1776 г. на континентален конгрес във Филаделфия е подписана американската Декларация за независимост. Документът обявява, че 13 колонии, които са във война с Великобритания от повече от година, вече не са част от Британската империя, а са „свободни и независими щати”.
Скъпоструващата война с французите и индианците е приключила през 1773 г. и Британия трябва да си върне вложените средства. Тя налага нови данъци и търговски ограничения на колониите, срещу които колонистите негодуват, особено защото нямат представителство в британския парламент. След като крал Джордж III не съумява да откликне на оплакванията на колонистите, те сформират Континенталната армия и Американската революция избухва през 1775 г.
За делегатите е ясно, че откъсването от Британия е от основно значение, и през юни 1776 г. натоварват Томас Джеферсън да изготви проектодекларацията. Той излага оплакванията на колонистите от краля, които са и основание за отделянето. Освен това документът заявява „неотчуждимите права” на хората на живот, свобода и стремеж към щастие.
Декларацията е подписана от 56 делегати. След подписване на текста, Конгресът разпространява Декларацията в няколко форми. Тя незабавно е публикувана в печатен вид и широко разпространена сред обществеността. Първото официално обществено четене на документа се състои на 8 юли в Залата на независимостта във Филаделфия. Същия ден обществени четения се състоят и в Трентън, Ню Джърси, и в Ийстън, Пенсилвания.
На 9 юли Декларацията е прочетена на войниците на ген. Джордж Вашингтон в Ню Йорк, докато британските сили са недалеч. След като чуват Декларацията тълпи от хора в много градове разкъсват и унищожават знаци и статуи, представляващи кралската власт. Конната статуя на крал Джордж III в Ню Йорк е съборена и оловото е използвано за леене на куршуми. Текстът на Декларацията е публикуван в Лондонските вестници в средата на август.
Войната приключва през 1783 г., когато Британия признава независимостта на колониите. Декларацията за независимостта се смята за основополагащ документ на САЩ и символ на свободата в страната.
1802 г. открита е Военната академия на Съединените щати в Уест Пойнт. Това е най-старото военно училище в Анерика. Мотото на Академията е „Дълг, достойнство, родина”.
Академията се намира в град Уест Пойнт в щата Ню Йорк, на брега на река Хъдсън. Мястото за изграждане на форта е избрано от Джордж Вашингтон, а проектът е направен от полския генерал Тадеуш Косчушко през 1778 г.
Президентът Вашингтон бързо осъзнал, че новата държава има нужда от военно училище. Против идеята на президента застанал държавният секретар Томас Джеферсън, който считал, че такава институция не е предвидена в конституцията. Именно Джеферсън обаче, като президент на САЩ, подписва указ за създаване на академията на 16 март 1802 г. и на 4 юли с.г. тя е открита.
Една от най-важните личности за развитието на Академията е нейният ректор Сайлванъс Тайър, управлявал училището от 1817 до 1833 г. Той останал в историята като „баща на военната академия”. Тайър обърнал особено внимание на обучението по точните инженерни дисциплини. Абсолвентите на академията през този период станали едни от най-известните строители на пътищата, железопътната мрежа, мостовете и пристанищата на САЩ.
След Първата световна война ректорът Дъглас МакАртър въвел засилената физическа подготовка в Академията, което повишило славата на кадетите сред обществеността.
1894 г. Хавайските острови са провъзгласени за република за кратко време. Първите заселници на островите били Полинезийски пътешественици. За пръв път островите били открити от европейците през 1778 г., по време на пътешествията на капитан Джеймс Кук. Той кръстил островите Сандвичовите острови на името на английския граф Сендуич.
Мисионерите пристигнали през 1820 г. Крал Камехамеа III, който управлявал от 1825 г. до смъртта си през 1854 г., им разрешил да проповядват християнството на острова. Мисионерите изградили училища, развили хавайската азбука и я използвали, за да преведат Библията. През 1839 г. Камехамеа III издал закон за равнопоставеност на религиите, а следващата година Хавайските острови били провъзгласени за конституционна монархия.
През 1874 г., подкрепен от Американското правителство, Калакаула бил избран за крал. Той се заел да възстанови разпространената и древна система на едноличното управление, с помощта на което само той да има контрол над хазната. Това решение предизвикало недоволството на представителите на Великобритания, Франция и САЩ.
Под постоянната опасност от европейските нации, копнеещи да присъединят Хавайските острови към своите империи, хавайските търговци и американските бизнесмени искали САЩ да добавят земите им към територията си. Договор за взаимопомощ бил гласуван през 1875 г. и подновен през 1884 г.
Кралица Лилиуокалани се заклела да спазва конституцията през 1891 г. с намерението да отхвърли чуждото влияние. Американските плантатори на островите убеждават морските пехотинци на САЩ да дебаркират и да поискат от Лилиуокалани да абдикира, което тя прави с неохота, издавайки официална декларация в знак на протест.
Комитетът за сигурност завзел сградата на управляващите и издал прокламация, декларираща монархията да бъде отменена и да бъде избрано временно правителство. Законът за взаимопомощ бил договорен със САЩ през следващия месец, точно преди края на мандата на президента Бенджамин Харисън, но бил отхвърлен през март 1893 г. от новия президент на САЩ Гровър Кливлънд.
Нова конституция на Хавайските острови била съставена малко след като С.Б. Дол станал президент. Конспирацията, с която целял да премахне републиката и да възвърне монархията, влязла в действие, но внезапна среща с отряд полицаи осуетил този план. Бившата кралица била арестувана и осъдена на девет месеца затвор в бившия замък. През януари 1895 г. тя тържествено се отказала от правата си за трона и се заклела във вярност към републиката.
След встъпването в длъжност на президента МакКинли през март 1897 г., преговорите със САЩ били подновени. Хавайските острови били от части анексирани след поредица резолюции на Конгреса. Формалното признаване на суверенитет било през август 1898 г., когато американският флаг бил издигнат над административната сграда.
Гражданите гласували Хавайските острови да станат американски щат през 1958 г. Президентът Дуайт Айзенхауър подписал законопроект през март 1959 г., който признал Хавайските острови за 50-я щат на 21 август 1959 г.
1916 г. учреден е Военноисторическият музей в София. С Указ № 39 от 1 август 1914 г. на цар Фердинанд при Щаба на армията се създава Военноисторическа комисия. В състава и влизат музей, архив и библиотека.
Със заповед № 391 от 4 юли 1916 г. на главнокомандващия действащата армия, „...за да се съхранят за вечни времена всички предмети, свързани със събитията, които бележат най-важните страници на нашата военна история...”, започва действителното комплектуване на колекциите на музея.
Първата експозиция на Главния военен музей е открита едва на 12 май 1937 г. на ул. „Московска”15, в сграда, дарена му от Софийското офицерско събрание. През 1949 г. музеят е преименуван в Централен музей на народната армия. През 1952 г. се открива нова експозиция.
През 1968 г. музеят получава статут на национална институция и променя името си на Национален военноисторически музей. Негови филиали стават Военноморският музей и Парк-музей на бойната дружба „Владислав Варненчик” във Варна.
Днес музеят издирва, съхранява, обработва научно и популяризира културни ценности, свързани с националната и европейската военна история. Институтът е административно подчинен на Министерството на отбраната и има статут на национална институция на България.
1961 г. Съветската подводница К-19 търпи ядрена авария. К-19 е първият съветски подводен атомен ракетоносец. Осем члена на екипажа умират в рамките на три седмици, получили чудовищните облъчвания от 6400 до 629 рентгена.
Строежът на 114-метровата подводница започва на 17 октомври 1958 г., а Държавната комисия подписва акта за приемането й на 12 ноември 1960 г. Подводницата притежава три ядрени ракети Р-13 (мощност 1 мегатон) и 20 торпеда. Способна е да плава автономно 50 дни и да измине 30 000 мили (над 55 000 км). Потапя се на дълбочини до 300 м.
При връщане в базата след участие в учението „Полярен кръг” на 70 мили от остров Ян Майен (между Гренландско и Норвежко море) аварира десният ядрен реактор. В 4.00 ч. в подводно положение и работа на двата реактора на мощност 35% вахтеният командир на групата за дистанционно управление на реакторите открива по контролния прибор падане на налягането в 1-ви контур на охлаждането на кърмовия реактор. Веднага е изключена аварийната защита на реактора.
В 4.22 ч. подводницата излиза в надводно положение и продължава движението си с вала на левия борд. След 30-40 минути от началото на аварията бързо започва да нараства гама активността. Положението допълнително се усложнява от повредената антена на радиостанцията. Оказва се, че при дългото плаване и пробиването на ледените блокове при изплаване тя е счупена и подводницата остава без връзка с брега.
Към 7.00 ч.е направен опит за аварийно промиване на реактора чрез магистралата за въздухоотделяне, обаче шлангът веднага се скъсва. Поредният опит за създаване на циркулация в 1-ви контур с помощта на главната циркулационна помпа довежда до нейното излизане от строя.
С героични усилия след монтиране на авариен тръбопровод отново е сглобена аварийна схема за обливане на реактора. Така температурата в активната зона към обед е снижена от 400 градуса до 330. Осмината членове на екипажа отлично са разбирали, че извършват саможертва.
В резултат от разхерметизацията на реактора и извършваните ремонтни дейности, а така също при източване на водата от реакторния отсек, радиационната обстановка на подводницата рязко се влошава, замърсяването се разпространява по целия кораб. Моряците, които не са заети със спасителните работи, са изкарани на горната палуба.
С помощта на радиопредавател с малък обхват К-19 изпраща сигнал за бедствието. Една от последните радиограми на командира капитан 2-и ранг Николай Затеев към брега е за разрешение личният състав да напусне авариралата подводница, но не получава отговор. В замяна на това в радиограмите бреговото командване дава съвети на облъчените моряци да се дават плодове, сокове, зеленчуци, но нищо от това не е в наличност на борда.
Командирът самостоятелно взема решение за евакуация на екипажа. Възниква обаче конфликт. Неколцина офицери застават срещу командира си Затеев заради решението му да потопи лодката и да евакуира екипажа на остров Ян Майен. В сложната ситуация той трябва да вземе твърди мерки, за да избегне избухването на бунт на борда на подводницата.
На аварийния сигнал се отзовават командирите на две дизелови подводници - С-270 и С-159. На своя отговорност и без разрешение от бреговото командване капитан 3-и ранг Жан Свербилов незабавно напуска района на учението и се насочва към бедстващата подводницата в условията на заформяща се буря.
За евакуацията спомага светлата полярна нощ. Денонощие след началото на аварията, около 4.00 ч. сутринта, болните и свободните от наряд моряци са прехвърлени на подводницата С-270, след това на С-159, а накрая се оказват на ескадрен миноносец. В случай на поява на чужди кораби и проявяване на интерес от тяхна страна, К-19 е подготвена за потопяване с две бойни торпеда.
При разследването на специалната правителствена комисия нередности в действията на екипажа и командира не са открити. Комисията установява, че причината е дребна на пръв поглед повреда - нарушена връзка между две тръби в първи контур на реактора.
Подводницата К-19 е взета на буксир и извлечена до базата й. Във ВМФ се оформя мнение тя да не бъде ремонтирана, но членовете на екипажа не се съгласяват. По собствена инициатива те педантично я дезактивират, като мият ръчно всеки квадратен сантиметър в продължение на половин година. След това в средата на декември е избуксирана в Северодвинск.
С правителствено решение от 30 януари 1962 г. е дадена за възстановителен ремонт със замяна на реакторния отсек. Освен това ракетите са заменени с по-модерните Р-21. На 15 октомври 1963 г. е спусната отново на вода. През следващите години изпълнява множество бойни дежурства с изпълнение на ракетни и торпедни стрелби.
1971 г. ловчанският митрополит Максим е избран за Български патриарх. Максим I е глава на Българската православна църква до смъртта си на 6 ноември 2012 г.
Той е роден под името Марин Найденов Минков на 29 октомври 1914 г. в село Орешак. От ранно юношество е послушник в Троянския манастир.
През 1941 г. приема монашески подстриг в параклиса на Богословския факултет с името Максим, а след това е ръкоположен за йеродякон. През 1947 г. е възведен в архимандритско достойнство от Доростолския и Червенски митрополит Михаил. От 1947 до 1950 г. архимандрит Максим е протосингел на Доростоло-Червенската митрополия, а от 1950 до 1955 г. е предстоятел на Българското църковно подворие при Московската патриаршия.
След завръщането си в България, през 1955 г., е назначен за главен секретар на Светия синод. На 30 декември 1956 г. е хиротонисан в епископски сан като епископ Браницки по предложение на патриарх Кирил. През 1960 г. е избран и утвърден за Ловчански митрополит. След смъртта на патриарх Кирил през март 1971 г. става наместник-председател на Светия синод. Интронизиран за патриарх на 4 юли 1971 г.
През 90-те години легитимността на избора на патриарх Максим е поставена под съмнение. Това довежда до разкол в Българската православна църква и създаване на алтернативен синод на митрополит Пимен и митрополит Инокентий.
Оспорването на легитимността се основава на факта, че на 8 март 1971 г., няколко месеца преди интронизацията, Политбюро на Централния комитет на Българската комунистическа партия взема решение за глава на Българската православна църква да се предложи и поддържа Ловешкият митрополит Максим.
През 1998 г. на Всеправославен събор в София главите на всички православни църкви потвърждават каноничния избор на патриарх Максим и призовават духовници, които го оспорват, да се покаят. С приемането на нов Закон за вероизповеданията през декември 2002 г. държавата прекратява намесата в делата на Българската православна църква и потвърждава каноничността и легитимността на патриарх Максим.
1997 г. космическият апарат на НАСА „Марс Патфайндър” каца успешно на Марс. Американската сонда е подготвена за изпращане на спускаем модул и колесен марсоход „Соуджърнър” още през 1996 г. Апаратът е изстрелян на 4 декември 1996 г. на борда на ракета „Делта II” от военновъздушната база Кейп Канаверал във Флорида.
„Марс Патфайндър” навлиза в марсианската атмосфера и каца на повърхността с помощта на иновативна система, включваща въздушна обвивка, парашут, твърдогоривни ракети и въздушни възглавници за омекотяване на удара. Мястото на кацане е долината Арес в северното полукълбо на Марс, едно от най-скалистите места на планетата.
Марсоходът „Соуджърнър” излиза от спускаемия модул на втория марсиански слънчев ден от кацането на 4 юли 1997 г. През следващите дни марсоходът достига до близко разположени скали, които учените наричат с имената на известни анимационни герой - Барнакъл Бил, Йоги и Скуби Ду.
Марсоходът извършва измервания на химичните елементи, открити в тези скали и в почвата, докато спускаемият модул прави снимки на марсохода и заобикалящия го терен, както и наблюдения на климата.
Любопитен факт е, че това е вторият проект от програмата на НАСА „Дискавъри”, която има за цел изпращането на по-евтини космически апарати да изследват Слънчевата система. Тази мисия до Марс, освен че е първа от поредица мисии до планетата, включващи марсоходи, е и най-важната от 1976 г. насам, когато „Викинг” се приземява на Червената планета. Това е и първата мисия, която изпраща марсоход до друга планета.
2005 г. космическата сонда на НАСА „Дийп Импакт” успешно се сблъсква с ядрото на кометата „Темпел 1”, изривайки късове от вътрешността на ядрото за изучаване. Сондата е изстреляна на 12 януари 2005 г.
В 5.52 ч. (по Гринуич) на 4 юли ударната част на „Дийп Импакт” успешно се сблъсква с ядрото на кометата, изривайки късове от вътрешността на ядрото. Така за пръв път в историята комета е ударена от творение на човешка ръка.
Сблъсъкът е на 134 000 км от Земята. Операцията е извършена изцяло според предварителните планове на НАСА и 372-килограмовият снаряд попада точно в целта. Снарядът издълбава в кометата кратер с размер на футболен стадион и достига нейното ядро.
Снимки на удара показват кометата като по-прашна и по-малко заледена от очакваното. Сблъсъкът създава голям, светъл прахов облак, който помрачава надеждата за изглед към кратера от удара.
Кометата „Темпел-1” е открита през април 1867 г. от немския астроном Ернст Вилхелм Леберехт Темпел в Марсилия. Орбитата й е между планетите Марс и Юпитер.
