1364 г. папа Урбан V издава указ за създаване на Краковската академия. Той е роден със светското име Гийом Гримоар.
Постъпва в ордена на Бенедиктинците и става доктор по канонично право, като преподава в Монпелие и в Авиньон. По-късно заема длъжността абат на Сен Виктор в Марсилия. След като се завръща от едно свое пътуване до Неапол, където е изпратен като папски легат, на 28 септември 1362 г. в Авиньон Гиьом е избран за римски папа под името Урбан V и така наследява починалия папа Инокентий VI.
Папа Урбан V става известен със строгата си дисциплина и с осъдителното си отношение към великолепието и разкоша на кардиналите. Той въвежда важни реформи в съдебната администрация и щедро покровителства образованието: основава Унгарския университет, запазва университета по музика в Тулуза, възстановява медицинското училище в Монпелие, открива няколко колежа; подпомага над 1000 студенти от всички класи, като им осигурява храна, квартири, книги и най-добрите преподаватели, а грижите му за тяхното обучение не престават дори и по време на войната.
По време на понтификата на Урбан V папството прави последни опити да организира кръстоносен поход за освобождаването на светите земи от мюсюлманите, като през 1365 г. кръстоносците на Петър I Кипърски за кратко освобождават Александрия. Освен това Урбан V изпраща множество пратеничества до Босна, Литва, България и Китай.
1581 г. казашкият атаман Ермак Тимофеевич Альонин започва военния си поход в Сибир. По-късно той се превръща в легендарна фигура в руския фолклор, като често е описван като завоевател на Сибир.
Сведенията за живота на Ермак са оскъдни и често противоречиви. Първоначално Ермак се издига като атаман на една от многобройните казашки групи по течението на Волга, които периодично воюват с Кримското ханство. Според някои сведения той участва в боевете около Смоленск по време на Ливонската война.
През лятото на 1579 г., начело на повече от 500 казаци, постъпва на служба при братя Строганови, като поема защитата на техните селища по горното течение на Кама от нападенията на Сибирското ханство. Строганови са едри търговци, които са получили от цар Иван Грозни монополни права за търговия и колонизиране на Приуралието и Сибир.
През есента на 1581 г. Ермак оглавява военен поход на изток. Според Строгановския летопис, приеман за меродавен от историци като Николай Карамзин, походът е организиран от Строганови, докато Есиповския и Ремизовския летопис приписват инициативата на самия Ермак. Предполага се, че в началото на похода Ермак разполага с около 850 души.
На 1 септември 1581 г. те потеглят с 30 лодки нагоре по река Чусовая, които прехвърлят през уралския вододел. След като презимуват по горното течение на река Жаровля, те се спускат по нея и по река Тагил и достигат река Тура. След няколко успешни сблъсъка с войските на сибирския хан Кучум, Ермак му нанася решително поражение при Чувашев нос на брега на река Тобол, малко по-нагоре от устието й.
Казашките части са далеч по-малобройни от сибирските, но разполагат с по-добро въоръжение, включително огнестрелни оръжия, което се оказва решаващо за първоначалните им успехи. Кучум е принуден да изостави столицата си Кашлик (Сибир, Искер) и се оттегля с основните си сили на юг към река Ишим.
На 26 октомври 1582 г. Ермак влиза в изоставената столица Кашлик, а през следващото лято подчинява множество селища по течението на Иртиш и Об, но продължава да среща силна съпротива от местните жители. През 1583 г. той изпраща пратеници до Строганови и Иван Грозни, но получава подкрепление само от 300 души, които не успяват да помогнат много на оредяващите му войски.
Сблъсъците продължават непрекъснато през следващите години и Ермак губи повечето свои атамани. На 6 август 1585 г. самият той е убит, докато лагерува с отряд от петдесетина души при устието на река Вагай. Според легендата той се хвърля в реката, за да стигне до лодката си, но се удавя от тежестта на ризницата, подарена му от царя.
Остатъците от войската на Ермак се оттеглят на запад от Урал. По-късно походите в Сибир са подновени с по-голямо участие на царски войски.
1804 г. немският астроном Карл Лудвиг Хардинг открива третия астероид в Слънчевата система 3-Юнона. Астероидът носи името на Юнона, най-значимата богиня от римската митология.
Юнона, главният представител на Семейство Юнона, е един от най-големите астероиди в основния пояс, с диаметър от 234 км. 3 Юнона съставлява около 1% от цялата маса на астероидния пояс. По размери е на десето място. Счита се за принадлежащ съм С-клас астероидите, тъй като е високорефлективен и съставен от никел, желязо, магнезий и силикати.
Юнона първоначално е смятан за планета, заедно с 1 Церера, 2 Палада и 4 Веста. През 1811 г. Йохан Шрьодер изчислява диаметъра му на 2290 км. Прекласифициран е на астероид заедно с другите три след откриването на много други астероиди. Малкият размер на Юнона и неправилната му форма изключват възможността да бъде класифициран като планета-джудже.
Юнона е първият астероид, наблюдаван по време на окултация. На 19 февруари 1958 г. той затъмнява звездата (SAO 112328). Впоследствие са наблюдавани още няколко окултации.
1914 г. Санкт Петербург сменя името си на Петроград. Градът, основан на 27 май 1703 г. от цар Петър I, е разположен в северозападната част на страната, при вливането на река Нева във Финския залив на Балтийско море.
Санкт Петербург е столица на Руската империя в продължение на повече от два века (1713-1728, 1732-1918), с изключение на четиригодишния период 1728-1732, когато Петър ІІ премества столицата в Москва. След Октомврийската революция, на 5 март 1918 г. от съображения за сигурност Ленин отново премества столицата в Москва, но и днес градът често е наричан „северната столица на Русия”.
Към началото на Първата световна война (1914 г.) Санкт Петербург е с над 2 млн. население, което го прави третия по големина град в Европа след Лондон и Париж. След влизането на Русия във войната, през август 1914 г., под влиянието на антигерманските настроения, името на града е официално променено на Петроград, като руското „-град” заменя немското „-бург”.
През годините на войната икономическото положение в града силно се влошава; в началото на февруари доставките на хляб са силно ограничени, което довежда до избухването на вълнения, прераснали в т.нар. Февруарска революция от 1917 г. В резултат монархът Николай II абдикира, а Русия е обявена за република и е назначено временно правителство.
Вълненията в държавата обаче не стихват и след няколко месеца, на 7 ноември, властта в Петроград отново е взета с оръжие, този път от болшевиките, които обявяват създаването на Руска съветска република със столица Петроград, което от своя страна довежда до избухването на Гражданска война в Русия, продължила до 1922 г.
В хода на тази война, заради близостта на антиболшевишките армии, новото съветско правителство начело с Владимир Ленин се премества в Москва, а Петроград губи статута си на столица. На 26 януари 1924 г., след смъртта на Ленин, с решение на ЦК на ВКП(б) Петроград е преименуван на Ленинград.
При проведен референдум през 1991 г. 54% от ленинградчаните гласуват за връщане на историческото име на града Санкт Петербург. Така градът си връща старото име от 6 септември 1991 г. с указ на Президиума на върховния съвет на РСФСР, а на 21 април 1992 г. е внесено и в конституцията на Руската федерация.
1923 г. земетресение в Канто опустошава района на Токио в Япония. Трусът разрушава Токио, пристанището Йокохама и съседните префектури Чиба, Канагава и Шидзуока и нанася тежки поражения в цялата равнина Канто. Загиват повече от 140 000 души, без дом остават над 2,5 милиона.
Трусът е регистриран в 11.58 ч. Магнитудът на земетресението се оценява на 7,9-8,4 по скалата на Рихтер, а епицентърът му е в залива Сагами.
Любопитен факт е, че многобройните жертви допринасят запалените огньове, които хората използвали за да готвят. Огънят се разпространява бързо, заради силните ветрове от близкия тайфун, намиращ се край бреговете на Северна Япония.
Някои пожари се превръщат в огнени бури, една от които унищожава поне 30 000 души, събрани на открито пространство в центъра на Токио. Земетресението силно нарушава водоснабдяването, поради което пожарите продължават почти два дни до късно сутринта на 3 септември.
Много сгради са погребани или отнесени от свличания на земна маса, особено в планинските и хълмисти крайбрежни райони в западната част на префектура Канагава. В село Небукава разрушен планински склон отнася в морето пътнически влак с повече от 100 пътници, селската гара и самото село. Предизвикано от земетресението цунами с височина на вълните до 10 м нанася допълнителни щети по крайбрежието.
1937 г. е открит изложбеният център „Ърлс Корт Сентър” в Лондон. Центърът е разположен в района Кенсингтън и Челси и е най-голямата подобна сграда в централен Лондон.
Преди построяването на „Ърлс корт” мястото било пуста земя. Идеята за построяване на развлекателно съоръжение била дадена от предприемача Джон Робинсън Уитли, който използвал земята като място за шоу в продължение на много години. В края на 19 в. там се състояло и шоуто на Бъфало Бил „Този див, див запад”.
През 1935 г. земята е продадена и новите собственици решават да се изгради център за шоу програми, за да съперничи на всеки друг по света. Планът бил да се създаде най-голямата сграда за развлечения в Европа. Зала „Ърлс Корт” е открита през 1937 г. за сладкарска изложба.
Мястото на събитието вече има голяма олимпийска история след като е било домакин на състезанията по бокс, гимнастика, вдигане на тежести и борба по време на Игрите през 1948 г.
1951 г. е създадено политическото разузнаване на еврейската държава „Мосад”. Много бързо то си извоюва водещо място в йерархията на специалните ведомства в страната и не случайно е пряко подчинено на премиера на страната. Днес „Мосад” е считана за една от най-ефективните и професионални служби в света.
Главната задача на службата е да събира разузнавателни данни, тяхното обобщаване и анализ. На второ място агенцията се занимава със специални разследвания, контратероризъм, секретни операции и паравоенни дейности. Ведомството не предприема самостоятелни политически действия, несанкционирани от премиера. Цялата събрана информация след обработката постъпва към политическото ръководство на страната, което на основата на получените данни взема съответни политически решения.
На емблемата на организацията е изобразена свещената за евреите менора (седемстволен свещник), явяващ се герб на Държавата Израел, и девиз: „При недостиг на настойничество пада народ, а при много съветници той благоденства”. Преди това девиз на „Мосад” е бил друг библейски стих: „Затова обмислено води своята война”.
1969 г. след държавен преврат в Либия полковник Муамар ал-Кадафи взима властта. Кадафи заедно с група приближени офицери организира военен преврат срещу 80-годишния крал Идрис, който в този момент е на лечение в Турция.
Неговият наследник, принц Хасан Реда ал-Сануси, е трябвало да се възкачи на престола на 2 септември, когато обявената на 4 август абдикация на краля е трябвало да влезе в сила. Принц Хасан е вкаран в затвора след обявяването на страната за република. Вследствие на преврата Кадафи сам се повишава от капитан в полковник.
Непосредствено след идването си на власт Кадафи започва да преустройва Либия според своите виждания. Първоначално близките му отношения с Насър в Египет дават почва по-скоро за развитието на традиционен арабски социализъм, но след смъртта на египетския лидер и охлаждането на отношенията между Египет и Либия по времето на Ануар Садат през 70-те принуждават Кадафи да приложи своите политически теории на практика.
Той измисля нов вид държавно устройство, включващо концепциите на арабския национализъм, държавата на всеобщото благоденствие, народната демокрация, ислямския морал и патриотизма. Тази своя система Кадафи нарича „джамахирия”, буквално преведено като „власт на народните маси”.
На 2 март 1977 г. на извънредно заседание на Всеобщия народен конгрес на Либия в град Сабха бива обнародвана Декларацията от Сабха, която провъзгласява налагането на джамахирията като обществен строй, а страната получава названието „Велика социалистическа либийско-арабска народна джамахирия”.
1972 г. в Рейкявик американецът Боби Фишер побеждава руснака Борис Спаски и става световен шампион по шахмат.
Роберт Джеймс „Боби” Фишер е 11-тият световен шампион по шахмат и единственият американски шахматист, спечелил това отличие. Той е първият водач на световната ранглиста след 1970 г. откакто световната шахматна федерация ФИДЕ официално приема коефициента ЕЛО като мярка за силата на шахматистите.
Фишер се научава се да играе шах на 6 години от сестра си Джоан. В него веднага се проявява природна дарба към шахмата, която момчето активно развива. Едва 7-годишен постъпва в Бруклинския шахматен клуб при Нигро. На 10 години той участва в първия си турнир и го печели, след което става постоянен участник в нюйоркските турнири „Вашингтон Сквер Парк”. На 12 години постига първия си успех - на шампионата на Бруклинския клуб и става участник в шампионата на САЩ за любители.
От най-ранни години Фишер привлича към себе си внимание с шахматни успехи. В началото на 70-те години Фишер навлиза във върхова форма и се устремява към световната титла. В борбата на претендентите за короната през 1971 г. в мачове до 10 партии разгромява на четвъртфинала Марк Тайманов и на полуфинала Бент Ларсен с по 6:0. С постигнатите 100% победи в 2 последователни мача за световно първенство Фишер поставя ненадминат рекорд и до днес и отговаря негласно на спора с Ларсен за първата дъска в отбора на света от 1970 г.
На финала на претендентите в мач до 16 партии Фишер побеждава Петросян също предсрочно с 6,5:2,5 и си извоюва правото да играе за шахматната корона с шампиона Спаски. В решаващата битка със Спаски за световната титла Фишер не се смущава от отрицателния баланс в срещите помежду им до този момент. Преди да започне самият финал, в продължение на пет месеца, Фишер се държи по особен и странен начин за другите. Всеки ден той отделя по три часа в спортен комплекс, където тренира подводно плуване, тенис, аеробика и бягане - изобщо всичко необходимо, за да укрепи по-добре своите бели дробове и кръвоснабдяването на мозъка.
Дълги били преговорите за мястото на провеждане на събитието - Фишер настоявал да е Белград, а Спаски - Исландия. Президентът на ФИДЕ Макс Еве предложил компромисно решение - едната част от мача да се изиграе в Рейкявик, а другата - в Белград, но югославската столица оттеглила своята кандидатура, тъй като претендентът не гарантирал участието си в предявения срок.
През 1972 г. в Рейкявик се провежда историческият мач за титлата между Спаски и Фишер - изключително събитие, разпалило спортни и дипломатически страсти. Срещата между двамата се счита за една от най-емблематичните в историята на шахмата, наред с двубоите между Анатолий Карпов и Гари Каспаров. Наградният фонд на мача за пръв път в историята на шахмата е 250 000 долара.
Тържественото откриване става на 1 юли в националния театър. Присъстват президентът на Исландия и съпругата му, посланикът на СССР, президентът на ФИДЕ, шампионът Спаски и 250 акредитирани журналисти, които се чудят къде е Фишер. На 4 юли най-сетне се появява. Слиза от самолета заедно със своя секундант Ломбарди, адвокат Маршал, първия си треньор Колинс и други членове на екипа, както и с щастливия си стол - онзи, на когото спечелил срещу Петросян през 1971 г. Искрено се извинява на Спаски за закъснението.
Главен арбитър на мача е германецът Лотар Шмид. Секундант на Спаски е Гелер, а на Фишер - Ломбарди. Мачът от 24 партии трябвало да започне на 2 юли, но започва на 11 юли. 3000 зрители наблюдават първата партия, която завършва в полза на Спаски. На втората Фишер не се явява, понеже не изпълнили ултиматума му да премахнат всички видеокамери и съответно му е присъдена загуба. Спаски повежда с 2:0 и след дълги преговори убеждава председателя на Спорткомитета Сергей Павлов да изпълни условието на претендента.
Постъпва обаче нов ултиматум от американеца, който поискал от организаторите спортен автомобил с автоматична транслация, басейн, подгряван от гейзери, личен тенис корт, преоборудвана зала, замяна на шахматната дъска с неустройващия го контраст между белите и черни полета и да се играе следващата партия в закрито помещение. Фишер печели 3-та, 5-та, 6-та, 8-та и 10-та партия и внася обрат в играта. Губи 11-та, но печели 12-та, а след 6 ремита и 21-та партия и така след драматичен мач побеждава отново предсрочно с 12,5:8,5 т. (+7, -3, =10).
На 1 септември 1972 г. Роберт Джеймс Фишер на 29 години става 11-ият световен шампион по шахмат. Той е единственият в историята на шахмата американски световен шампион. След победата Фишер е посрещнат в САЩ като национален герой. След като става световен шампион Фишер се оттегля и години наред не участва на големи турнири.
1979 г. американският космически кораб „Пионер 11” става първият апарат, който посещава Сатурн. Апаратът минава покрай планетата на разстояние от 21 000 км. „Пионер 11” използва гравитацията и гравитационно подпомагане от планета Юпитер, за да нагоди траекторията си към Сатурн. Стартът е на 5 април 1973 г. от база Кейп Канаверъл.
Апаратът функционира до ноември 1995 г., когато предава последния си достигнал до Земята сигнал.
След преминаването на „Пионер 10” през астероидния пояс, на 5 април 1973 г. с ракета „Атлас” е изстрелян и апарата „Пионер 11”. През декември 1974 г. сондата прелита на около 40 000 км над облаците на Юпитер и предава подробни снимки на планетата. През септември 1979 г. прелита на около 20 000 км от повърхността на Сатурн. Провежда различни измервания и предава фотографии на планетата и спътника Титан. В 1995 г. връзката с космическия апарат е загубена.
Тези две сонди поставят началото на изследванията на външните планети от нашата слънчева система. „Пионер 10” и „Пионер 11” носят на борда си плочка с послание за евентуалните цивилизации, които може да открият двата апарата.
Покойният Карл Сейгън е помогнал за съставянето на тази плочка, носеща илюстрация на мъж и жена и положението на Земята в Галактиката. Подобно на съобщение в бутилка, тази плочка ще пътешества в космическото пространство и е възможно да бъде открита от чужда цивилизация.
1983 г. военни изтребители на СССР свалят над остров Сахалин южнокорейски пътнически самолет Боинг-747, когато навлиза в съветското въздушно пространство.
„Боингът” извършва рейс KAL-007 по маршрута Ню Йорк - Сеул, но навлиза в затворено за полети въздушно пространство на СССР, прелита над няколко съветски военни обекта, поразен е от изтребител-прехващач Су-15 с две ракети, след което пада в океана и се разбива югозападно от остров Сахалин близо до остров Монерон. Загиват всичките 246 пътници и 23-членен екипаж.
Това е втори пореден инцидент с южнокорейски самолет „Боинг” над въздушното пространство на СССР. Първият е на 20 април 1978 г. над Карелия, в близост до база на Северния флот на Бяло море, когато Боинг-707 е поразен от изтребител с ракета Р-60 и аварийно каца на съветска територия.
На 4 април 1983 г. американска авионосна група начело с авионосеца „Ентърпрайз” на 300 км. от Южните Курили изпълнява планови полети. Тогава звено от 4 палубни изтребителя F-14 се отправя за Южните Курили и нарушава преднамерено държавната граница на СССР, като изпълнява боен завой над спорните с Япония територии и веднага се отдалечава. Независимо че съветските изтребители не са имали теоретична възможност да реагират, цялото командване на ПВО в Далечния Изток е наказано. Това предварително изостря обстановката.
В добавка през цялото лято в района непрекъснато курсират американски военни самолети: разузнавателни RC-135 и противолодъчни „Орион”, а понякога съветската ПВО я опипват стратегическите скоростни самолети SR-71.
„Боингът” започва полета си с отклонение на север от зададената пътна линия. Рейсът трябва да тръгне от радиомаяк Бетел, но вместо това той минава 20 км северно. По това време във въздуха се намира американски самолет-разузнавач RC-135, който започва да се сближава с „Боинга”. Те се събират толкова близко, че отметките на радарните екрани се сливат. След като се разделят единия взема курс към територията на СССР, а другият поддържа курс близо до международното въздушно трасе. Това е моментът, в който съветската ПВО разменя целите, като взема пътническия самолет за разузнавателен. За това спомага и обстоятелството, че самолетите са със сходни габарити и конфигурация, като дават почти еднакви по големина и яркост радарни отметки.
На територията, над която преминава, се намират военни обекти, поради това в този район са забранени полетите на чужди самолети. При приближаването на Камчатка за прехват излитат шест изтребителя МиГ-23. Те многократно предават на лайнера радиосъобщения за нарушаване на въздушните граници на СССР, но реакции не последват. Следваната пътна линия излиза в международно въздушно пространство над Охотско море и изтребителите се връщат в авиобазата. За четири часа след излитането от Анкоридж самолетът вече се е отклонил на 300 км от курса, като се насочва към остров Сахалин.
Срещу „Боинга” излитат два изтребителя-прехващача Су-15 в 3.42 и 3.54 ч. местно време. В 4.16 ч. лайнерът повторно навлиза във въздушното пространство на СССР над остров Сахалин. Земна радиостанция го информира на аварийна международна честота за нарушението. Тук отклонението от маршрута достига 500 км.
Задачата да свали „Боинга” се пада на заместник-командира на 777-и изтребителен авиополк подполковник Генадий Осипович. Той настига нарушителя и известно време го съпровожда. Когато получава команда да стреля на поражение, той се бави около 15 секунди с надежда да се случи чудо. Чудото наистина става, командата за стрелба е отменена, но летецът получава нова: да застави нарушителя да кацне на съветска територия.
Осипович доближава кабината на лайнера до пределно възможно разстояние, но не вижда осветените илюминатори, защото щорите им са спуснати. Той подава международно установените сигнали на самолет-нарушител чрез аеронавигационното си осветление и последователни странични наклони. Реакция не последва.
След това Осипович получава команда да открие предупредителен огън. Той пуска няколко серии с оръдията, като изстрелва 243 снаряда (по 82 на секунда). Сред снарядите няма трасиращи, а само бронебойни и осколочно-фугасни, затова пък заревото нощем от четирите цеви е впечатляващо. Отново няма реакция.
В това време самолетът-нарушител започва да намалява скоростта до 400 км/ч, която е извън възможностите на тежкия изтребител, заплашва го влизане в свредел. Осипович докладва, а в земния команден пункт това е оценено като опит да се измъкне. По-късно е установено, че „Боингът” всъщност започва да набира височина, за да премине в друг височинен коридор.).
В 4.26 ч подполковник Осипович получава повторна заповед за ракетен пуск. С форсиран завой Су-15 излиза зад „Боинга” на около 2 км и изстрелва две ракети: дясната е с радиолокационна глава и улучва опашката с кормила за управление, а лявата, с инфрачервена глава, попада в крайния ляв двигател и го откъсва заедно с част от крилото. Самолетът планира 7-8 минути от височина 9000 м и пада в океана.
След като става ясно, че е свален пътнически „Боинг” и е определено ориентировъчно мястото на падане, започва търсене на отломките от съветски, американски и южнокорейски съдове. Поради изострените отношения между страните, действията не са координирани. Всяка страна се надява да намери улики да защити своята теза, като взаимно се дезинформират. След два месеца съветски водолази намират всички бордови прибори, включително бордовите черни кутии.
През 1986 г. СССР, САЩ и Япония създават единна система за следене на движението на авиационния транспорт над северната част на Тихия океан. Освен това е установена пряка връзка между диспечерските служби на трите страни.
1985 г. съвместна американско-френска експедиция локализира останките на „Титаник”. Двете части на корпуса бяха открити на дъното на Атлантическия океан през 1985 г. на следващата година изследователят Робърт Балард от Удсхолския океаногеографски институт с екип от двама души достига останките от кораба, които са на дълбочина 3795 м. За целта те използват миниподводницата „Алвин” и фоторобота „Джейсън Джуниър”.
Оглеждат всичко, което ги интересува, правят множество снимки и видеозаписи. Въпреки че оглеждат старателно десния борд на кораба, те не откриват никаква пробойна, а само подбитости по обшивката и пропуквания в местата на нитовите заклепки. Изводът е прост: бордът на кораба не е бил разрязан, той просто не е издържал и се е разпорил по нитовете в мястото на удара от налягането при срещата с айсберга.
В края на 2005 г. група изследователи след множество задълбочени проучвания и опити стигат до заключението, че нитовете, използвани при строителството на „Титаник”, са били много некачествени. Качествен нит без проблеми би издържал на натиск над 1000 kN, но са направени икономии за сметка на качеството на стоманата. Така тя не е могла да издържи повече от 350 kN.
Любопитен факт е, че години по-късно проф. Балард сам признава, че не е луд фен на „Титаник”. Търсенето на останките на кораба всъщност се явява удобно прикритие за съвсем друга задача. „САЩ тъкмо бяха подписали договора SALT със Съветския съюз (споразумението за ограничаване на стратегическото въоръжение от 1979 г.) и търсеха място в океана, където да изхвърлят ядрени оръжия. От флота искаха да проверим дали около две потънали ядрени подводници не плуват странно изглеждащи риби. Не искахме руснаците да узнаят за случая и използвахме „Титаник” като прикритие”, откровено признава той.
„Други екипи бяха използвали сонари, за да сканират дъното за големи обекти, примерно във формата на кораб. Докато проучвахме двете потънали подводници, открихме дълги дири от отломки, тъй като корпусите им бяха имплодирали. Помислих си, че и при „Титаник” вероятно се е получило нещо подобно и е оставил следи. Затова покрих по-широк периметър, като акцентирах върху търсенето на разпръснати дребни отломки”, разказва още професорът.
Дeнят, в които откриват кораба, си спомня така: „Не можех да заспя и четях книга. Беше два часа през нощта и не очаквах никой да ме безпокои. Внезапно някой почука на вратата на каютата ми. Беше готвачът. Каза ми: „Момчетата смятат, че трябва да слезеш”. Усетих, че нещо се случва и скочих от нара. В началото колегите са забелязали отломки с камерата. В момента, в който нахлух обаче дистанционно управляваното устройство премина над парното отделение. Имахме изображение на парния котел на „Титаник” на стената. Всички останахме безмълвни за известно време. Точните ми думи бяха: „Копелето наистина съществува!”. После някой коментира: „Потъвал е 20 минути”. Изведнъж ни обзе траурно настроение. Бях раздвоен. Като професионалист си мислех: „Пипнах го!”, а като човек: „О, Боже, те са тук!”.
2004 г. въоръжени терористи взимат за заложници стотици ученици в руския град Беслан в Северна Осетия. По време на акта и спасителната операция умират 344 цивилни, от които 186 деца.
Към 9.11 ч. местно време група от около 32 мъже и жени нахлуват в Първо училище в Беслан. Повечето нападатели носят черни качулки, а няколко други са оборудвани с взривни колани. След кратка престрелка с полицията, по време на която са убити петима полицаи и един от нападателите, терористите влизат в сградата. Над 1300 души са взети като заложници. 50 успяват да избягат в настъпилата суматоха в началото.
Нападателите събират похитените във физкултурния салон. Малко по-късно се чуват изстрели. Става ясно, че терористите са убили 20 възрастни, за да сплашат пазителите на реда. За да предотвратят обгазяване, терористите чупят прозорците на училището. Похитителите не дават на заложниците да ядат или пият, докато президента на Северна Осетия Александър Дзасоков не пристигне да преговарят.
Около училището е създаден кръг на сигурността, съставен от руската полиция и специални сили Спецнез. Събират се местната милиция, части от руската армия, ОСНАЗ и ОМОН. За да поддържат атмосферата на терор, те заплашват да убият 50 заложника за всеки убит от полицията похитител и 20 - за всеки ранен. Заплашват също да взривят училището при най-малкия опит за намеса на специалните части.
В началото руското правителство опитва да води преговори, като изпраща педиатъра Леонид Рошал.
Преговорите му с похитителите обаче се оказват безрезултатни. Те отказват да се занесат храна и лекарства, а дори и да се отстранят телата на убитите при нападението. В следобедните часове са освободени кърмещи майки и техните деца след преговори с бившия президент на Ингушетия Руслан Аушев. Към 15.30 ч. се чуват две експлозии. По-късно става ясно,че са хвърлени две гранати от терористите, за да се предотврати опит за проникване на силите за сигурност.
Сутринта на 3 септември заложниците позволяват на медицинските екипи да влязат и да изнесат телата на 21 убитите заложници. Екип на ФСБ се доближава до училището, но в 13.04 ч. терористите откриват огън и се чуват две големи експлозии. Двама от медицинския екип умират, а 30 от заложниците се опитват да избягат, но се озовават в кръстосания огън между руската армия и похитителите.
Експлозията е сигнал за хаотична битка между специалните сили, армията на Министерството на Вътрешните работи и терористите. Включват се хеликоптери и танкове, както и много въоръжени цивилни. Предизвикват се експлозии от терористите и салона е напълно разрушен. До вечерта специалните части превземат училището, но престрелката с избягали терористи продължава в мазето и в съседните сгради, а в училището се образува пожар.
На 17 септември отговорност за атентата поема чеченският терорист Шамил Басаев като обяснява, че желанието му било да създаде ислямско емирство в цял Северен Кавказ от Черно до Каспийско море и официалното признаване на Чечения за независима, в рамките на Общността на независимите държави.
