдебното следствие), те правят негодни доброволно дадените и законосъобразно събрани по-рано показания (дори да са дадени пред съд в досъдебното производство или пред друг състав на съда в съдебната фаза; негодна като доказателствено средство би трябвало да стане дори и тази част от показанията, която се отнася до други обвиняеми). Така е, защото в НПК не съществува фигурата показания на „несвидетел“ - напр. чл. 281 НПК предвижда четене на показания на свидетел, т.е. предпоставка за прочитането им е съответното лице към този момент да има качеството „свидетел“. В случай на приемане на настоящото предложение, трябва да има ефективни процесуални гаранции, че отказът от правото да не се дават показания във вреда на лица, с които свидетелят е в особено близки отношения, е информиран и доброволен, изричен и недвусмислен.
Промени в режима на СРС
8.1 .Да се разшири кръгът от престъпления по чл. 173, ал.5 от НПК, при които спрямо свидетели могат да се използват специални разузнавателни средства за установяване на престъпната дейност на други лица -и за престъпления по чл. 142-142а от НК. Престъпленията по чл. 142 и 142а НК представляват изключително тежко и опасно посегателство срещу основно право на личността.
Разкриването, преустановяването и доказването им следва да са бързи и ефективни. Същевременно, има съгласие и на свидетеля, спрямо когото се използват СРС. Следователно, използването на СРС при такива престъпления и при условията на чл. 173, ал. 5 НПК напълно отговаря на изискванията за необходимост и пропорционалност.
8.2. Да се предвидят по — дълги срокове за използване на специални разузнавателни средства при разследването на извършено тежко умишлено престъпление по глава първа от НК, както и на престъпления по чл.321 и чл.321а от ПК Това би могло да стане с промени в чл.175, ал. З и ал. 4 от НПК, като за тези престъпления първоначалният срок е до 4 месеца, с възможност за удължаване до 12 месеца, а за служителя под прикритие - до 6 месеца, с възможност за удължаване до 18 месеца. Мотиви за това се извеждат от спецификите на дейността на организираните престъпни групи и от необходимия по - дълъг период от време за проследяването й, а за агентите под прикритие и от продължителния период от време за инфилтриране в престъпната група и създаване на отношения на доверие. Тези престъпления са не само внимателно подготвяни, но също така професионално осъществявани и прикривани. В тази връзка би могло да се обсъди възможността за допълване на лицата, които могат да се използват като служители под прикритие, с чужди оперативни полицейски или разузнавателни служби, както и с лица, извън компетентните органи на българската или чуждата държава.
8.3. Да се предвиди възможност за протестиране на разпорежданията на съда, с които се отказва прилагането на специални разузнавателни средства, пред председателя на по - горния по степен съд, което е логично с оглед на изискването на разпоредбата на чл. 174, ал.4 от НПК за мотивираност на разпореждането за отказ.
Касационната проверка по дела да стане извънредна
Предлага се идентичен законодателен подход към въззивните решения като предмет на касационна проверка (чл. 346 НПК), т.е. без да има значение дали въззивният акт е постановен от окръжен съд или от апелативен съд. Решенията на апелативния съд като въззивна инстанция няма да подлежат на касационна проверка и ще влизат в сила от момента на постановяването им - точно както е решен въпросът de lege lata с решенията, постановени от окръжния съд като въззивна инстанция. Осъденият ще разполага с правото си по чл. 420, ал. 2 НПК (което включва и право на т.н. „квазикасация“ — да поиска възобновяване на наказателното дело в случаите на чл. 422, ал. 1, т. 5 НПК).
Освен за постигане на процесуална икономия и по — бърза реализация на наказателната репресия, промяна в посочения смисъл ще допринесе и за преодоляване на конфликта на действащата правна уредба с чл.6 от Конституцията и с чл. 14 от ЗСПЧОС. Става дума за следното: Ако едно престъпление е родово (материално) подсъдно на районен съд като първа инстанция, подсъдимият в общия случай няма да има право на касационна жалба срещу въззивното решение по своето дело. Ако обаче подсъдимият е министър или друго лице по чл. 35, ал. 3 НПК, респ. ако е военнослужещ или друго лице по чл. 396 НПК, при напълно аналогична хипотеза (за същото престъпление) ще разполага с право на касационна жалба срещу въззивното решение по своето дело (защото то ще е постановено от апелативен съд). Действащата уредба създава процесуални привилегии/ограничения на основание лично/обществено положение (поради което е несъвместима с чл. 6 от Конституцията), респективно създава дискриминация в процесуалните права по „друг някакъв признак“ (в противоречие с чл. 14 от КЗПЧОС).
